Хокан Несер
Една съвсем различна история (44) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

37

Приготвянето на омара отне два часа, а изяждането му — цели четири.

Консумацията продължи неочаквано дълго, защото двамата прекъснаха вечерята, за да се любят. Не успяха да се спрат.

И други неща се оказаха неудържими.

— Реших — обяви Мариан. — Искам да живея с теб.

— Така да бъде.

Мариан се разсмя.

— Винаги ще си спомням тези думи. „Така да бъде.“ Когато след четирийсет години двамата с теб се разхождаме по плажа по залез-слънце, ще ти ги припомня.

— Тогава ще бъда на осемдесет и седем — изчисли Барбароти. — Ще трябва да ми припомняш и доста други неща. Но ти смяташ, че е редно да се оженим официално и така нататък?

— А ти не смяташ ли?

— И аз така мисля — увери я Барбароти. — Разбира се. Искаш ли още вино?

Бяха стигнали до десерта: сладолед със сладко от диви малини. Омарът му беше отнел много време и Барбароти не бе успял да приготви друг сладкиш. И все пак в света на Тунар нямаше по-вкусен десерт от ванилов сладолед с малиново сладко. С него не можеше да се мери дори кремът брюле в Кемпер.

— Няма нужда — възпря го Мариан. Пияна съм от любов.

— Ще ти го припомня на плажа след четирийсет години.

— Чудесно. Нямаш нищо против църковна венчавка и така нататък, нали?

— Венчавка в скромна църква — уточни Барбароти. — А не петстотин гости и един тон ориз, който да хвърлят върху нас?

— Достатъчно е да присъстваме аз и ти.

— И свещеник, нали?

— Добре, и съвсем скромен свещеник. А децата?

Барбароти се замисли. Не беше споменал на Мариан за последния неочакван ход на Хелена. Сам не знаеше защо го бе премълчал. Вероятно защото не беше сигурен дали нещата ще станат, както се бяха разбрали; дали наистина Ларш и Мартин ще дойдат да живеят при него. Неведнъж се бе случвало надеждите му да останат излъгани. Но вероятно по някаква причина избягваше да разговаря с Мариан за Хелена.

— Трябва да им съобщим за сватбата — каза Гунар. Ще ги поканим да присъстват, ако желаят.

За миг лицето на Мариан стана сериозно.

— Нали осъзнаваш, че ще станеш баща на още двама тийнейджъри? — попита тя и прикова в него зелените си очи. — Юхан и Йени живеят при мен и нямам намерение скоро да се разделям с тях.

— Осъзнавам го, разбира се. Ще се опитам да им предам жизнения си опит.

Тя отново се разсмя.

— Знаеш ли, най-хубавото е, че ме разсмиваш. С Томи бях отвикнала да се смея.

— Защо? Все трябва да сте имали забавни моменти.

— Не — поклати глава тя. — С него не се смеехме заедно или поне в последните години от брака ни. Той се смееше не с мен, а на мен, а това е съвсем различно. За съжаление съм останала с впечатление, че прави същото и с настоящата си съпруга.

— Виждаш ли се с нея?

— Само когато оставям и вземам децата. Не ми изглежда щастлива. Двамата имат две деца заедно.

— Нали не възнамеряваш…?

— За нищо на света! — извика Мариан и го смушка в ребрата. — Ти имаш три, аз — две. Ако искаш още, ще трябва да си намериш друга.

— Отлично. И по този въпрос споделяме едно и също мнение.

— Но искам да те помоля нещо — каза Мариан, докато смучеше лъжичка сладолед.

— Какво?

— Да престанеш да се биеш с репортери. Юхан умее да пише, иска да стане журналист и би било глупаво да си мисли…

— Още при следващата ни среща ще седна с него да го обсъдим — обеща Барбароти. — Ако възнамерява да избере журналистическото поприще, моят опит ще му бъде от полза.

— Чудесно. Ето, и по този въпрос постигнахме съгласие.

— И нямаш нищо против да дойдеш при мен в Хелсингборг?

— Какво?

— Попитах дали би живял в Хелсингборг.

— Да.

Още беше петък, но ставаше късно. Между репликите им се промъкваше повече време, а от отворената балконска врата полъхваше топъл ветрец. Двамата лежаха върху пода. Самотна стеаринова свещ разпръскваше мрака. От уредбата съвсем тихо звучеше Кристина Бранко. Барбароти бе открил фадото — португалския блус — преди по-малко от година, но вече имаше петнайсет диска на рафта.

„Благословени — помисли си Гунар Барбароти. — Няма по-подходяща дума за такива мигове.“

— Хм…

— Какво искаш да кажеш с това „хм“?

— Живея в Хелсингборг от десет години — тя галеше гърдите и корема му. — Мога да си представя да се преместя другаде, за да започнем на чисто. Но първо ще трябва да го обсъдя с децата.

— Не си ли намеквала пред тях, че… ще живеем заедно?

— Не — призна тя с леко угрижен глас. — Първо исках да съм сигурна. Решението да се омъжа е единствено мое, но те имат право на глас, когато се обсъжда къде да живеем.

— Разбира се. В този ред на мисли — какво ще кажеш да се поразходим? Тъкмо ще разгледаш Шумлинге в прохладна лятна нощ.

— С удоволствие. Не трябва ли обаче преди това да сложим по още някоя дреха?

— Задължително.

Мариан остана цяла събота и половин неделя. Събота вечерта той й разказа за трите дни в Бретан и стигна до развитието по случая. Малко по малко й разкри всички подробности. Изобщо не бе възнамерявал да го прави, ала цялата история започна, когато той отвори първото писмо през онова лятно утро в „Гюстабу“ в Хугрен и Мариан действително имаше право да узнае докъде е стигнало разследването.

— И как ти се струва всичко това? — попита тя, след като го изслуша.

— Най-лошото е, че не мога да си изградя никаква хипотеза по въпроса. Обикновено ние, детективите, усещаме накъде вървят нещата, но не и в този случай. Никога не съм се сблъсквал с подобен проблем.

Мариан се намръщи:

— И все пак във версията, че момичето и баба й са чуждестранни туристи, има известна логика, нали? Щом на няколко места се споменава за странния им акцент.

— Най-вече се говори за акцента на старицата. Възможно е. Но всъщност черпим тази информация само от убиеца, а той е… как да го нарека? Неблагонадежден?

— Искаш да кажеш, че той е описал цялата тази история, така ли?

— Да.

Мариан се замисли.

— Не виждаш ли известна логика във всичко това? Оказал се е в ролята на изкупителна жертва и се е принудил да поеме отговорност за всичко… макар на практика една нещастна случайност да е отключила трагичните събития. Струва ми се съвсем нормално станалото да внесе смут в душата му.

Гунар Барбароти се засмя трескаво.

— Да внесе смут? Изразът ми звучи малко остарял, но обхваща идеално особеностите му.

— Защо не погледнеш на дневника като на знак за здравомислие? — предложи Мариан. — Явно този човек все пак изпитва потребност да сподели мотивите си.

— Така е. Мислех си същото. Но е доста трудно да сметнем писмата за дело на здравомислещ, нали?

— Да.

Тя поседя мълчаливо половин минута, потънала в сериозен размисъл. После прокара пръсти през косата си и поклати глава, все едно искаше да се отърси от странни умозрения и да ги замени с нещо по-ведро и нормално.

— Тази история действително е ужасна — каза накрая. — Дали ще я разплетете? Имам предвид, ще хванете ли този човек?

Гунар Барбароти се изсмя.

— Докато бях във Франция, отворих Библията на произволна страница, защото се нуждаех от напътствие свише. И знаеш ли на какво попаднах?

— Не.

— На Притчи Соломонови, 20:5. Сещаш ли се какво гласи стихът?

Тя се позамисли.

— Нещо за сърцето на човека и дълбоките води?

— Божичко, как е възможно да се сещаш?

— От време на време чета Библията, нали знаеш. А специално Притчите ги препрочитам често. Как точно беше казано?

— Помислите в сърцето на човека са дълбоки води, но разумен човек ги изчерпва.

— Ами направи го! — разсмя се Мариан. — Какво по-недвусмислено напътствие? Изчерпи помислите си!

Сбогуваха се в неделя следобед. Разбраха се да съобщят радостната новина на всички деца, бивши законни половинки и евентуално на други близки и си обещаха да отпразнуват Коледа като съпруг и съпруга. Дотогава оставаха четири месеца, а приготовленията за съвсем скромна сватба в съвсем скромна църква със съвсем скромен свещеник едва ли биха отнели чак толкова много време.

След като си тръгна Мариан, Барбароти осъзна колко глупаво е постъпил, като не й бе казал за предстоящото идване на Ларш и Мартин, но, от друга страна, винаги можеше да й се обади през седмицата и да се престори, че Хелена току-що му е сервирала „новината“. Не спомена пред Мариан и намеренията си да си смени работата, но през последните дни самият той не бе имал време да разсъждава по този въпрос, та вероятно не беше сгрешил, като не засегна темата.

В четири часа включи телефоните си — от петък вечерта не ги бе включвал. Беше получил четири съобщения: две от журналисти с покана за интервю, едно от Хелена и едно от Ева Бакман.

Първо прослуша съобщенията от журналистите, без да забравя какво е обещал на Мариан: да внимава как се отнася към репортерите. Обясни любезно, но категорично и на двамата — единия от националния ежедневник „Дагенс Нюхетер“, другия от местния „Вор Бустад“, „Нашия град“ — че с удоволствие ще отговори на въпросите им, но чак след като текущото разследване приключи.

После се обади на бившата си съпруга. Осъзна, че наум продължава да я нарича „бившата ми съпруга“, а не „Хелена“, нито пък „майката на децата ми“. Уви.

— Ларш ми се обади — каза Барбароти. — Увери ме, че с Мартин са готови да живеят под един покрив със стария си баща.

— Хаха. Ще се справят, да.

— Радвам се, че и ти мислиш така. — Барбароти си пое дълбоко въздух и продължи: — Значи, окончателно решихте да се местите в Будапеща?

— Да. Улрих заминава в сряда, а аз ще тръгна веднага щом уредя пътуването на момчетата.

— Толкова ли е спешно?

— Какво имаш предвид? — малко троснато попита тя. — Ако ще сменят училището, най-добре да не пропускат началото на срока, нали?

— Кога възнамеряваш да изпратиш децата?

— Ще уредиш ли нещата за следващия понеделник?

— За следващия…? Имам само една седмица.

— Знам, но за всички ни ще бъде по-добре, ако не протакаме излишно нещата. Утре ще разговарям с директорката на училището. Предлагам и ти да се свържеш с ръководството на училището в Шумлинге и да се чуем утре вечер, става ли?

„Странно как не се ръсна направо пред вратата с двете момчета и пътните им чанти“ — помисли си Барбароти. После обаче се сети колко е помъдрял през всичките тези години, затвори очи, преброи до три и каза, че планът й му звучал отлично.

След като затвори, Барбароти се замисли как ще разпределят стаите в жилището му. Дали Ларш и Мартин се нуждаят от отделни стаи, или могат да делят стаята на Сара, както правеха, когато идваха да му гостуват за няколко дни? В такива случаи Сара спеше на дивана в дневната или при приятелка.

Е, нещата щяха да се оправят. Барбароти щеше да се обади в училището още утре сутринта. След седмица му предстоеше да поеме отговорността за две момчета — на десет и на дванайсет години. Каквото и да казват за живота, той поне носи достатъчно разнообразие.

Набра номера на Ева Бакман. Тя вдигна, но обясни, че в момента приготвя вечеря, и помоли да се чуят след два часа.

Ева Бакман спази обещанието си.

— Чух за френската полиция — подхвана тя.

— Аха.

— Какво значи това?

— Не знам. И аз не го разбирам.

— Аз — също. Никак не обичам, когато се случват неща, които не разбирам.

— Усещането ми е познато до болка. За мен се е превърнало в ежедневие.

— Представям си.

„Яхнала е метлата“ — усети Барбароти.

— Доколкото разбирам, и при вас няма особен напредък — каза той. — Или?

— Всичко е ужасна каша — призна Ева Бакман. — Не разбирам защо изобщо ни трябваше да публикуваме снимката във вестниците. Стотици знайни и незнайни невинни хорица са заподозрени в масово убийство. Ето това постигнахме. Ако не намерим истинския виновник, всички тези хора ще продължават да носят позорно клеймо през целия си живот.

— Но нали повечето лесно могат да представят алиби?

— Да. Само че вестниците не публикуват имената на изключените от кръга на заподозрените. Кенет Юхансон от Алвсета не е убил петима души. Нито Гюстаф Улсон, нито Кале Кюле от Стокхолм. В продължение на десет години няма да се отървем от искове за обезщетения, повярвай ми.

— Май ти е паднало пердето.

— Можеш да бъдеш сигурен. Изгледах шест хокейни мача и не спирам да мисля за случая.

— Нима сезонът вече започна?

— Предварителният кръг. Зарежи хокея. Интересуват ме момичето и баба й. Все нещо трябва да сте открили.

— Много малко. Да не забравя — според мен името на момичето е измислица.

— Чия?

— На момичето или на убиеца.

— И защо смяташ така?

— Защото комисар Льоблан никога не е чувал подобно име. А и…

— Да?

— Името представлява акроним: The Root of All Evil. Звучи прекалено изфабрикувано.

Бакман помисли малко.

— Ако си прав, едва ли момичето е измислило словосъчетанието.

30. Една съвсем различна история.

— Да. Изобщо, в цялата история има нещо гнило. Питам се какво ли се е случило между Ерик и момичето по време на разходката из острова.

— Не е толкова трудно да се досети човек. Налетял й е, а вероятно и тя не се е дърпала много-много.

— Дванайсетгодишно дете?

— Може и да греша. Не мисли, че го защитавам.

Барбароти си спести коментара.

— Но защо не са ги открили в базата данни? — недоумяваше Бакман. — Дори всички подробности да не съвпадат, пак би следвало двете да фигурират в списъците с изчезнали.

— Има няколко възможни обяснения. След няколко дни ще получим подробна справка. Не ги ли открием там, ще трябва да потърсим други решения.

— Други решения ли?

— Да.

— Какви?

— Може ли да го обсъдим утре? Ще те помоля да обсъдим и една моя идея.

— Хубаво е, че в ума ти все още се въртят идеи.

— Дали?

— Да. Защото утре ще разплетеш случая. Ще прегледаш всички снимки на потенциалните кандидати за прозвището „Шестия човек“ и ще си спомниш кой от тях се е появявал в живота ти. Такъв е официалният план.

— Сериозно? Заради писмата ли?

— Да. А като посочиш убиеца, най-после ще изляза в отпуск.

— Обещавам да се постарая — каза Барбароти и се сбогуваха.

В девет и половина вечерта си наля уиски. Много рядко си позволяваше да пие концентрат, най-малко пък в неделя вечер, но този път си пийна с терапевтична цел. Главата му пушеше и имаше нужда да се поотпусне.

А и тялото му се нуждаеше от гориво. Докато отпиваше от уискито, опита да внесе ред в мислите си.

Мариан? До месец-два предстоеше да се оженят и да заживеят под един покрив. Беше ли наистина готов за тази стъпка?

Глупав въпрос! Беше готов, разбира се.

Момчетата? Следващата неделя, след седмица, Ларш и Мартин щяха да прекарат неделята преди първия си ден в шумлингското училище. Странно усещане. Ала и в този случай колебанията и съмненията можеха да му изиграят единствено лоша шега.

А Сара? Изгаряше го огънят на бащината тревога. За какво й трябваха тези пет хиляди крони? Какво се бе случило? С огромно усилие на волята Барбароти успя да изтласка мисълта за дъщеря си в подсъзнанието си.

Юхан и Йени? Познаваше ги съвсем бегло, бяха се виждали едва пет-шест пъти, ала му предстоеше да поеме родителските грижи и за тях. Ченгето, което се бие с журналисти. Как ли възприемаха децата на Мариан бъдещия си пастрок?

„Е, в крайна сметка човек трябва да се старае според силите си, а за което не зависи от него — да се уповава на Бог.“ Отпи от уискито и затвори очи.

А случаят? Проклетите необясними убийства. Трое — удавилото се момиче, му изглеждаше все по-неразгадаема и непроницаема, както и баба й, старицата, появила се една вечер пред къщата във Финистер и убита с шведски регулируем гаечен ключ. Откъде идваха тези две жени? Дали полицаите щяха да открият някога истинската им самоличност?

Или, по думите на Мариан, дали някога щяха да разплетат случая?

След като изпи уискито, отправи поредната си молитва към Господ, от която зависеше дали ще вярва и занапред в съществуването Му:

„О, Боже, изпрати лъч чист и светъл в замъгления ум на едно клето ченге. Как да тълкувам цитата с помислите и дълбоките води? Давам Ти двайсет и четири часа да ми изясниш това послание. Не получа ли яснота до утре вечер, ще Ти отнема една точка. Но помогнеш ли ми, ще получиш три. Чуваш ли ме? Важно е. Говорим за цели три точки!“

Всевишният, който в момента бе натрупал осем точки, отвърна, че това противоречи на споразумението им, защото става дума за текущо полицейско разследване, а такива случаи не влизат в уговорката им. Но все пак обеща да помисли над молбата на Гунар.

Барбароти Му благодари. После попадна на стар английски филм с Майкъл Кейн по една от кабелните телевизии. В десет седна да го гледа, а само след четвърт час вече спеше на дивана.