Хокан Несер
Една съвсем различна история (27) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

22

— Моля?

Повтори същото дума по дума.

— Още едно?

— Мм.

— И ти го отвори?

— Мм.

— Да не си откачил?

— Попитах те откачи ли.

Прокашля се и се опита да каже нещо смислено, но не успя.

— Така се случи.

— Така се случи?

— Да.

— Какви ги бръщолевиш? С кого разговарям всъщност?

— Хм.

— За бога, Гунар, какво ти става?

— Ами… получих инсулт. Така предай на Йонерблад.

Ева Бакман помълча. Барбароти прикова поглед в лявата си ръка. Тя лежеше пред него върху боядисаната с тъмен байц кухненска маса и за миг му се стори, че принадлежи на друг човек. Откъде да знае дали не е така?

— Добре, ще му предам. Първо си получил писмо, после — мозъчен удар. Става ли?

— Мм.

— Гунар, нали… не говориш сериозно?

— Не.

— Какво пише този път в писмото? Опитай се да се вземеш в ръце. Да не си пиян?

— Напълно трезвен съм.

— Добре. Най-сетне разпознах гласа ти. Ще мина да взема писмото.

— Благодаря ти.

— След четвърт час съм при теб.

— Благодаря ти.

— Вземи моите ръкавици. Не си носиш, нали?

— Гунар, какво се е случило?

— Не знам. Май… получих психически срив.

— Психически срив ли? Защо?

— Нямам представа. Не ми се е случвало. Почувствах се като…

— Как?

— Все едно замръзнах.

— Къде замръзна?

— До кухненската маса. Седях неподвижно в продължение на петнайсет минути, преди да ти се обадя.

— А сега? По-добре ли си?

— Да. Май започнах да се разтапям.

— Изглеждаш ми доста посърнал.

— Благодаря.

— Трябва да отидеш на лекар. Може да е… нещо неврологично.

— Не ми се вярва. Прочети писмото.

Криминален инспектор Ева Бакман го гледа критично още няколко секунди, после го послуша. Прочете краткото послание, намръщи се, стрелна го с поглед над масата и пак се съсредоточи върху писмото.

— Гунар? Пише „Гунар“.

— Мм.

— И този Гунар ще бъде последната му жертва, така ли? — Мм.

— Или се обръща към теб? И това с възможно.

Барбароти кимна. Инспектор Бакман отново помълча известно време. Изведнъж явно й хрумна нещо. Пое си дълбоко въздух, преплете пръсти над масата и се наведе към него.

— Ще убие още един човек на име Гунар или ще убие просто някого?

— Не знам.

— Или…?

— Какво? — сепна се той.

Тя го изгледа трескаво, почти изплашено, после отмести очи върху писмото и още веднъж щателно го сканира с поглед.

— Не — отсече тя. — Предлагам да изключим тази вероятност. Според мен…

— Какво?

— Според мен възнамерява да убие човек на име Гунар или вече го е направил.

Той започна да барабани с пръстите на лявата си ръка върху масата и Ева Бакман отново го изгледа с майчинска загриженост. „За каква вероятност говори тя? Какво ми става? Все едно плувам в аквариум.“

— Съгласен ли си с моето тълкование?

— Да.

Тя се наведе още по-напред към него. Лъхна го ароматът на току-що измитата й коса.

— Гунар, да не би… този психически срив да е свързан с писмото? Случило се е, докато си четял, нали?

Той кимна.

— Не ми изглеждаш нормално.

— Никога не съм изглеждал нормално, наследствено е.

— Друго имам предвид. Блед си като мъртвец, а довчера имаше слънчев загар.

— Наистина ли?

— Да ти се намира найлонов плик?

Той издърпа едно кухненско чекмедже и Ева пусна писмото вътре. Свали си ръкавиците и го завърза.

— Как се чувстваш сега?

— Малко по-добре — сви рамене той. — Но съм леко скован.

— Опитай се да проследиш пръста ми с очи.

Тя започна да мести пред лицето му показалеца си отдясно наляво.

— Без да си въртиш главата.

Той се подчини безропотно, но Ева не изкоментира резултата от теста. „Какво прави тя, за бога? Наистина ли подозира, че съм получил инсулт?“

А какво мислеше самият той, също тънеше в неяснота. Ева се взира в него известно време, после явно взе решение и стана.

— Гунар, ще се свържа с Олтман. Стой тук. Ще ти се обадя след час, става ли?

Барбароти не бързаше да отговори. „Олтман? Да, вероятно това е най-правилното. Защо не?“

Отдавна не се бе виждал с Олтман. По-точно, откакто с Ева Бакман заведоха Кристофершон, техен колега, в кабинета й през едно ранно есенно утро преди четири-пет години, защото този колега бе стоял десет часа срещу дулото на ловна карабина в една вила близо до селцето Кварнторп. Драмата приключила, когато друг полицай, Нюман, отнесъл половината глава на „ловеца“ и част от нея цопнала върху коленете на Кристофершон. Барбароти си спомняше случая.

Олтман я биваше — всички го знаеха, макар рядко да я споменаваха.

Той кимна, но си даде сметка, че не би се съгласил да отиде на лекар, ако Олтман не беше жена. За нищо на света. Сам се питаше защо.