Хокан Несер
Една съвсем различна история (10) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

7

— Астор Нилсон от Гьотеборг — представи го комисар Асюнандер. — До второ нареждане двамата с Бакман оглавявате разследването, а Нилсон ви помага. Ясно?

— Да — кимна Барбароти.

Асюнандер, разбира се, продължаваше да страда от проблеми с изкуствените си зъби. Докато говореше, те непрекъснато се накланяха или вадеха и затова комисарят се стараеше да бъде максимално кратък. Истинските си зъби бе изгубил след точен удар с бухалка, нанесен му от дрогиран побойник преди десетилетие. След въпросния инцидент комисарят престана да участва в оперативни задачи и пое изцяло бюрократичните задължения в службата. Рядко провеждаше разпити. Докарваше си допълнително пари, като измисляше кръстословици за три-четири списания. Ала независимо от всичко Асюнандер продължаваше да изпълнява длъжността началник на криминалния отдел в шумлингския полицейски участък и му предстояха още най-малко две години до пенсиониране.

Барбароти се ръкува с Астор Нилсон — едър, към петдесет и пет годишен мъж, с ръкостискане като менгеме.

Явно минаваше за голяма клечка в Гьотеборгското управление. Настаниха се в двата стола за посетители. Комисар Асюнандер седна зад бюрото и изключи четирите си телефона.

— Техническият екип не откри нищо — съобщи той. — Няма следи. Заплетено.

— Свидетели? — попита Барбароти. — Някой да е видял Бергман да излиза от къщи или да го е срещнал по пътеката за бягане?

— Засега нищо — отвърна Астор Нилсен, за да спести на комисаря неудобството да говори. — Но навярно ще се появят. В момента наши хора разпитват съседи и живеещи по трасето. Впрочем някаква жена уверява, че е видяла Ерик Бергман да минава край кухненския й прозорец малко след шест сутринта. Жената е на осемдесет и две и става рано. За жалост не ни съобщи нищо ново: отдавна знаем, че е излязъл да тича.

— Този път не е направил пълна обиколка — вметна Барбароти.

— Да — потвърди Астор Нелсон.

— Няма да се меся в оперативната дейност — Асюнандер изгледа Барбароти с нескрито раздразнение, за да му покаже, че не го е извикал да обсъждат общите положения в разследването.

Комисарят се спогледа с колегата от Гьотеборг и кимна.

— Ана Ериксон — заяви лаконично Асюнандер. — Трябва да решим.

Астор Нилсон се прокашля и отново взе думата. Явно Асюнандер вече го бе въвел в проблематиката преди идването на Барбароти. А навярно клетият гост от Гьотеборг киснеше в кабинета на комисаря още от сутринта.

— И така, имаме деветнайсет потенциални жертви — подхвана Нилсон. — Потърсихме всички тях първо на домашния, после и на мобилния. Шестнайсет отговориха.

— Почакай малко — спря, го Барбароти. — Кой е звънил на жените и какво им е казал?

— Нищо — кисело отвърна Асюнандер.

— Двама колеги са се нагърбили със задачата — поясни Нилсон. — Боргсен и Шиландер… нали не сгреших имената?

— Не, правилно ги каза.

— Та значи, Боргсен и Шиландер са позвънили на всички жени с име Ана Ериксон, но са затворили веднага, щом са чули гласа на съответната Ана. Изобщо не са разговаряли е жените. Пет от Аните са отговорили на домашния си телефон, останалите — на мобилния. Навярно последните са се намирали на работа или навън, на слънце.

Нилсон направи онагледяващ жест към прозореца, откъдето през грижливо спуснатите щори не проникваше дори един слънчев лъч.

— Не е изключено част от жените да се намират и далеч от Шумлинге. Просто искахме да позвъним превантивно и…

— Извинявай — прекъсна го Барбароти. — Каква е всъщност стратегията ни? Ще предупредим ли жените за опасността, или…?

— Решавайте! — настоя Асюнандер.

— Точно това трябва да решим — поясни Астор Нилсон.

„Горкичкият! — съжали го Барбароти. — Дали наистина от сутринта е предъвквал цялата история с Асюнандер?“

— Разбирам — каза на глас. — Не можем да защитим потенциалните жертви, без да ги информираме каква заплаха тегне над тях. Но вие май смятате… че е по-добре да не им казваме абсолютно нищо?

Зъбите на Асюнандер изтракаха предупредително, ала той продължаваше да мълчи.

— Ти какво мислиш? — попита Астор Нилсон.

— Хм… Предлагам да гласуваме. По мое мнение трябва незабавно да обясним на жените какво е положението.

— Защо? — изръмжа Асюнандер.

От гърдите на Астор Нилсон се изтръгна нещо като въздишка на облекчение. „Я виж ти! — изненада се Барбароти. — Явно заех правилната позиция.“

— Защото… — подхвана бавно инспектор Барбароти, опитвайки се да измисли убедителна причина, — … изобщо, има много основания да го направим. Най-очевидното е необходимостта да осигурим безопасността на потенциалните жертви. Длъжни сме да предотвратим следващо убийство. Нека припомня, че една от основните задачи на полицията е да обезпечава сигурността на гражданите. Поправете ме, ако греша.

— Кррмс — изломоти Асюнандер и строши молива в ръцете си.

— Има и други съображения — продължи Барбароти. — Ако между Ерик Бергман и Ана Ериксон съществува някаква връзка, възможно е някоя от всичките жени с име Ана Ериксон да ни я разкрие.

— Именно! — извика въодушевено Астор Нилсон.

Асюнандер изръмжа и промърмори нещо, от което Барбароти чу само „ресурси“. После стана.

— Вие носите отговорността — отсече той. — Ще докладвате на мен. Свободни сте.

Барбароти и Астор Нилсон излязоха от кабинета на комисаря.

— Да му се не види! — изруга полицаят от Гьотеборг. — Толкова ми се иска да се прибера вкъщи. По-кошмарен ден не съм преживявал, откакто льонбергерката ми роди; Винаги ли е толкова кисел?

— Трябва да го видиш, когато е в лошо настроение — отбеляза Барбароти. — Предлагам да обсъдим положението в кабинета ми. Нали, доколкото ми стана ясно, ние ще ръководим разследването?

— Бог да ни е на помощ — въздъхна Астор Нилсон и лапна малко тютюн.

— Значи, трябва да огласим името на жертвата? — попита Ева Бакман. — Имам предвид Ерик Бергман.

— Има ли друга жертва?

— Не се хващай за думата, Гунар.

— Според мен сме длъжни да съобщим за смъртта на Бергман на всички жени с име Ана Ериксон — намеси се Астор Нилсон. — Вероятно в града вече са плъзнали слухове. Ще попитаме жените дали са го познавали. После ще трябва да се погрижим за охраната им, но ако правилно съм разбрал…

— Боргсен се е заел с организацията — увери го Ева Бакман. — Засега само изготвя план за действие. Асюнандер е изцяло прав: тази история ще ни отвори много работа.

— Сещам се за друг вариант, който ще ни спести доста неприятности — отбеляза Астор Нилсон.

— Я да чуем.

— Да поговорим с жените, без да им казваме всичко. Така няма да всеем паника. Ще ги питаме имат ли нещо общо с починалия Ерик Бергман, но ще премълчим опасността, надвиснала над тях. Как ви се струва?

Погледът на Нилсон заснова между Бакман и Барбароти. Ева упорито се взираше в обувките си, а Гунар — през прозореца. След пет секунди Барбароти отсече:

— Не виждам причина да не опитаме. Предлагам тримата да поемем разговорите. Първо ще поговорим с жените по телефона, а после ще ги помолим в най-скоро време да се явят в участъка, за да обсъдим въпроса на място. Някои от тях сигурно обаче са заминали на почивка.

— Нали вече знаем, че шестнайсет от потенциалните деветнайсет мишени са се отзовали на телефонното повикване — напомни Бакман. — Кога да ги повикаме на разпит? Още утре ли?

— Да. Ще се придържаме към споменатия план. Няма, разбира се, да караме почиващите в Тайланд или Майорка да се връщат преждевременно в Шумлинге.

— И какво ще ги питаме? Дали познават мъж на име Ерик Бергман, така ли? — поиска да уточнят Астор Нилсон.

— Точно така. По телефона няма да навлизаме в подробности. Ако някоя от жените сподели интересна информация, ще я поканим веднага на разговор в участъка. А утре ще преценим какво да предприемем. Разбрахме ли се?

Ева Бакман и Астор Нилсон кимнаха.

— Добре. Ето списъка. Деветнайсет дами, които отговарят на името Ана Ериксон. Вие двамата ще поемете по шест, аз вземам седем. Сега часът е два. Предлагам в четири да се съберем на оперативка и да обсъдим резултатите.

— Трябва ми кабинет — напомни Нилсон. — Или поне телефон.

— Ще ти намерим веднага — отзова се Ева Бакман. — Половината колеги са в отпуск.

Двамата излязоха и оставиха Барбароти сам. Беше си тръгнал от Висбю само преди денонощие, а имаше чувството, че е изминал цял месец.

А някъде навън вилнееше убиец със сериозна преднина.

В крайна сметка положените усилия не дадоха никакъв резултат.

Барбароти си тръгна от участъка след осем вечерта. От шестнайсетте жени, с които успяха да се свържат — и които впрочем вече веднъж бяха получили обаждане от полицията, но без да подозират — нито една не беше близка с Ерик Бергман. Само две го познаваха. Едната — защото с Бергман работели в съседни офиси; другата — защото с Ерик учели в съседни класове в прогимназията. Осем от шестнайсетте Ани се намираха в Шумлинге — от тях пет знаеха за убийството, четири живееха в други шведски градове, а останалите четири прекарваха почивката си в чужбина.

Три от потенциалните жертви се оказаха неоткриваеми. „Синдромът «Гюстабу» — мрачно си помисли Барбароти, докато пресичаше Северния площад. — Не мога да се свържа и с Мариан.“

Глождеше го неудовлетворение. „Какво, по дяволите, правим? Излагаме се като клоуни без публика.“ Професията ги задължаваше да се отдадат безусловно на работата, а тази история напомняше пълен хаос. Или, както се бе изразила вчера Ева Бакман, „убиецът ни разиграва като пионки“.

Бакман определено бе усетила логиката на нещата. Защото ако второто предположение на Лилисекуг се окажеше правилно и убиецът действително действаше по внимателно обмислен план, той — който и да е — предугаждаше всяка стъпка на разследващите. „Нали така излиза“, запита се Барбароти.

От кончината на Ерик Бергман бе изминало денонощие и половина; без да са открили и най-дребна следа. По-точно, Барбароти цял ден мислеше за друго: за предстоящото престъпление. Убиецът съвсем лесно беше успял да отклони вниманието на полицията в друга посока. Инспекторът си припомни много стар пощенски лозунг: „едно писмо може да означава толкова много“. А някога май пееха и шлагер с подобно заглавие…

Спомни си и за банков обир в Германия, за който бе прочел преди няколко години; Ако паметта не му изневеряваше, извършителят беше изпратил заплаха за бомба в три банки в един и същ град, полицията съсредоточила там всичките си служители, а престъпникът ограбил четвърта.

Ами ако утре пристигне ново писмо с ново име, застрашено от предстояща гибел?

Ами ако някоя от всички Ани заподозре защо се свързват с нея?

И най-лошият възможен сценарий: ако някоя от всички жени на име Ана Ериксен стане жертва на убийство и се разчуе, че в полицията е постъпило предупреждение, но органите на реда не са взели никакви мерки?

„Утре ще открием всички карти пред жените — зарече се Барбароти. — Пък да става, каквото ще.“

Дали да не поиска подкрепление от Националната служба за сигурност? Барбароти знаеше, че на високопоставени лица Службата назначава по двама охранители на човек. Следователно в случая им трябваха трийсет и осем души. И все пак между министър и редова гражданка има известна разлика…

Защо да не предложат на жените да останат за известно време в сградата на участъка? Без съмнение това решение бе най-умното и най-евтиното.

Последната идея го накара да се осъзнае: нуждаеше се от сън. Всеки ден идва с нови грижи. По-точно не би могъл да го измисли.