Хокан Несер
Една съвсем различна история (29) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

24

Прибра се в три и половина. От близо три часа не си бе включвал телефона, но се оказа, че е получил само едно съобщение. Край на ядосаните шефове, край на досадните журналисти. „Колко нетрайна си, славо“ — помисли си Барбароти.

Съобщението бе изпратила Ева Бакман: да й се обади, ако иска. Барбароти си направи кафе и излезе с чашата на балкона. После набра номера й.

— Как се чувстваш? — поинтересува се тя.

Барбароти прецени момента като неподходящ да използва отново метафората с прасето и отвърна, че се чувства сравнително добре, предвид обстоятелствата.

— За жалост тази вечер няма да мога да дойда — каза тя.

— Да не би Виле и децата да са се прибрали?

— Не, Йонерблад настоя да работим до девет, а вероятно и до по-късно.

— Няма нищо. И без това не успях да намеря омар. Щом работите извънредно, значи се е появило нещо ново?

— След пет секунди имам разпит. Ще ти звънна след половин час, става ли?

Барбароти потвърди, взе недовършена стара кръстословица и си изпи кафето. Усети, че не се чувства съвсем комфортно — за десет минути не бе успял да попълни нито една нова дума.

Обзе го раздразнение. Защо продължава да седи тук и да се взира в нищото като преждевременно пенсиониран служител в архив? Защо не се намира в участъка и не води разпит? Колко време ще го държат настрана от разследването?

Осъзнаваше, че знае отговора поне на последния си въпрос, защото доктор Олтман му беше изписала болничен лист за две седмици. Дали Йонерблад не се бе уговорил с нея? Не, Барбароти се съмняваше в наличието на подобна плоска конспирация. Но кой знае какво ще се случи за две седмици? Може да се променят доста неща.

„Най-добре да правя нещата едно по едно: час по час, минута по минута. Така животът минава, нижат се секунди и минути, макар рядко да си даваме сметка за това, защото не ни остава време да се посветим на толкова обикновени размишления. Ала лястовицата, която рисува черта в небето, го прави в момента; не вчера и не утре. Макар че в момента… в момента лястовичката изчезна“, забеляза печално той. Барбароти очакваше Ева Бакман да приключи разпита си, да му се обади и да му съобщи докъде са стигнали.

Всичко останало беше безсмислено чакане, а всяко нещо идва с времето си.

— Какво каза Йонерблад за писмото?

— Защо му го нося отворено — това ли имаш предвид?

— Да.

— Почти нищо. Обясних му как стоят нещата.

— Обяснила си му?

— Да.

Тя не уточни подробности и след известен размисъл Барбароти също реши, че е излишно да я разпитва. Предстоеше да говорят за много по-важни неща.

— Е? — попита той. — Ще ми кажеш ли?

За частица от секундата се усъмни дали тя ще сподели с него новата информация. Ами ако се позове на някоя заповед и се оправдае с обяснението, че за жалост… за жалост временното отстраняване на Барбароти от длъжност и настоящата му неработоспособност поради заболяване отменят правото му да се информира за хода на разследването?

Но Ева Бакман не беше от такова тесто.

— Нещата започнаха да се раздвижват — съобщи тя. — Открихме интересни факти.

— Като например?

— Няколко снимки в дома на Малмгренови.

— И?

— Става дума за седем фотографии, залепени в един от албумите им. Искаш ли да чуеш още?

— Разбира се.

— Добре. Засега предполагаме, че са правени през лятото на 2002-ра, но не сме съвсем сигурни. По нищо не се отличават от обичайните снимки от екскурзии или почивки. Има още двайсетина от същото пътуване, но тези седем са най-интересни.

— Защо?

— Защото на останалите или Хенрик Малмгрен е запечатан сам на фона на синьото море, или Катарина — върху грамадна скала… сещаш се за какво говоря. Все пейзажи.

— Не ме е грижа защо тези снимки са скучни, а защо седемте са събудили интерес.

— Доколкото чувам, успял си да си възвърнеш старото аз — установи Ева Бакман. — Върху въпросните седем снимки има и други хора. Може да сме малко завеяни, но успяхме да ги идентифицираме. Следиш ли ми мисълта?

Барбароти кимна, но Ева Бакман едва ли разбра, защото все пак говореха по телефона.

— Ана Ериксон и Ерик Бергман също са на тези снимки.

— Какво? Ана и… И двамата ли?

— Да. Четирите жертви на една снимка. Как ти се струва?

— Да му се…

— Не ругай. Днес открихме връзката — точно както предрече ти. Тези четирима души явно са били заедно на екскурзия преди няколко години… И вероятно не са поддържали връзка след това, защото в другите албуми не открихме повече техни снимки.

— Ясно. Коя година?

— 2002-ра, предполагаме, защото на гърба на албума пише „2002-2003“. Ако са залепили снимките в хронологичен ред, значи, снимките са от лятото на 2002-ра. Почти сигурни сме, че са били във Франция.

— Франция ли? Както предположи Тъжния?

Ева Бакман направи кратка пауза и пи нещо.

— Да, Йералд действително днес обра всички точки. А онази стара снимка на Ана Ериксон и Ерик Бергман на пейката явно е правена на същата лента. Вероятно Малмгренови са я изпратили на Ана.

Ева Бакман млъкна и се чу как разлиства някакви книжа.

— Четири жертви, които са почивали заедно в чужбина — обобщи Гунар. — Ама че работа! Какво предприехте?

— Положението се усложни — обясни Бакман. — На въпросните седем снимки има и други, освен четиримата.

— Други ли?

— Да. Не сме сигурни дали и те са част от компанията, така да я наречем. Започнахме малко по малко да разплитаме възела. Снимките са правени на три различни места: в ресторант, на игрална площадка за петанка в парк… това впрочем е една от причините да залагаме на Франция… и две снимки от скала до морето. Не е изключено и да е езеро, но в такъв случай трябва да е доста голямо. Според нас е море, защото на другите снимки се вижда ясно, че не става въпрос за езеро.

— А другите хора? — нетърпеливо попита Барбароти. — Какви са?

— И дотам ще стигна. Това е най-интересната част. Дали някой от тях не е убиецът? Дали някой от тях…

— … се казва Гунар? — довърши Барбароти.

— От фотография трудно може да се разбере как се казват хората — спокойно обясни инспектор Бакман. — Но започнахме да се досещаме къде се крие разковничето. На четири снимки се вижда непознат мъж, като на една от тях е прегърнал Ана Ериксон. Възможно е…

— Ана Ериксон — повтори Барбароти. — Да, слушам те. Да не сте решили да разпитате още веднъж хората от близкото й обкръжение?

— Да, току-що започнахме. За съжаление не е достатъчно да помислиш за някого и той да се появи в участъка. Но двамата с Астор Нилсон говорихме с Линда Юхансон, не знам дали си я спомняш… По думите й Ана Ериксон ходела с някакъв мъж преди няколко години и вероятно именно той е на снимките.

— И?

— Май се казвал Гунар, но е забравила фамилното му име.

Барбароти се замисли.

— Но не е Барбароти, нали?

— Не, този мъж е десетина години по-млад от теб. Малко прилича на Златан Ибрахимович.

— Значи, не съм аз. Повече от наложително е да го откриете.

— Благодаря за съвета. Засега това е всичко. Трябва да се връщам към работата си. Добре ли мина при Олтман?

— Отлично — увери я Барбароти за втори път. — Каза, че за по-бързото ми възстановяване е важно да ме държиш в течение.

— Не ти вярвам.

— Поне аз така разтълкувах думите й. Хайде, връщай се на работа и ми се обади, когато блокираш.

— Целуни ме.

— Обвързан съм.

За час и четирийсет и пет минути Барбароти приготви малките омари и мидите Сен Жак по указанията на Доброволски. А ги изяде само за десет минути, защото вечеря сам. Затова пък отпиваше от виното на малки глътки. Зареди миялната машина с мръсните съдове, взе си чашата и бутилката и излезе на балкона. Цял ден беше мрачно и току преваляваше, но към девет небето от запад неочаквано се проясни и Барбароти се сдоби с възможността да наблюдава великолепен залез. Реши, колкото и да го сърбят пръстите, да не се обажда на Бакман и да не пита за развитието на случая. Продължи тържествено и без да бърза, да отпива от виното, докато не пресуши бутилката. От време на време му се приискваше да не бе отказвал цигарите преди дванайсет години, защото в момента, докато балконът му се къпеше в апокалиптична светлина под небето, обагрено в пурпур от слънце, което вече не се виждаше на хоризонта, малка доза никотин би му се отразила благоприятно. Барбароти очакваше всеки момент от небето да се спусне стълба, а по нея да тръгне свита от пухкави ангелчета в златни одежди, с арфи и всякакви други блаженства. Как се наричаше този разточителен живописен стил… Дюселдорфска школа?

Доволен от това съждение от художествено-исторически характер, Барбароти насочи мислите си към по-мрачни неща.

Значително по-мрачни; черен експресионизъм, ако можеше да се нарече така. Четирима души, срещнали се по време на екскурзия във Франция през… какво каза Бакман?… през 2002-ра?

И нима именно заради тази екскурзия пет години по-късно същите тези хора започват да измират? Някой ги избива един след друг и този някой се забавлява, изпращайки писма до криминален инспектор в Шумлинге, в които обяснява кого възнамерява да очисти.

Защо?

Отпи от виното. Този въпрос — защо? — не бе изгубил от значението си ни най-малко, откакто връзката между замесените лица се беше изяснила.

Възникваха обаче и нови, друг вид въпроси.

Как са се запознали тези четирима души и убиецът? Дали са тръгнали заедно от Швеция? Или са се засекли във Франция?

Дали става дума за пътуване с чартър?

Барбароти размишляваше усилено върху тези възможности. Последната вероятност не му се струваше съвсем абсурдна и ако наистина петимата бяха пътували с чартър, навярно доста повече хора разполагаха с информация за въпросното пътешествие и за квартета, застигнат от кончина пет години по-късно.

Или са пътували с автобус? Лично Барбароти никога не би се спрял на подобен начин да обикаля чужди страни, но знаеше, че някои хора предпочитат именно автобусите, и то не само за да отидат до Стокхолм на театър или да разгледат прословутите стъкларници в провинция Смоланд, а и за да посетят Рим, Лисабон, Амстердам или Лаго ди Гарда например.

Петдесет души, натъпкани в един автобус. Десет или петнайсет дни в Европа. Нещо се случва и един от тях решава да вземе правосъдието в свои ръце.

„Пет години по-късно? Защо, по дяволите?“ — питаше се Гунар Барбароти, отпивайки от виното. И защо наричаше жертвите квартет, когато всъщност се касаеше за квинтет? Въпросният Гунар — който, слава богу, не бе Барбароти — без съмнение представляваше следващият кандидат в списъка с обречените на смърт. Явно в цялата история бяха замесени шестима души. Пет жертви и един убиец.

Или повече? Едва ли. В писмото се казваше, че Гунар ще бъде последната жертва, и Барбароти можеше да се надява броят на убитите да се ограничи до петима души. Ала дори да не умрат повече, положението беше повече от тежко.

А Ханс Андершон? Около въпроса дали такъв човек действително е замесен продължаваше да витае неяснота. Неочакваното решение на убиеца да го пощади будеше съмнения у Барбароти какво всъщност цели мистериозният извършител е подобна стратегия. Ако споменатият Ханс Андершон наистина е бил част от компанията във Франция, той би могъл да разобличи убиеца. При условие че Ханс Андершон не е само измислица, разбира се.

„Дали?“ — чудеше се Барбароти. В същия миг над балкона се спусна гигантски облак от чавки и той си забрави мисълта. Реши да вземе химикалка и лист, за да внесе малко ред в предположенията си.

„Не е ли по-добре да разсея с по-ведри мисли изтормозения си ум? — запита се, след като чавките отлетяха. — И без това вече не участвам в разследването.“

Отново отпи от виното и си погледна часовника: девет и двайсет. Дали Бакман е приключила работния си ден? Защо да не й удари една жица да провери?

Сдържа се. Прибра се в апартамента и извади „данъчната декларация“, която му бе дала доктор Олтман. Пак се върна на балкона — към лятната вечер и последната чаша вино.

„Възможно по-скоро трябва да разберат кой е този Гунар“ — помисли си Барбароти. По всичко личи, че мъжът е загазил.

Криминалният инспектор се облегна и насочи вниманието си към въпросника.

Катедра по клинична неврология, Психиатрично отделение, Каролински институт, Стокхолм, пишеше най-отгоре на бланката.

„Превърнах се в обект на клинични проучвания — помисли си Гунар Барбароти и извади химикалка. — Мама щеше да се гордее с мен.“

Ала докато се опитваше да диагностицира така наречената си душа — сведена до понятия като желание за живот, тревожност, настроение, способност за концентрация и за емоционално обвързване — апокалиптичното небе над него потъмня и придоби цвета на съсирена кръв. Над парапета на балкона подухна хладен въздух, а сутрешното преживяване до кухненската маса с писмото от убиеца в ръка започна отново да се връща в съзнанието му.

Благодаря ти за съдействието?

Гунар?

Побиха го ледени тръпки.