Хокан Несер
Една съвсем различна история (24) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

19

14-16 август 2007

Сънува, че се блъска с дебели ангели.

Намираше се на опашка от чакащи, явно недобре организирана. Самият той стоеше в подножието на вита стълба, а най-горе, на петдесетина метра над него, имаше порта в стената, започнала вече да се рони. Целта на чакащите беше да влязат през тази порта. Някои от ангелите му изглеждаха по-познати от други. Веднага разпозна Хелена, бившата си съпруга, на няколко стъпала над него. Изненада се, че се е сдобила с толкова висок статус. Двайсет и пет годишното му познанство с нея не му даваше никакви основания да я оприличи на ангел. До нея зърна братята Дигерман — двама стари крадци и побойници, които бе закопчал преди няколко години. Явно все пак преобразяването не беше чак толкова сложен процес. В същия миг забеляза Аксел Валман и Йонерблад. Двамата се бяха прегърнали през крилата и изглеждаха погълнати от важен разговор; навярно как да прередят ангелите пред тях и да стигнат по-бързо догоре. Очевидно целта беше да минат през вратата и преди да се усети, Барбароти изпревари всички и се озова горе.

Там го очакваше свети Петър: разбира се, как не се бе сетил по-рано? Белобрадият и леко кривоглед пазач на райските порти го хвана неподготвен с наглед съвсем просто искане:

— Изброй ми три добри дела, които си извършил по време на земния си път.

„Само три ли?“ — зарадва се първо Барбароти, но после изведнъж осъзна, че си е направил лоша услуга. Мозъкът му даде накъсо, езикът му залепна за небцето, подмишниците му плувнаха в пот; той отвори устата си няколко пъти и пак я затвори. Свети Петър повдигна въпросително вежда.

„Обичал съм децата си — започна наум Барбароти, — и най-вече дъщеря си.“ — Това „добро дело“ обаче не звучеше особено убедително по обясними причини. Дори масовите убийци и психичноболните обичат децата си. Свети Петър вероятно очакваше от него нещо много по-ударно. Но какво… какво добро дело бе извършил през живота си той? Коя своя благородна постъпка, непомрачена от корист или от… безвкусния блясък на ежедневното и баналното, би могъл да спомене?

Че е заловил известен брой престъпници и е оставил двойно повече на свобода? Очевидно не беше нещо, с което да се похвали. Барбароти усещаше как погледът на свети Петър прониква в душата му. Нямаше смисъл да шикалкави.

— Е? — настоя за отговор светецът. — Тук пише, че си на четирийсет и седем години. Все нещо си постигнал за толкова време.

— Не бях подготвен за подобни въпроси — оправда се Барбароти. — За идването ми тук по-скоро.

Ангелите зад него започнаха да роптаят, задето се застоява толкова време пред портата, и Барбароти си помисли колко странно е, че те вече имат крила и бели одежди, макар да не са минали през портите на рая. Или просто бяха излезли да се позабавляват? На земята или другаде? Дали вече са били одобрени за рая? Изглеждаха тлъсти, а част от тях — напълно безформени. Барбароти позна Кони Дългия — барман в ресторант „Елген“, с неизменно спуснати клепачи и незапалена цигара в устата, фигурата на Кони беше неузнаваема. Изглеждаше висок около метър и шейсет, с тегло сто и трийсет килограма.

Свети Петър го изгледа ядосано и постави знак в големия тефтер, разтворен върху масата пред него. После махна нетърпеливо с ръка:

— Махай се. Давам ти още няколко години. Но гледай следващия път това да не се повтаря. Иначе веднага ще те изпратя в ада.

Барбароти кимна признателно, а свети Петър удари с малък чук по звънец — от онези, дето ги има по рецепциите на старите хотели, — и всичко се превърна в мъгла.

Ала звукът от звънеца не спря. Образите от съня му се завихриха и изплуваха на повърхността на нерадостната му действителност. Барбароти се намираше в леглото си, долният чаршаф и одеялото се бяха усукали в краката му, а упоритият звън идваше не от стара рецепция, ами от мобилния му телефон върху нощното шкафче. Още неотърсил се от съня, той вдигна.

Обаждаше се Хелена. За миг си помисли, че все още сънува. Стори му се твърде малко вероятно бившата му съпруга да го споходи и насън, и наяве — и то в толкова кратък промеждутък. Ала стържещата, възкисела нотка в гласа й звучеше съвършено неподправено и всичките му съмнения се изпариха. Наистина говореше с Хелена.

— Обади ми се Итан — съобщи тя. — Прочела днешния брой на „Експресен“. Какво ти става, за бога?

Итан — стара приятелка, преди обща, а след развода — само Хеленина — живееше в община Худинге, където една трета от територията бе защитен природен резерват, и предпочиташе влечуги пред мъже.

— Какво? Колко е часът? — попита Барбароти.

— Осем без петнайсет, но това няма никакво значение. Във вестника пише, че си пребил журналист.

— Какво?

— Не се прави, че не си ме чул.

— Чух те, но какви ги говориш? — отрони Барбароти и най-после успя да се измъкне от усуканата завивка.

Осем без петнайсет? Не беше ли навил будилника за час по-рано?

— Итан видяла заглавието по вестникарските будки. В Худинге вечерните вестници излизат по-рано. Исках само да те питам какво да кажа на децата.

— Разбирам.

Получената информация започна бавно да се процежда в съзнанието му като отрова след ухапване от усойница и Барбароти си помисли каква фатална грешка е допуснал свети Петър, изпращайки го обратно на земята.

— Ще ти звънна по-късно — каза той. — Предай на Ларш и Мартин, че не съм удрял никого.

Стана и се скри под душа.

Следващото обаждане дойде в осем и осем — от инспектор Бакман.

— Ще настане пълен ад. Исках само да те предупредя, ако не си разбрал.

— Благодаря, вече ме осведомиха.

— Срещу теб е постъпила жалба за побой.

— Подозирах. Ще говорим по-късно.

Затвориха. След няколко минути с него се свърза журналист от вестник „Афтонбладет“. Поиска му коментар. Барбароти отказа да коментира каквото и да било. Уточни, че не е прочел какво точно пише в конкурентното им периодично издание, но не е посягал на никого.

После се облече. Телефонът отново звънна.

— Временно си отстранен от разследването — съобщи му Йонерблад с глас, все едно е захапал арматурно желязо.

— Благодаря. Нещо друго?

— Днес не идвай в участъка и стой далеч от журналисти. Ясно?

— Абсолютно.

— Запази пълно мълчание.

— Разбрано — потвърди Барбароти и затвори.

Пусна кафемашината и си намаза две филии. Обадиха се от националната телевизия да го поканят в сутрешното си предаване на следващия ден. Барбароти обясни, че за съжаление не може да коментира разследването и затвори. Седна до кухненската маса. Следващото обаждане дойде от ТВ4. Попитаха го дали е съгласен да им гостува във вечерно предаване. С любезен, но нетърпящ възражения тон Барбароти им обясни колко е запълнен графикът му и прекрати разговора. Тъкмо бе отпил от кафето и отхапал от едната филия, когато му се обади журналистка от радиопрограмата „След три“. Преди жената да е уточнила по какъв повод звъни, Барбароти се извини, че в момента провежда важен разпит и не може да говори.

После изключи телефоните, довърши закуската си и прегледа местния вестник. Там не пишеше за полицейско насилие.

„Мариан — сепна се той изведнъж. — Ами ако Мариан разтвори днешния брой на «Експресен»?“

Докато наново настрои сетивата си към външния свят, мина десет. Прекара четирийсет и пет минути в банята под звуците на сюитите за виолончело на Бах. Отправи към Господ молитва, за която Му обеща три точки, и връщайки се във всекидневната, завари дванайсет пропуснати повиквания на стационарния си телефон, четиринайсет на мобилния и по шест гласови съобщения на всеки.

„Добре се подредих — помисли си Барбароти. — Ама наистина. Или се озовах в окото на бурята — зависи от гледната точка.“

Временно отстранен от разследването?

Случваше му се за пръв път.

Обвинен в насилие? С това вече се бе сблъсквал — впрочем като повечето си колеги. Обикновено жалба срещу полицаи подават закоравели престъпници, които в гнева си искат веднага да нанесат ответен удар. Разследването срещу полицаи винаги се прекратява без последствия. Тази практика крие сериозни рискове, защото за никого не беше тайна, че се случва служител на реда наистина да превиши правомощията си.

Барбароти не си спомняше някога репортер да е подавал жалба срещу полицай от техния участък, но това, разбира се, не означаваше нищо.

Още не се осмеляваше да излезе и да си купи вечерния вестник. Не знаеше по кое време пресата пристигна в Шумлинге, а никак не му се искаше да се разхожда напразно. Затова предпочете да изчака още половин час. Дали да не се дегизира, преди да излезе?

Мариан още не се бе обадила. Всъщност само това го интересуваше. В съзнанието му изплува мъчителна истина: нехаеше какво говорят хората за него, но от реакцията на Мариан сякаш зависеше животът му.

Обсебен от мисълта за този проблем и с двата телефона, Барбароти седна на балкона.

Защо Мариан още не му се бе обадила? Или не беше разбрала за скандала, или… или вече бе прочела материала във вестника и предпочиташе да си мълчи.

Барбароти отказваше да повярва на втората възможност. „В никакъв случай“ — опитваше да се убеди той. Да, действително бе изблъскал нахалния драскач от дома си, но беше изключено този факт да предизвика толкова фатални последствия за личния му живот. Обстоятелствата просто нямаха право да се развиват така. Барбароти вече го бе обсъдил с Всевишния под съпровода на Бах в банята и Господ се беше съгласил с него.

Прослуша съобщенията: две от Йонерблад на мобилния и на стационарния, две от Бакман, пет от журналисти и три от добри приятели. Съдейки по интонацията им, явно се бяха запознали със съдържанието на днешния брой на „Експресен“.

И Йонерблад, и Бакман го молеха да се свърже с полицията. Барбароти много лесно реши на кое повикване да отговори. Много лесно.

Набра личния номер на Ева Бакман. Тя го изключваше само в редки случаи. След три сигнала вдигна и го помоли да изчака. Явно искаше да остане сама, а не да говори в присъствието на други колеги. Когато гласът й отново се чу в слушалката, Барбароти осъзна за пореден път, че при необходимост да прекара една година на самотен остров със свой колега, би избрал именно Ева Бакман. „Ако нямахме всеки по три деца и партньори, с нея можехме да се оженим.“ Тази мисъл не му минаваше през ум за пръв път, но от известно време се бе позагубила, защото нищо не я подхранваше.

— Как си? — попита Ева. — Малко се притеснявам за теб.

— Не се безпокой.

В същия миг звънна другият му телефон. Той погледна екрана — не беше Мариан — и не вдигна.

— Още не съм прочел статията във вестника. Какво пише всъщност?

— Пълна лудост; разлепили са началната страница като реклами. Какво се случи?

— Снощи проклетникът се опита да се вмъкне в жилището ми. Избутах го на стълбите.

— Така си и мислех. Във вестника пише, че си го хвърлил по стълбите. Явно дори е успял да се контузи. В момента Йонерблад дава кратка пресконференция, но след това иска да поговори с теб.

— Разбрах.

— Добре.

— И съм отстранен?

— Да, до второ нареждане. Съветвам те да избягваш да се набиваш на очи. В момента атмосферата е доста нажежена.

— Наистина ли? Как върви разследването?

— Има известен напредък — обясни Ева Бакман, като се мъчеше да звучи оптимистично.

— В смисъл?

— Установихме, че Хенрик и Катарина Малмгрен са заминали на почивка в Дания. Най-вероятно са пътували с късния ферибот за Фредерикехаве… миналата неделя, ако разбрах правилно съобщението на Тъжния отпреди малко. Но има някаква неяснота и в момента Боргсен май разговаря с фирмата собственик на кораба.

— Каква неяснота?

— Още не знам. Щом разбера, ще ти звънна. Експертизата на трите писма е готова. От Линшопинг съобщиха, че няма нито отпечатъци, нито следи от слюнка. Нашият приятел — убиецът — явно е много прецизен, но ние си го знаехме отпреди.

— Имах предчувствие точно за такъв резултат. Предай на Йонерблад да ми се обади на мобилния, ако иска да говорим. Ще го включвам за пет минути на всеки кръгъл и половин час. В момента непрекъснато ми звънят разни журналисти, затова не го държа включен непрекъснато.

— Разбирам. Дано не ти прозвуча идиотски, но да знаеш, че ти съчувствам.

— Звучиш идиотски.

— Нали? — разсмя се Ева Бакман. — Все пак съм жена, не забравяй, а ние притежаваме емпатийна жилка, от която вие, мъжете, сте лишени.

— Емпа… Как го каза?

— Няма значение. Мисля да мина да те видя след работа. С компанията тук ми е малко трудно да обменям идеи… Ако нямаш нищо против, разбира се?

— Заповядай — покани я Барбароти. — Ще пийнем бира на балкона. Какво стана с отпуска ти?

— Отлага се с още няколко дни — обясни Ева. — Виле ме заплаши, че ще се прибере, защото момчетата са започнали да се оплакват от храната.

— Полицаите изобщо не бива да имат почивни дни. Те само затрудняват работата им. Трябва да затварям. Ще излизам за вестник, а после ще полегна на дивана за няколко часа.

— Оттеглям си думите, че ти съчувствам — каза Ева Бакман и затвори.

Статията надмина и най-лошите му очаквания, а въображението му определено се бе развихрило в обрисуване на лош сценарий. Барбароти се отпусна до масата, разгъна вестника и с изненада усети, че му се повдига.

Материалът за него заемаше цялата първа страница. Половината представляваше заглавие с огромни букви:

ПОЛИЦАЙ НОКАУТИРА РЕПОРТЕР НА „ЕКСПРЕСЕН“

Долната половина от страницата заемаше голяма, размазана снимка, която онзи фотограф явно бе успял да щракне точно в мига, когато юмруците на Барбароти се бяха забили в гърдите на Йоран Першон. Не изглеждаше никак добре. Най-ясно на снимката личеше лицето на Гунар: приличаше на опитен каратист, който с несломима решителност нанася смъртоносен удар на беззащитния си противник.

Виждаше се и как проклетият репортер действително е политнал назад.

Но чак в безсъзнание? От два юмрука в гърдите?

Барбароти отвори на осма страница, където се разкриваше истината за пресния случай на полицейски произвол и случката се обрисуваше в доста стряскащи краски. Опитният и всепризнат в професията си криминален репортер Йоран Першон се опитал с най-миролюбиви намерения да поиска коментар от полицай Гунар Барбароти, обитател на тристаен апартамент в центъра на Шумлинге, във връзка с факта, че извършителят на двете убийства в града е адресирал писмо до гореспоменатия служител на реда. Подробна информация за това — посочваше вестникът — читателите вече имали възможността да прочетат в понеделничния брой на „Експресен“. Без да бъде провокиран по никакъв начин, Барбароти нападнал клетия беззащитен репортер със силни удари и го хвърлил по стръмното стълбище на жилищната сграда. Журналистът изгубил съзнание и си счупил две кости по тялото.

„По тялото? — повтори си наум Барбароти. — Че къде другаде да си счупи кост?“

В състояние на дълбок шок и с тежки наранявания Йоран Першон успял с помощта на фотографа да напусне сградата и прекарал нощта в шумлингската болница. Инцидентът бил докладван в полицията и цялата случка хвърляла тъмна сянка и създава допълнителни спънки пред разследването, водено — досега без никакви индикации за успех — от шумлингската полиция в сътрудничество с полицаи от Гьотеборг и Главна дирекция „Криминална полиция“ с цел да се залови пишещия писма убиец, върху чиято съвест вече тежали два човешки живота.

„Тъмна сянка и спънки? Явно Першон все пак наистина си е ударил главата.“

Във вестника не посочваха кой е авторът на статията. Навярно се бяха досетили, че би било прекалено, ако името на Йоран Першон се появи под репортажа.

От „Експресен“ не могли да се свържат с ръководителя на разследването Йонерблад, за да го помолят да коментира недопустимото посегателство върху свободното слово и неговите представители, продължаваше материалът. Набързо проведена анкета сред жителите на Шумлинге и околността показала, че цели шейсет и шест процента от интервюираните имат малко или никакво доверие в способността на полицията да се справя с нарастващата престъпност. През лятото например полицията не заловила извършителя на нито един случай от общо двайсет и две влизания с взлом вкъщи из района. Човек започвал да се пита с какво се занимават органите на реда.

На пета страница бяха поместени още снимки на двамата противници Першон и Барбароти. Криминалният инспектор недоумяваше откъде са се сдобили с негова снимка. Там изглеждаше мърляв, все едно се е събудил след пиянска нощ, прекарана в някоя канавка. С тъмните кръгове под очите приличаше на покойния Кристер Петершон^[1]. Репортерът, от своя страна, имаше пукната устна, синина под едното око и напоена с кръв превръзка около главата. В общи линии приличаше на пациент с белодробен емфизем, премазан от грейдер.

„Дяволите да го вземат! Падне ли ми този нещастник още веднъж, няма да му се размине толкова леко!“ — зарече се Барбароти и осъзна, че престъпниците с агресивни нагласи разсъждават точно като него.

Барбароти заби показалец произволно между страниците на Библията и отвори на… същото място като миналия път. Колко странно. Каква е вероятността това да се случи? Несъмнено все пак си имаше своето логично обяснение: миналия път бе оставил Библията разтворена на това място по-дълго време и навярно се беше образувало по-голямо разстояние между страниците. Барбароти се сети, че знае фокус с карти, който се базира именно на този принцип. Старите книги може би винаги се отгръщат на най-четените страници, ако се осланяш на случайността… или на показалеца си.

И така: Матей:

… ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?

Барбароти прочете какво пише в съседните стихове от Светата книга. Засягаха се предимно въпроси за Небесния Отец, за Бога, за мамона^[2]. „И все пак — чудеше се той. — Ако моето око бъде лукаво? Какво ще рече? Каква поука се очаква да извлека от тези думи?“

Колкото до тъмнината, в момента Барбароти я усещаше и без напътствие свише.

С въздишка затвори Библията и включи мобилния си телефон.

Беше получил четири гласови съобщения и — най-важното — есемес от Мариан. „Най-сетне!“ Пръстите му заиграха по клавишите. В момента се решаваше съдбата му.

Мариан го молеше за още време — разтълкувано в оптимистичен дух. Във връзка с прочетеното в „Експресен“ се нуждаела от време за размисъл. „Прочетох, трябва да помисля.“ Било погрешно да се вземат прибързани решения. Но му оставяше възможност да й се обади и да обсъдят положението.

И толкова. Четвърт час Барбароти се бори с тревогата и колебанията си, но накрая все пак събра смелост. Мариан не вдигна. Изчака десет минути и опита пак. Този път успя да се свърже с нея.

— Не вярвай на написаното във вестника — веднага я призова той. — Случи се съвсем друго.

Дори на самия него му прозвуча ужасно неубедително — като опитите на рецидивист да обясни защо е пребил жена си за трийсет и четвърти път. „Вината не беше моя.“ Мариан не бързаше да коментира думите му, но той поне прояви достатъчно самообладание да не продължи с повече глупави оправдания през отлитащите секунди на мълчание, които не предвещаваха нищо добро.

— Наистина искам да разбера какво точно се е случило — уточни най-сетне тя. — Но мисля и за децата или по-скоро най-вече за тях. Прочетоха материала във вестника и им е доста трудно да свържат деянието с представата си за теб. Не знам как да им го обясня.

Той преглътна с мъка. Децата? Преди няколко часа Хелена му бе казала същото.

— Разбирам. Нека ти опиша какво стана. Репортерът се опита да влезе неканен в жилището ми и аз го избутах през вратата. Нищо повече.

— Нищо?

— Нищо.

Мълчание. Стомахът му се сви болезнено.

— Не ми ли вярваш?

— Мили Гунар, не знам на кое да вярвам.

— И предпочиташ да се осланяш на написаното в „Експресен“?

— Не. Не, разбира се. Казвам само, че… не знам как да накарам децата да изтълкуват случилото се.

— Разбирам те. А какво ще стане с… нас?

Мариан отново изчака известно време, преди да отговори. Мрачните секунди прелитаха покрай Барбароти към ничия земя. Или към гробище. Или към ад. „Откъде се появяват всичките тези метафори?“ — запита се той наум. Отново сравнения и мисли, изникнали незнайно как.

— Не знам какво ще стане с нас — призна накрая тя. — Трябва да ми дадеш още малко време.

— Само защото в „Експресен“ са публикували невярна информация за мен ли?

— Не…

— Ще ти бъда признателен, ако ми отговориш честно, Мариан. Миналата седмица ти предложих брак и ти ми обеща да ми съобщиш решението си тази сряда. Днес е вторник.

— Знам кой ден е днес.

— Чудесно. Тогава ще ти се обадя утре, както се разбрахме.

— Ако ми се обадиш утре, отговорът ми ще бъде отрицателен. Нямаш право да ме притискаш по този начин.

— Добре, тогава няма да ти се обаждам. Ще определиш ли нова дата за отговора, или да смятам предложението за отхвърлено?

— Защо ме притискаш така, Гунар? В момента не мога да взема решение. Толкова странно ли ти се струва?

Той се възпря от прибързан отговор и се замисли. Същевременно се почувства горд от търпението си. „С годините съм улегнал — помисли си. — По времето, когато е Хелена бяхме заедно, щях вече да съм затръшнал слушалката.“

— Извинявай. Денят ми мина кошмарно. Цяла Швеция вече ме знае като побойник, в полицията постъпи оплакване срещу мен, току-що ме уволниха, а жената, която обичам, вече не иска да е с мен.

— Наистина ли те уволниха?

— По-скоро ми наредиха да не се появявам на работа.

— Нали не могат просто да…?

— Могат, разбира се. И би било съвсем разбираемо с оглед на събитията.

В продължение на няколко секунди в слушалката се чуваше угриженото й дишане. „Понякога човек долавя безпокойството дори по диханието на другия. Дори в телефонна слушалка.“ По някаква причина тази мисъл му подейства успокоително.

— Ето какво ще направим, Гунар. Обади ми се в събота. Дотогава ще се опитам да поговоря с Юхан и Йени. Длъжна съм да им обясня случилото се. Ще почакаш ли до събота?

— Мисля, че да. И на мен ще ми трябва малко време за размисъл.

— Значи, събота?

— Да.

След края на разговора Барбароти се чувстваше малко по-добре, отколкото преди това — или поне се опитваше да си го внуши. Изключи си телефона, без да прослуша другите съобщения.

„Какво властва в душата ми? — запита се той. — Мрак или светлина? Гробище или ад?“

Смачка вестника и го хвърли в чувала със смет. Излезе и седна на балкона да решава кръстословица.