Хокан Несер
Една съвсем различна история (34) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

28

— Намери ли нещо интересно в мазето? — поинтересува се Астор Нилсон.

Барбароти поклати отрицателно глава.

— Водолазна екипировка, ски, кънки за дълги разстояния, планински обувки и раници. Явно е обичал не само уиски и пури, а и да спортува.

— Не ми харесва, че говориш за него в минало време — отбеляза Ева Бакман. — Сигурно звучи смешно, но наистина ме дразни.

— Имам този навик.

— Знам и точно той ме дразни.

— Наблизо има китайски ресторант. Господинът и дамата одобряват ли заведението?

— Да — отвърна Барбароти. — Поне приготвят храната бързо.

Така и стана. Гунар Барбароти успя дори да се отбие в часовникарски магазин и да си купи нов ръчен часовник за скромните 249 крони. Продавачът го увери, че стоката няма разваляне:

— Часовникът е евтин, ама да не го помислите за боклук. Ще го носите и на погребението си.

Барбароти плати и благодари. На улица „Вестра Стургатан“ в Халсберг се намираше полицейски участък, но инспекторът се уговори с Тумас Валин да се срещнат в кафенето на гарата, фактът, че толкова малко населено място разполага с участък, сам по себе зарадва Барбароти, ала кафенето си е кафене, а стаята за разпит — стая за разпит.

Тумас Валин изглеждаше почернял от слънцето и свеж, още след като се ръкуваха обаче, обясни, че е ужасно разтревожен.

— Сигурно му се е случило нещо. Гунар не би изчезнал просто така.

Барбароти го огледа набързо: нисък, набит мъж между трийсет и пет и четирийсет, с рижаворуса коса, подстригана с дължина един сантиметър, и честни сини очи.

— Мисля да запиша разговора ни, за да не пропуснем нещо важно — обясни Барбароти и включи диктофона.

— Олеле.

Тумас Валин отпи от водата пред себе си.

— И така, значи, казвате се Тумас Валин и сте добър приятел на Гунар Йорнберг. Ще ви помоля за точен адрес и телефонен номер.

Валин ги продиктува.

— И живеете в Йорсбру?

— Да.

— Добре. Откога се познавате с Гунар Йорнберг?

— От седемнайсет-осемнайсет години. Запознахме се, докато служехме в Арвидшаур.

— Във войските на граничната полиция ли?

— Да.

— И после продължихте да поддържате контакт?

— От време на време. Всъщност започнахме да се виждаме по-често през последните години, когато Гунар се премести тук, в Халсберг.

— Откога живеете тук?

— От около десет години. Роден съм и съм израснал в Йевес. После живях известно време в Юмео.

— Какво работите?

— Стоматолог съм.

Барбароти едва успя да прикрие изненадата си. Ако трябваше да гадае професията на Валин, би заложил на фитнес инструктор или нещо подобно. Компактната фигура на мъжа някак не му се връзваше с ловкостта и сръчността, задължителна за всеки зъболекар.

— И през последните години се виждате често, така ли?

— Да — потвърди Валин. — Свързват ни общи интереси.

— Като например?

— Предимно страстта към гмуркането. И двамата сме водолазни инструктори. Работим по седмица-две в центъра до Кунгсхамн. Заедно предприехме и няколко пътувания: до Червено море, до Филипините… Заедно ходим и в планината.

— Всяка година ли?

— През последните три.

Барбароти се замисли.

— А през 2002-ра? Спомняте ли си?

— Питате дали тогава сме ходили в планината?

— Да.

На Тумас Валин му трябваха няколко секунди. После поклати глава.

— Не, тогава не ходихме. Предприехме няколко похода в началото на деветдесетте… и през последните три лета.

— А тази година?

— Смятаме да отделим четири дни през септември.

„Оптимист!“ — помисли си Барбароти, а на глас попита:

— А водолазните курсове?

— Интересува ви колко често ги водим ли?

— Да. И през кои години, ако си спомняте.

Валин отново се замисли.

— През юли тази година ходихме в центъра. Миналата година — също… Също и по-миналата.

— А през 2002-ра?

— Да, и тогава. От 2000-ната година досега сме пропуснали май само 2001-ва.

— По кое време през лятото обикновено сте там?

— През последната седмица от юли — отговори без колебание Валин. — А понякога оставаме и през първата седмица от август.

Барбароти потрепери леко.

— Разбирам. След малко ще поговорим за това лято, но първо искам да се съсредоточим върху лятото на 2002-ра. Дали ще си спомните подробности от него?

— Ако говорите за водолазния курс, не съм сигурен — сви рамене Валин. — Случило ли се е нещо специално през 2002-ра?

— Точно това искам да ви питам. Гунар е имал връзка с жена на име Ана. Ана Ериксон. Прекарали са лятната си почивка във Франция точно преди да заминете за водолазния център.

Тумас Валин смръщи вежди.

— Не си спомням да е споменавал някаква Ана. Но наистина беше ходил във Франция. В Бретан, доколкото си спомням. Донесе ми бутилка калвадос, а аз му обърнах внимание, че калвадосът се произвежда в Нормандия, а не в Бретан. Но така или иначе изпихме по няколко чаши след среднощно гмуркане. Това си го спомням ясно.

— Отлично. Говорихте ли какво е правил в Бретан?

Валин разпери ръце.

— Вероятно сме разменили няколко думи, но не си спомням нищо конкретно.

— Гунар сподели ли да се е запознал там с нови хора?

— Не.

— Моля ви да помислите внимателно. Има вероятност да се окаже много важно.

Тумас Валин отпи още малко вода. Помълча, загледан през прозореца.

— Защо има вероятност да се окаже толкова важно?

— Уви, засега не мога да ви кажа.

— Да не би да е свързано с…?

— С какво?

— С онези убийства във вашия край. „Обреченият Гунар“ и другите случаи… И да не е детектив, човек знае как да събере две и две.

— Така е — кимна Барбароти. — Но сигурно сте наясно и със задължението ми да пазя служебна тайна?

— Разбира се. Извинете ме, просто съм притеснен за Гунар.

„Трябва да го питам дали е женен — помисли си Барбароти. — Дано не разтълкува въпроса погрешно.“

— Имате ли семейство?

— Съпруга и две дъщери. По-малката навърши година преди няколко дни.

„Добре — заключи Барбароти. — Съвсем нормално мъжко приятелство, значи… Предубеден съм, както винаги. А вероятно и завиждам на Тумас Валии, задето нямам такъв приятел?“

Барбароти провери дали диктофонът работи и се съсредоточи върху разговора. Подаде визитката си.

— Обадете ми се веднага, ако се сетите за нещо, случило се през 2002-ра, дори да е съвсем незначителна дреболия, стига да е свързана с Франция или с въпросната Ана.

Валин кимна и прибра визитката в портфейла си.

— Е, добре. Време е да се насочим към настоящето. Кога за последно видяхте Гунар Йорнберг?

— Преди две седмици — веднага отговори Валин. — Поминалата събота. Дойде ни на гости и остана да нощува у нас. В неделя сутринта си тръгна.

Барбароти погледна календара си.

— Говорим за събота, четвърти август, нали?

— Точно така. Предния понеделник се бяхме върнали от „Скорпиус“ и го поканихме.

— С кого сте били в… Какво всъщност е „Скорпиус“?

— Водолазен център. Намира се на едно островче между Кунгсхамн и Смьоген. Тогава взех Ема, съпругата ми, и децата. Ема покри изискванията за „напреднали“.

Барбароти предположи, че става дума за сертификат, и изобщо не поиска разяснение.

— Забелязахте ли някаква промяна в Гунар? Било по време на седмицата във водолазния център, било докато ви е гостувал.

— Не. Държеше се съвсем нормално.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Да ви се стори разтревожен?

— Не.

— Притеснен?

— Не, не.

— Помислете добре. Възможно ли е да е скрил нещо от вас? Познавате го отдавна и вероятно сте забелязали някакви признаци.

Барбароти очакваше поредното „не“, ала вместо това Тумас Валин се подвоуми за секунда и се почеса малко неспокойно по врата — бегъл жест, достатъчен обаче да подскаже на инспектора, че Валин се е сетил нещо.

— Ами… — подхвана той. — Едва ли е свързано с вашия случай, но според мен бе започнал нова връзка.

— Нова връзка ли? — Барбароти не съумя да прикрие разочарованието си. — Нямаше ли си приятелка по това време?

Валин поклати отрицателно глава с изражение, с което сякаш целеше да извини приятеля си:

— Не, на Гунар така и не му провървя с жените. Общо взето отговаряше на представата за заклет ерген. Откакто се премести в Халсберг, не бе имал сериозна връзка или поне не ми е споделял.

— А тогава ви е споделил?

— Не директно. Докато бяхме във водолазния център, две нощи не спа при нас. Не намирам друго обяснение, освен да е бил при жена.

— Не го ли попитахте?

— Аз не, но съпругата ми се престраши, докато вечеряхме. Той отговори доста уклончиво. Според Ема е искал да скрие връзката си, защото жената е омъжена. Съпругата ми умее да разчита човешкото поведение.

„И не е единствената жена с безпогрешна интуиция“ — помисли си Барбароти.

— И след пети август не сте виждали Гунар, така ли?

— Не съм.

— А чували ли сте се по телефона?

— Веднъж. В понеделник.

— По какъв повод?

— Обади се просто да благодари за гостоприемството. Спомена, че възнамерява да ходи за риба със свой колега за няколко дни.

— С колега от училище ли?

— Така разбрах.

— Спомена ли име?

— Не.

Барбароти погледна през прозореца. На първи коловоз спря влак „X 2000“. „Продължават да спират тук. Поне някои от тях.“

— Кога разбрахте, че Гунар се намира в неизвестност? — попита Барбароти.

— Във вторник. От училището се обадиха да ме питат дали съм го виждал.

— Значи, на работното му място знаят, че с него сте добри приятели?

— Явно да — сви рамене Валин.

— И нямате никаква представа къде може да е заминал?

— Никаква. И за мен, и за съпругата ми изчезването му е напълно необяснимо.

Барбароти се замисли.

— Засега нямам повече въпроси. Удобно ли е да се свържа с вас, ако се сетя за друго?

— Ама разбира се! — отзова се почти ентусиазирано Тумас Валин. — Няма нещо, което да искам повече, от…

Млъкна, защото не се сети за подходящо продължение. „А такова вероятно изобщо не съществува“ — помисли си мрачно Барбароти и изключи диктофона.

— Надявам се вие също да ми се обадите, ако ви хрумне нещо важно.

— Разбира се — повтори Валин и понечи да се изправи. — Особено ако се отнася до лятото на… 2002-ра година. — Да, запомних — увери го приятелят на Гунар Йорнберг и се сбогува с инспектора.

В колата Ева Бакман разказа за разговора си със съседка на Гунар Йорнберг, която отглеждала сама петгодишната си дъщеря.

— Напоследък броят на самотниците рязко се покачи — отбеляза Бакман.

— Само в нашата компания сме двама — уточни Астор Нилсон.

Съседката, на име Гунел Пекари, била на трийсет и пет години и освен петгодишната си дъщеря гледала и котка. По думите на Бакман Гунел изглеждала привлекателна, поне според съвременните разбирания за красота: големи гърди, очи на сърна и силиконови устни. Бакман не изключваше Пекари да е имала краткотрайна връзка с Йорнберг или най-малкото да си е лягала с него няколко пъти. Все пак двамата живеели врата до врата, а понякога животът налага да постъпваме прагматично.

Напоследък обаче не се виждали често. Гунел Пекари нямала с какво да помогне на разследването. Сетила се единствено, че срещнала Гунар по стълбите около седем във вторник вечерта на седми август, и е готова да се закълне, че тогава е бил жив. Бързал много, само се поздравили и се разминали.

Иначе Гунел Пекари смятала Гунар Йорнберг за симпатичен мъж, с хубава стойка, единствено носът му й се струвал прекалено голям. Колкото до душевните му качества, нямала изградено мнение.

— Отлично — заключи Астор Нилсон. — Значи, на седми август вечерта Йорнберг е бил още жив. Установихме го със сигурност.

Нилсон разказа за посещението си при госпожа Манер-Линд, помощник-директор по учебната част на училище „Алескулан“. От вторник, когато започнала да усеща, че нещо не е наред, направила всичко по силите си да открие Гунар Йорнберг. Доста често се случвало учител да пропусне първия работен ден след ваканцията, намекнала госпожа Манер-Линд, но не и втория. Никой не смеел да направи подобно нещо. А учител от типа на Гунар Йорнберг не би си го позволил — не от страх, а заради присъщата си дисциплинираност. Бил същинска скала — много рядко отсъствал по болест. Помощник-директорът го описа като любимец на ученици, колеги и родители. И на училищното ръководство. Винаги когато имало нужда от заместник, той се отзовавал. Извънредни часове? Никакъв проблем. Кой ще заведе учениците на екскурзия? Йорнберг веднага се пишел доброволец. И така, Манер-Линд разговаряла с кого ли не: и с Юсефсон, и с Перман, с които Йорнберг се виждал през свободното си време; и с Русандер, с когото Гунар се уговорил да ходи на риболов за сивен до езерото Венерн, но отложили пътуването, понеже съпругата на Русандер се подложила на операция на таза; с брата на Йорнберг в Йостерсунд и с родителите му в Крамфорш.

Манер-Линд не пропуснала и приятеля му Валин от Йоребру, но никой от изброените не знаел нищо за Гунар и дори не можел да предположи къде би заминал.

Накрая помощник-директорката се свързала с полицията.

— След като говорих с нея, ме обзе лошо предчувствие — призна Астор Нилсон.

— Така ли? Какво предчувствие? — поиска да узнае Барбароти, който този път избрал да се вози отзад.

— Щом дори упорит детектив като Манер-Линд не е успял да намери някого, вероятността този някой да е мъртъв е голяма.

— Според мен всичко сочи към… — подхвана Барбароти, но млъкна, защото мобилният телефон на Бакман звънна.

Тя вдигна, каза няколко пъти „да“, погледна през прозореца и отговори „Май някъде около Лаксо“, после изруга, кимна и промърмори „да“ и „не“. Завърши с „разбира се, то се знае“ и затвори.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Астор Нилсон.

— Йонерблад се обади. Спри на бензиностанцията. Налага се да обърнем.

— Защо?

— Защото на една нива с пшеница близо до Кумла са открили труп на мъж, най-вероятно Гунар Йорнберг.

— Какво ви казах? — попита реторично Астор Нилсон.

— Нива с пшеница? — повтори въпросително Барбароти.

— Да — кимна Бакман. — Стопанинът открил тялото, докато жънел. Трупът бил доста обезобразен.