Хокан Несер
Една съвсем различна история (2) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

Записки от Мустерлен

29 юни 2002

Не съм като другите хора.

И не искам да бъда. Ако някога през живота си намеря среда, в която да се почувствам комфортно, това би означавало, че съм изгубил чувствителността си; че житейската рутина и човешката глупост са изпилили и моята сетивност. Нещата са такива, каквито са, и нищо не е в състояние да промени тази фундаментална причинно-следствена връзка. Аз съм избран — знам го.

Навярно беше грешка да остана тук. Навярно трябваше да се вслушам в първоначалния повик на интуицията си и да откажа. Ала отборът на най-слабото съпротивление е много силен и Ерик ме заинтригува още през първите дни. Във всеки случай той не е излят по калъп. Тръгвайки на път, не потеглих с никакви предварително изготвени планове или стратегии. Важното беше да поема на юг. Ала тази вечер чувствам известно колебание. Нищо не ме задържа тук, по всяко време мога да си стегна багажа и да се махна. Ако не друго, това обстоятелство поне ми вдъхва известна сигурност за бъдещето. Хрумва ми да си тръгна още сега, в момента; часът е два, а монотонното бучене на морето в тъмното на няколкостотин метра от терасата, където съм седнал да пиша, ми подсказва, че предстои прилив. Нищо не ми пречи да се спусна до брега и да поема на изток. Какво по-просто от това?

Известна инертност, съчетана с умората и алкохола в кръвта ми, ме възпира да осъществя намеренията си. Поне до утре. А вероятно ще ме задържи тук още няколко дни. Няма закъде да бързам, а не е изключено ролята на наблюдател да ме изкуши достатъчно, за да остана и по-дълго. Навярно ще си намеря материал за писане. Когато съобщих на доктор Л. за намеренията ми да се отправя на дълго пътуване, отначало той реагира доста резервирано, ала след като му обясних, че се нуждая от време, за да размисля над случилото се и да го претворя на хартия, и от известно географско отдалечаване — това с целта ми, наблегнах аз, — той кимна одобрително. После дори ми пожела успех в начинанието — прозвуча ми съвсем искрено. Все пак се занимаваше с терапията ми от година и нещо и навярно лекари като него се чувстват победители, когато, макар и рядко, се случи техен пациент да се върне към нормалния живот.

Колкото до Ерик, той постъпи крайно великодушно, позволявайки ми да живея тук съвсем безплатно. Твърдеше, че е наел къщата заедно със своя приятелка, ала междувременно скъсали. Поискали да отменят резервацията, но било твърде късно. В началото го заподозрях в лъжа: че е гей и иска да се възползва от мен. Явно обаче съм грешал. Не вярвам да е хомосексуалист, но далеч не съм сигурен. Навярно е бисексуален. Ерик не може да се нарече просто устроена натура. Вероятно затова не ме дразни толкова. Мистериозните кътчета в него ме привличат — поне докато ги разгадая.

Освен това е богат и къщата е достатъчно голяма, за да не си омръзнем бързо. Разбрахме се да си делим разходите за храна по време на престоя ми. Всъщност споделяме и друго: един вид уважение, струва ми се. Откакто ме качи от околностите на Лил, изминаха четири денонощия. Три — откакто дойдохме в къщата. Обикновено хората ми писват за много по-кратко време.

Ала тази нощ — докато пиша — ме нападат първите по-сериозни съмнения. Всичко започна по време на дългия обяд в Беноде следобед: осъзнах, че представлява прелюдия към тежка вечер. Тези неща личат по множество знаци. След като най-после си намерихме места в претъпкания ресторант и успяхме да обясним на сервитьора какво искаме да поръчаме, през ума ми се стрелна дори мисълта да убия цялата компания и да се махна оттук.

Това би било най-простото решение за всички замесени и изобщо няма да ме засегне.

Само да имаше начин. Поне да разполагах с оръжие и възможност за бягство. Навярно това беше само идея, породена от горещината. От жегата до лудостта има само една крачка. Както и да размествахме масите и чадърите, за да си осигурим сянка, палещите слънчеви лъчи ме изгаряха, особено когато се облягах на стола си. Изобщо, не ми беше никак удобно. Цялото съществуване ми се струваше досаден сърбеж, натрапливо раздразнение, пулсиращо неумолимо в цялото ми тяло.

Цялото глупаво начинание представляваше, разбира се, позорно слабоумие. Изглежда, причините за него се криеха не в нечия пряка инициатива, а в общоприето уважение, в случая обаче насочено не към когото трябва. Неколцина сънародници се срещат на съботен пазар в малко бретанско градче. Навярно при подобна среща етикетът предписва определено поведение, спазване на ритуали. Ненавиждам етикета, както ненавиждам и хората, които се съобразяват с него.

Сигурно бих погледнал с други очи на подобна компания унгарци, събрали се около ресторантска маса в Стокхолм или Малмьо. Всъщност изпитвам непоносимост към вътрешната същност на компанията; външната страна не ме интересува. Да знаеш и да проникваш през обвивката често е по-лошо, отколкото да тънеш в невежество. Или да се преструваш на невеж. По-лесно е да живееш в страна, където не разбираш напълно езика.

Френският — в момента се намирахме в такава езикова среда — ми се струва най-изразителен, когато не разбирам какво говорят.

Ала онова, което ми минава през ума, никога не ми личи. Винаги се старая да прикривам лошите си мисли. Например наум ругая, а външно се усмихвам ли, усмихвам… Това е моят начин да си проправям път в живота. Navigare necesse est^[1]. Понякога дори ме смятат за симпатичен. Както гласи една стара и съвсем точна максима: мислите не са опасни, докато си стоят в ума. Превърнал съм в свой принцип да не изричам неприятни за събеседниците ми думи.

И така, двойките бяха две. В началото си мислех, че се познават и са дошли заедно на почивка, ала — както се оказа — съм грешал. Просто шестимата най-случайно се запознахме сред търговските сергии на пазара, където продаваха сирена, сладко и мармалад, мускатово вино, сайдер — все домашно производство — и ръчно плетени шалове. Възможно е Ерик да е хвърлил око на едната жена. И двете са млади и що-годе хубавки. Впрочем не е изключено да е харесал и двете, защото, докато хапвахме морски дарове, щедро полети с вино, той несъмнено започна да се държи флиртаджийски.

Навярно аз също.

Да не пропускаме и особената връзка с Шумлинге:

Ерик е живял там през целия си живот, а жената от едната двойка каза, че е израснала там, но се преместила в Гьотеборг. Другата жена живеела в Шумлинге от десетгодишна възраст. Тримата не се познаваха, ала това съвпадение от географски характер събуди интереса им един към друг. Дори Ерик се развълнува.

У мен пък общата им любов към Шумлинге предизвика също толкова силно отвращение. Заприличаха ми на туристи с организиран превоз, които идват в малко френско градче само за да се любуват на местните обичаи и особености, като непрекъснато ги сравняват с поведението на земляците или сънародниците си. Преди да поднесат основното блюдо, изпих три чаши студено бяло вино. Докато се потях под слънцето, усещах прилива на добре познатото ми отчаяние или невроза, както го нарекох преди малко.

Колкото до моите връзки с Шумлинге, предпочетох да си замълча. Сигурен съм, че никой от компанията не знае кой съм. Иначе нямаше изобщо да съм тук.

Хенрик и Катарина Малмгрен — така се казват съпрузите от едната двойка. Тя е израснала в Шумлинге, но сега живеят в Мьолндал. И двамата са около трийсетте. Тя работи в Салгренската болница, а той — в научната сфера. Женени са, но нямат деца. Катарина има вид на жена, която може и иска да забременее. Ако някой от двамата е безплоден, непременно е той. Хенрик е сух, напрегнат, със зачервена кожа. Сигурно изгаря лесно на слънце. Останах с впечатлението, че и той като мен не се чувства комфортно по време на дългия обяд. Подобни хора предпочитат компанията на компютърен екран и прашасали томове. Да се чуди човек как изобщо са се събрали.

Гунар и Ана — другата двойка — не са женени. Явно дори не живеят заедно. 14 двамата се опитаха да преборят вродената си повърхностност, да направят впечатление на хора, които посредством разсъждения са стигнали до важни изводи за живота, но не успяха, разбира се. Изобщо, по-добре да се бяха придържали към по-премерени словесни изяви. Особено тя. Той е учител, не разбрах какво преподава, а тя работи в рекламна агенция. Най-вероятно се среща с клиенти, защото лицето и горната половина от тялото й безспорно са най-силните й достойнства. От разговора стана ясно, че наскоро са си купили кон за надбягвания или се канят да го направят в най-скоро време.

Катарина Малмгрен говори почти безупречен френски. Остава загадка къде и кога го е усъвършенствала. Никой друг около масата не може да се похвали с такива езикови умения. По време на обяда Катарина се сдоби незаслужено със статута на оракул. Опитахме поне осем вида морски дарове, а тя разпита подробно сервитьора за всеки от тях. През цялото време се мъчехме с помощта на щипци да изчегъртаме опърничавите обитатели от черупките, а когато най-сетне лапнехме пихтиестото съдържание, се чудехме тези организми живи ли са, или мъртви. Доколкото ми стана ясно, трябва да разкъсаш със зъби и да убиеш каквото си лапнал и после да го преглътнеш.

Ерик се погрижи за избора на напитки. Започнахме с обикновено сухо бяло вино, а после се прехвърлихме на три бутилки местно ябълково — силно и сладко. Заради него следобед спахме два часа.

Вечерта отидохме на гости у Гунар и Ана. Отседнали са само на няколкостотин метра от нашата къща, по брега в посока към Бег-Мей, в малка китна вила, сгушена между дюните. Шестимата се настанихме на терасата, ядохме още морски дарове, пихме вино и калвадос. Гунар ни посвири и пя на китара: Тоб, „Бийтълс“, Уле Адолфсон. Ние пригласяхме, когато се сетим за текста. Въобще вечерта изглеждаше вълшебна. Към полунощ така се напихме, че някой предложи да се изкъпем голи. Веднага се сформира въодушевен квартет от двете дами, Ерик и Гунар. Прегърнаха се през рамо и се втурнаха към водата с бутилка пенливо вино.

Аз останах на терасата заедно с Хенрик Сухаря. Би било възпитано да се поинтересувам с какво се занимава, на каква научна дейност се е посветил, но нямах никакво желание да общувам с него. Предпочитах да си седя спокойно, да отпивам от калвадоса си, да пуша и да се взирам в мрака. Хенрик направи няколко плахи опита да подхване разговор за особеностите на жителите в департамент Финистер, ала аз не го окуражих и той веднага млъкна. Навярно и той на свой ред никак не се вълнува от възгледите ми по разни въпроси. Въпреки суховатия си вид изглежда човек с достойнство. Двамата седяхме, заслушани в гласовете на приятелите ни във водата. Хенрик, разбира се, имаше много по-сериозна причина да наостри уши: все пак неговата, а не моята съпруга се къпеше гола заедно с трима непознати.

От пет години не съм женен. Понякога тя ми липсва, но рядко.

Авантюристите се завърнаха, загърнати благопристойно в хавлиени кърпи и без шумните възгласи, с които се бяха спуснали към водата. В ума ми се натрапи идеята, че четиримата крият нещо, случило се във водата. Ала навярно бяха просто пияни, изморени и премръзнали: през юни водата в Атлантика рядко надвишава двайсет градуса. След завръщането им постояхме не повече от половин час. По пътя към къщи, докато вървяхме покрай брега, Ерик очевидно изпитваше сериозни затруднения да се държи на краката си. Щом се прибрахме, веднага захърка. Успя само да си изхлузи сандалите.

Аз, от своя страна, се чувствам с удивително бистър ум. Дори бих казал — в състояние да разсъждавам логично. Думите и мислите ми придобиват яснота, каквато притежават единствено нощем, и то не всяка нощ. Усещам океана в тъмнината, температурата на въздуха сигурно е двайсет и пет градуса. В лампата се блъскат насекоми, запалвам си цигара „Голоаз“ и отпивам на малки глътки от последното питие за деня. Ерик спи на отворен прозорец. Чувам го как похърква. В кръвта му има повече от два литра вино. Минава два след полунощ. Приятно ми е, че останах сам.

Семейство Малмгрен се е настанило в къща на другия бряг на залива, където се намира селцето Мустерлен. По цялото крайбрежие трябва да има петдесетина вили, повечето — на няколко километра навътре в сушата, разбира се. Сигурно не е никак странно, че три от вилите се наети от шведи. Доколкото разбрах от Ерик, двете двойки и той са ползвали услугите на различни агенции за недвижими имоти, но всички сме пристигнали по едно и също време. Предстоят ни три седмици съвместна ваканция. Изведнъж си давам сметка, че неволно мисля за Ана. Долових нещо в разголеното й лице, в мократа й коса на връщане от среднощното къпане. Нещо гузно. Докато в погледа на Катарина прочетох по-скоро копнеж. Трябваше да наблюдавам и изражението на Хенрик — за да имам контрапункт — ала пропуснах. Ролята на наблюдателя невинаги е лесна.

„Няма значение дали живеем, или умираме“, мисля си. Нямам представа защо ми хрумна точно сега.

Прашинки — всички сме прашинки във вечността.

Коментар, юли 2007

Изминаха пет години. Усещат се и като петнайсет години, и като пет месеца. Времето притежава удивителна разтегливост, зависи от коя гледна точка избера да го погледна. Понякога виждам съвсем ясно пред себе си лицето на Ана, все едно седи срещу мен в стаята. А в следващия миг — нас, шестимата, отвисоко: приличаме на мравки, пъплещи по брега в напразни, безсмислени лутания. В студената светлина на вечността — и в триединството на море, земя и небе — изглеждаме смехотворно незначителни. Сякаш дори тези дребнички мравки да умрат, нищо няма да се промени. Но аз взех решение и ще се придържам към него. Действията трябва да водят до последствия, иначе животът ще се разпадне. Човек следва да остане верен на взетото решение: одобрено веднъж, не бива да го подлага на съмнение. Ние просто сме длъжни да очертаем с няколко щриха реда в заобикалящия ни хаос. Тук се крие дългът ни на индивиди, носители на морални ценности.

А и те си го заслужават. Бог ми е свидетел — заслужават си го.

Все още ме удивлява колко малко съм подозирал тогава. През онази първа вечер от нашето познанство не съм осъзнавал почти нищо. Шестима души в къщите си до плажа; не ми пречеше още на следващия ден да си стегна багажа и да си тръгна от това безкрайно отегчително място. Ако го бях направил, всичко щеше да протече съвсем по друг начин. Или пък изобщо не съм имал избор. Нали в ресторанта ми хрумна онази странна мисъл: да убия цялата компания и да се махна. Още тогава, в онзи момент, нещо у мен ми подсказваше какво ме очаква след пет години. Реших кой да е пръв. Поредността не е в никакъв случай маловажна.