Хокан Несер
Една съвсем различна история (20) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

16

Барбароти едва преодоля вътрешната си съпротива — наистина му коства огромни усилия — и около час преди насрочената среща с Йоран Першон се обади на Йонерблад, за да му докладва случилото се.

— Да му се не види! По-добре аз да отида вместо теб, Барбароти.

— Няма да се съгласи да говори с теб. Знае, че писмата са били адресирани до мен.

Йонерблад се замисли и изключи бръмчащото зад него радио.

— Добре — обади се в слушалката. — Но първо нека уточним към каква стратегия ще се придържаш.

— Съгласен съм. Какво по-конкретно имаш предвид?

— Колко информация да издадем, разбира се. Това е най-важното.

— Според мен той вече знае всичко и няма смисъл да се оплитаме в лъжи.

— Кой е казал, че ще лъжем?

— Не знам.

— А кой е изнесъл информацията?

— Нямам представа. В участъка работим доста хора.

— Сигурно е било въпрос на време да изтече информация по случая — съгласи се Йонерблад. — Но ако забележиш някой колега да се разхожда из града в костюм „Армани“, постарай се да ми намекнеш кой е.

— Обещавам. Та към каква стратегия да се придържам, предлагаш?

Йонерблад мълчеше и дишаше тежко. „Все едно върху гърдите му се е разплула дебела любовница или нещо тежко“ — хрумна му на Барбароти. Защо в съзнанието му непрекъснато изникваха подобни немотивирани мисли и образи? Освен дето го смущаваха, бяха и… как се казваше?… контрапродуктивни. Защото така изгубваше нишката на мисълта си. Кое го наведе на представата, че върху гърдите на Йонерблад седи дебела к…?

— Репортерът ще те пита за охраната.

— Няма смисъл да охраняваме вече убитите, а не съм сигурен дали…

— А Ханс Андершон? — прекъсна го Йонерблад. — Знае ли за заплахата срещу Ханс Андершон?

— Точно това исках да кажа. От разговора не стана ясно.

— Ако той не спомене името му, и ти ще си мълчиш — предупреди Йонерблад.

— Ами ако го спомене?

— Тогава ще обясниш, че сме осигурили охрана на хората с това име, доколкото позволяват обстоятелствата.

— Доколкото позволяват обстоятелствата ли?

— Точно така.

— Ясно. Нещо друго?

— Този Йоран Першон най-вероятно ще иска да запази новината за себе си — предположи Йонерблад. — И този факт открива пред теб възможност да преговаряш. Нищо не ни пречи още този следобед да свикаме пресконференция и да обявим, че убиецът е изпращал писма.

— Прав си. И аз се сетих за това. Не разбирам защо просто не са пуснали бомбата още днес на страниците на вестника.

— И какво обяснение ти хрумна?

— Вероятно е получил информацията малко преди да се свърже с мен, тоест около полунощ, и не е успял да я помести в днешния брой.

— Възможно е. Но защо изобщо е решил да се свърже с нас?

— Уместен въпрос. Защото се е усъмнил в достоверността на получения сигнал?

— Журналистите рядко се колебаят дали да публикуват непотвърдена информация. Но е възможно и това да го е спряло. Ала след разговора с теб съмненията му се разсеяха, така ли?

— Ами… — неопределено смънка Барбароти.

— Беше ли пил?

Гунар не отговори.

— Обади ми се веднага щом приключиш с него — нареди Йонерблад, явно дал всички свои наставления. — Осланяй се на здравия си детективски разум. Ако успееш да изкопчиш от него кой е източникът му, нямам нищо против.

— Не ми се вярва да успея — призна Барбароти. — Журналистите пазят много ревниво самоличността на къртиците си.

— Съмнявам се — промърмори Йонерблад и сложи край на разговора за стратегическия подход.

Йоран Першон не изглеждаше особено доволен от обстановката в шумлингския хотел. Навярно би предпочел да се намира в нюйоркски или римски ресторант, но какво да се прави? Все пак репортерът очевидно бе успял да закуси. Пред него стояха струпани мръсни чинии, чието количество впрочем подхождаше повече на шестчленно семейство, а по цялата маса се въргаляха малтретирани парчета от салам, трохи от многолистно тесто и остатъци от яйца. Страниците на сутрешния вестник образуваха надиплени преспи върху пода. Барбароти сякаш виждаше залязваща звезда от риалити предаване: тридневна брада, разрошена коса, явно току-що минала под душа, черна тениска и кожена жилетка без ръкави с разръфани краища. На около четирийсет години — плюс-минус пет.

И все пак Барбароти си даваше сметка, че вероятно Першон — в качеството си на разследващ журналист — се облича така, за да се внедрява по-лесно в рокерските престъпни среди. Не бива да съди хората по външния им вид. „Добре че не страдам от предразсъдъци“ — помисли си иронично той.

— Добър ден — поздрави Першон. — Ти трябва да си Барбароти?

Инспекторът призна точността на предположението му. Першон лапна малко тютюн.

— Обмисляме да посветим на материала цели четири страници и две големи заглавия. Историята е адски интересна.

— Сериозно?

— Искаме да ни предоставите писмата. В оригинал. Така по-лесно ще хванете този негодник.

— Не съм сигурен дали искаме да пуснем писмата в публичното пространство.

— Искате, разбира се. Да не предпочитате да ви наклепаме на страниците на вестника? Всеки момент ще пристигне нашият фотограф. Предлагам да ни заведеш в участъка. Закусвал ли си?

Барбароти стана и си взе от бюфета чаша кафе и шепа дребни бисквити. Едва се сдържа да не излее кафето върху косата на репортера и съжали, задето не прие предложението на Йонерблад той да се разправя с него.

Но да се остави да го командват? Не, за нищо на света!

— Добре — Барбароти седна отново. — Първо обаче трябва да се посъветвам с колегите ми. И все пак ми се струва, че сте разбрали нещо погрешно. Във вашата професия това определено не е рядкост. Ще ми поразкажете ли как се сдобихте с тази информация… От четиринайсет години не съм отварял вашия вестник, а нямам и намерение да го правя утре.

Йоран Першон го изгледа продължително, в единия ъгъл на устата му потрепна мускулче. Видя се част от тютюна. После журналистът се поизправи, изкашля се и цитира по памет посланията на убиеца: бавно, като акцентираше върху всяка дума, и съвсем точно. Повтори правилно дори третото писмо със заплаха срещу Ханс Андершон.

— И кое според вас съм разбрал погрешно? — попита накрая Йоран Першон.

„Проклятие! Кой идиот…? Секунда, нали не с възможно…?“

Ала в същия миг проблесна светкавица от фотоапарат и Барбароти щеше да се върне към размислите си след повече от денонощие.

— Нисе Линдман — представи се фотографът. — Реших да запечатам събитието, докато си говорите. Нали нямате нищо против?

— Съвсем не — увери ги Йоран Першон и смигна на Барбароти. — Е, защо този психопат пише точно на вас?

— Психопат ли?

— Да го наречем така условно.

— Не знам.

— Сигурен ли сте? Или просто се опитваше да скриете от мен част от важните сведения?

Инспектор Барбароти не отговори. Гледаше през прозореца и дъвчеше бисквитки. Фотографът направи още няколко снимки.

— Добре — заключи Йоран Першон. — Още не сте оповестили информацията, че сте получили предупредителни писма. По-късно днес ще се срещна с неколцина роднини на жертвите. Да видим те какво ще кажат.

— Да.

— А третият човек, Ханс Андершон… Не сте го открили, нали?

— Не. Но обещавам още щом го открием, да ви осведомя, за да активизирате сътрудниците си и да започнете тормоз над роднините и приятелите му.

— Да не бъдем заядливи — примирително отбеляза Йоран Першон и отново показа полусдъвкания тютюн в устата си. — Какво ще кажете да се поразходим по участъка?

— Първо трябва да проведа един разговор по телефона.

— През това време аз ще пусна една вода — обяви журналистът. — Тук предлагат отвратително кафе.

Йонерблад вдигна почти веднага. За половин минута Барбароти му описа положението.

— Да му се не види!

— Съгласен съм. Какво ще правим? — попита Гунар.

— Имаме ли избор?

— Не мисля.

Йонерблад помълча няколко секунди.

— Добре тогава. Доведи го в участъка. Оттам го поемам аз. След четвърт час пристигам.

— Така да бъде. Докато вървим, ще се опитам да обуздая желанието си да му отрежа ушите.

— Толкова ли е зле?

— Ще видиш.

В единайсет и десет инспектор Барбароти предаде репортера от „Експресен“ Йоран Першон на колегата си Йонерблад на третия стаж в участъка. Комисар Талин също беше там и затова присъствието на Барбароти ставаше излишно — за което той изпитваше дълбока благодарност. Веднага излезе от участъка, качи се в колата и пое към къщи. Образът на Йоран Першон го мъчеше като възпален зъб и Барбароти си помисли, че ако наистина първоначално Всевишният е създал седмия ден за възстановяване и отдих, то тази неделя доста се отдалечава от замисъла Му.

А ако Господ бе създал човешкия род с идеята хората да четат вестници, то Барбароти възнамеряваше да си поговори сериозно с Него по този въпрос, когато успее да Го открие.

Завивайки по улица „Балдер“, Гунар осъзна, че не му се прибира вкъщи. Обективно погледнато, не виждаше причина в този прекрасен августовски ден да се завре в мрачния си тристаен апартамент, да остане насаме с мъчителното си неудовлетворение и да очаква смъртта. Все трябваше да има по-смислени занимания, които да го поразсеят. Много по-смислени.

Разсъждавайки така, инспектор Барбароти подмина бавно уриненожълтата фасада на жилищната сграда, където живееше, и преди да стигне до светофара на кръстовището с „Дротнинггатан“, името Аксел Валман вече бе изплувало в съзнанието му.

Барбароти извади мобилния си телефон и го набра.

Аксел Валман, преждевременно пенсиониран, живееше в стара вила в северната част на града.

Преди трийсет години с Гунар Барбароти бяха съученици в гимназията. На зрелостния изпит Валман постигна най-висок резултат от връстниците си в цялото училище: шестици по всички предмети, с изключение на физкултурата, където се задоволи с тире — пише се, когато липсват достатъчно посещения на ученика в часовете по съответния предмет, за да се постави оценка. Не без основание му предричаха блестяща научна кариера. В социално отношение той беше степен вълк: необщителен, прегърбен, труден за събеседване. В гимназията Барбароти и Валман не бяха първи приятели, но все пак три години бяха учили в един и същи клас. Опозна отличника, докато следваха в Лунд.

Вероятно никога нямаше да се стигне дотам, ако по стечение на обстоятелствата двамата не бяха попаднали в една и съща стая. В продължение на три години Гунар и Аксел споделяха едностаен апартамент на улица „Пренегатан“. Барбароти следваше право, Валман — лингвистика. И куп чужди езици. Изучи латински и гръцки из основи, разбира се, а после и няколко славянски езика. След това се зае и с фински. Или по-точно с угро-финското езиково семейство. И в резултат от натрупаните знания защити докторска дисертация на тема употребата на външен местен падеж във вепски, черемиски и вотякски. Барбароти държеше научната разработка на бившия си съученик върху библиотеката си. Беше я извадил от опаковката, но не я бе отварял.

Барбароти обаче отдавна беше оставил правото зад гърба си, завърши полицейската академия и стана детектив. Създаде семейство. Гунар отдавна подозираше, че Валман общува трудно. Съученикът му притежаваше изследователски заложби, но не и преподавателски талант. А положението в закостенелите академични среди се бе променило доста. Докато преди те съвсем заслужено функционираха като защитена работилница за интровертни дарования, то към края на осемдесетте години в Швеция започнаха да изискват от научните работници и да преподават.

Особено онези, които се занимаваха с лингвистика: все пак основната функция на езика е да служи като средство за комуникация между хората.

И ето това изискване се превърна в препъникамък за Валман. Назначиха го като преподавател в университета в Копенхаген, после се премести в Орхус, после в Юмео, после в Упсала и накрая в Турку. Цялата тази пропадаща академична кариера бе многократно прекъсвана от дълги отпуски по болест и помрачавана от — ако Барбароти не се лъжеше — постоянни конфликти с колеги и студенти и няколко скандала. През периода 1985-2000-ната година Гунар изгуби Валман от полезрението си. Когато съвсем случайно се засякоха няколко седмици след началото на новото хилядолетие, бившият гений вече бе разжалван от академичния апарат и изхвърлен на бунището.

Така се изрази самият той.

Ала му каза и нещо друго: така им се падало на тесногръдите графомани, с които се занимавал дотогава.

— Говоря гладко двайсет и един езика. Сега ще ме слушат само Сарикоски^[1] — и птичките!

Сарикоски беше кучето на Валман: седемдесеткилограмов миролюбив леонбергер, според собственика си въплъщение на поетичното дарование. А птичките, за които говореше, Валман срещаше, докато заедно със Сарикоски се разхождаха из горите около вилата или докато си седеше кротко на верандата с изглед към брега на езерото и размишляваше пред чаша бира.

Или пишеше нещо, незнайно какво. Откакто бяха подновили приятелството си — този период съвпадна с началото на Гунаровата кариера на разведен — двамата се виждаха веднъж годишно. С други думи, досега се бяха срещнали не повече от четири-пет пъти, а част от личността на Аксел Валман продължаваше да тъне в мъгла.

Странникът — както обикновено — не отговори на първото позвъняване. Втория път вдигна, но не каза нищо, защото един от многото принципи в живота му гласеше, че ако някой иска нещо, следва той да направи първия ход и да се представи, например.

Гунар го направи:

— Барбароти се обажда. Може ли да ти дойда на гости? Сутринта ми мина ужасно и се нуждая от малко интелигентна компания.

— Ще попитам Сарикоски дали е свободен — отвърна сърдито Аксел Валман.

Явно леонбергерът отговори утвърдително, защото Валман покани господин детектива да го посети, при условие че обещае да не вдига много шум и да донесе провизии. Барбароти пое ангажимент да се погрижи за храната и да пристигне до час.

Мястото около вилата на Аксел Валман, обрасло с бурени и коприва и покрито с купчини отдавна струпани боклуци, приличаше до голяма степен на лицето на собственика си: неподдържано, с няколкодневна брада, разчоплени пъпки и окървавена лепенка, която свидетелстваше за опит да се избръсне през последния месец. В двора, под брезент, стояха две-три купчини дъски. Навярно някой — не Валман — бе планирал ремонт през последното десетилетие.

Косата на Валман беше прошарена, оредяла и дълга до раменете, облеклото му се състоеше от мръсна, светлозелена тениска, износени сини работни дрехи и черни маратонки, обути на босо. Барбароти си даде сметка, че човек, който не познава Валман, би му дал шейсет години, макар Аксел да нямаше още петдесет.

Ако действително съществуваше бунище на академичните отпадъци, съдейки по външния вид на Валман, мястото му без съмнение беше там.

Или на място като това. Все пак езерото още се виждаше — въпреки копривата, елшите, трепетликите и брезите, избуяли с половин метър през последната година. Както и тогава, Барбароти завари Аксел Валман седнал в шезлонг на верандата. Върху масата пред него се мъдреха книги, стари вестници, химикалки, бележници, тютюн, клечки за зъби, газена лампа и празни бирени кутии. Валман изобщо не стана да посрещне приятеля си. Но вдигна поглед. Сарикоски, легнал на сянка до краката му, удостои госта с два маха на опашката си.

— Здравей, Аксел. Признателен съм ти, задето ме прие.

— Из човешката история броди един призрак — отвърна Аксел Валман. — Нарича се Жена.

— По-точно не бих могъл да го формулирам — кимна Барбароти и остави пазарските чанти върху пода: едната съдържаше бира, другата спагети и продукти за сос с кайма.

— На четирийсет и осем години съм и още съм девствен — сподели Аксел Валман. — Ако те интересува.

— Честно казано — никак.

— И Сарикоски не проявява интерес към въпроса — установи мрачно Валман и започна да си свива цигара с пожълтели от тютюна пръсти. — Но трябва да се вземе предвид, че беше кастриран още когато го взех. Какво ще ми кажеш за настоящето? Има ли бира в чантата?

Гунар Барбароти отмести купчина дрехи, метнати върху другия шезлонг, и седна. Подаде на домакина кутия бира и отвори друга за себе си. Плъзна поглед над езерото и си помисли, че когато един ден Аксел Валман умре в шезлонга си, никой няма да го намери; природата просто ще продължи да разяжда и тялото му, и къщата, а Сарикоски ще си остане на пода, докато и той издъхне до нозете на стопанина си и тленните му останки изгният по сходен начин.

Забвение и зеленина — в крайна сметка съвсем нелош завършек на земния път. Ала Барбароти все пак беше дошъл тук не за да обсъжда колко кратко и преходно е всички житейско — или поне така си мислеше. Просто се бе сетил за стария си приятел, сполетян от твърде нерадостна съдба, и поиска да го навести. В занемарената вила едва ли го бяха довели по-различни подбуди. Не и в красив августовски ден като този.

Отпиха няколко глътки от бирата и помълчаха около половин минута.

— Какво мислиш за убиец, който уведомява полицията с писма кого възнамерява да погуби? — попита Барбароти.

Гунар не съзираше причина да остави на Валман да определя посоката на разговора, защото така биха се заплели в твърде непонятни теми: френските глаголни форми на Стриндберг или шифри по време на Втората световна война.

— Така ли изглежда твоето настояще? — полюбопитства Аксел Валман. — Убиец, който шиле писма?

— За момента — да.

— И убива хората, чиито имена е споменал?

— Да.

— Настоящето никога не ме е вълнувало особено — отбеляза Валман и запали опърпаната си цигара. — Мъж ли е, или жена?

— Според мен е мъж.

— Добре. С жените никак не ме бива, както вече споменах. По мое мнение представителките на нежния пол са невъзможни за проумяване. Но ако ми позволиш да погледна посланията на този убиец, ще се опитам да им направя лингвистичен анализ.

— Не са у мен.

— Как така не са у теб? Щом не ги носиш, защо отнемаш от ценното ми време?

— Дойдох с бира и храна — напомни Барбароти. — Освен това знам съдържанието на писмата наизуст.

— Никога не си можел да запаметяваш текстове наизуст — промърмори Аксел Валман. — Но кажи да чуя.

Инспектор Барбароти отпи от бирата, позамисли се и цитира трите писма от убиеца. Аксел Валман се почеса по брадата.

— Още веднъж.

Барбароти се колебаеше дали повторението ще помогне на Валман в анализа на текста, или просто ще затвърди впечатлението му за крайно неуслужливата памет на Гунар. Барбароти се прокашля и повтори съдържанието. Валман го изслуша и се облегна с доволен вид.

— По моя преценка си имаме работа с трийсет и осем годишен мъж от провинция Смоланд — отсече Валман и отпи голяма глътка.

— Какво?

— Трийсет и осем годишен мъж от Смоланд — повтори Аксел Валман и се оригна. — Да нямаш проблеми и със слуха?

— И защо си сигурен, че убиецът е точно такъв?

— Не съм сигурен, но от лингвистична гледна точка това е единствената възможна хипотеза. Какви хора са жертвите?

— Различни. На какво се основава анализът ти?

— На израза „този път“. Използва се, разбира се, из цяла Швеция, но произлиза от южната част на страната, без да е от Сконе.

— Будалкаш ме.

— Не е изключено. Пръстовите отпечатъци вероятно са далеч по-сигурен метод за установяване на нечия самоличност от езикознанието, ако човек се занимава с борба срещу престъпността. Ала е възможно убиецът да иска да те заблуди и нарочно да използва изрази, характерни за жител на Смоланд, докато всъщност той е от Норланд.

— Хм… А по какво съдиш, че е на трийсет и осем години?

— Средната възраст на мъжете в Швеция е трийсет и девет години. Извадих една година, защото обикновено насилниците са малко по-млади. Свързано е с нивата на тестостерона.

Той изгаси цигарата си и се разкиска. Гунар Барбароти се облегна и го изгледа. Аксел Валман се смееше рядко, ала когато се случеше да се засмее, заприличваше на тийнейджърка, чиято веселост се процежда на въздушни тласъци през леко разширените ноздри. Само дето подобен девичи кикот никак не подхождаше на външния вид и теглото на Валман. „Здраво му хлопа дъската — помисли си Гунар Барбароти. — На мен — също. Защо изобщо обсъждам разследването с Аксел Валман? Не дойдох ли тук, за да се откъсна за малко от разследването? Крайно време е да сменя темата.“

— Наздраве, Аксел — той вдигна кутията с бира. — Майната им на моите проблеми. Кажи с какво се занимаваш ти в момента.

Аксел Валман отпи от бирата си и се оригна. Със замислен вид започна да свива нова цигара.

— А може и да е от Халанд — промърмори той. — Да, не е изключено. Какво каза?

— С какво се занимаваш?

— Ами, с какво се занимавам… Не знам дали този глагол адекватно отразява дейността ми, но в момента анализирам стихотворения на Барин. Искаш ли да чуеш?

Барбароти изхлузи обувките си и кимна:

— Защо не?

Аксел Валман извади тетрадка със спирала, започна да я разлиства и се изхрачи над верандата.

— Това не е никак лошо — обяви той с вида на малко момче, което се кани да каже гатанка на детско парти. — А може дори да е по-добро от оригинала. Май ще трябва да го поразваля, защото преводачът следва да предава дори недостатъците в художествената творба. Не всички от гилдията споделят това виждане, но аз гледам да се придържам към него. Ти не притежаваш нужните заложби, за да оцениш това произведение, но все пак ще…

— Прочети го, де — прекъсна го Барбароти. — Спести ми прелюдията и анализа. Целият съм слух.

— Добре, проклетнико. Слушай внимателно, защото става дума за велика поезия.

Той отпи отново от бирата, почеса Сарикоски под брадичката и подхвана:

„Любима, ти си дебелото дете, което падна в калта, когато войната дойде, ти си отпечатъкът от крака на войника върху пода, до ръженорусата плитка на тринайсетгодишното момиче, ти си солта в съда, който майката на момичето носеше в джоба на жилетката си в ден, когато я хвърлиха в масовия гроб отвъд възвишението — там вече никой не стъпва, — но ти не си водата, която бълбука в близкото поточе, не си и птицата, която пее в здрача, не си и приятната сянка в зелената горичка. Така е, любима, и не може да бъде другояче.“

Валман кимна замислено няколко пъти и затвори тетрадката. Гунар Барбароти пресуши бирата си и затвори очи. Някаква муха избръмча покрай него и кацна върху отворената му шепа. „Какво правя тук? — зачуди се пак той. — Как се озовах в компанията на Аксел в този неделен ден от четирийсет и осмата година на моя живот?“

Барбароти намери тази мисъл малко плашеща и изключително важна. Известно време я дъвка, без да намери задоволителен отговор. После Аксел Валман заяви, че се чувства вдъхновен от прочита на толкова добро стихотворение и помоли Гунар да изслуша превода на още двайсетина.

И така премина следобедът. Аксел Валман четеше своите интерпретации на късните стихотворения на Барин — някои съвсем прости, други мрачни и неясни. Пиха още бира, приготвиха си спагети със сос, топнаха се в езерото и надвечер Гунар Барбароти осъзна, че съдържанието на алкохол в кръвта е твърде високо, за да се прибере с колата. Следователно се видя принуден да пренощува във вилата на Валман.

Решението му не срещна никакви прегради. В единайсет Аксел Валман обяви, че е взел своето от тази забравена от Господ неделя, прочете кратко и пламенно, но за съжаление на непонятен унгарски, призив за свобода на поезията, извика Сарикоски и отиде да си легне. Барбароти се установи върху коженото канапе с одеяло и възглавница, пропита с миризмата на мухъл и цигарен дим. Онзи въпрос от Еклесиаста — а един — как ще се сгрее? — отново изникна в съзнанието му и той полежа няколко минути, опитвайки се да формулира подходяща молитва към — в момента — съществуващия Господ. Ала точните думи отказваха да се появяват в главата му и той се унесе в сън с усещането, че се намира далеч. Далеч от Мариан, далеч от децата си, далеч от убиеца, който по неизвестни на Барбароти причини отправяше предупрежденията си именно към него, и далеч — на десетки километри — от самия себе си.