Енрике Марискал
Приказки за подарък на мечтатели (5)

5. История на писмеността

Защо да се тревожа за бъдещето, след като то не е направило нищо за мен?

Гручо Маркс

Преди много години в планината живеел чудноват и щастлив човек, който викал рибите с песента си. Те с удоволствие се настанявали в мрежата му, защото открай време си знаели, че съдбата им била първо да плуват във водата, после във виното и накрая в олиото.

Човекът събирал и горските елени с пронизително свирене и по този начин правел така, че всяка сутрин езерото и гората му давали нужното, за да изхрани семейството си.

Танцувал с ритъма на сезоните и бил признателен за уредбата на природата, която му позволявала да събира храна за зимата без притеснения, разрешителни за лов или плащане на данъци.

Никога не забравял да пази чистотата на водата и живота на всяко дърво. Знаел, че са негови братя, без да е чел нищо за екологията или теологията.

Земеделците обработвали земята още от зори в зеленото поле и не страдали от глад. Щом паднела нощта, възвръщали силите си, без да познават безсънието. Разказвали си истории, макар да не владеели нито латински, нито гръцки.

Овчарите водели стадата си и знаели името на всяко агне, на всяка коза. Не водели записки за тривиалното си всекидневие, нито пък на някого му идвало наум да чете.

Въпреки това майсторели красиви дървени фигурки, драскали и рисували върху камъните, правели снежни човеци през зимата. Радвали се на добра ерекция без никакви хапчета, а когато спели, спели наистина.

Ако видели някой разгневен свой съсед, се питали помежду си защо ли таи толкова страх, или пък решавали, че трябва да проявят по-голямо разбиране, защото това бил човек, който изпитвал временни затруднения да освободи червата си. Знаели, че единственото, което може да промени някого, е собственият му начин на мислене и че всеки път, когато някой се ядосва, то е, за да се опита да накара другия да се почувства виновен. Не разбирали значението на това душевно състояние, което днес се нарича „потиснатост“.

Наричали се нави, „обвързани създания, които вдишвали от високо и издишвали напред.“ Когато затваряли очи, виждали.

Старците разговаряли с птиците и растенията. Не се отегчавали, били уважавани и когато умирали, умирали без допълнителни жалейки.

В Индия Патанджали вече бил предал устно афоризмите си за единството на живота и съзнанието. Преди десет хиляди години този майстор на медитацията е завещал тайните си методи да се свързва, и то без оптични влакна, със светлината, която открай време се намира в ума ни.

Хезиод и Омир са запомнени с историите си за хора и богове, които не четели нищо. Жителите от Великденския остров издигали мистериозни статуи, които също нито четели, нито говорели. Гледали отвисоко и по пълнолуние се усмихвали на собствените си тайни.

Никой никога не е успял да докаже дали са можели да четат или възпроизвеждат, отпечатани във въздуха и в пещерите, макар със сигурност да се знае, че всички умеели да събират и никога не забравяли нищо, което им било от полза.

В онези дни моретата били кръстосвани от финикийци, баски и викинги с неточни карти, но с ясни звезди, и мореплавателите винаги се завръщали без помощта на някоя книга. На други места бойните полета възвръщали излишъците от енергия на най-свирепите, които заменяли живота си с мечти за по-голяма власт.

За да заспят, корсарите измисляли гуляи и трофеи и никога не обърквали джина с вода; хвалели се с истории за жени, с които не им се налагало да рискуват, и когато се хранели, се хранели, без да страдат от лошо храносмилане.

Трафикантите на скъпоценни камъни не четели, нито по някакъв начин описвали заниманията си. Всичко оставало запазено в паметта им и там изглеждало толкова невинно, че дори ангелите не му обръщали внимание.

Тези, които винаги носели със себе си някой тайнствен ръкопис, били свещениците, кралските съветници и лихварите, а те били убедени, че вече съществува книга, написана от техния Бог, от Властта и Парите, и поради това нямало смисъл да се четат, нито пък да се съхраняват други текстове, тъй като те никога не биха могли да се доближат до стойността на онзи първоначален източник, до който единствени те имали достъп.