Енрике Марискал
Приказки за подарък на мечтатели (44)

44. Мечти за камъка

Разбираме какво е геологията на следващия ден след земетресението.

Ралф Уолдо Емерсън

Камъкът, първият текст на човека, примитивен компютър, върху който е изписал съдбата си. Памет за желанието да се излезе извън ограниченото време на материята, следа към безсмъртието, убежище в пещерата, насъщен инструмент във всекидневната дейност, оръжие при лов и във война, магията на огнената искра, жертвен олтар, най-близкото до непреходното, до вечното; почти като самия човек.

Камъкът е поел първите йероглифи и знаци, които ни дават представа за идентичността, за навиците и вярванията на примитивните хора и племена.

Със зараждането на писмеността човекът архивира в студените си регистри подвизите и страховете на ловните групи или на империите. Надписите върху таблите от глина и дърво или върху папирус са лесна плячка на развалата, на уврежданията от човешка ръка или на ненаситността на огъня. Но камъкът остава здрав; върху него Йехова е написал десетте Божи заповеди.

Върху кожата му са изсечени първите жилища, най-старите крепости, храмовете, имперските дворци и погребалните могили, когато човекът пожелал да запази телесната си нищета и лешта си в недрата на гранита.

Един камък обединява човешката претенция за напускането на ограниченията на естествения ред и в епиграфи, насочени към бъдещите поколения, свидетелства за неговото раждане, за пътя му и за неговата съдба. И Промстсй е забелязал камъни, които запазват миризмата на човека. Камъните не са инертни маси, те явно са одушевени. Много религии твърдят, че човек произлиза от камъка. Когато падат от небето, персонифицират вкаменения дух на предците.

Първите саркофази, в които почиват телата на господарите на кралства и империи, също са се правели от камък. Руините на древните некрополи са били крепости, запазили в пирамиди или в подземни могили кралски останки или мумии, които си мерели силите с естествената развала.

Култът към мъртвите със сложните му ритуали започва от камъка, който бди над съня на покойника във вид на ложе и възглавница, като фетиш или накит, като запечатана врата на гробница или като олтар за приношение към паметта му.

Оскар Пайагуала пее на камъните в Патагония, чиито съзидателни сили открай време са познати на предците му.

Елена Антоанета Лафонтен е успяла да претвори този прекрасен и свещен свят на камъка с дълбочина и поетична чувственост, присъща на кабалистичната изследователка, която се побратимява със самия живот. Да я четеш, е като да чувстваш страстта към написаното; ако го пропуснеш, то значи да загубиш онзи дух на съзерцание, за който говори Виктор Юго, когато казва: „Да, аз съм тайнственият любовник на природата; другарят на жълтото цвете, което се полюшва върху старата каменна стена; аз съм този, който говори с вятъра и дърветата. Познават ме поля и гори.“