Енрике Марискал
Приказки за подарък на мечтатели (3)

3. Отвъд текста

Падналият цвят на клонката се връща?

О, пеперуда!

Моритаке

Учителят видял четирима монаси, които водели упорит спор пред развяващо се знаме. Всеки се обосновавал според собственото си виждане:

— Това парче плат е неодушевено, и просто вятърът го кара да се вее.

— Бризът не притежава собствено движение и затова му е невъзможно да развее каквото и да е.

— Веенето на знамето, без съмнение, е резултат от причинно-следствена връзка.

— Същественото е, че няма развяващо се от само себе си знаме. Само вятърът го движи…

Именно тогава Хуей-нън, патриархът основател на дзенбудизма, неграмотен човек, отишъл при тях и ги успокоил:

— Приятели, нито вятъра, ни знамето, ами само вашите веещи се умове виждам.

Изненадани, младежите смирено помолили учителя да ги приеме за свои ученици.

Сократ, Буда и Исус Христос са говорили, не са пишели. С присъствието си учели, че злото е опаковано в невежество. Говорели, за да пробудят у другите освободителната дума, били свидетелство за просветителското слово, способно да сдържи, да опрости и изпери всеки възприемчив търсещ човек. Тъй като познавал тази мощ, поетът Ли По написал: „Вдигам ръце и звездите бих могъл да докосна. Но не се осмелявам да отроня и дума, за да не събудя небесните обитатели.“

Понякога е препоръчително да произнасяме със свещено неблагоразумие някоя разголена дума от най-дълбоките кътчета на сърцето си. Който изразява тази звънкост, ще вдъхне бриза на живота, някога донесъл вдъхновението в Атина, Индия, Йерусалим или Асизи.

Защото, както е казал Ангелус Силезиус през 1675 година в „Херувимският скиталец“, дори Христос да се роди хиляда или десет хиляди пъти във Витлеем, „няма да ти послужи за нищо, ако поне веднъж не се роди в сърцето ти“.

„Вселената е огромна книга“, написал астрологът езотерик Мухидин ибн Араби. Ако е „затворена“, тя е също като девствената материя, която крие тайната си; когато е „отворена“, олицетворява плодотворния живот, който разкрива тайните си. По същия начин действа и човешкото сърце.

В исляма двайсет и осемте букви на азбуката образуват завършения човек. Сътворението се приема като книга, в която буквите са живи същества. Няма нищо на света, което да не може да бъде оценено като поливалентна връзка, също като текста. Фриц Перлс е пишел, защото не е умеел да танцува.

На някои големи майстори на танца им доставя удоволствие да обучават хора с увреждания на тайните на ритъма и на движението, защото те успяват да усвоят всичко без никакво интелектуално затруднение.

Мястото на писането

Когато основният смисъл на словото се разсее, писмото става важно заради усилието да се вкара мощта на духа и вдъхновението в приемлив и дълготраен текст. Много автори посочват, че езикът и писмото са две различни системи от знаци; единствената причина за съществуването на второто е оживяването на първото. Това качество на приближение, характерно за писмото, за разлика от живия език, води до натрупването на вторичен опит, рискован и закъснял в прилагането на изключителното достижение, което творческото слово притежава.

Записките за живота на цар Гилгамеш са една от най-старите истории, които познаваме от шумерските преводи от третото хилядолетие преди Христа. Епосът е бил съхраняван в известната библиотека на цар Ашурбанипал и бил записан върху глинени плочки посредством система трудни за усвоявани символи, наречени клинописно писмо. Глината бил най-икономичният и податлив на обработка материал. Папирусите, пергаментът, обработената кожа, дървото, металът и камъкът, ако са оцелели, е било заради специалните грижи, полагани за тях.

Благодарение на глината знаем, че Гилгамеш от Урук в даден момент от живота си сред много геройства бил обхванат от страх от смъртта. Затова потърсил земята на вечния живот, която се намирала зад седем непристъпни планини. После се озовал в кедрова гора, където успял да поговори с единствения човек, успял да победи смъртта — Утнапищим, и той му разкрил съществуването на тайнствена билка, която се намирала на дъното на морето и която връщала младостта.

Героят, макар да бил много могъщ, се срещнал с предопределението: една змия му откраднала вълшебното цвете, така че, без да има друга надежда, му се наложило да сподели съдбата на всички смъртни. Където се появява герой, винаги е възможно да се напише трагедия.

Тези писания, открити в средата на XIX век, били преведени на немски в началото на XX век. Посланието им изненадало образования свят, защото освен останалите неща разказва и за потоп, подобен на библейския.

В Китай качеството на писмото било толкова тачено, че добрият почерк успял да постигне превъзходство над рисуването. Ван Си-чжи (321–379), „властелинът“ на китайската калиграфия, споделил за тайните на изкуството си: „Хоризонталната черта е като множество облаци, настъпващи в битка; всяка извивка е дъга, изпъната с рядка сила; точката е скала, която пада от издигнат връх; ъглите са медни извивки; линията, която продължава, е филиз, достоен за почит, а свободната черта е бегач, готов да скочи.“

Отвъд текста се процежда въображението, висшата логика, хармонията на думите, собственото вдъхновение на читателя.