Енрике Марискал
Приказки за подарък на мечтатели (23)

23. Книжният плъх

Сподави ме. Господи, с дара на целомъдрието, но недей все още.

Свети Августин

Познавах съсед, който никога не четеше. Всяко четиво можеше да му докара алергия, нещо като заплаха от неуправляема опасност, паспорт към лудостта, поглед в бездната. И най-невинният текст го караше да се чувства все едно наблюдава разрушението на кулите близнаци; струваше му се, че някаква люлееща се маса, няма, огромна, носена от ветровете, ще падне отгоре му и ще го смаже.

И така, както има хора, на които все още им липсва миризмата на старите линотипи, той се уморяваше от всичко отпечатано. Виждаше печатарските преси като дяволски нокти, а на книгите гледаше като на телеграми, които вещаят нещастие — маниите на коварни умове, които напразно се опитват да пропагандират злото.

Не искаше да чете дори етикетите — струваха му се провокации, знаци на възможна зараза. Затваряше в пластмасови опаковки продуктите, които носеше от супермаркета. Така на няколко пъти обърка киселото мляко със сметана, нарязания хляб с пълнозърнест и брашното с талк. Предпочиташе немите филми пред телевизията и радиото пред филмите със субтитри.

Да се сблъска с нещо написано предполагаше манипулация на невидими създания, възможност да бъде омотан във фина хартия и разчертан с китайско мастило, за да завърши опакован във властта на търговците на картонени изделия.

Беше си създал своя собствена организация, така че, когато му се налагаше да пътува, караше билетопродавача да му повтори най-малко три пъти датата, часа и местонахождението на съответния автобус. Не искаше нищо да чете, дори билетите, които му трябваха, за да иде на почивка.

Така неволно пропусна две пътувания до Лас Тонинас и разходка до Парана де Лае Палмас. Тази последната екскурзия с корабче я беше резервирал навреме, защото искаше през лятото да се запознае с мястото, на което се беше самоубил авторът на „Странни сили“, Леополдо Лугонес. Обаче някаква грешка в мнемотехническия му регистър го накара да дойде късно. Поредното му объркване с часовете — смесваше някоя точна дата с други запаметени двусмислици, за да не му се налага да чете закупения билет.

Когато ходеше на театър или на концерти, караше служителя на касата да му повтори ясно и бавно на няколко пъти кое му е мястото залата.

Също така изпитваше голяма неприязън към един автор на име Луис Нуеда, който издаде „Книгите, които съм прочел“, там бе документирал всичките си спомени от продължителните си библиографски екскурзии.

В един момент на личностна криза реши да се впусне в тридневна авантюра, съжителствайки с група за „субективно изследване“. Приятели спиритисти го бяха уверили, че за тази среща няма да има нужда да чете нищо нито преди, нито след това. Ставаше въпрос за пътуване навътре в себе си, водено от терапевт, специалист по минали прераждания. Този професионалист беше развил методология, за да привлича и после да прогонва, погребва или разпръсква всички онези астрални същности, които биха могли да възпрепятстват функционирането на паметта.

Ставаше въпрос за лекар от Буенос Айрес, мистериозен човек, голям мореплавател, който беше развил способността да плува из дълбините на подсъзнанието.

По време на регресивната хипноза, докато пътуваше из миналите си животи, съседът ми установи, че преди няколко века е бил монах бунтовник. През друг един свой живот бил прочел почти всички съществуващи през XIV и XV век библиотеки в манастирите на Испания и Франция.

Ясно успял да види, че е обединил спорещи групи, които изучавали светския живот на Исус, младостта му с мъдрите есеи, любовта му към Магдалина и други жени. Веднъж бил изненадан, докато носел ръкописи с неясен произход, превод от гръцки. Заради тези си постъпки и заради непочтителните си проповеди набързо бил осъден за ерес. Бил затворен и измъчван. Освен това го накарали да изяде някакви арабски папируси и други египетски ръкописи, които притеснявали известния абат Иларио, както и да погълне бавно и без подправки пред съдиите творбата на свети Августин „Изповеди — в тринайсет книги“, която висшият духовник пазел с голяма боязън в една старинна витрина.

Вследствие на това наказание и на лошото храносмилане загубил цялото си желание за четене през всичките си последващи животи. Книгите, списанията и вестниците, документите, печатните издания от всякакъв вид, дори и картичките, му докарваха дълбоко неразположение, а от време на време, в най-тягостните дни му причиняваха някаква частична слепота на психична основа, която офталмолозите познават като библиоскотома.

Терапевтичният метод има своите защитници и критици. Някои учени, които разбрали за случая на моя съсед, го подложили на съмнение. Твърдели, че когато свършва личният филм, който представлява един живот, той трябва да бъде обявен за приключен, а не да се припомня и да се повтаря. Ако не стане така, както в този случай, трябва да се продължи с терапия на предишния живот на хипотетичния ненаситен монах, чиито предшественици биха обяснили подсъзнателните причини, които са го подтиквали да потисне своята пламенна херменевтика.

Стана така, че приятелят ми погреба в обикновена отворена яма досегашния си живот така, както го посъветва терапевтът. Церемонията се проведе на открито под пролетното небе, в присъствието на свещеник, с молитви, песнопения и аплодисменти от участниците в комуната, и под невинния поглед на малко стадо коне, притежание на собственика на имота, който не вярва дори на това, което очите му виждат. Този човек често казваше: ако тук имаше призраци, истински или измислени, конете и кучетата щяха веднага да ме известят.

След това преживяване съседът ми изглежда спокоен. Сега е по-отпуснат, по-често се усмихва, продължава да не чете нищо, макар понякога да повтаря една фраза, която никой не знае откъде я е извадил, защото по очевидни причини със сигурност не я е прочел. Принадлежи на един философ песимист на име Артур Шопенхауер: „Непокорството е основната човешка добродетел“.

Веднъж го срещнах да се разхожда из ботаническата градина и пихме по едно кафе. Хрумна ми да му разкажа за живота на испанския писател Рафаел Барет, който е живял в Буенос Айрес в началото на миналия век. Голям социален критик, той със завидна смелост разобличавал в проза жестоката експлоатация, на която били подложени секачите в уругвайската част на Мисионерската гора. Един полицейски патрул, който го намерил с един от запалените му ръкописи, го накарал да го изяде. Приятелят ми ме изслуша с почтително внимание и остана извънредно мълчалив. Повече не го видях.

На Джиду Кришнамурти му открили петдесет предишни живота, докато бил в разцвета на младостта си. Станал герой в книга, която по негово време била извънредно популярна: „Животите на Алцион“. Мъдрецът, който имал за цел да направи човека свободен, показал, че никога не е чел тази биография, защото не виждал нищо забавно в това да узнае какъв е бил в миналото, докато имал толкова много да изучава за себе си в настоящето, в безкрая отвъд времето.

Друг приятел, който се увлича по тези изследвания, ми казваше, че ако астралните същности искат да се върнат, трябвало да им помогнем първо да разрешат собствените си проблеми. Защо да добавяме към реалното население виртуалното и мъртъвците? И без това сме много. Би трябвало да сложим край на тези връзки с миналите си животи. Не е уместно да се уповаваме толкова на отминалото либрето и на останките, защото така се губи величието на настоящето. Друг приятел се питаше: „Кой живее от тоя занаят?“

Когато разказах тази история на един музеен специалист, след като погледа дълго вълшебното небе, което покриваше полето, ми каза по повод на човешките творения: „Виж, Господ съветва да прощаваме и винаги го прави; човекът говори за помилване и понякога го върши. Природата никога не извинява получените обиди и ги връща без раздразнение, както добре го умее, по естествен начин“.

Поетът Халил Джубран в „Лазар и неговата любима“ добавя: „Той възкръсна, но ще бъде разпъван отново милиони пъти“.