Енрике Марискал
Приказки за подарък на мечтатели (46)

46. Когато феновете спират да мечтаят

„Бхагаватгита“ е книгата на всички книги, така както лъвът е цар на всички животни.

Кришна

Притежавал всичко. Младост, жизненост, три здрави деца, красива жена, най-красивия дом, коли, професионален престиж, икономически успех, брилянтна кариера на електроинженер, обществено признание, спечелени шампионати по голф, академични публикации, познанства и от двата пола… но нищо не било достатъчно, за да го спаси от моралния му упадък, от депресията с пикове на агресивна възбуда, която го обхващала като мълния.

Станал блед, започнал да ходи бавно, изгубил вкус към вечерните аперитиви, които комбинирал с чудесно вино от собствената си изба. Променил характера си, започнал да губи характерната си любезност, на която колегите му се радвали при приемите и при игрите на карти; нищо не било останало от увереността му, от духа му на победител, от непринудения му шеговит нрав.

С часове се затварял в кабинета си и го чували да крещи. Жена му и децата му започнали да се страхуват от неговите реакции. Станал твърде критичен и жлъчен; вече не се радвал на дребните удоволствия на деня.

Всички били убедени, че се е превърнал в друг човек; по-интровертен, слабохарактерен, вече не четял. Прекарвал часове пред телевизора и внезапно го чували да изрича проклятия с политическа насоченост и обиди към спортните и информационните емисии, които вървели на екрана.

Някои приятели го посъветвали да се консултира с един хомеопат, който се бил настанил в града. Други му предлагали името на някакъв психиатър, който лекувал чрез сънна терапия; по телефона майка му го посъветвала да се консултира с диетолог, но той отказвал всички алтернативни, аюрведически и психотронни методи за лечение. Не искал никого да вижда, очевидно състоянието му било такова, че е него не можело да се говори.

Дори един голям човек, мъдър, е голямо влияние и авторитет, когото той винаги изслушвал е внимание, не постигнал нищо, когато при едно случайно посещение му казал: „Никога не губи вярата, тя е в същността на всички неща, които не виждаме“.

Успял единствено да отвори сърцето си за стар другар от детинство, който минавал през града; единствено той успял да разбере корена на нещастието му. Това станало, когато отишли на лов в една добре позната близка местност. Там, пред приятеля си, съумял да признае силните си основания, заради които бил съкрушен и сломен. Крайното и недопустимо зло, което съсипало социалния му живот, било ужасно, а може би дори непоправимо: любимият му футболен отбор бил паднал!

Нямало никаква възможност мирът в сърцето му да се завърне. Той знаел, предполагал, представял си, страдал, съзнавал, чувствал, че и най-последният надничар от работните му екипи ще го гледа с ирония и сарказъм, сякаш му казва триумфиращ и безмилостен: „Значи отидоха на резервната скамейка, а, шефе?“

Може би да станем свидетели на пълния провал на много любимо същество би могло да се превърне в нелечима и непоносима за нас рана. И психологът, който е неспособен да разбере бездънната болка, обгръщаща това предусещане за края на света у един абсолютен фен, е човек, който не разбира нищо от структурата и вродената чувствителност на човешкото поведение. Точно тогава феновете спират да мечтаят.