Енрике Марискал
Приказки за подарък на мечтатели (31)

31. Стимулиращ бриз

Чудо е онова явление, което няма обяснение.

Маймон

Понякога душата има нужда от самота; ни повече, ни по-малко. Изпразнено от света и от мислите, сърце без задръжки към всички сигнали на съзидателната тишина; изобилие от въздух, който обединява вселената, вътрешна и външна, който освобождава от излишното; зов от висшето нищо, обгръщащ сблъсък, абсолютен, отворен, щедър.

Необходимост да си сам, да ходиш под дъжда, да изкачиш в тишина планината на орела, да оркестрираш движенията на тялото с многофасетната синестезия на всяко изражение на живота. Няма болка, има блаженство, вътрешна сладост. Проблемът се състои в удовлетворяването на тази душевна необходимост, без да бъдат наранени най-близките; да бъдеш разбран, а не съден. Това е петиция за освобождение от бремето, което причинява неуместното внимание.

Да се усамотиш в истинското си аз и да забравиш всичко останало. Когато животът ти нанася смъртоносни удари, ако слушаш много внимателно, тихичко ти казва: „възроди се“, твоето име е „съвест“. Това потапяне в светлината, този тих fiat^[1] в изяществото на нищото е изобилие от съществуване, обновление на това, което сме, свобода.

Съществуват огнени езици, които не се впечатляват в мрежата. Думата е пъпната връв на Адам; словото е вплетено във фантазията на Великия читател и плава безопасно в Ноевия ковчег. Картите отбелязват места без никакъв досег с морето, не могат да надхвърлят ограниченията си, същността си на папирус.

Подвижният въздух се свързва с невидимото, природата му върви заедно с нас, пее леко или стене, но не можем да го видим. Усещаме допира му, но не можем да различим формата му. Той е като океан от любов, в който се потапя духът ни, без да се удави. Пише въздушните си песни върху водната повърхност; после ги изтрива, както прави поетът, докато твори, или както понякога душата се разочарова от толкова отчуждение и копнее за самота, за да успее да се възстанови.

Въздухът знае тайните, които витаят във фината сила на природата, тези безценни тайни за възприемането на рутината.

Халил Джубран се е питал дали когато птиците пеят, викат цветята в полето, или говорят на дърветата, или пък повтарят ромона на ручеите.

Човекът, въпреки всичките си знания, не е способен да разбере песента на птиците, нито ромона на ручея, нито какво си шепнат вълните, когато бавно и деликатно мият брега. Човекът е неспособен да чете, въпреки всичките си знания, какво говори дъждът, когато пада върху листата на дърветата, когато капките му се удрят в стъклата на прозорците.

Никой текст не може да пресъздаде историите, които ветрецът разказва на полските цветя, нито чудото на любовта, когато волята иска да постигне най-висшите си копнежи.

Маймон, философ и лекар от испаноеврейски произход, в своето „Ръководство за нерешителните“ твърди, че разумът знае, че има Бог, но не знае какво представлява.

Човешкото сърце може да чувства и да разбира скритото значение на вятъра, когато позволи посланията му да затрептят отвъд страха. Мечтите за реализация са вътрешен бриз, който насърчава решенията ни и прогонва лешоядите на страха.