Енрике Марискал
Приказки за подарък на мечтатели (18)

18. Миражи и илюзии

Това, което се смята за слепота на съдбата, в действителност е късогледство.

Уилям Фокнър

В кибернетичния свят се създават паралелни светове, всеки път все по-дръзки, които дори могат да станат нормални и автентични реалности.

В книгата си „Нечестният гуру“ Алън Уотс твърди, че човешкото желание се стреми да дублира реалността. От рисунките в пещерата Алтамира до киното, в началото нямо, после долби съраунд, 3D, с виртуална реалност, в която човекът създава триизмерен образ, например голото тяло на красива жена.

Но това не му било достатъчно и поискал повече: да докосне красивата дама като в една холограмна реалност. Но и това не стигнало и потърсил специална програма, която винаги да действа по един и същи начин. И тогава започнал да предизвиква реакции, всеки път по-близки до тези, които изпитваме в реалността, в този живот и в това тяло.

Всичко може да бъде сведено до една виртуална реалност в универсална игра, на която играе Господ. Той е създал човешкото тяло като „костюм“, който душата си навлича, за да навлезе в драмата. Така могат да се получат забавните правила, характерни за земното измерение. Със сетивата си сме способни да чуваме, виждаме, вкусваме, пипаме, миришем, обичаме, мразим, да изпитваме екстаз, болка, да изучаваме и играем хиляди партии по време на огромната скъпа авантюра, която съставлява човешкия характер.

Слава или мизерия, болка или удоволствие, успех или провал, да четеш или да не четеш… всичко е игра. Да спечелиш наградата в тази игра на способности означава да се просветиш, да прочистиш паметта си, да си дадеш сметка кой си, преди да приключи партията и да се окажеш без тяло, без физически паспорт и да се наложи да пуснеш още монети в процепа. Тогава колелото може отново да се завърти и да влезеш в играта.

Спектакълът ще продължи, докато амнезията не изчезне и не се появи изборът дали да играем, или да почиваме в мир.

Робърт Коб в своята книга „Върховната игра“ твърди, че това, което всички търсим, не е щастието, екстазът, освобождението, Бог или нещо друго. Това, за което копнеем, е игра, достойна да бъде играна, искаме „върховната игра“, тази на съвестта, на собственото пробуждане и на това на другите.

Всичко друго е илюзорно и не води до освобождение. Дори напротив, така продължаваме да се убиваме един друг с илюзии.

Най-древната мъдрост на живота, философията на единението, индуистката веданта, твърди, че щастието, което търсим във външните обекти, не се намира в тях. Блаженството избликва от собственото ни съзнание, неотделимо е от него и е самото то.

Когато желаната цел е достигната, в същия този миг блесва щастието като благословия, предвид, че постигането на нещо външно е изчезнало поне за миг. Когато открием, че пръстенът, който желаем за награда, вече е у нас завинаги, се изпаряват всички възможни въртележки и техните предложения за слава.

Завръщането в истинския дом разпръсква миражите и илюзиите.