Енрике Марискал
Приказки за подарък на мечтатели (43)

43. Неразбраният мечтател

Затвори Корана си.

Мисли свободно и така изправи лице

към небето и земята.

На минаващия бедняк дай половината

от това, което притежаваш.

Прости на всички виновни,

не натъжавай никого

и се скрий, за да се усмихнеш.

Омар Хаям

Има хора, които са генератори на постоянни грешки, на хронични недоразумения. Това оказва такова влияние върху комуникацията, че колкото повече се опитват да изяснят намеренията си, толкова повече объркват всички.

Такъв бил случаят с хумориста Рамиро Гоняма, изследовател на египетската култура и чест посетител на кафене „Ла Кларидад“ в Сан Телмо, автор на множество книги с творческа насоченост.

И той като Ницше смятал, че основният източник на познанието не е в логиката, а е във въображението, в новаторската способност на човешкия ум да създава метафори, загадки, модели и утопии.

И той като Делеусе и Дерида мислел, че капитализмът е социална организация, предназначена да създава повече продукция, импотентна машинария, която пропагандира сред населението рекламна консуматорска незадоволеност. Също така настоявал, че трябва да се философства срещу философията, която препятства свободната мисъл, защото с хора без собствени идеи много малко ще се окажат тези, които ще се облагодетелстват от ползите на глобалните пазари.

Приятелите му го познавали и не го питали нито за времето, нито за футбола, а мило му казвали: „Здрасти, Ра… Винаги ли те гледат, без да те виждат?“

Когато приключел с писането, му доставяло удоволствие да прави намеци, вместо да обяснява; криел своята „концепция за света“ сред находчиви фрази, за да могат читателите да открият посредством дедуктивни методи хумористичната жилка, изразена в кратки фрази и майсторски намигвания, с които улеснявал общуването — нещо, което никога не му се удавало в действителност.

За него било важно да се позовава на определени източници. Уважавал например наблюденията на писателя Алберто Мангел, когато въпросният признавал: „Литературата е голяма шега, с която трябва да се съобразяваме“ и „не можем никого да задължим да бъде читател“. А също и когато казал, че докато бил юноша „от библиотеката на баща ми ме интересуваха само книгите, за които подозирах, че никога не е чел“.

Рамиро Гоняма се смятал за толкова изтънчен писател, че искал да бъде прочитан най-малко три пъти, за да могат посланията му да бъдат доловени с усмивка, ако не и със силен смях. Търсел онези спонтанни изрази, които интелектуалната натовареност обикновено генерира, онази споделена искра, която идва от неочакваното, от изненадата, от игривостта, характерна за детския дух, смес от невинност и лошотия, от провокация и критика, от девственост и мъченичество, от невинност и еротика.

„Краен разказвач“, отсъждали някои, след като прочитали средновековните му хроники. „Не, нищо подобно, той е философ на изразяването“, репликирали други критици, когато Рамиро анализирал младежките поеми на своя учител Млечен хляб във Варанаси. „Точно обратното“ — твърдял един специалист по оформяне на учебни планове, който смятал, че педагогиката трябва да поддържа полицейския си статус. „Гоняма е подривник, деструктивен тип“, казвал той.

За някои трапистки^[1] монаси бил гастрономичен израз на квантовата философия, смесица между дзен и суфизъм, когато в негов разказ един от героите му с готварска престилка щастливо се разкрещял: „Да ядем!“

Станало така, че Гоняма в един от криминалните си романи решил да опише в подробности мястото, където героят бил заровил трупа, в близка до морето гора. Тогава екип следователи тръгнали точно по следите, подозирайки, че става въпрос за истинско престъпление.

Детективите намерили мястото, разкопали и открили при разследването санитарни отпадъци и натрошени фаянсови плочки във флорентински стил, розови на цвят, които някой бил украсил с порнографски графити, всичко това заровено на три метра под земята.

Преследваният му дух страдал ненужно; не успявал да направи хумора си разбираем, трябвало да обяснява шегите си, това, което се криело в идеите му, игрите на думи, нещата, на които се позовавал.

Живеел объркан като пощенски гълъб, все едно били сменили имената на улиците и откривал всичко разбъркано. Искал да бъде жлъчен хуморист, фин, но бил интерпретиран буквално и го вземали на сериозно.

Възхищавал се на Варгас Вила за това, което не казвал; на Марк Твен, Бърнард Шоу, Оскар Уайлд, Уди Алън, на Пепе Бионди, на Маречал заради „Пирът на строгия архангел“, а също и на Влюбения Масиас, галски трубадур от XV век.

В един от разказите си предложил да се премахнат запетайките в писмената реч, защото мнозина съдии разбирали „не, трябва“, когато трябвало да го прочетат като „не трябва“. Сериозна грешка, която впоследствие води до много недоразумения и конфликти.

Харесвал английските разказвачи, особено Г.К. Честъртън, Хърбърт Уелс и Катрин Мансфийлд заради финия салонен хумор, заради който заслужавали похвала.

Неговите издатели не разбирали книгите му. Смятали, че всичко, което излизало изпод перото му, се отличавало със сериозността, характерна за „тежките“ писатели, за изследователите, а шегаджийският му дух поставял под заплаха комерсиалния успех на публикациите му.

Други мислели по начина, присъщ на монасите, описани от Умберто Еко в „Името на розата“, които осъдили един текст от Аристотел, който възхвалявал важността на смеха. Тези буквални интерпретатори смятали за необходимо да елиминират четящите и да погребат всяка заплаха от усмивка в името на бъдещето на предприятието. Рамиро искал единствено да възстанови хумора и иронията в аржентинската литература, но предложението му не било прието.

Драмата му била неспасяема: приемали го на сериозно, а той бил хуморист; в най-добрия случай смятали шегите му за анархистки. Така всички му връщали оригиналите; трагедиите му не се продавали, защото били твърде песимистични, нито поезията му, нито метафизиката. Критиците се аргументирали, че творчеството му изисква прекалена концентрация, време за размисъл, непостижимо в епохата на бързото хранене, прехвърлянето на телевизионните канали и хроничния недостиг на време.

Той обичал да казва, че се смята за автор, чиито творби са безценни, защото никога не успял да продаде някоя своя книга. Бил постигнал заслугата да стане писател, който не е четен от милиони хора от всички възрасти и класи, което само по себе си било успех в овладяването на обществото.

Истината е, че има хора, които са генератори на постоянно объркване, неразбрани и невидими. Така Рамиро обяснявал сам себе си и всеки път, когато го питали за съдбата на произведението му, отговарял, като отчетливо натъртвал фамилията си.