Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (9)

VIII

Госпожа Джанело завършваше четенето на прекрасната си поема. Със спокоен и благопристоен вид тя впи мрачен поглед в мястото, което бе заемал господин Фругони. После вдигна очи към някакъв небесен слушател и като отпусна ръце в неочакван пристъп на примирение и кротост, завърши четенето със стих, който винаги ще пазя в паметта си. „Ако съдбата ми е да чакам, то аз чакам“ — каза тя и сведе глава като човек, направил трудно признание.

Избухнаха силни продължителни ръкопляскания. Мисля, че рядко в нашето салонче някое произведение е било приветствано по толкова пламенен и невъздържан начин. Това говореше пределно ясно за дълбокия отклик, който поемата предизвика у събралите се. Ирене възбудено ръкопляскаше; примигваше и брадичката й трепереше, развълнувана от думите и жестовете на госпожа Джанело, която, стискайки в ръка листовете от папка „Ривадавия“, благодареше със замръзнала на устните усмивка. Аз също ръкоплясках с въодушевление, но трябва да кажа, че загрижеността ми от неотдавнашната постъпка на господин Фругони растеше. Трябваше да узная къде бе отишъл, да видя дали не мога да му помогна. Не чаках повече; ръкоплясканията още не бяха стихнали, когато казах на Ирене да ме извини за миг и станах.

Като обезпокоих при минаването си хората, заемащи съседните столове — господин Паско, една госпожица, която не познавах и която за моя изненада не бях забелязал да влиза, и майката на госпожица Кищернмахер — напуснах салончето и излязох на двора.

Незабавно се отправих към малката стаичка в дъното, където предполагах, че ще намеря господин Фругони. Докато прекосявах двора, почти потънал в полумрак, пред очите ми изникна като благословия винаги възхитителната за мен гледка на глицинията. Това дългогодишно растение, поддържано от също толкова стари и поръждавели железни подпорки, покрива почти изцяло дворчето на нашето Дружество. Не се сдържах и спрях за миг да я погледам. Макар че беше началото на декември, все още имаше няколко цветя сред гъстата листовина. С наслада наблюдавах как са се преплели старите и млади клонки. Някои нежни филизи, избуяли през последната пролет, плътно и някак чувствено се увиваха около старите възлести стъбла. Така ще си останат завинаги — помислих си — свързани в тази все по-здрава, крепка и неразделна прегръдка. И изведнъж ми хрумна, че това за силата и чувствеността, и особено за здравата прегръдка са образи, подходящи за третия ми сонет, посветен на Ирене. За да не забравя, извадих бележника си и набързо скицирах най-важното от тази мисъл. Не се забавих повече от няколко секунди, след което продължих да търся господин Фругони.

Намерих го действително в стаичката в дъното. Беше седнал пред телефона, отпуснал глава в дланите си. Младият Ромилио Соса, когото може би не бях забелязал да минава, както бях зает със записките си, ме беше изпреварил. Той навярно също бе доловил нещо обезпокоително в поведението на господин Фругони, защото без да се колебае и бави като мен, го бе последвал и сега стоеше прав до него, потупвайки го приятелски по рамото, сякаш се мъчеше да го успокои или утеши.

Жестът на Ромилио наистина ме трогна. Този мургав младеж от провинцията, работник в текстилна фабрика, който един ден съвсем случайно дойде при нас (беше годеник на домашната помощница на госпожица Кищернмахер) и който оттогава не бе отсъствал от нито една наша сбирка, с простичкия си жест на съчувствие засвидетелстваше човечност и остър усет към проблемите на ближния, какъвто очевидно не бяха проявили, поне в този случай, мнозина от нас. Тогава си спомних разностранната му дейност в нашето Дружество — той се бе наел да боядиса фасадата на сградата, да подреди градината, да запуши дупките, откъдето течеше, и да поправи горния праг на вратата. Всичко това по собствена инициатива и без никой никога да му е внушавал необходимостта да го стори. От друга страна, правеше впечатление голямата му любознателност и лекотата, с която запаметяваше дълги поеми, които по-късно, с мелодичния си тукумански акцент, великолепно рецитираше. Той също пишеше, но не знам защо, все още отказваше да ни запознае с произведенията си. Винаги беше любезен и усмихнат с всички и съвсем очевидно се чувстваше добре в нашата среда и харесваше много сбирките ни в сряда.

Трогна ме, повтарям, топлата постъпка на младия Соса. Почувствах, че този приятелски жест, по мъжки нежен и сърдечен (който аз поради известна суровост на характера не бях способен да изразя), бе единствено възможното и, безспорно, единствено полезното, в онзи момент. И неговата непринуденост и сигурност наистина бяха за завиждане — Ромилио не задаваше въпроси, не изричаше ненужни думи, а просто потупваше по рамото господин Фругони в другарско мълчание, сякаш наистина утешаваше свой брат или връстник. Разбрах, че трябва да почета това мълчание и останах така, облегнат на рамката на вратата, загледан в двамата, без да произнеса дума.

Не смея да кажа дали за щастие или за нещастие почти веднага пристигна и госпожа Цимерман, която също като мен е член на управителния съвет на Дружеството. Не съм се съмнявал в интелигентността и здравия разум на госпожа Цимерман, но мисля, че в онзи миг и в оная стаичка не можеха да се проявят поведение и темперамент по-противоположни на тия на младия Ромилио.

Ще се опитам да обясня. През четиридесетте години госпожа Цимерман е била артистка в еврейски самодеен театър. Макар че й е останал лек акцент от идиш, тя също, както и Ромилио, е прекрасна рецитаторка. Завидната й пластичност й позволява да изрази с голямо богатство от нюанси пламенния, драматичния, нежния, или детински тон, изискван от стиховете, много пъти чужди, които тя обича да рецитира. Самата тя е авторка на многобройни стихотворения, повечето детски, а някои от тях са публикувани в литературни списания. Освен че трескаво работи в Полимния (което прилежно отбелязва на всяко събрание на управителния съвет), госпожа Цимерман членува в Съюза на аржентинските жени, член е на подкомисията за култура на не знам коя еврейска организация, изнася беседи за детското възпитание и печата журналистически статии в женски списания. Навярно е била много хубава жена. Сега е нисичка, пълничка дама с малко властен характер.

С една дума и тя бе разбрала, естествено много по-добре от всеки нас — според скромното мнение, което почти сигурно си бе съставила самата тя — мрачната драма, криеща се зад поемата на госпожа Джанело и изобличителното бягство на господин Фругони. Не се поколеба нито за миг. Седна до господни Фругони; с мек, но нетърпящ възражение жест показа на Ромилио и мен да се оттеглим и с най-добрия и най-майчинския си идишки акцент каза:

— Вие и аз имаме доста да си говорим, нали, драги?