Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (6)

V

Дружеството Полимния — сдружени поети от Виля дел Парке (така е отбелязано на нашите бланки за покани) е обществена организация, изцяло посветена на развитието и по-доброто опознаване на поетическите търсения на членовете й. Полимния бе основана на 21 септември 1965 година от група отбрани изтъкнати поети от квартала и по внушение на две изключителни фигури в културния живот на Виля дел Парке — несравнимия господин Ромуалдо Чавес, за когото вече споменах, и госпожа Брихида Рамирес де Урдампийета, нашата първа председателка. Портретът с благородния строг лик на покойната госпожа Урдампийета, наред с акварелния портрет на националния герой Доминго Фаустино Сармиенто^[1], нарисуван от нея и подарен на Полимния по случай първата годишнина от основаването й, украсяват днес в знак на вечна почит нашето салонче за събрания. Често господин Чавес, госпожа Цимерман или младият Ромилио Соса, също в знак на почит и възпоминание, четат стихове от бившата ни председателка. Това са чисти кратки произведения в патриотичен дух, обикновено посветени на нашите национални герои, на различни учени и просветители, на институции (като Въоръжените сили, Националната дирекция по пътно дело, или Спестовната каса) и на различните символи на родината. Това бяха всъщност съчинения, които госпожа Рамирес де Урдампийета, произхождаща от Тукуман^[2] и пенсионирана училищна директорка, обикновено четеше на възпоменателните тържества в училището и които много от бившите й ученички, между тях и Ирене, си спомнят с голяма обич и дълбоко възхищение. Особено младият Ромилио Соса — прекрасен рецитатор с мрачни нотки, придава на тези поеми, изпълнени с прочувствен лиризъм и същевременно с възпитателно поучаващо съдържание, поразяваща сила и внушение, което действително кара всички ни да потръпваме.

Така че за повечето от нас Дружеството Полимния е прекрасна школа, където упражняваме и изявяваме нашето призвание, а също така — нека го кажа — приятелско убежище за много самотници. Специално аз дължа на Полимния много повече, отколкото би предположил всеки на пръв поглед. Вярно е, че моето съкровено поетическо призвание датира от много години, но също така е вярно, че никога — като се изключат двата сонета, които ми отпечатаха в „Ла Расон де Виля Девото“, и друг един, който намериха за добре да включат в „Списание на Банковата Асоциация“ — никога, повтарям, не бях изявявал това мое отколешно призвание с такова усърдие и най-вече не бях срещал такъв прочувствен, сърдечен и разбиращ прием, който е най-голямото богатство на нашето Дружество.

Специализирам се, и го казвам с известна свенливост, в сонета. Тази поетическа форма — сдържана, интимна, съвършена, изпипана като бижу и способна да изрази с изваяната си геометрия най-тънките и сложни чувства, е и сигурно ще бъде през целия ми живот мой естествен начин на изразяване. Както сигурно някои знаят, тази форма не е лесна и малцина са членовете на нашето Дружество (с изключение на господин Мастандрея, за чиито сонети засега предпочитам да не изказвам мнение), които понякога я използват. Това ми е спечелило известен скромен престиж в Дружеството и ми е позволило още при първите публични четения, да заема своето място, както обикновено се казва, да си спечеля име, и то, осмелявам се да кажа, име, почитано от членовете на Полимния.

Сега работя над триптих сонети, които тайно са адресирани до Ирене. Изгарям от желание да ги завърша, за да ги прочета на някоя от следващите сбирки в сряда. И си мисля дали тактически не ще е по-добре да изчакам ефекта, който, не се съмнявам, тези сонети ще имат сред колегите ми и особено у Ирене, чиято поетическа чувствителност няма да преувелича, ако кажа, че е изключителна, преди официално да й се обясня.

Първоначално седмичните сбирки на Полимния се провеждаха в клуба на фолклорния състав „Ел Омбу“, или в една празна кантора, която Дружеството на търговците от улица „Куенка“ ни отстъпваше. Но от близо пет години, благодарение на великодушната и мъдра помощ на господин Чавес, можахме да наемем хубавата къща на „Теодоро Вилардебо“, където сега се събираме и която навярно в скоро време ще можем да купим.

Членовете на Полимния — може би ще е добре да се изясни това — принадлежат към най-различни социални слоеве. Клевета са намеците, че представляваме затворен и трудно достъпен кръг. За да бъде приет някой за редовен член няма други специални изисквания, освен елементарните норми за лична и обществена нравственост, които всяко дружество или клуб обикновено изискват; само любовта към поезията ни обединява и в устава ни е залегнала категоричната забрана на всякакви религиозни или политически спорове. Сред нас има учителки, служители, търговци, някои членове на кварталния Ротари — клуб, учителки по музика и професионалисти. Но също така — и искам да подчертая това — много работници, домакини и дори студенти са минавали през нашето Дружество.

Поради атмосферата й на топло духовно убежище и искрена утеха, често към нашата Полимния се присъединяват пенсионери, които не се задоволяват с обичайните срещи в кафенето или на площада (това не е моят случай, но мисля, че ще бъде, когато след някоя и друга година ме изненада пенсионирането), самотни жени, възрастни госпожици (това е случаят на Ирене), или вдовици, както и госпожи с вече големи деца и с достатъчно време, за да се върнат към старите си влечения. По същата причина нерядко сред нас се срещат хора, които поради физически недъг не могат да вършат друга обществена дейност. Пример за това е госпожица Кищернмахер — много образована частна учителка по няколко предмета, между които немски език, и същевременно отлична поетеса (издала е две книги, а някои нейни стихове са включени в литературната рубрика на „Ла Пренса“); води я в инвалиден стол майка й, а понякога нейната домашна помощничка. Или пък споменатият вече Карлос Мастандрея, който като мене пише сонети (трябва да призная, че с доста недостатъци) и който ходи с патерици. И за малко да забравя господин Паско — автор на чудесни текстове за фолклорни песни, който е сляп.

Истината е, че Полимния ни обединява и че сред тази вълна от насилия и мрачни заплахи, надвиснала над Буенос Айрес през това лято на 1975 година, нашето Дружество за нас е като остров, като тих оазис, място, където все още изяществото на духа е поставено над грубата материя и под чийто покрив, или по-точно край дворчето с цъфнали глицинии, ние най-сетне намираме онова, от което животът ни е лишавал толкова години — възможността да живеем в поетическо единство (това са думи от нашия устав), да поддържаме връзка с толкова възвишени духове под знака на това безкористно, искрено и всевечно призвание, което отъждествява всички ни — поезията.