Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (24)

XXIII

— Хубава… светулката, аз също… — успях да пошепна в ухото й между две поеми на госпожа Цимерман. Но вече не ни трябваха думи. Ирене, без да откъсва очи от подиума, се усмихваше; усмихваше ми се, а ръцете ни бяха здраво стиснати, телата ни неудържимо се стремяха едно към друго, сякаш се търсеха, и след принудителното и мъчително отдалечаване, което моето малодушие им бе наложило, сега искаха да наваксат загубеното време и подбуждани от благотворния ветрец на вентилатора, се свързваха по възможно най-пламенния и прочувствен начин.

Госпожа Цимерман междувременно неуморно се изявяваше. Най-малко от тридесет минути тя рецитираше, а още не бе прехвърлила голяма част от изписаните си на машина листове. В продължение на този половин час тя бе имитирала старица с бастун, отишла с внуците си в зоологическата градина; един пиян безработен хамалин: майка негърка, приспиваща детето си на полуразбираем език; злосторник, биещ туберкулозната си жена; момиче, отказващо брак на богат господин, защото е влюбено в беден младеж, и някои други, които вече не помня. В паузите между стиховете тя вдишваше дълбоко, затваряше очи и отпускаше ръце край тялото си, като някак странно и отривисто ги тръскаше. Навярно това беше ефикасно упражнение за отпускане, научено в далечното й минало на актриса. Истината е, че с всяка измината минута вдъхновението й растеше и в някои мигове достигаше неподозиращи висоти. Вече бяха изминали почти четиридесет минути, когато тя обяви заглавието на последната за тази вечер подема. Тя бе озаглавена „Бельо върху тревата“ или „Трудностите на една двойка в юношеството“.

Ирене многозначително помръдна кутрето си, сякаш — и аз не знам защо — темата пряко ни засягаше. Последваха покашляния, скърцане на столове и размяна на погледи, предизвикани от нетърпение и от двусмисленото заглавие на поемата. Седнал на първия ред, господин Чавес се усмихваше с вежливо любопитство, а лакътят му лежеше върху страничната облегалка на инвалидния стол на госпожица Кищернмахер. В този момент на вратата се появи доня Сулема, която почистваше клуба; навярно бе дошла да получи заплатата си, тъй като беше началото на месеца. Обикновено тя прави знак на господин Фругони, който предварително е приготвил плика с парите и съответната разписка. Тогава господин Фругони излиза, за няколко секунди урежда въпроса и веднага пак се връща в салончето. Но тази вечер, дали защото доня Сулема забеляза, че господин Фругони е твърде зает до госпожа Джанело и не смееше да го обезпокои, дали защото беше много горещо, а вентилаторът правеше извънредно приятна обстановката в салончето, или пък защото заглавието на поемата събуди интереса й, доня Сулема — вдовица с няколко деца, коренячка, пищна и много симпатична жена — влезе тихичко и седна на един свободен стол до потния господин Мастандрея. Господин Мастандрея я поздрави със сърдечно ръкостискане и с жест, който бих се осмелил да нарека кокетен, незабелязано смъкна кърпата, пъхната под брадата му.

Госпожа Цимерман се възползва от тихото влизане на доня Сулема, за да продължи с още няколко секунди упражненията си за отпускане. Когато всичко утихна, тя педагогично повтори заглавието на съчинението си, оттегли се в дъното на малката сцена, с фуркет, който предвидливо бе взела, вдигна косите на тила си, за да напомни прическата на младо момиче, и с треперлив несигурен глас на девойка заразказва за трогателните си копнежи.

В драматичната поема, която госпожа Цимерман първоначално бе написала на идиш, а после бе превела на испански, ставаше дума за девойка, чиито родители не й позволяват да дружи с един строен и хубав младеж, защото семействата им изповядват различни религии. Въпреки това младите се срещат тайно. В една мека пролетна вечер те се срещат в една горичка. Младежът, отчаян, й предлага да се самоубият. Но девойката, много по-практична и според някои подробности, много по-умна, му предлага по-ефикасен изход.

„Какво печелиш със смъртта, любими? Моля те, послушай мен“ — му казва тя с нежен треперещ глас. И му обяснява своя „героичен и безпогрешен план“. Той се състои в следното — младежът незабавно трябва да я обладае, за да й направи дете. При това положение родителите им щяха да ги принудят да се оженят. Но „кога, къде и как любима?“ — пита изпълнен с боязън представителният благороден младеж. Тогава тя с пламнало от свян лице, но решена на всякакви жертви, за да постигне щастието на двамата, го поглежда нежно в очите и бавно, без да промълви нито дума, започва да сваля дрехите си. Поемата свършва, когато тревата леко потрепва в краката им „от бялото пърхане на корсажа й“. Последната фраза госпожа Цимерман произнесе бавно, с неизказана нежност, впила очи в пода и изпускайки с безсилен жест малка бяла кърпичка, която кой знае откъде се бе появила в ръката й. Тъкмо в този миг ветрецът на вентилатора подхвана кърпичката и я отвя почти до края на подиума, с което вълнуващата сцена в гората неочаквано стана потресаващо реална.

Аплодисментите наистина бяха оглушителни, като в голям театрален салон. Господин Чавес бе станал на крака и викаше „браво“. Господин Фругони и госпожа Джанело също се бяха изправили и вече се провираха напред, за да поздравят първи госпожа Цимерман. Ирене, която бе дълбоко развълнувана от саможертвата на девойката, непрекъснато повтаряше „прекрасно“ и се отпускаше на стола като изтощена от силно вълнение.

На Мастандрея поемата се хареса извънредно много. Изглежда, че това бе единственото, което му бе харесало от целия рецитал, защото потриваше ръце, повтаряше „екстра работа“ и дотегливо викаше „бис“. Изведнъж забелязах, че пошепна нещо на ухото на доня Сулема, която в началото се изненада, но после — явно бе някаква дързост от страна на Мастандрея — тя избухна в силен смях, който за щастие бе заглушен от ръкоплясканията и виковете „браво“ на присъстващите. Мастандрея й даде да разбере, че трябва да се сдържа, като допря с пръст устните си и свойски потупа доня Сулема по едрите бедра. Доня Сулема рязко отблъсна ръката му, но не престана да се смее, запушвайки устата си с кърпичка.

Но изглежда, че прекрасната поема не се понрави особено на непознатата госпожица, която седеше вляво от мене. Когато господин Паско изказа развълнуван няколко много хвалебствени бележки относно „Бельо върху тревата“, тя с царствен вид подхвърли: „А важното е на вас да ви харесва“. После загрижено погледна към вратата на салончето, на чиято рамка забелязах, че е кацнала огромна нощна пеперуда, и с въздишка добави: „Бедни мои деца“, което малко ме засегна.

Но какво ме интересуваше мен мнението на тази госпожица, която освен пуританка, изглежда беше и предвзета. Затова и аз се отправих към сцената да поздравя госпожа Цимерман.

Госпожа Цимерман, която след свършването на поемата бе останала на подиума, точно под светлината на лампата, застинала в позата, в която хвърли кърпичката на пода, най-после реагира. Тя сякаш излизаше от състояние на транс, усмихна се и няколко пъти наведе глава в знак на благодарност за аплодисментите.

Когато те най-после започнаха да заглъхват, тя не слезе от сцената, а вдигна ръка, за да въдвори тишина и обяви името на поета, който щеше да завърши рецитала тази вечер — „превъзходният поет, белетрист, делови човек и драматург Ромуалдо Чавес, достоен председател на нашето Дружество“, каза тя и веднага направи сполучлив културен, обществен, психологически, делови и емоционално — сексуален портрет на нашия председател. Тя говори за безупречното му ръководство, и ако понякога не всичко беше наред, то бе само в случаите, когато не се бе вслушвал в съветите й, или на нея й бе омръзнало да го поучава; говори за изключителните му дарби като мъж, като търговец, поет, гражданин и така нататък, и дори не пропусна мило да намекне за славата му на покорител на женските сърца.

Въпреки отклоненията и шегите, това беше много хубаво и сърдечно встъпление, което всички изслушахме с удоволствие и което господин Чавес приемаше, поклащайки от време навреме глава, престорено сърдит. Когато госпожа Цимерман свърши, господин Чавес галантно й целуна ръка, помогна й да слезе по стъпалата на подиума и се обърна, за да започне рецитала си. „Но преди да прочета някои от скромните си стихове — каза той — бих искал да споделя с вас няколко думи.“