Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (15)

XIV

При моя малко рязък и нетърпелив въпрос Мастандрея се поколеба. Сведе очи, сякаш търсеше нещо по паркета на салончето, и избягвайки пряк отговор, отново потъна в досадно мълчание. Мисля, че тъкмо в този момент патериците му тропнаха няколко пъти по излъскания под. Очевидно беше много неспокоен или нервен. Сякаш някой или нещо го бе накарало да замълчи. За да го успокоя, аз отново му зададох въпроса с по-предразполагащ и сърдечен тон.

— Защо не се изразявате по-ясно, господин Мастандрея? Наистина не ви разбирам — казах му аз.

Тогава поривисто, сякаш забравил всичко, което вече ми бе говорил, с бързо решително движение на човек, вадещ пистолет, той измъкна от вътрешния джоб на сакото си някакви листове и ги опря в гърдите ми.

— Искам да прочетете това — ми каза. — Ще го изпратя до всички наши членове.

А после объркано и с много заобикалки ми обясни всичко.

По случай наближаващата Нова година Мастандрея искаше да изпрати до всички членове на Полимния нещо като поздравителна картичка. Тя щяла да съдържа „вместо подарък“ — така каза той — някои от последните му сонети. Затова миналата седмица поискал от господин Чавес пълния списък на нашите членове със съответните адреси. Казах му, че идеята ми се струва блестяща и го поздравих. И като се оставят настрана нищожните, или изобщо липсващи качества на ужасните му сонети, наистина беше трогателно, че човек като Мастандрея, когото веднъж окачествих като невъзпитан, може да прояви към всеки от нас такова оригинално и мило внимание.

Значи това, което господин Мастандрея искаше, когато ме бе хванал под ръка и почти издърпал настрани, беше много просто. Искаше да ми даде сонетите си. Може би търсеше одобрението, или критиката ми. И всичко онова за „благоразумието“, „дискретността“ и прочее, което не можах да разбера, беше само начин — малко абсурден и много характерен за нещастния Мастандрея, да навлезе в темата.

Признавам, че привилегията, с която ме удостояваше, като ме правеше единствен свой цензор, ни най-малко не ме радваше. Като известен автор на сонети в нашето Дружество, никога не съм си позволявал да давам преценка за неговите. Тъкмо обратното, въпреки че неговите сонети, както струва ми се вече казах, са нещо повече от слаби и четенето им е доста трудно, винаги когато съм имал възможност, съм го поздравявал и насърчавал по възможно най-искрения и сърдечен начин. Но в този случай трябваше да прочета „преди печат“ сонетите, които той сам бе избрал, за да ги включи в прословутата си поздравителна картичка.

Естествено, аз му казах, че се чувствам много поласкан от честта, която ми оказва, че с удоволствие ще прочета сонетите му, и то веднага и с най-голямо внимание. От друга страна, само спазвах залегналите в устава ни норми, според които трябва „да се прочете с най-голямо внимание произведението, представено от всеки член, винаги когато той пожелае това“.

Сложих си очилата и зачетох. Цикълът сонети бе озаглавен „Признания и жалби на един самотник“ и всички те явно третираха темата за страданията и несгодите на автора им.

Бяха, както винаги, откровено казано, лоши. Лоши, без никакви смекчаващи думи. Бяха пълни с изтъркани фрази, с нетърпими грапавини, с жалки рими на „ай“ и „ен“, стилово неточни и съвсем неясни.

Още помня първото потресаващо четиристишие. Ако не се лъжа, то гласеше:

Чувствам се безкрайно разнебитен

и мъката ми вече няма край,

защото миналото пак се върна

със злото що не знае миг покой.

Свърших да чета, прибрах очилата си и му казах, че много ми харесват, че ми се струват чудесни и съм сигурен, че ще предизвикат искрено вълнение у всички наши приятели, когато ги получат напечатани на честитката.

— Съвсем същото смята и госпожица Кищернмахер — каза тогава недъгавият (в много отношения) господин Мастандрея. Това означаваше, че аз не бях единственият, когото Мастандрея бе удостоил с предварителното четене на сонетите. Но все едно.

На него явно му се искаше да продължи разговора, или по-точно да продължи да слуша хвалби за жалките си поеми, но аз нямах какво повече да му кажа.

За щастие в този миг влезе господин Фругони, придружен от госпожа Цимерман. С тромави стъпки, сякаш тялото му се противеше да се подчини на поривите на някакво твърдо вътрешно решение, господин Фругони, който беше и много блед, се отправи към групата, наобиколила госпожа Джанело (тази приятна забавна групичка, в която беше и Ирене и която аз, заради ненавременното дръпване встрани от досадния господин Мастандрея, неохотно бях принуден да напусна). Понечих да се възползвам от влизането на двамата ни приятели, за да се присъединя към тях. Но писано ми било тази вечер да срещам трудности във всичко. Едва бях оставил Мастандрея, когато този път благопристойната госпожа Цимерман ме хвана дружелюбно и настоятелно под ръка, завлече ме в ъгъла на салончето и без да ми даде ни най-малка възможност за съпротива, ме накара да седна до нея. Естествено, аз се подчиних и се приготвих да я изслушам.

— Уредих всичко — каза ми тя с поверителен тон, а с дясната си ръка очерта рязко от горе надолу един полукръг във въздуха, сякаш с това най-обикновено движение за прогонване на муха можеха само за секунда и без особено усилие да изчезнат като по чудо не само сериозните грижи на измъчения господин Фругони, но и всички проблеми на тоя свят.

Казах й, че това ме радва, но че за съжаление нищо не разбирам, тъй като след нетърпящата й възражение заповед в стаичката в дъното, всъщност не съм осведомен. Тогава госпожа Цимерман търпеливо и с майчинско примирение, като че ли говореше на съвсем неопитно същество или на дете, въздъхна и се опита накратко да ми разкаже всичко, сякаш за да го направи достъпно за моята предполагаема недосетливост.

По доста неясен за мене начин, защото тя говореше много бързо, тихо и с по-подчертан от всякога идишки акцент, можах да подразбера нещичко за поведението на госпожа Фругони, която госпожа Цимерман няколко пъти окачестви като „неблагоразумна“… Защото изглежда, че госпожа Фругони „за нищо на света“ не искала да се съгласи на развод. И освен това, именно с примитивното си и „съвсем неразумно“ поведение държала в ужас нещастния господин Фругони и „знаете ли по какъв начин, драги? Със заплахи, наистина с ужасни заплахи“. И всяка една от ужасните заплахи бе надлежно изредена, при което госпожа Цимерман докосваше с показалеца на дясната ръка един по един пръстите на лявата — да се самоубие (палеца), да унищожи или да изпрати някъде децата (показалеца), да го предаде на не разбрах добре кое учреждение за сигурност (средния), да бъде „пречукан от бандити“ (безименния), да му отнеме магазина (кутрето), да го шантажира (отново показалеца) и т.н. и т.н.

— А защо са всичките тия заплахи? — попита госпожа Цимерман с обърнати нагоре длани, леко наклонена глава и притворени очи, сякаш се готвеше да изпитва някой глуповат ученик.

Сведох извинително глава, защото не знаех отговора. Тогава тя с нежността на педагог ми разясни прозорливото заключение, до което бе стигнала благодарение на широките си познания по психология. Неоспоримото заключение гласеше, че госпожа Фругони няма да направи абсолютно нищо и че скоро доброволно ще се съгласи на развод. „Кога ли?“ Естествено, след като тя, госпожа Цимерман, поговори с нея и я накара да разбере някои неща. „Какви неща ли, драги?“ Важни неща, които тя много добре знаела, за любовта, за семейството, за фаталността, за призванията, които обединяват духовно, за парите, които естествено нямало да й липсват, когато се раздели с господин Фругони, защото почти в същото положение изпаднала една нейна зълва, която сега се омъжила повторно за един управител на израелската банка и била напълно щастлива, „разбирате ли, драги?“. Отвърнах й, че прекрасно съм разбрал, въпреки неизлечимата си глупост, но през цялото време не преставах да поглеждам към групата, където беше Ирене, като се опитвах, признавам, да чуя какво си говорят. Дори от мястото, където бяхме седнали — както казах, в другия край на салончето — забелязах ясно недоволното изражение на господин Фругони от малко старомодното внимание на господин Чавес към госпожа Джанело. В даден момент видях как господин Фругони, скован от сдържана ярост, пристъпи напред и застана до госпожа Джанело така, че раменете им почти се докосваха, а после изгледа господин Чавес хем сърдито, хем предизвикателно. Господин Чавес, който неминуемо трябваше да забележи всичко това (което в края на краищата беше неприятна сцена на ревност, макар да бе ясно, че разговорът се върти около друга тема), прояви още веднъж своята savoir faire^[1]. И великодушието си на светски кавалер. Той дружелюбно се усмихна на двамата и отправи към Ирене, естествено и непринудено, една от обичайните си любезности, сякаш искаше да покаже колко малко означават те в неговия живот на ерген донжуан; така той отстъпи позициите и остави пътя свободен за сериозните претенции на неволния си съперник. Не можах да разбера дали господин Фругони, жегнат от неоснователната си ревност, успя да проумее тази достойна, братска и образцова постъпка на нашия председател. Знам само, че господин Фругони и госпожа Джанело все повече се доближаваха един до друг, докато главата й почти се опря в рамото му. Точно тогава Ирене потърси погледа ми, усмихна ми се и дори по детски ми помаха с ръка. Не вярвам да е предположила — помня, че малко уплашено си помислих — че между госпожа Цимерман и мене… И струва ми се, че преди още да завърша мисълта си, неволно се отдръпнах няколко сантиметра от нашата педагожка. Във всеки случай вече бях изслушал всичко, което бе искала да ми каже, и сега изгарях от нетърпение да се присъединя към групата на Ирене.

Сега говореше господин Чавес и трябваше да е казал нещо извънредно забавно с испанския си акцент, защото всички се разсмяха. Истината е, че аз не знаех как да подсетя госпожа Цимерман да се приближим и ние към групата. Обмислях как да го сторя, без да проявя невежливост, когато съвсем ясно чух господни Чавес да произнася думата „заплахи“. Госпожа Цимерман също я чу и ме погледна, смръщвайки вежди. Помислих — и госпожа Цимерман също, сигурен съм — че държаният в тайна въпрос за госпожа Фругони най-неочаквано е станал публично достояние. Затова незабавно я подканих да се приближим към групата, тъй като това навярно я бе заинтересувало живо — нали без дори да й поискат разрешение, бяха нахълтали в нейните психологически владения.

Господин Чавес отново произнесе думата „заплахи“, но очевидно в съвсем друг контекст от оня, който ние му бяхме придали. „Заплахи — каза — на които ние, като почтени мъже и жени, спазващи законите и посветили се на възвишеното богослужение на поезията, не бива да обръщаме ни най-малко внимание.“ Значи думата се отнасяше за нещо съвсем друго. Попитах и тогава господин Чавес с усмивка и някак като на шега ме осведоми. В клуба на Дружеството, а също и в дома на господин Чавес, през последните дни били отправени груби заплахи по телефона. Малко загрижен, отново попитах за съдържанието на тези заплахи.

— Глупости — отвърна господин Чавес, като елегантно се завъртя на токове и се обърна към всички — заплахи, да речем, от политически характер. Сигурно се касае за досадна грешка. Сбъркали са ни с някакъв комитет или нещо подобно. И никаква паника, моля ви. Аз се наемам да изясня нещата пред когото трябва.

И с най-светския си подканящ жест той добави:

— А сега, приятели мои, не ви ли се струва, че след тази пауза можем да продължим да слушаме нашите скъпи възхитителни поети?