Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (33)

XXXII

След като се извини, господин Чавес обясни накратко поемата, която щеше да издекламира веднага след това и с която щеше да завърши рецитала в тази незабравима сряда, 3 декември 1975 година.

Много сериозно и сдържано той каза, че за написването на тази поема са го вдъхновили страданията и грешките на някакъв негов приятел, влюбен за свое нещастие в една дама, която била малко… — той се престори, че не намира подходящото прилагателно и имитирайки затруднен селски говор, накрая каза… лекомислена. Всички се усмихнаха, а някои дори се разсмяха гласно. И то, струва ми се, на думите „един мой приятел“, защото повечето много добре знаехме, че господин Чавес ни най-малко не се нуждае от чужд опит, за да съчини поема, отнасяща се за жена, и по-специално за определен тип жена…

Освен това той поясни, че уважаемите присъстващи ще трябва да проявят благосклонност към някои езикови волности, които той бил принуден да вмъкне в стихотворението си, защото те най-вярно отразявали пламенните мисли и отвлечените бълнувания на нещастния му приятел. „На този злощастен мой приятел, на когото хубавата дама ще трябва да отвърне — надявам се и да се надяваме всички — с нежно отдаване и съмнителна вярност за толкова страдания и пламенни желания.“ След като той каза това, тук-таме избухна нервен женски кикот. Ирене въздъхна дълбоко и ме потупа лекичко по дланта, сякаш искаше да ми каже, че колкото до нейната вярност, би трябвало да съм напълно спокоен. Мастандрея сметна за необходимо да преведе на доня Сулема цялото това цветисто встъпление на нашия председател и аз доста ясно дочух „една пачавра“, тоест най-важното от обяснението, което доня Сулема прие с нещо като хълцане, заглушено от кърпичката.

После господин Чавес ни обясни, че творбата му още няма заглавие, затова предлага на интелигентните членове на Полимния, след като изслушат поемата, да запишат — всеки на едно листче — съответното заглавие и да му го връчат в края на сбирката. Той ще избере това, което му се струва най-подходящо, и ще обяви избора си на сбирката следващата сряда. На спечелилия или спечелилата този своего рода конкурс, ще бъде връчена за награда книга, на която господин Чавес собственоръчно ще напише благодарността си за ценната помощ. Госпожица Кищернмахер вдигна ръка и обяви, че тя с удоволствие ще предостави наградата за един толкова значителен случай и това ще бъде подвързан том на Кришнамурти.

Всички заръкопляскаха, а господин Чавес възнагради любимата си приятелка с вежлив израз на благодарност. След това той помоли за тишина, изчака да заглъхнат и последните шушукания и много бавно, ритмично и развълнувано започна да декламира поемата, все още без заглавие.

Прекрасното стихотворение възпяваше, както бе обяснил и авторът, една дама, така да се каже, с леко поведение. Поетът се оплакваше от честите й изневери, които въпреки мъчителната ревност, й прощаваше отново и отново. Дамата, която била изключително красива и изглежда безкрайно чувствена, приемала упреците, понякога твърде остри, с широка пленителна усмивка, която напълно обезоръжавала натъжения любовник.

Господин Чавес, когото за щастие сега ветрецът от вентилатора облъхваше изцяло, чрез устата на влюбения направи прекрасно и най-подробно описание на любимата му. С щедро прочувствено многословие, като в съвременна „Песен на песните“ (аз вече си бях намислил това заглавие на поемата), той изброяваше една по една всички вълнуващи подробности на това красиво тяло, които, също като библейски певец, той сравняваше в трескавото си въображение с прекрасни ослепителни образи — лъкатушеща река, стройна мраморна колона, седефена раковина, сенчеста градина сред снежнобели хълмове, два кротки гълъба с розови човчици, които поетът искаше да нахрани с устата си, заоблени възвишения, оградени от дълбоки мрачни пропасти, предизвикващи шемет и така нататък.

Поетът не пропусна нито една подробност от тялото на своята любима и в определен момент спомена една скрита „роза с потрепващи листца“, от която той, като неуморна пчела, ще пие „изпълнен с любов, ароматен нектар“, или едно свенливо охлювче с гореща слюнка (езикът на любимата), което, на свой ред, щяло да го обходи целия, чак до свещения червен монолит, „от който тръгват дванадесетте кабалистични пътеки на желанието“.

На това място Ирене, отпуснала се тежко на рамото ми, започна да диша учестено. Дора потупваше Ромилио по коляното, за да го успокои. Незабелязано се извърнах назад и видях, че госпожа Джанело целува господин Фругони по врата, а Мастандрея упорства да хване доня Сулема за ръката. Госпожа Цимерман неочаквано се почувства притеснена от някаква презрамка, която все не успяваше да оправи. Вляво от мен господин Паско, не разбрах защо, помоли да му услужа с моята картонена папка, в която си нося ръкописите, и я положи върху коленете си. Извърнах се да видя непознатата госпожица, но с голяма изненада установих, че столът й е празен. Особената дама бе изчезнала като по чудо. Навярно скандализирана от дръзките изрази в поемата, бе излязла бързо, без да я забележа. Вече ми бе направило впечатление, че госпожицата е прекалено сериозна и малко пуританка и че известни поетически форми не се нравят на строгия й дух.

Всъщност никога досега в нашето салонче не бяха изричани толкова дръзки образи и с такава завладяваща сила. Достатъчно е да кажа, че самият аз доста се вълнувах и изведнъж изпитах неудържимо желание да целуна Ирене по очите и устните.

Неволно погледна крадешком и не без известна вина строгия лик на госпожа Урдампийета. От небитието, и тъкмо в мига, в който господин Чавес говореше за трептящата роза, скрита сред тъмен гъсталак, тя ни наблюдаваше строго и едва ли не с упрек.

Но аз бързо отместих очи от портрета и с безкрайно задоволство продължих да слушам думите на господин Чавес. Невъзможно бе човек да устои на очарованието на тази прекрасна поема, наситена с все по-дръзки сравнения, все по-пламенни и възпламеняващи потискани желания.

И като си помисля, че аз не се бях осмелил да прочета в Дружеството един мой сонет само заради две сравнения, които — тогава ми се сториха малко дръзки — си бях позволил да употребя във втория терцет. Естествено, съжалих за моите задръжки и си обещах да превъзмогна свенливостта си. Реших го съвсем твърдо — ще помоля да бъда включен в списъка на рецитаторите за следващата сряда и без много да му мисля, ще прочета сонета си (може би заедно с триптиха, посветен на Ирене, ако успея да го завърша дотогава); пък и моите загатнати и доста умерени образи бяха като църковна проповед в сравнение с пламенните метафори, които една след друга бликаха буйно от устата на един съвсем непознат за мен господин Чавес.

Особено в последните строфи, когато влюбеният не може да заспи и чака късното завръщане на любимата (навярно след някое от безсрамните й приключения), образността достигна максимална дързост и премина в открит еротизъм. Влюбеният, болен от желание, възнамерява този път да не я упреква, а тъкмо обратното, да я покрие със страстни целувки и наелектризиращи милувки „веднага щом отвори вратата“ — издекламира пламенно господин Чавес, сочейки вратата на салончето — и всички погледнахме натам, сякаш наистина очаквахме всеки миг да видим как красавицата натиска бравата и грациозно прекрачва прага. И всички останахме в това положение загледани жадно във вратата, като хипнотизирани, докато поетът известяваше на всички нощни духове, че ще легне до любимата си и че двамата ще сплетат телата си „в безкрайно повтаряща се прегръдка“, докато отмалели, най-после ги обори „сладкият сън на съмването“.