Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (12)

XI

Както младият Ромилио Соса, така и аз, в първия момент се почувствахме малко пренебрегнати и дори — защо не — малко унизени от властната постъпка на госпожа Цимерман. Не се осмелявахме да оспорваме достойнствата й на психоложка и сказчица по въпросите на детското възпитание, но ни се стори, че да се отнася с нас чисто и просто като с досадни деца е вече прекалено. Спогледахме се многозначително и оставихме госпожа Цимерман насаме с господин Фругони в малката стаичка в дъното.

Прекосявахме двора, за да се върнем в салончето, когато Ромилио ми каза:

— Всъщност мисля, че така е най-добре.

Прекрасно го разбрах и можех само да се зарадвам и да се съглася с него. И двамата бяхме осъзнали, сякаш някакво просветление ни бе озарило едновременно, че по никой начин не бива да се чувстваме пренебрегнати от случилото се преди няколко минути и че ако някой можеше да внесе покой в измъчената душа на господин Фругони, това можеше да бъде само госпожа Цимерман. Тя има прекрасно сърце — сигурен съм, че и двамата си го помислихме едновременно — въпреки простимото й властно поведение, и притежава безкрайни способности да прояви разбиране.

Така с пречистени от лоши чувства сърца, ние вложихме цялото си доверие в госпожа Цимерман, която сигурно сам бог озаряваше, и влязохме в салончето, където още не бе свършила първата пауза.

Вече споменах, че вечерта бе доста задушна. Не знам на кого най-после бе хрумнало да включи вентилатора и този толкова полезен апарат на стойка, с който неотдавна се бяхме сдобили — красив, боядисан в приятен светлозелен цвят, с широки перки и почти безшумен — благотворно пръскаше над всички свежа животворна струя.

Ирене бе станала от стола си и стоеше изправена до нашата секретарка по протоколите. Веднага привлякоха вниманието ми ръцете на госпожа Джанело — нервни, те непрекъснато сгъваха и разгъваха трите изписани листа от папка „Ривадавия“. В този миг чух гласа на Ирене и признавам, че отново и както винаги изпитах сладко вълнение. Гласът й е малко нисък, но същевременно пълен с кристални резонанси. Именно на гласа й посвещавам втория си сонет (вече почти завършен), в който го сравнявам с кристална камбана, потопена във водите на тихо, много дълбоко езеро.

Ирене с разбиране хвалеше структурата на чудесната поема, която току-що бяхме чули. С искреност, в която прозираше и някаква мила свенливост, а тя според мен е едно от най-привлекателните й качества, Ирене поздравяваше госпожа Джанело. Говореше за драматичния смисъл на поемата, за подходящото разпределение в строфи на единадесетостъпните стихове, за растящото вълнение, което предизвикало у нея всяка една от тези прекрасни строфи. Госпожа Джанело скромно и с пресилена самоувереност се усмихваше и благодареше за похвалите, но не преставаше да хвърля към вече съвсем тъмното дворче бързи тревожни погледи. Загубила търпение, тя се опита да запали цигара, но на два пъти изтласкваният от вентилатора въздух й угаси кибритената клечка. Тогава стана нещо, което смятам за свой дълг да отбележа. Господин Чавес, който се намираше в другия край на салона и оживено разговаряше с госпожица Кищернмахер и с господин Мастандрея, припряно прекоси салона и с широк галантен жест й поднесе запалката си. Не бих казал, че ме изненада този жест на учтивост, толкова свойствен за господин Чавес, но ми се стори, че в този случай той бе прекалено и като че ли преднамерено услужлив. Ирене също бе изненадана от бързината, с която се бе приближил нашият председател, и ми даде да разбера това с едва забележимо сбърчване на веждите. Помислих, че може би е настъпил подходящият момент и възползвайки се от това простодушно съучастничество, да сложа началото на една по-близка и интимна връзка. И като й дадох да разбере, че съм забелязал и проумял нейния знак, но че поради обстоятелствата трябва да се преструваме, аз се обърнах към госпожа Джанело, за да й целуна ръка и да изразя искреното си възхищение от поемата й.

Точно в този момент господин Мастандрея, който безшумно се бе приближил на патериците си, явно следвайки господин Чавес, малко неуместно се присъедини към нас. Челото му бе оросено от пот, а погледът гузен. Той неловко (и глуповато) избърбори нещо, което трябваше да е хвалебствие към госпожа Джанело, а после остана при нас и цялото му държане — не се поколебавам да го нарека така — беше досадно и притеснително. Нямаше какво да каже и мисля, че едва ли разбираше за какво говорехме. В резултат на това и ние (Ирене, госпожа Джанело, господин Чавес и аз) постепенно замлъкнахме, повлияни, предполагам, по необясним начин, от неудобното и невежливо мълчание на Мастандрея. Имах усещането, че мисълта му витаеше съвсем другаде. Може би мисли за ужасните си сонети — спомням си, че ми хрумна в мига, в който Мастандрея, без никакъв такт и деликатност, ме хвана под ръка и ме дръпна встрани. За втори път тази вечер отправих към Ирене съучастнически поглед и с комична гримаса „какво да се прави“, която тя прие с усмивка, се примирих да го изслушам.

Нещастният господин Мастандрея, който продължаваше да се облива в пот, се колебаеше, заекваше. Заговори ми неопределено за сбирките на Дружеството, които окачестви като неблагоразумни, „особено сега, когато стават какви ли не неща“ — така ми каза. И неочаквано заразправя, че трябвало да сме по-дискретни, по-внимателни, „отракани, нали разбирате?“ — каза и доближи длан до устата си, като че ли ми откриваше бог знае каква голяма тайна. Вече доста раздразнен, аз направо го попитах какво точно иска да ми каже.