Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (2)

I

Госпожа Вивиана Мастрокарбоне де Джанело ни доставяше истинско удоволствие с една прекрасна своя поема. Само няколко минути преди това нашият председател, господин Чавес, я беше представил с обичайната си изисканост. Много точно си спомням някои от неговите великолепни изрази: „цветист поток от светла песен“ — беше казал той и също така, може би малко изненадващо, бе споменал нещо за „женствената сила на любовния й зов“. Спомням си тези изрази, защото, както е известно, блестящите въведения на господин Чавес, за когото ще изясня, че е испанец и началник на отдел „Продажби“ в една влиятелна агенция за недвижими имоти, за нас са почти толкова привлекателни и достойни да се запомнят, колкото и самите поеми, които той — като председател на дружеството — обикновено има приятното задължение да обявява. Но аз си спомням думите му и заради тази на пръв поглед незначителна подробност — докато господин Чавес произнасяше встъпителните си слова и по-точно, когато с дълбок внушителен глас спомена за „любовния й зов“, господин Фругони, който противно на навика си стоеше прав зад последния ред столове, два пъти се покашля — не бих казал шумно, а по-скоро рязко, или поне твърде очебийно. Отдадох това ненавременно покашляне на изненадата, или може би на вълнението, което думите на господин Чавес предизвикаха, макар по-късно да разбрах, не без учудване, че причината за безпокойството му, както скоро ще се види, е била съвсем друга.

Е, добре, въпреки че поетическото вдъхновение на нашата секретарка по протоколите е далече — трябва да признаем това — от изяществото и възвишеността на Ирене (която, в скоби казано, на сбирката в сряда, 26 ноември, единодушно бе избрана за ревизор), вярно е, че нейните искрени, нежни и на места скръбни стихове вълнуваха дълбоко всички нас. Именно затова ми направи неприятно впечатление фактът, че господин Фругони, обикновено толкова внимателен и чувствителен към стиховете на нашите членове, и особено ако принадлежат към нежния пол, най-неочаквано напусна сбирката, прекоси широкия двор, засаден с глицинии, и със зле прикрито безпокойство се отправи към малката стаичка в дъното, където е телефонът.

Крадешком погледнах надясно. Ирене, увлечена от проникновените образи и ритми на госпожа Джанело, изглежда не бе забелязала нищо необикновено. Тъкмо обратното — нежният й профил, който изпъкваше върху фона на сините тапети в салончето като старинна камея, беше олицетворение на вглъбяването и на онова „вълшебно съпричастие с поезията“, за което се споменава в нашия устав. Слабата й нервна шия бе приведена напред, очите й бяха притворени, нежните мускули на лицето й леко потръпваха, кичури меки руси коси засенчваха слепоочията й, под чиято почти прозрачна бледност можеха да се доловят ритмични туптения. Спомням си, че докато тайно я наблюдавах, тя потръпна сякаш от студ. Странно наистина, защото макар че носеше лека елегантна рокля от небесносин плат без ръкави, вечерта беше доста гореща и никой — сигурно за да не смущава госпожа Джанело — не бе пуснал вентилатора. Може би е малко трескава, помислих си аз, защото без да откъсва очи от подиума, но явно разтърсвана от тръпки, тя напипа с ръка вълненото жакетче, което лежеше сгънато до чантата й и го наметна върху раменете си. Но не, за щастие не беше нищо сериозно, защото скоро тръпките й преминаха и на лицето й се върна обичайното спокойствие. В този миг изпитах желание да взема ръката й. Почувствах нужда да я целуна и да й обясня какво изпитвам към нея.

Помня, че в сряда, 26 ноември, след сбирката, на която по мое предложение тя бе избрана за ревизор, за малко щях да го сторя, но печалната истина е, че не се осмелих. Същата вечер аз я придружих по сенчестата улица „Маркос Састре“ до „Наска“, където тя се качва на автобус 110. Вървяхме бавно и съзерцавахме дърветата, оградите, градините. Нощта бе топла и хубава. Изведнъж върху една ограда от дрян зърнахме нещо, което вече е почти невъзможно да се види в Буенос Айрес — една светулка. Поспряхме се да я погледаме. Видяхме как хвъркатото чудо излетя зад оградата и как просветваше в мрака, сякаш ни поздравяваше. Видяхме го как хвръкна към короната на една туя^[1] и после, като продължаваше да светва и угасва, полетя към дъното на градината и изчезна зад една листата бугенвилия^[2].

Ирене не бързаше да се прибере у дома си. От време навреме ми отправяше нежен питаш поглед, сякаш наистина очакваше нещо от мене. Мисля, че никога не ми се бе удавал по-удобен случай. Въпреки това, през цялото време, докато бавно вървяхме, като че ли някаква тайнствена сила ме възпираше да изразя непринудено истинските си чувства; говорих само за това колко прекрасни са стиховете й и колко справедливо смятам отличието, с което я бе удостоил единодушно управителният съвет. Истинска глупост, не отричам, но ми бе невъзможно да постъпя другояче.

Изпратих Ирене до автобуса и извървях няколко преки по „Наска“ посрамен, като проклинах невероятната си свенливост, глупавата и непростима моя нерешителност. Спомням си, че когато прекосявах железопътната линия, ясно чух крясъка на кукумявка. Имах чувството, че дори и небето ми се надсмива.

Но сега се намирахме в клуба на нашето дружество и не беше моментът — за щастие ясно съзнавах това — да предприемам нещо, което моята плахост, или нека го кажа ясно, внезапното ми малодушие бе ме възпряло да извърша на място и по време, несъмнено много по-подходящи. Така че сдържах ненавременните си пориви и продължих да слушам госпожа Джанело с вниманието и уважението, станали норма в нашето Дружество.

Нашата секретарка по протоколите говореше в поемата си за свечерявания и дъжд. Още помня стиха „като неподвижна кариатида в скръбта си“, който въпреки безпокойството ми (предизвикано както от смущаващото присъствие на Ирене, така и от неуместното излизане на господин Фругони), ми направи дълбоко впечатление. Госпожа Джанело четеше с топъл спокоен глас, но листът от папка „Ривадавия“, изписан с ъгловатия й, пламенен и малко нападателен почерк, леко трепереше в ръката й. Забелязах, че трепканията на листа станаха по-видими след излизането на господин Фругони и благодарение на тази малка подробност изведнъж ми се изясни едно положение, което в началото ми изглеждаше объркано и необяснимо. За това спомогнаха, не отричам, вълнуващите думи на поемата. В нея пламенната госпожа Джанело говореше за непоносимата самота на очакването. Самота, казваше тя, „която малодушната ти гръд не облекчава (окована в суетни и ужасни възли) като Лаокоон, оплетен от змиите“.

Тогава ти спомних, че господин Фругони — чудесен поет в стила на гаучовската традиция и собственик на магазина за порцелан „Лилиев цвят“, няколко седмици преди това бе споделил с мен, че има сериозни разногласия с жена си. Те били толкова сериозни и непреодолими, обясни той, че му пречели да завърши тази седмица голямата си поема „Призракът в талигата“, която бе обявил и обещал да прочете същата оная сряда в Дружеството.

Разногласията били предизвикани, както той даде да се разбере, от внезапно възникналата „бурна и неосъществима“ любов. Спомних си също, че госпожа Джанело напоследък подписваше стиховете с моминското си име. И че господин Джанело, който по-рано идваше да я чака с камиона си след сбирките, отдавна не се бе появявал на „Теодоро Вилардебо“ 2562, където се намира клубът на нашето Дружество.

Разбрах тогава тежкото положение, в което бяха изпаднали двама скъпи членове на Дружеството ни, стана ми много мъчно за тях и наистина се побоях, че нещо сериозно можеше да се случи тази сряда, 3 декември, когато протичаше триста петдесет и шестата поетическа сбирка от десетата година на Полимния.