Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (21)

XX

Нашият скъп председател остави господин Паско на подиума. После слезе по двете стъпала и седна до духовната си приятелка, госпожица Кищернмахер.

Господин Паско, който не знам защо бе свалил тъмните си очила, отправи смущаващия си незрящ поглед към един ъгъл на салончето и навярно зачака да настъпи пълна тишина. После, както винаги, измъкна от джоба на сакото си няколко малки сиви картончета, изписани по системата на Брайл, подреди ги пипнешком и се приготви да започне. Тази сряда, както вече бе съобщено, той щеше да ни прочете цикъл от шест нови свои произведения, по които, според въодушевените думи на господин Чавес, бе написала музика самата госпожа Мария Тереса Вентурини де Сикарди — изтъкната пианистка от квартала. За съжаление отсъствието й тази вечер се дължеше на един от честите й пристъпи на артрит.

Именно на госпожа Сикарди бе посветил господин Паско първото си произведение, озаглавено „Бдение“. „С благодарност и възхищение по случай наближаването на младежкия й осемдесетгодишен рожден ден“ — каза той безизразно и набързо, сякаш бе научил текста наизуст. След като изрече посвещението, господин Паско опря тъмните си картончета върху лявата ръка, с дясната бързо и сигурно ги заопипва и така прочете с монотонния си глух глас първо стихотворението, посветено на госпожа Сикарди, а после и останалите пет, едно след друго, без никаква пауза дори след заглавията.

Доколкото разбрах, това бяха кратки поеми в осемсрични квартети, много подходящи за фолклорни песни, но признавам, че не можах да ги оценя, както ми се искаше. Навярно бяха много интересни, щом като самата госпожа Сикарди бе приела да композира музика по тях, но поради почти пълната липса на паузи и нюанси и тихия глас на стеснителния господин Паско, аз неведнъж изпусках края на строфите и част от смисъла им.

Напрягах слух и се мъчех да ги разбера по-добре, когато по същия неприветлив начин, по който бе започнал, господин Паско неочаквано свърши четенето. Тъй като никой не си даде сметка за това, за няколко мига в салончето настъпи неловка тишина. За щастие непознатата госпожица, която седеше до него, въодушевено заръкопляска и тогава всички я последвахме. Може би беше приятелка на господин Паско, помислих си, и познава добре тези поеми.

Придружаван отново от господин Чавес, господин Паско се върна на мястото си между мен и непознатата госпожица. Красивата непозната госпожица се изправи да го посрещне в края на реда и в мига, в който го хвана под ръка, приближи хубавото си лице към господин Паско и му прошепна на ухото дълго развълнувано поздравление. Навярно думите й бяха твърде хвалебствени, защото лицето на господин Паско буквално засия от широка затрогваща усмивка на благодарност. Все така усмихнат и като шепнеше „благодаря, благодаря“, той седна до мен и тогава аз също го поздравих, като стиснах ръката му и използвах случая да го помоля шепнешком — господин Чавес вече обявяваше следващия поет — да ми даде копие от стихотворенията, тъй като имам желание отново да им се насладя насаме — тъй му казах.

Обеща да ми ги даде следващата сряда и не успях да му кажа, че предпочитам да ми ги издиктува още тази вечер, защото в това време господин Чавес вече говореше с благозвучния си глас топли думи за любимата си приятелка госпожица Кищернмахер. „Нашата нежна Изис — успях да чуя — която ще повдигне за нас само крайчето на тайнственото си було.“ После като посочи с мил жест мястото, заемано от госпожица Кищернмахер на първия ред, той я нарече „Рахни на нашето време“ и също така „съвременна Калидаса^[1], чиято тхарана ще разпръсне всички наши вредни помисли с несравнимата красота на своята гита“. Това показваше още веднъж не само широката култура на нашия председател. Ерудираните му думи даваха да се разбере връзката му с окултните науки, което обясняваше и близката му дружба с госпожица Кищернмахер.

Господин Чавес завърши встъплението и госпожица Кищернмахер обърна стола си на колелца и се озова с лице към нас. От мястото си на първия ред тя започна да чете своите хубави, вълнуващи и малко странни съчинения. Някои от тях бяха извънредно кратки, защото се състояха само от една дума. Помня например едно, което бе озаглавено „Лятна любов“. Обяви заглавието, направи продължителна пауза, а после бавно произнесе „нидага… нидага… нидага…“, гледайки ни с хубавите си сиви очи. В някои стихове се говореше за прераждането на душата или за върховния ред във Вселената, в който всички трябва с радост да участваме. Доста често използваше санскритски думи, но беше така любезна да ни обяснява значението им след всяка поема. Въпреки деловия тон на тези обяснения, вълнението, което предизвикваха у нас стиховете й, не намаляваше. Тъкмо обратното; милвани от ветреца на вентилатора и сякаш люшкани от убедителния тембър на гласа й, всички усещахме как необясними флуиди на дълбока близост протичаха между нас и загадъчната госпожица Кищернмахер. Очите на госпожа Джанело и на Ирене се бяха налели със сълзи, но те се усмихваха, дълбоко развълнувани.

Последната й поема, озаглавена „На небесните ми братя“, очевидно бе адресирана до нас, от което вълнението стана още по-голямо. Мастандрея подсмърчаше, госпожа Цимерман бе престанала да си вее, а брадата на господин Фругони трепереше, докато той нежно слагаше ръка върху рамото на госпожа Джанело.

Помня, че поемата свършваше, като ни предвещаваше възвишеното състояние самадхи чрез този свещен дял от науката, който е Поезията.

И като произнесе последната дума — Поезия, по съвсем неочакван и необичаен за нас начин, госпожица Кищернмахер ни изпрати въздушни целувки от стола си на колелца. Направи го толкова спонтанно и естествено, че не само изтръгна горещи ръкопляскания, но и много от присъстващите й отвръщаха по същия начин, или й казваха „благодаря, скъпа“; някои се изправиха да й стиснат ръката или нежно да я целунат по челото. Беше толкова трогателно, че господин Чавес трябваше доста да почака, преди да се качи отново на подиума и да обяви следващия поет за втората част на рецитала.

Когато ръкоплясканията затихнаха, когато свършиха целувките и поздравленията и кърпичките попиха последните сълзи, а ветрилото на госпожа Цимерман показваше с възобновеното си движение, че залата се съвзема от преживените вълнения и че рециталът може да продължи, едва тогава господин Чавес се появи на подиума със списък в ръка. Прокашля се и започна сложно и многословно встъпление за следващия поет.

С изненада и нескрито вълнение разбрах, още преди скъпото име да бъде произнесено, че господин Чавес говори за Ирене. Непознатата госпожица също веднага се досети, защото първа обърна изящната си като на скулптура глава и отправи към Ирене одобрителния взор на големите си светли очи, в които прозираше обаятелният блясък на мъдростта и знанието. Когато господин Чавес, чиято загадъчна реч продължаваше повече, отколкото бе необходимо, спомена за скоро заетата от нея длъжност на финансов ревизор в Дружеството, цялата зала, разбрала най-сетне за кого става дума, избухна в спонтанни ръкопляскания, към които се присъедини и господин Чавес, като се усмихваше и гледаше Ирене, според мене, прекалено нежно. После, както можеше да се очаква, той спомена литературната награда, с която Националната спестовна каса веднъж бе удостоила прекрасната й поема „Детството и спестяванията“, отпечатана по-късно в няколко читанки, и с рицарски жест каза: „Оставям подиума на красивата, млада и умна поетеса Ирене Бенгоечея, за която моля пламенни аплодисменти“.

Ирене, която, както вече казах, седеше до мен и чиято нервност долових, стана и ми отправи усмивка, която беше съвсем невинна, но същевременно в нея прозираше нещо, което бих се осмелил да нарека лукава нежност. Тя не ми бе казала, че е в списъка за тази сряда и очевидно някак по детински се забавляваше от изненадата ми. Непознатата госпожица също ми се усмихваше някак весело и съучастнически. Може би не е приятелка на господин Паско, а на Ирене — помислих си аз.

Истината е, че от този момент нататък аз се откъснах от всичко наоколо и когато Ирене мина край мене и се отправи към подиума с неразделния си бележник, който толкова пъти бях виждал в ръцете й, несъзнателно допрях пръст до устните си, сякаш молех за тишина, наведох се напред, за да я виждам по-добре, и се приготвих да не изпусна нито една нейна дума.

Загадъчното заглавие на първото й стихотворение беше „На Х., който нищо не подозира“. За нова моя изненада това беше хубав и много правилно изграден сонет. Още от първото четиристишие, което започваше така: „Ти, който цветя прекрасни със любов отглеждаш, но не виждаш цветето до теб“, разпознах ако не мое влияние, поне съзнателен опит да подражава на това, което скромно би могло да се нарече мой стил.

Думите й донякъде бяха отговор на един мой сонет, озаглавен „На една дама“, който бе известен само на нея, защото поради някои по-дръзки образи в последния терцет, не сметнах за разумно да го прочета в клуба на Дружеството.

Можете да си представите неизказаното вълнение, с което изслушах тази поема, написана за моя най-голяма радост на последните страници на бележника й, което означаваше, че е съвсем скорошна. Освен това ми се струва, че сред добре подбраните образи на сонета — не знам дали не се лъжех — открих едно тайно и непреводимо послание. Особено последните две строфи („Кажи ми свойта дума, мъдри градинарю, не ще се побоя, ако бог ми я изпраща“) ми се сториха отправени към моята свенливост от предишната вечер и може би като покана да сложа край на глупавото си мълчание. Но имаше още нещо; в следващата поема — която тя трябваше да потърси между средните страници в бележника си, тоест бе я писала приблизително преди седмица — меланхолично и спокойно се описваше свечеряването на една улица в предградията. Беше дълга поема в свободен стих, който беше обичаен за нея, и с някои изрази и думи от разговорния език и местното наречие. Вече по средата на поемата ясно различих образа на старата магнолия от улица „Маркос Састре“, само на три преки от нашия клуб. Много пъти, когато я изпращах до „Наска“, за да вземе автобус 110, ние се бяхме опирали да гледаме това хубаво дърво, обзети от възторг при вида на красивата му форма и опиянени от аромата на огромните му цветове. Тогава се уверих, че поне в чисто поетичен план, аз заемах място в мислите й от една седмица насам. И ако ми бе останало и най-малкото съмнение, споменаването — почти в края на поемата — на „една самотна скитница светулка“ ме убеди напълно. Забелязах, че при споменаването на светулката скитница, непознатата госпожица се раздвижи на стола си и леко се смръщи, сякаш образът не й бе харесал особено. Може дамата да е пуританка — помня, че си помислих.

После Ирене прочете друга поема, посветена на Гертрудис Гомес де Авелянеда, и още една, чиято тема бе възнесението на душата към бога. Последната, не знам дали с дружелюбно или полемично намерение, тя посвети на госпожица Кищернмахер. И двете бяха написани на първите страници на тетрадката, значи преди започването на нашата връзка. Но трябва да призная, че духът ми бе прекалено обезпокоен от скритите внушения в края на бележника, за да им обърна нужното внимание. Вероятно са били прекрасни, както всичко, което излиза изпод вдъхновеното й перо, ако се имат предвид гордите ръкопляскания, отбелязали края на нейното четене.

Аз също ръкоплясках като луд и още ръкоплясках, когато Ирене с изящно свенливата си походка се промъкна между столовете, за да седне до мене. Непознатата госпожица и аз бяхме последните, които престанахме да я аплодираме. Думите „светулка“ и „скитница“ явно не бяха повлияли върху благоприятното й отношение, което ме зарадва.

Лицето на Ирене пламтеше, ръцете й трепереха. Поздравих я много тихо, доближавайки устни до ухото й, защото господин Чавес се готвеше да обяви последния поет за тази вечер.

Едва чух изброяването на многобройните качества, които красяха госпожа Цимерман. Сякаш се носех върху облак и усещах, както никога досега, близкото топло присъствие на Ирене, долавяйки по не знам точно какъв тайнствен начин и най-лекото й потръпване. Ветрецът, идещ от вентилатора, сладко и някак особено ме замайваше. Като в мъгла виждах как госпожа Цимерман вади от голямата си кафява чанта купчинка изписани на машина листове, захванати с кламер. Помня, че след няколко мига тя с мили жестове имитираше деца, хванали се на хорце, а аз, превъзмогвайки голямата си свенливост, макар и с привидна естественост, изведнъж опрях ръка в дланта на Ирене. В началото тя сякаш се вкамени, уплашена от неочакваната ми дързост. Ясно усещах треперенето на тънката й ръка. После, точно когато при въртенето си вентилаторът пръсна върху нас благотворния си ветрец, тя полекичка извърна ръка и нежно и пламенно взе моята. Помня също, че в тоя момент госпожа Цимерман майсторски имитираше дете, което си е изгубило играчката.