Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (35)

XXXIV

„О, щастлива отмала, о, сладка смърт!

Най-сетне изнурени, ще дойде да ни прибере

в потайната си мрачна колесница

на съмването розово сънят…“

Така мисля, че гласеше буквално последното четиристишие, което всички изслушахме настръхнали, затаили дъх, втренчени като хипнотизирани във вратата, очакващи (а аз поради извънредно особеното душевно състояние), почти долавяйки шум от стъпки в мрачния коридор и незабележимо помръдване на старата брава.

След края на поемата настъпи кратко тайнствено мълчание. Смея да повторя, че ние като че ли наистина чакахме блестящата поява на красавицата — толкова се бяхме увлекли от омайващите слова и отчаяния жест на богоугодния господин Чавес. Но след няколко вълшебни и безкрайни мига, сякаш по необясними причини отново рязко се бяхме върнали към действителността, неочаквано и едновременно всички избухнахме в бурни ръкопляскания. И тогава — нещо съвсем необичайно за нас до тази вечер — отново се чуха възгласи „браво“ и други подобни, по-подходящи за някоя оперна зала, отколкото за това скромно салонче за събрания във Виля дел Парке. Почти всички бяхме станали на крака, а мнозина — Ирене и аз сред тях — се мъчехме да се приближим до нашия председател. Буквално притиснати в тесния проход между столовете, ние бяхме съвсем близо до господин Чавес, когато той, настойчиво поканен от приятелката му, недъгавата госпожица Кищернмахер, пъргаво слезе от сцената и просто се затича към нея. Вежлив и ласкав, той се наведе пред стола на колелца, а госпожица Кищернмахер обви врата му с мършавите си ръце и го загледа с безкрайна нежност, мълвейки неразбираеми санскритски думи.

Решихме да изчакаме другите да се приближат и да поздравят скъпия ни председател. После, вече по-спокойно, щяхме да сторим това Ирене и аз. Затова се отдръпнахме малко от гъстата група, наобиколила господин Чавес и инвалидния стол на госпожица Кищернмахер. Всъщност почти всички присъстващи бяха там. Като изключим непознатата и глуповата госпожица, която бе изчезнала малко преди това, без дори да се сбогува със съседите си, встрани стояхме само ние двамата, Мастандрея, доня Сулема и господин Паско, все още с моята папка върху коленете. Много скоро към нас се присъедини елегантната майка на госпожица Кищернмахер, която вече бе поздравила господин Чавес и навярно само чакаше да се уговори с Дора, за да излезе.

Докато обсъждахме с Ирене подробностите от тази чудесна сбирка, ние се приближихме към господин Паско и му предложихме да го заведем при господин Чавес. Но своенравният автор на текстове на песни се извини и обясни, че точно в този момент, преди да я забрави, трябва да си вземе бележка за една чакарера^[1], която му хрумнала. Той извади от джоба си молив и едно от картончетата, изписани по системата на Брайл, и опирайки се на моята папка, започна да драскули нещо. Макар че не беше ясно как ще прочете после това, което записваше сега, поне разбрах защо така припряно бе поискал папката ми.

Приближихме се до пълния господин Мастандрея, също с намерението да му помогнем, защото двете му патерици все още стояха опрени на стената и може би щеше да му е трудно да се изправи. Но щом ме зърна, Мастандрея припряно започна да ми дава красноречиви и доста невежливи знаци да не се приближавам. В началото не разбрах, но скоро всичко ми стана ясно — очевидно обсъждаше с пищната доня Сулема въпроси от голямо значение, защото тя много сериозно бе забила поглед в паркета, а аз неволно дочух как моят пламенен съперник в сонетите произнесе следните пояснителни думи:

— Ще ми отговориш идната сряда, нали?

За да не попречим на нещастния Мастандрея, ние се присъединихме към мнозинството и търпеливо чакахме възможност да се приближим до господин Чавес. След малко успяхме да го сторим. Ирене, леко поруменяла, от което нежното й лице ставаше още по-красиво, а в моите очи я даряваше с неизразимо изящество, стисна ръката на нашия председател, похвали класическата структура на поемата и накрая много начетено подхвърли нещо за Овидий, за Архиерея от Ита и мисля, че за Сан Хуан де ла Крус. Аз едва успях да промълвя „Изключително, господин Чавес“, като същевременно го прегърнах с искрено възхищение.

Мастандрея бе завършил сериозния си разговор с доня Сулема и двамата също се приближиха да поздравят господин Чавес. За съжаление не успях да чуя поздравлението — несъмнено достойно за всяка антология — на Мастандрея. Но добре си спомням израза (и корентинския акцент) на симпатичната доня Сулема — „Хубаво, наистина“, за който господин Чавес развълнувано поблагодари, като силно я прегърна и притисна към себе си.

Рециталът бе завършил. Оставаше само да изготвим списъка на участниците за следващата сряда. Но за разлика от предишните ни сбирки, никой — дори и майката на госпожица Кищернмахер — не се решаваше да напусне салончето. Сякаш всички ние, навярно по съвсем различни подбуди, но всъщност водени от едно и също необяснимо желание да останем заедно, искахме да продължим под какъв да е предлог тази прекрасна сбирка, на която действително се бяха случили толкова необикновени неща. И така всички продължаваха подробно да обсъждат случилото се тази сряда, подхващаха се нови неизчерпаеми теми за разговор, или просто се извиняваха като деца, че вентилаторът правел въздуха в салончето много по-приятен от жегата на улицата. Всъщност никой не се осмеляваше да наруши това чудно и необикновено духовно съпричастие, което толкова красиво и почти неволно бяхме постигнали.

Госпожица Кищернмахер беседваше с госпожа Джанело, с господин Фругони и младия Ромилио Соса по любимата си тема — универсалната любов. Дора бе застанала зад нея, с големия букет акациеви клонки в ръка, готова да забута стола на колелца; изведнъж, сякаш теософските думи на мъдрата госпожица я бяха трогнали до дъното на душата й, или топлата братска обстановка в салончето я бе подтикнала към това, най-неочаквано, с много симпатия и непринуденост, тя започна да кърши акациеви клонки и с усмивка да ги поднася на присъстващите. Пъргаво и грациозно Дора обходи малкото салонче от единия до другия край, така че много скоро всички, мъже и жени, държахме по едно жълто клонче в ръка. Някои, като Мастандрея, побързаха да го забодат в ревера си. Госпожа Цимерман и доня Сулема си закичиха гърдите (едната с цветовете надолу, а другата с цветовете нагоре). Красивата госпожа Джанело кокетно забоде клонката в черните си коси, като с много изящество и лукавство имитираше циганка. Господин Паско, който най-после се бе изправил и ми бе върнал папката, галеше с клончето лицето си с израз на безкрайно блаженство. Ирене и аз си разменихме нашите и си обещахме цял живот да ги пазим между страниците на някоя книга като спомен от тази щастлива вечер на 3 декември 1975 година.

Всички се чувствахме прекрасно, бяхме спокойни и щастливи. Госпожа Джанело и господин Фругони, преодолели тежкия момент благодарение на успешната намеса на госпожа Цимерман, а също — защо да крия — на братската подкрепа на всички нас, се усмихваха преливащи от щастие и съвсем очевидно очите им бяха обърнати към бъдещето. Аз, от своя страна, след дълги мъчителни колебания, породени от моята свенливост и несигурност пред Ирене, виждах чудотворно разрешени всичките си предишни трудности. Ирене ме обичаше. От известно време насам Ирене мислеше за мен. Какво друго бих могъл да желая от живота? Свързваше ни сладка и безгрижна радост и навярно няма да преувелича, ако кажа, че пренебрегвайки задълженията си, бихме могли да останем така цяла нощ, да разговаряме, да разменяме мисли, да си спомняме красиви мигове, да кроим планове за следващите сбирки, да усещаме как ни изпълва непознато съвършенство, необикновена любов, която по някакъв начин навярно бе свързана — помня, че си помислих — с мистичната и прекрасна универсална любов, за която с толкова жар бе говорила госпожица Кищернмахер.

Въпреки че така топло ни дари с цвете, само пъргавата Дора проявяваше известно нетърпение да си тръгне. Може би имаше неотложно задължение, защото пошепна нещо на ухото на годеника си, погледна ръчния си часовник — вече беше десет без четвърт — и направи на госпожица Кищернмахер знак да побърза (откровено казано знак не особено подходящ на компаньонка). Досетливата госпожица Кищернмахер с усмивка и също със знаци й отвърна да почака още миг и започна да се сбогува с приятелите си. Тя тъкмо казваше довиждане на госпожа Цимерман — спомням си добре — когато съвсем ясно чухме крясъка на кукумявка. Всички, признавам, малко се постреснахме, а недодяланият Мастандрея не пропусна възможността да ни напомни, че това се смята за зла поличба. Господин Фругони, познавач на горските шумове, по-скоро за да продължи разговора, отколкото воден от жив интерес към темата, поясни, че симпатичната кукумявка е много полезна за посевите и че той смята да представи на някоя от следващите сбирки кратка поема за тази бяла кукумявка. Но учената госпожица Кищернмахер деликатно поправи господин Фругони и обясни, че от крясъка, мястото и часа личи, че не е споменатата от него кукумявка, а навярно един по-тъмен и едър вид, наречен камбанарийна кукумявка (тя каза името на латински), чието гнездо е някъде наблизо. Чу се нов крясък, малко по-силен и продължителен, и госпожица Кищернмахер с увереност потвърди предположението си. Тя обясни също, че нещо — може би някоя котка — дебне около гнездото й, защото кукумявката издава този крясък само при опасност. С това тя блестящо доказа широките си познания по зоология.

Междувременно госпожа Джанело, седнала свойски на подиума, изпълняваше задълженията си на секретар по протоколите и в присъствието на госпожа Цимерман и на господин Чавес бързо изготвяше списъка на рецитаторите за следващата сряда. Мастандрея се записа пръв; както е прието в нашето дружество, освен името и презимето си, той съобщи заглавията и приблизителния размер на стихотворенията, които щеше да прочете. След него се записа възроденият господин Фругони и веднага след това своеволният и плодовит господин Паско. Ирене питащо ме погледна. Тогава взех бързо — и както се получава обикновено при мене — доста рисковано решение. Приближих се до госпожа Джанело и с най-спокойния глас, който можа да излезе от свитото ми гърло, помолих да ме включи в списъка. Захапала молива между зъбите си, тя усмихната ме попита за заглавията на стиховете, и гледайки Ирене, аз отвърнах:

— Триптих сонети под заглавие „На един сън, станал действителност“.

Естествено, имах предвид все още незавършената си работа. Но струва ми се, че никой не забеляза моята нервност.

Госпожа Цимерман с висок шеговит глас заяви, че не може да допусне такова мъжко превъзходство в следващата сбирка и решително, почти насила, накара Ирене и госпожа Джанело също да се запишат.

Дора буташе стола на госпожица Кищернмахер и вървеше към изхода. Госпожа Цимерман хвана подръка господин Паско. Господин Чавес прегръщаше за довиждане господин Фругони и госпожа Джанело. Младият Ромилио, винаги загрижен за помещението на клуба, бе излязъл да гаси лампите и да затваря вратите. Той се върна в салончето и тъкмо изключи вентилатора, когато чухме съвсем наблизо пронизително и неприятно скърцане на гуми.