Пени Винченци
Забранени места (9)

Глава 8

Зимата и пролетта на 1940 г.

Грейс изпитваше истинска болка от заминаването на Чарлс. Той щеше да си дойде за кратко, преди да бъде изпратен във Франция. Войната, която преди Коледа извеждаше някак далечна, изведнъж се превърна в ужасяваща реалност.

Тя се върна вкъщи, извика Шарлот и се сгуши с нея в голямото кресло до камината. Чувстваше се много самотна.

— Грейс, добре ли си? — Беше Флорънс. Изненадващо, но изразът на лицето й наистина беше разтревожен.

— Да — отговори кратко Грейс, защото не беше в настроение да излива душата си пред Фло.

— Искаш ли да ти налея нещо за пиене? Или чаша хубав чай? Цигара?

— Не, благодаря. — Тя се изправи, кученцето скочи от скута й и веднага направи локва на пода.

Грейс донесе парцал, попи локвата и затърка килима.

— Опитай със сода — посъветва я Флорънс от канапето, на което се беше разположила. Телефонът звънна.

— Аз ще отговоря — неочаквано пъргаво скочи Фло. — Не се притеснявай. — Разговорът беше кратък. Флорънс се върна, изглаждаше объркана. — Грейс, ще можеш да останеш сама за един ден? Клариса се обади, кръстницата й не се чувствала добре и ме помоли да я посетя в Бат. Знаеш колко е привързана към нея.

— О, разбира се, всичко ще бъде наред. Дори предпочитам да остана малко сама. — Грейс веднага се сети какво означава това, но Мюриъл със сигурност щеше да настоява да закара дъщеря си.

— Добре. Работата е в това, че с тази изкълчена китка не мога да карам, затова госпожа Хартингтън, кръстницата, ще ми изпрати шофьора си. Много любезно от нейна страна, нали? Сигурна ли си, че нямаш нищо против да отида, може би е грубо от моя страна да постъпвам така?

— Не, трябва непременно да отидеш да я видиш, Фло.

— Много забавна възрастна дама, разказва такива интересни истории.

— Сигурна съм — каза Грейс. Флорънс я погледна изпитателно, но тя се усмихна. Искаше й се да й предложи да отиде с нея, само за да я изплаши, но замълча.

Вероятно кръстницата на Клариса беше част от плана на Фло, защото на следващата сутрин пред къщата спря луксозен светлосив ролс бентли и шофьор в униформа дойде до вратата, за да извика госпожа Грийг.

— До довечера, Грейс — целуна я Флорънс и Грейс си помисли, че сигурно беше много развълнувана, защото никога преди това не беше получавала от нея целувки.

 

 

Тъкмо беше изпила следобедния си чай, когато телефонът позвъни.

— Грейс, аз съм — гласът на Флорънс звучеше напрегнато. — Виж, имам малък проблем, шофьорът няма възможност да ме докара обратно тази вечер, заради забраната да се използват фарове, а автобуси няма, така че ще ми се наложи да остана до утре. Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, можеш да правиш каквото искаш. — Отсреща настъпи мълчание, явно Фло асимилираше думите й.

— Не знам какво имаш предвид Грейс, но аз не правя каквото си искам, просто ми се налага да остана.

— Да, точно това имам предвид, че можеш да останеш. — Отново настъпи мълчание.

— Тогава довиждане Грейс, до утре. И освен това, ако случайно се обади Робърт, би ли му обяснила? Въпреки че съм сигурна, че няма да се обади. Чао, Грейс! — Линията прекъсна, преди Грейс да успее да попита за телефонния й номер. Тя отиде в кухнята и както никога си наля чаша уиски. Мисълта за това, което правеше госпожа Грийг, и рискът, който поемаше, малко я изплаши. Ако Робърт се обади, ами ако позвъни у госпожа Хартингтън, лесно може да вземе телефона й от Клариса или от Мюриъл. Най-вероятно Фло няма да е там. Грейс прекара цялата вечер в напрегнато очакване на предстоящия разговор с Робърт, но телефонът упорито мълча до следващата сутрин, когато господин Грийг се обади.

 

 

— Обясних му, че си в Шафтсбъри на пазар — обърна се Грейс към Фло, която се върна към обяд смутена, объркана и изморена. — Не знам защо трябваше да лъжа заради теб, но го направих, така че е по-добре да знаеш какво съм му казала, преди да говориш с него.

— Грейс… — Флорънс се поколеба дали да продължи. — Грейс аз…

— Виж какво, не ме интересува какво правиш, но веднъж те видях в Лондон с мъж, който не беше Робърт. Нямам нищо против това, но не искам да лъжа, нито да продължаваш да се отнасяш към мен като към глупачка. — Настъпи тишина. След това Флорънс колебливо заговори, думите с мъка излизаха от устата й, сякаш всяка буква й струваше огромно усилие.

— Грейс, трябва да ме разбереш, ще ти обясня…

— По-добре да не ми обясняваш, разбирам всичко — прекъсна я Грейс.

— Грейс… — гласът на Фло беше измъчен и тъжен, а чертите на лицето й станаха по-меки, — Грейс, уверявам те, че не знаеш някои неща. — Същия следобед тя си тръгна, без някоя от двете да повдигне отново въпроса.

 

 

— Сигурна ли си, че постъпваме правилно? — попита Бен. — Струва ми се, че тук не е опасно.

— Да, докато не започнат бомбардировките — каза Линда. — В момента изглежда безопасно, но когато заминеш за Франция, тогава ние тримата какво ще правим без теб?

— Знам, но ще бъда по-спокоен за вас, ако знам, че сте заедно.

— Заедно под дъжд от бомби?!

— Линда, няма да има нищо такова, а и да има, едва ли зависи от това дали аз съм тук или във Франция.

— Напротив, ако си тук, ще ги държиш на разстояние, нали, Бен Лукас, няма да им дадеш никакъв шанс — засмя се тя. Бен въздъхна, стана, отиде до прозореца и се загледа към тясната уличка, където Дейвид и Даниъл играеха футбол с още няколко момчета.

— Сърцето ми се къса, като ги гледам — малкият Дан е станал много неспокоен, а Дейвид се е затворил. Толкова са променени. Тъкмо се оживиха и ние ги изпращаме обратно.

— Не сме длъжни, разбира се — обади се Линда. — Но те изглеждат здрави, ти самият го каза. Даниъл е пораснал шест сантиметра и непрекъснато говори за зайчето си, а и двамата са зачервили бузки. Нали знаеш, понякога децата измислят разни истории, за да привлекат вниманието. Ако тези хора наистина са толкова лоши, колкото ги изкарват децата, те нямаше да изглеждат така добре. — Гласът й не прозвуча убедително, защото тя също не искаше да заминават.

— Не, вече реших, остават тук, където им е мястото, при нас! — заяви той. — Отиди при жената и й кажи, че децата няма да се връщат при нея.

— Добре, ако наистина така искаш, ти си шефът — отговори Линда.

— Щом казваш. — Той се засмя и очите им се срещнаха.

— Не се прави на глупав, разбира се, че ти решаваш. Но ако започнат бомбардировки, не искам да ме обвиняваш.

— Обещавам, няма. — Той се приближи към нея, прегърна я и започна да я целува. Тя малко се поколеба, но после се притисна към него и започна нежно и бавно да му връща целувките. — Линда, много ще ми липсваш. — Ръцете му се плъзнаха надолу и стигнаха до леко закръглените й бедра.

— Не сега, Бен — засмя се тя и хвана ръката му, — не сега, три часът следобед е.

— Какво от това, кой е казал, че трябва да се прави само по тъмно? Хайде, Линда, утре трябва да се връщам в лагера. Няма да откажеш на един войник последния шанс за хубави спомени, нали?

— Ти си хитър изкусител. Бен. Наистина не мога да ти откажа. А като се замисля и аз имам нужда от хубави спомени, защото не ми е много весело сама в компанията на майка ти.

Час по-късно, изпълнена с приятни спомени, Линда седна в леглото и се протегна за цигарите. Обичаше да пуши, след като беше правила любов, въпреки че това се смяташе за мъжки навик. Погледна към Бен — той спеше усмихнат. Господи, колко го обичаше! Баща й беше казал, че е твърде добър за нея и тя често си мислеше, че той е бил прав — Бен беше толкова мил, умен и търпелив. Може би след войната той наистина ще успее да осъществи мечтата си да стане учител. Децата ще тръгнат на училище и тя ще може да започне работа. Преди да се оженят той е държал толкова изпити във вечерното училище. Заслужава си да положи усилия, за да го види щастлив, въпреки че не можеше да разбере как някой би искал да се върне в училище, след като веднъж се е отървал. Линда мразеше всяка минута, прекарана на училищната скамейка.

Господи, как щеше да й липсва! Как щеше да й липсва и сексът с него.

Едно от най-хубавите неща у Бен беше, че е прекрасен любовник. Те постигаха хармония помежду си, той й разкриваше усещания и удоволствия, за които не беше мечтала и така беше всеки път. Просто знаеше точно какво иска тя, а когато не знаеше, я питаше и внимателно я слушаше. Беше прекрасно, защото я караше да се чувства единствена и неповторима, а това я правеше секси. Цялото му поведение изразяваше едно — че я обича и той го показваше по всички възможни начини.

Когато Бен замине, Линда трябваше да живее с майка му и въпреки че напоследък двете се разбираха, съжителството им не беше забавно. Докато момчетата ги нямаше, тя все пак можеше по-често да излиза, но въпреки това, предпочиташе децата да са при нея. Ако започнеше работа във фабриката, както възнамеряваше, Нан поне щеше да ги гледа. Свекърва й първоначално щеше да откаже, но Линда беше решила упорито да настоява.

Бен се размърда и сънливо й се усмихна. Тя се наведе и го целуна, след това стана, облече се и отиде при момчетата, за да им съобщи, че няма да се връщат на село. При тази новина Дейвид скочи да я прегръща и целува, а Даниъл се разрева за зайчето си.

— Детска му работа — каза си Линда.

 

 

Грейс се прибра от разходка с Шарлот и чу, че телефонът упорито звъни. Докато стигне, отсреща вече бяха затворили.

— Кой ме търси, госпожо Боскомб? — попита тя.

— Скъпа, господин Бенет ви търсеше. Той не е вкъщи, а в офиса си в Шафтсбъри. Сигурна съм, че не трябва да му се позволява да работи, но ето че той не спазва забраните. Да ви набера ли номера?

— Да, ако обичате.

— Веднага. А как е майорът? — поинтересува се госпожа Боскомб. Благодарение на нея, второто повишение на Чарлс беше всеизвестен факт.

— Благодаря, добре. Ще си дойде скоро.

— Да, знам, следващия уикенд, нали, преди да замине за Франция? Чух, че и господин Грийг също ще заминава. Всъщност той вече е капитан.

— Да, точно така — потвърди Грейс. Понякога си мислеше, че Хитлер би имал голяма полза за разузнаването си, ако се свърже с госпожа Боскомб, която сякаш имаше информация за всички събития в британската армия.

— Клифърд, Грейс е на телефона.

— А, Грейс, здравей — гласът му звучеше неуверено. — Момент да затворя вратата. Слушай, вкъщи малко се скарахме. Моята клиентка госпожа Сондърс позвъни и Мюриъл направо побесня. Аз заминавам за Лондон за няколко дена, ще отседна в апартамента. Просто исках да те предупредя, това е всичко.

— Клифърд, съжалявам, мога ли да ти помогна с нещо? — През главата й мина, че наистина е била права, като си е мислила, че Сондърс е нещо повече от клиент за господин Бенет.

— Страхувам се, че не, но не се притеснявай, нещата ще утихнат с времето, сигурен съм. Може би ще е добре след ден-два да звъннеш на Мюриъл и да провериш как е.

— Ще се обадя — обеща Грейс, малко изплашена от задачата.

— Добре, тогава довиждане. Ако идваш в Лондон, отбий се да ме видиш.

— Разбира се, ще бъдеш на улица „Бейкър“, нали?

— Да. Благодаря ти за разбирането. Страхувам се, че не заслужавам да си толкова мила с мен. — Тя си помисли, че точно той най-много заслужава. Обзе я тъга, че и той заминава.

Животът й напоследък беше много скучен и еднообразен — мислеше си тя, докато четеше писмото от свещеника, който призоваваше доброволци за почистване на църквата. Понякога й се искаше да заспи дълъг сън и да се събуди чак когато нещата ще бъдат по-различни.

 

 

— Той заминава! Най-накрая заминава. В събота. Не мога да повярвам! Ще ме заведеш ли на вечеря, на някое луксозно място като Риц например, ще пием шампанско!

— Не, няма — отговори Джайлс.

— Грубиян!

— Няма да те изведа. Ще те заключа в спалнята си и ще правя любов с теб, докато имам сили, сред море от шампанско. По една бутилка за всеки оргазъм, това не ти ли звучи по-добре?

— Мисля, че да — отговори Флорънс.

— Изглеждаш слаба и бледа. И откъде се взе тази синина на гърба ти?

— Казах ти, подхлъзнах се в банята и паднах. Пак бях пийнала…

— Толкова си невнимателна. Не мислиш ли, че пиеш малко повечко?

— Може би — разсеяно отговори тя. — На мое място би пил много повече.

— Аз и така пия достатъчно. Все едно, вече ще мога да се грижа за теб.

— Докато не те призоват — мрачно отбеляза Фло. — Не знам кое е по-малкото зло — да има мир и Робърт да си е вкъщи или да е война и двамата да ви няма.