Пени Винченци
Забранени места (12)

Глава 11

Лято — есен на 1940 г.

— Много мило от твоя страна — зарадва се Грейс.

Тя се усмихна на Робърт, който току-що беше довел Шарлот от кабинета на ветеринарния лекар. Кракът на кученцето беше в гипс и то заподскача из кухнята.

— Моля ти се, за мен е удоволствие да ти помогна. А и техникът ще дойде сутринта, за да вземе колата и да направи необходимото. Не е пострадала кой знае колко. Наистина съм впечатлен от шофирането ти.

— Стига, Робърт. Направо съм безнадеждна.

— Няма такова нещо. С малко практика скоро ще започнеш да караш съвсем прилично.

— Дано. Вечерята е готова. Надявам се, че би хапнал задушено.

— Обожавам го. Изобщо много обичам домашно приготвена храна. Флорънс е страхотна с екзотичните ястия, но никога не е сготвила нещо, което да мирише така прекрасно.

— Дано да е и също толкова вкусно — рече Грейс. — Заповядай, Робърт, седни. Да ти донеса ли нещо за пиене? Все нещо е останало.

— С удоволствие бих изпил един джин с тоник. Ще отида само да се измия.

— Разбира се. Нещата ти са в стаята до банята.

— Бог да те благослови. Наистина ли мислиш, че мога да остана тази нощ? Чувствам се като изпъден — Мюриъл и Флорънс заминали, а аз си идвам в отпуска. Такова тъпо недоразумение.

— Няма нищо. — Грейс му се усмихна с едва забележимо неудобство. Струваше й се невероятно Флорънс да е заминала с майка си, но щом снаха й е преценила, че това трябва да каже на Робърт, не беше нейна работа да прави оценка. Щастлива бе, че нямаше телефонния номер на тези приятели, при които бяха отишли, защото не искаше да се меси в семейните им дела. Неприязънта й към Флорънс се удвои днес следобед, когато видя колко мил е Робърт, колко внимателен може да бъде, решавайки всичките проблеми, пред които се бе изправила, включително и измъкването на колата от електрическия стълб. Явно бе, че той е много натъжен от отсъствието на Флорънс и че не може да прекара с нея тези скъпоценни часове.

Робърт се върна от банята и се настани с усмивка на масата.

— Бог да те благослови, Грейс — въздъхна той, след като тя му подаде чашата. — Наздраве и много ти благодаря за всичко.

— Аз ти благодаря. Не знам какво бих правила без теб.

— Удоволствието беше мое. Колко хубаво изглежда това. Не искаш ли да почваме? Прегладнял съм. А и от много време не съм слагал прилична храна в устата си.

— Дано да ти хареса — усмихна се Грейс, докато пълнеше чинията му. — Месото отдавна не е това, с което бяхме свикнали. Струва ми се, че войната е просто извинение за повечето снабдители.

— Сигурно си права. Но ти почти нищо не хапна.

— Не съм гладна.

— Не си болна, нали?

— Не, не. От горещината е.

 

 

След вечеря двамата се настаниха в дневната. Грейс се зае с ръкоделието си, а Робърт се зачете във вестника. Толкова беше хубаво да не е сама в къщата. Тя час по час поглеждаше своя гост и се усмихваше. Той се опита да открие жена си на още няколко места, но без успех.

— Може пък да не е заминала за Корнуол — извини се той.

Пробва и в дома на Клариса, но прислужничката отговори, че е извън къщи.

— Ще се върна утре сутрин в Лондон и ще продължа да търся. Страшно съм благодарен, че ме прибра и не се налага да шофирам обратно. Дано не застрашавам доброто ти име, като оставам тук.

— Не ставай смешен, Робърт. Аз и без това нямам име тук. Поне не такова, което трябва да се пази.

— Не можеш да ме убедиш.

— Но е така. — Грейс сама се изненада от горчивата нотка, която се появи в гласа й. — Аз съм сред най-непопулярните жени в Уилтшър. Отхвърлена съм от обществото тук.

— Но защо? — Неговата изненада утеши до известна степен младата жена.

— Да кажем, че не принадлежа на племето и неговите членове ми отказват достъп.

— Продължавам да не разбирам.

Грейс го изгледа мълчаливо, чудейки се дали той говори това, което мисли или само се опитва да е любезен.

— Много е просто, Робърт. Омъжих се в съсловие, което е над моето и то прави живота ми доста труден.

— Но това е пълен абсурд…

— Мило е от твоя страна да се правиш на изненадан, но това е самата истина. Приятелите на Чарлс не смятат, че съм достойна да бъда канена в домовете им без него. Когато се налагаше да са внимателни и любезни, го правеха, но сега, когато той отсъства се държат така, както биха искали от самото начало.

— Направо нямам думи.

— Благодаря ти.

— Ако ми е позволено, с чиста съвест мога да заявя, че за мен ти струваш десет пъти повече от всеки един от тях.

— Наистина ценя това, което казваш.

— Струва ми се твърде несправедливо. — Робърт приближи стола на Грейс. От очите му се излъчваше нежност и загриженост. — Ако смяташ, че мога да направя нещо, с най-голяма радост бих…

— Нищо не може да промени нещата — засмя се Грейс. — Трябва да бъда госпожа Бенет поне петдесет години, за да започнат да ме приемат. Но дотогава…

Робърт се наведе и нежно целуна устните й.

— Пак ти казвам, че за мен ти струваш далеч повече от всички тях. Ти си изключителна жена, Грейс. Изключителна!

Неочаквано Грейс си даде сметка, че двамата са съвсем сами в къщата, че тя страшно много харесва Робърт, а Флорънс я ненавижда. Усмихна се смутено и се изправи.

— Изморена съм, Робърт. Нали ще ме извиниш, ако отида да легна? Ако искаш още нещо, само кажи? Защото смятам да…

— Не — прекъсна я мъжът и въздъхна. — Искам само съпругата си. Но ти си лягай. Наистина имаш изморен вид. Отново ти благодаря. Лека нощ, Грейс.

Тя дълго лежа, мислейки си за Робърт, чиято стая бе срещу нейната, без да е съвсем наясно какво изпитва в момента. Като че най-отчетлив бе гневът й срещу Флорънс.

 

 

Събуди се след няколко часа. В първия миг не можа да осъзнае каква е причината, и едва тогава усети болката. Познатата, кошмарна болка ниско долу в корема.

— Господи — промълви тя. — Само това не.

Боеше се дори да погледне и продължи да лежи. След известно време се наложи да стане. На чаршафа й имаше голямо червено петно, нощницата й също беше изцапана.

Болка стисна Грейс за гърлото. Тя изпита раздиращо усещане за загуба. Идеше й да завие от яд. Не беше честно. Тя приседна на леглото и горчиво заплака. След известно време стана и отиде в банята, за да потърси санитарни принадлежности. Болката в корема продължаваше да я измъчва. Ала далеч по-неприятна бе болката в душата й. Не помнеше да й е било така тъжно някога. Ами ако е била бременна и това е признак за спонтанен аборт? При тази мисъл тя се разплака още по-безнадеждно. Ще трябва да отиде и да си приготви нещо топло за пиене и да вземе аспирин.

Тръгна колкото можеше по-тихо надолу по стълбите, Шарлот я следваше, подскачайки на трите си крачета.

В кухнята беше топло и приятно. Грейс сложи чайника и намери аспирин. Тъкмо гълташе хапчето, когато вратата се отвори бавно и предпазливо. Робърт влезе вътре.

— Здравей — рече той. — Не можах да заспя. Чух, че се размърда. Добре ли си?

— Да, нищо ми няма — отговори Грейс. — Просто малко ме боли глава.

— Съжалявам. — В този момент видя петната по нощницата й.

Смутена и ужасена от този факт, Грейс пламна и седна тутакси с надеждата, че ще прикрие издайническите петна. Робърт се усмихна съчувствено, пристъпи до нея и помилва косата й.

— Не ставай смешна — опита се да я успокои той. — Горкото момиче. Флорънс нарича тези неща „женски неволи“. Нека ти направя чай. Какво ще кажеш за бутилка с топла вода, която да сложим на нещастното ти коремче.

Беше толкова внимателен и нежен, колкото Чарлс никога не е бил в подобни моменти. Обикновено той беше смутен и нетърпелив. Грейс отново се разплака.

— Гледай каква си. Защо плачеш? Пийни си малко чай.

— Мислех, че съм бременна. — Грейс послушно глътна от топлата течност. — Толкова се надявах, че съм бременна. Особено сега, когато Чарлс го няма. Щях да имам някой до мен. Да се грижа за него. А сега…

— Винаги има и следващ път — усмихна се Робърт.

— Ами ако не му дадат повече отпуска? По всичко личи, че няма да получи… Ох, Робърт, толкова съжалявам, че се държа като истинска глупачка. Какво ли ще си каже Флорънс?

— Ще каже, че съм изпълнил дълга си към своята мила снаха. Къде мога да намеря бутилка за топла вода?

Той откри термофора, напълни го с топла вода и внимателно го сложи на корема й.

— Толкова си мил! — Грейс вече не се притесняваше от поведението на Робърт. — Страшно съм ти благодарна. Не знам какво щях да правя, ако днес не се беше появил. Как ще ти се отблагодаря?

— Няма нужда да ми се отблагодаряваш. На мен ми беше приятно да ти бъда полезен. Може да ми се обадиш, веднага щом научиш нещо за Флорънс. Ще го направиш, нали? Обещай ми.

— Разбира се.

 

 

Гинекологът на Бънти Левинсън приключи прегледа на Флорънс и й каза да се облече. Когато бе готова, тя влезе обратно в кабинета му и го погледна с трепетно очакване.

— Много съжалявам, госпожо… Смит — започна той, — но нищо не мога да направя. Бременността ви е доста напреднала. Вероятно сте бременна в четвърти месец. Матката ви е вече в коремната кухина. Не се наемам да извърша такава операция. Съжалявам. — Мъжът й се усмихна със съжаление. — Ще ви помоля да ме извините, имам друг пациент…

— Да, естествено — промълви Флорънс. — Разбирам. И въпреки това не бихте ли могли…

— Хонорарът ми за прегледа и консултацията е сто лири. Можете да ги оставите на сестрата в приемната. Всичко хубаво, госпожо Смит.

 

 

— Сто лири! — възкликна Клариса. — За нищо! Копеле!

— Съжалявам! — рече Флорънс.

— Няма нищо, скъпа. Не се тревожи. Просто се ядосах. Какво ще правим сега?

— Нямам представа — въздъхна Флорънс. — Наистина не знам.

— Робърт е звънял у дома тази сутрин. Пристигнал е късно вечерта и по всичко личи, че е заминал направо за Уилтшър. Един Господ знае откъде е намерил бензин.

— Робърт умее да намира всичко по всяко време — тъжно отбеляза Флорънс. — Сигурно е измислил някаква лъжа, пробутал е няколко купона. Казал е, че съм болна или нещо такова.

— Вероятно е пуснал в хода чара си. А той го има в изобилие. Все едно какъв. Горката Дороти излъга пряко сили, че съм отишла при приятелка за няколко дни. Но си мисля, че ще успеем да го удържим още един ден. Казал да ми предадат, че е на път за Лондон. Трябва да те скрием някъде на сигурно място. — Клариса погледна замислено приятелката си. — Какво ще кажеш за Грейс?

— За нищо на света. Не се държах много добре с нея. Тя не ме харесва много. Пък и последната Коледа се посдърпахме. Каза ми, че ме видяла с Джайлс в Лондон. Честно казано, не мисля, че ще ме скрие.

— Аз пък не вярвам да откаже. Горкото момиче. Наистина ми е мъчно за нея. Но сега не мога да мисля и за нея. — Неочаквано очите на Клариса светнаха. — Фло, какво ще кажеш за баща ти?

— Моят баща ли?

— Ами да. Това е най-сигурното място.

— Невъзможно! Едва ли ще ме разбереш.

— Скъпа, какво ти става? Как да не те разбирам? Просто той прави това, което и ти правиш? Какво толкова?

— Преди време… Казах му някои доста остри приказки — неохотно призна Флорънс. — Не мога да го моля за помощ сега. Просто не мога.

— Разбира се, че можеш. За какво са родителите? Бих помолила моя, но милият старец е в Шотландия. Имаш ли телефонния му номер?

— Да. Той е в апартамента на Бейкър Стрийт, но…

— Кажи ми го. Аз ще говоря с него. — Клариса беше категорична. — Флорънс, моментът е критичен. Трябва да опитаме всичко.

 

 

Клифърд стоеше на прага на Чилтърн Корт и когато видя двете жени да слизат от таксито, широко разтвори ръце. Портиерът се спусна напред, поздрави и взе чантата на Флорънс.

— Скъпото ми дете — посрещна я Клифърд. — Влизай. Флорънс, това е Джером. Джером — дъщеря ми и нейната красива приятелка Клариса Комптън Браун. Истински ангел на милосърдието.

Клариса се хвърли в прегръдките му и го целуна с огромна радост.

— Как ми е домъчняло за теб, порочни човече — възкликна тя. — Слава на Бога, че те има и че си тук и слава на Бога, че се сетих за теб.

— А къде е Робърт? Имаме ли информация?

— Насочил се е към моя дом. Според нас е прекарал миналата нощ в хотел. Бил е в Уилтшър да търси жена си. Обадил се няколко пъти, но не оставил телефон, на който да го търся. Не зная защо — добави тя.

— Този тип хора са много хитри — отбеляза Клифърд. — Вероятно си мисли, че ако знаеш къде е, можеш да се ориентираш за неговите планове и намерения.

— Какви хора имаш предвид? — обади се вяло Флорънс.

— Психопатите, скъпа. Ти се омъжи за един психопат.

— А, не — възрази Флорънс. Очите й изразяваха тревогата и страхът, обзели я отново. — Не е психопат. Не разрешавам да го наричате така.

— Само не започвай да го съжаляваш, Флорънс — обади се Клариса, очевидно позагубила вече търпение. — Той е истински психопат. Прав е Клифърд. А твоето съчувствие с нищо няма да помогне на Робърт. Клифърд, нали никой друг, с изключение на Мо, не знае този телефон?

— Убеден съм, че и тя е направила всичко възможно да го забрави. Само Грейс ми се обажда тук. А сега да вървим, качвайте се в асансьора. Джером, подай ми тази чанта…

— Грейс! Ами да, разбира се! Милата Грейс — разсеяно подхвърли Клариса. — Само че тя няма как да узнае, че Флорънс е тук. Докато не научи, няма смисъл да я въвличаме в тази история. Робърт ще трябва да се върне в своята част след… Чакай да помисля. След три дни. Всичко ще е наред, ако успеем да я опазим скрита дотогава. После ще мислим какво да правим. Има ли стая за нея, Клифърд? Тук ми се струва много закътано и сигурно.

— Така си е — потвърди възрастният мъж. — Никой не може да мине покрай Джером. Имам прекрасна прислужничка, която идва да чисти всеки ден — госпожа Патерсън. И сега е тук, за да приготви стаята ти. Ходих до Хародс и ти купих нови чаршафи, скъпа.

— Нямаше нужда. — Неочаквано Флорънс бе обзета от угризения и искрено съжаление за предишното си държане.

Когато Клариса си тръгна, двамата седнаха да поприказват и Клифърд предложи питие на дъщеря си.

— Дано не ти е забранено да пийнеш малко. Аз лично изпитвам огромна нужда от алкохол в този момент.

— С удоволствие ще пийна нещо — обади се Флорънс. — Благодаря. Малко шери, ако обичаш. А ти сам ли си тук, татко?

— Да. Съвсем сам. Лишен от илюзии и напуснат от илюзиите, както се казва.

— Разбирам.

— Най-вероятно не ти е много ясно — отбеляза Клифърд, — но по-добре да не задълбаваме в подробности. Колкото и скръбни да са обстоятелствата, скъпа, при които се срещаме сега, не мога да скрия, колко съм щастлив, че сме заедно.

Флорънс му се усмихна — нежно и топло.

— Прекрасно е наистина, че съм отново у дома. Моля те да ми простиш за грубите думи, които ти казах преди.

— Напълно те разбирам и вече съм ги забравил. Отдавна.

— Нямах право да говоря такива неща — продължи да настоява Флорънс. — Особено като се има предвид, че аз самата…

— Всичко мие ясно, скъпа. Един баща не бива да има „слаб ангел“. Най-добре да не говорим за това. Имаме да обсъждаме далеч по-важни неща като теб самата и твоите проблеми.

— Прав си — съгласи си Флорънс. — И какво ще кажем на мама?

— Май ще е най-добре да възложим на Клариса тази тежка задача.

 

 

След като Робърт си замина, Грейс се отпусна и дълго плака. Все още се чувстваше твърде ощетена от съдбата за това, че й бе отнела надеждата, че е бременна. Излизаше, че не само е фригидна, но е и неспособна да зачене. Щом в онези няколко дни не успя да забременее, значи никога няма да може. Умът й не го побираше как ще преживее следващите месеци, а дори и години — без определена цел в живота, без компания, без същество, за което да се грижи, като изключим кученцето. И то кученце със счупен крак, помисли си тя и се усмихна на Шарлот през сълзи. И нея нямаше да има, ако не беше Клифърд.

Скъпият Клифърд, как ли беше той? Не смееше да му звъни много често, защото се боеше, че Чарлс отново щеше да провери сметките й за телефон. Но той едва ли щеше да се прибере скоро. Сметките си бяха неин ангажимент, също както и снабдяването и всичко останало свързано с къщата. Не й бе твърде ясно, откъде ще идват пари в нейната сметка, както й беше обещал Чарлс, след като фирмата „Бенет и Бенет“ почти не функционираше. Сега Клифърд почти не работеше. Опитала се бе веднъж да повдигне този въпрос пред Мюриъл, но тя ясно бе дала да се разбере, че ще продължава да взима парите, които са й необходими, а те никак не бяха малко. Ето защо Грейс реши, че е най-добре да не пита много и да прави каквото са й наредили. Както обикновено.

Така или иначе, справяше се доста добре, помисли си тя не без известна гордост. Съвсем не беше толкова безпомощна. Успя да подкара колата сама. От тази мисъл Грейс се почувства значително по-добре. Трябваше да има нещо, с което да запълва времето си. Нещо, което Чарлс не беше забранил, нещо което Мюриъл нямаше да побърза да сподели с него. Къде за бога бе отишла гордостта на Грейс, ужаси се тя. В училище бе известна със своята независимост. Бракът с този човек напълно я бе лишил от себеуважението й. В този миг Грейс искрено пожела да не беше се женила.

Въздъхна тежко и включи радиото. Говорителят призоваваше всички млади момичета да се присъединят към Армията на жените земеделки в Бъкфастлей и околните села в Южен Девън. Земеделска армия. Може би тъкмо това щеше да е нейният шанс. Никога не беше говорила с Чарлс за това, ето защо със сигурност не беше забранено, а и звучеше подходящо. Вероятно щеше да работи във фермата надолу по пътя, щеше да прави сирене или да бие масло, или един Господ знае какво. Но положително щеше да има хора наоколо си, щеше да е забавно, щеше да е нещо полезно.

Майка й щеше да дойде на обяд днес и щяха да обсъдят новата идея. Тя поне разбираше от тези неща.

 

 

Не може да се каже, че Бети приветства хрумването на дъщеря си.

— Там работата е много тежка, скъпа. Виждала съм тези жени, някои от тях са доста грубовати и изобщо не са компания за човек като… Като теб.

— Да не би разглобяването на машини, с което щях да се занимавам в женската организация към военноморските сили, да е по-подходящо занимание? Мамо, трябва да правя нещо. Иначе ще полудея.

Бети я изгледа внимателно.

— Не си ли се замисляла да имаш…

— Не — прекъсна я Грейс. — Не съм.

— Разбирам. — Тежка въздишка се откърти от гърдите на майка й. — Толкова ми се иска да беше дошла да живееш при нас. Ще се чувстваш по-малко самотна.

— Не мога, мамо. Знаеш, че не мога. Тук е моят дом. Имам отговорности тук. — Към какво ли? Няколко пилета и едно кученце, помисли си с горчивина Грейс.

— Така е, скъпа. Добре, утре сутрин ще отида в Шафтсбъри с автобуса. Защо не се срещнем там? Ще прекараме чудесно, може да обядваме с баща ти и да попитам в общината какви са възможностите. Само не зная, дали Чарлс…

— Чарлс го няма тук — категорично отсече Грейс.

 

 

Множество плакати бяха окачени във фоайето и по коридорите и в приемната на общината. Всички обясняваха колко важна и полезна дейност вършат всевъзможните доброволни организации и естествено Армията на жените земеделки. Млади момичета излизаха от житна нива щастливо усмихнати на съответния плакат, който най-много допадна на Грейс. Тя определено пожела да бъде едно от тези момичета.

Настани Бети в чакалнята и застана пред стаята, където се провеждаха интервютата за нейната организация.

— Имате ли деца — попита служителката — изнервена домакиня, която искаше да се прибере час по-скоро при децата си.

— Не — отговори Грейс, стараейки се да се усмихне по-лъчезарно. — Нямам деца.

Общо взето Грейс отговаряше на всички изисквания — беше висока над метър и петдесет, на възраст между седемнайсет и четирийсет и една, в добро здраве.

— Това последното е най-важно. И казвате, че нямате съпруг у дома.

— Не. Чака да получи назначението си. Точно затова искам да помогна.

— Да, разбира се. А не искате да се присъедините към женските военни организации или към Червения кръст, така ли?

— Не. — Грейс бе категорична.

Тя чудесно знаеше, че съпругите и майките на повечето приятели на Чарлс бяха в тези организации и самата мисъл да работи редом с тях я караше да изтръпва.

— Ами, вижте какво, наистина не зная…

— Само ми кажете какво трябва да правя и ще го правя. Не ме интересува какво, готова съм да чистя кочини, изобщо всичко.

— Естествено, че ще трябва да вършите всичко това, но не става въпрос да го правите тук, у дома.

— Защо не? — изненада се Грейс. — Струва ми се очевидно. Мъжете от всички стопанства наоколо са в армията.

— Известно ми е, но правилникът изисква да бъдете изпратени колкото се може по-далеч.

— Колко далеч? — пътуването всеки ден до мястото на работа и обратно й се струваше страхотна загуба на време.

— Най-вероятно ще трябва да заминете за Йоркшър, например. А момичетата от Йоркшър ще пристигнат да работят тук.

— Но защо? Това е нелепо. Не разбирам…

— Правилник, драга. Има се предвид, че някои момичета може да поискат да избягат, ако работата им дотежи.

— Искате да кажете, че ще трябва да спя на чуждо място?

— Очевидно. — В дрезгавия глас на жената зад бюрото вече се прокрадваха нотки на нетърпение. — В пансион с останалите момичета.

Грейс разбра, че поредният й план се сгромолясва. Не беше честно. Просто не беше честно. Но нямаше изход. Не можеше да затвори къщата, да изостави Шарлот. А и Чарлс щеше да побеснее. И дума да не става! Тя отправи плувнали в сълзи очи към жената отсреща.

— Моля да ме извините — промърмори тя и зарови в чантата за носна кърпичка. — Просто съм много разочарована. Толкова ми се искаше…

Внезапно жената прояви съчувствие.

— Има и друго, което бихте могли да вършите. Стига да ви се понрави. А и честно казано ми се струва по-подходящо за човек като вас… поне с вашето положение.

Вероятно си мисли, че съм твърде слабохарактерна, за да се занимавам с истински неща, помисли си Грейс, докато издухваше носа си.

— Шофирате ли?

— Да. Шофирам — уверено декларира Грейс.

— Предполагам имате и свободно време.

— Да, много свободно време.

— Имаме нужда от представители на АЖЗ.

— Представители ли?

— Да. Това е длъжност без заплащане, но е от изключително значение. Ще ви отпуснат дажби бензин, като предпочитаме, когато ви е възможно да използвате велосипед. — Погледът й стана необикновено строг.

— Да, разбира се.

— Нашите представители посещават момичетата в общежитията и стопанствата, проверяват, когато има оплаквания, следят условията за живот да са както трябва, такива неща.

— Значи ли това, че обикновено условията не са добри? — поинтересува се Грейс.

— Не, не е задължително. Макар да се случва от време на време — побърза жената да се коригира. — Понякога момичетата се затъжават за домовете си и започват да си въобразяват, че положението им е много лошо. Задълженията ви ще се състоят в това най-вече да ги разведрявате. Какво ще кажете?

— Мисля, че ще се справя — простичко заяви Грейс.

— Добре. Ще запиша името ви и районната инспекторка ще ви потърси. Нейна е последната дума при избора на нашите представителки. Убедена съм, че тя ще ви приеме с най-голямо удоволствие.

— Благодаря ви — стана Грейс. — Наистина много ви благодаря.

 

 

Малко след като се прибра вкъщи, Грейс чу телефонът да звъни. Обаждаше се госпожа Боскомб.

— Имаш ли време да те свържа с апартамента на Риджънт Парк, скъпа? Майорът също звъня. Ще ти се обади по-късно. Около седем. Звучеше много бодро. Не се тревожи за него.

— Добре — прие Грейс съобщението. — Благодаря.

Телефонът в дома на Клифърд звъня продължително. Вероятно беше излязъл. В края на краищата това бе обикновен апартамент, не му трябваше много време, за да стигне до апарата. Най-накрая някой вдигна слушалката и доста колебливо каза: „Ало“. Не беше Клифърд, нито Мери Сондърс. Грейс позна гласът на Флорънс.

 

 

Грейс бързо пусна слушалката, сърцето й щеше да изхвръкне от вълнение. Какво да прави? Какво търсеше Флорънс в апартамента на баща си? След като напусна дома си, Клифърд чу от дъщеря си доста горчиви думи, така поне бе заявила Мюриъл с известно задоволство. Флорънс се криеше, изведнъж прозря Грейс с отвращение и презрение. Криеше се от Робърт. Тя се боеше от него. Горкият Робърт, толкова тъжен и мил. Бе се държал с нея по-мило от всеки друг. Беше му обещала да му помогне. И щеше да го стори. Седя на оградата дълго време. Дължеше му го като отплата за помощта в онази вечер, а и искаше да му помогне. Флорънс напълно заслужаваше съдбата си. Напълно.

 

 

Телефонът в дома на Робърт иззвъня и тутакси някой вдигна, но това беше прислужничката.

Майор Грийг отсъствал, излязъл да вечеря навън с приятели, но ще се върне към девет и ще позвъни на всички, които са го търсили, докато го е нямало. Не би ли казала името си?

— Госпожа Бенет — спокойно съобщи името си Грейс. — Госпожа Чарлс Бенет. Той има телефонния ми номер.

— Благодаря ви, госпожо Бенет.

Чарлс се обади около половин час след това.

— Как си, скъпа?

— Добре, благодаря — отговори Грейс, а цялото й същество копнееше да му каже, че всъщност никак не е добре и много й се иска да му каже защо.

— Толкова ми липсваше.

— И ти на мен.

— Получих назначението си.

— Така ли? — Грейс усети как я обземат мрачни предчувствия.

— Заминаваме за Северна Африка. След около седмица. Нищо повече не мога да ти кажа.

— Господи, Чарлс. Не…

— Скъпа, трябва да си смела. Всички трябва да сме смели. Ще ми дадат трийсет и шест часа отпуска. Но няма да успея да стигна до дома. Нито време, нито бензин имам. Искам да дойдеш в Лондон и да се срещнем там. Ще успееш ли?

— Разбира се, че ще дойда. — В първия миг се засегна от категоричната му заповед. Все пак тя беше същата жена, която бе шофирала по целия път от Торп Сейнт Андрюс до Торп Магна и обратно.

— Добро момиче. Не можем да преспим в апартамента, защото баща ми е там, но ще отседнем в хотел. Мислех си за онзи на Базил Стрийт. Много е приятен. Ще си прекараме чудесно. Все пак това ще е последният ни път.

— Прав си. Наистина ще е чудесно. — Грейс се постара да прозвучи възторжено.

— С нетърпение чакам да те видя, скъпа. Наистина копнея за теб.

 

 

Капитан Робърт Грийг пристигна у дома си в осем и четирийсет и пет. Прислужничката му предаде единственото получено съобщение.

— Телефонира госпожа Бенет. Каза, че знаете телефона й.

— Да, разбира се. Благодаря, Кларксън. Ще отида в кабинета си.

Прелисти бързо бележника си с телефони и откри номера на Грейс. В този момент апаратът иззвъня остро.

— Робърт?

— Да. Мамо, здравей.

— Скъпи, просто исках да ти кажа довиждане. Знам, че пътуваш утре сутринта за Йоркшър. Грижи се за себе си, скъпи, и се опитай да ми пишеш. Знаеш ли назначението си?

— Не още.

— Нали ще ми съобщиш, когато го научиш?

— Разбира се. Когато се върна в частта си.

— Желая ти всичко хубаво, момчето ми. А и още нещо, Робърт. Изпратих ти чорапи, фланелки и няколко книги. Получи ли ги? Така и не разбрах какво се случи с тях.

— Да, мамо, получих ги и ти благодаря. Просто не успях да ти съобщя. Доста е напрегнато, нали разбираш.

— Много добре разбирам. Ние много се гордеем с теб. Как е Флорънс? Ще ми се да дойде при нас, далеч от Лондон. Там е най-опасно.

— Засега всичко е наред, мамо. Благодаря ти. Непременно ще й предам. Тя сега е добре.

— Добре, довиждане, скъпи. Опитай се да ни пишеш от време на време. И се пази, моля те. Обещай ми.

— Да, мамо. Ще се пазя. Благодаря ти. Не се безпокой за мен.

— Ще се опитам, момчето ми. Довиждане.

Той остави телефона с чувство на благодарност. А сега — Грейс.

 

 

— Грейс? Здравей, мила. Как си?

— Добре съм, Клифърд, благодаря.

— Чуй ме, Грейс. Флорънс е тук при мен.

— Да, разбрах. Чух я по телефона.

— Тя има сериозни проблеми.

— Така ли?

— Да. Много сериозни. Робърт е… Как да кажа? С две думи не е това, което изглежда. От известно време имах подозрения.

— Не те разбирам.

— Трудно ми е да ти обясня. Няколко пъти се е държал доста грубо с нея. Стигнал е до побой.

— Господи! Клифърд, просто не мога да повярвам на ушите си.

— Но е истина. Можеш да ми вярваш. Флорънс е при мен и е от жизнено значение той да не узнае за това. Утре той трябва да замине за своята част и тогава тя ще е в безопасност. Така че, ако по някаква случайност ти се обади и те попита знаеш ли къде е тя, нали ще…

— Искаш да го излъжа ли? — Дори на Грейс й се стори, че гласът й прозвуча доста остро.

Известно време между двамата се възцари мълчание.

— Да, мисля, че точно това очаквам от теб — рече най-сетне Клифърд. — Не мога да му позволя да я намери тук. Прекалено опасно е. Моля те да уважиш молбата ми, Грейс, моля те.

Грейс се колебаеше. Който и да е друг да я бе помолил за подобно нещо, тя щеше да му откаже. Но тя обичаше Клифърд, а и му бе много задължена.

— Добре, Клифърд — промълви тя. — Няма да му казвам. Довиждане.

— Доскоро, скъпа. Много ти благодаря.

Телефонът иззвъня почти веднага, след като Грейс остави слушалката.

— Грейс! Как си? По-добре ли си?

— Да. Благодаря ти, Робърт.

Стори й се толкова внимателен и нежен; не беше възможно да е бил Флорънс. Направо немислимо…

— Чудесно — продължаваше Робърт. — И не забравяй, винаги има и следващ път.

— Да, разбира се.

— Много ми се понрави нашата първа среща насаме. Прекрасно беше.

— На мен също ми беше приятно. И отново ти благодаря за всичко.

— Моля ти се. За мен беше удоволствие. Търсила си ме?

— Да. Звънях ти.

— Имаше ли някаква специална причина?

Последва дълго мълчание. Грейс още се колебаеше. Толкова й се искаше да му помогне, да удържи обещанието си. Но само преди минути бе дала друго обещание на Клифърд. Просто не можеше да го подведе.

— Не — рече тя най-накрая. — Само исках да ти пожелая всичко хубаво и да се сбогуваме. Нали ще ми пратиш картичка?

— Колко мило от твоя страна. — Ново мълчание. — Това ли е всичко, Грейс?

— Да. Само това.

— Никакви новини от Флорънс?

— За съжаление — никакви.

— Е, добре. Ще бъда тук до утре сутринта. С първия влак заминавам. Все още не е твърде късно. Толкова се тревожа за нея, боя се да не би да й се е случило нещо. Не мога да спя от тревога. Толкова я обичам, Грейс…

— Робърт…

— Кажи, Грейс?

В коридора Шарлот пищеше отчаяно. Очевидно се бе плъзнала по излъскания под и кракът я беше заболял. Грейс помоли Робърт да почака и отиде да успокои кучето. Имаше нужда от това време, за да помисли. Даваше си сметка, че не може да издаде Клифърд. Макар да не вярваше нито дума от тези глупости за насилие от страна на Робърт. Нищо чудно той да бе заплашвал Флорънс, особено, когато е схванал какво става. Но да е вдигнал ръка — за нищо на света. Не му беше присъщо. Той обичаше Флорънс. Най-вероятно тя си го е измислила, за да извини поведението си. Но Грейс беше дала дума на Клифърд. А него тя обичаше най-много.

Върна се до телефона и вдигна слушалката.

— Извинявай, Робърт, нали знаеш, че имам ранено куче.

— Как е тя? Много сладко създание!

— Добре е. Ами друго няма. Пази се. И при следващата си отпуска нали ще ми се обадиш? Сигурна съм, че Флорънс е добре. Не се безпокой за нея.

— Добре, Грейс. Ще се опитам. Довиждане и Бог да те пази.

 

 

— Скъпи, скъпи! Слава богу! Къде си? Какво правиш?

Клариса стоеше в преддверието на своя апартамент и се опитваше да разбере къде е Джак, какво прави сам в своя мъничък самолет, ден след ден.

— Когато си горе разбираш какво значи самота и то самота, пълна с огън и куршуми — обясняваше Джак. — През деня е по-лесно, защото виждаш къде си и какво правиш. А те са все над нас. Не мога да разбера как става това. Но аз съм добре. Ето, все успявам да се измъкна. Най-сериозният ми враг е умората. И което е най-странно, започнах да се моля.

— Продължавай да се молиш. И то на глас. Не те ли е страх?

— Разбира се, че ме е страх. Направо губя разсъдък от страх. Командирът на ескадрона ни преди време каза, че който твърди, че не се бои, е отчаян лъжец. Но страхът те спохожда преди и след боя. По време на полета нямаш време за нищо, дори нямаш време да мислиш. Просто действаш.

— Господи, Джак, пази се, скъпи.

— Непременно, Клариса. Добре съм. Не се тревожи. Оказва се, че сме по-добри от тях. Пък и машините им са страшно тежки, нищо общо нямат с нашите.

— Надявам се, скъпи.

— Убеден съм в това. Знаеш ли, обещаха ми малко отпуска през август. Приеха ли те вече в женските служби към военноморските сили?

— Не, но очаквам всеки момент да ме повикат. Не се тревожи. Ще дезертирам, за да се видя с теб.

— Трябва да вървя. Довиждане, скъпа. Обичам те.

— И аз те обичам.

 

 

Отпуската на Чарлс не мина блестящо. За Грейс пътуването до Лондон бе истински кошмар. Атмосферата в града бе напрегната. Все още не бяха започнали бомбардировки, но напрежението витаеше във въздуха, на всяка крачка личаха следи от подготовка — скривалища, празни магазини. Прозорците на канцелариите и витрините бяха препречени с дъски, торби с пясък стояха натрупани пред вратите. В страничните улици играеха деца. Училищата бяха затворени.

Двамата с Чарлс вечеряха, потънали в напрегнато мълчание. Иначе храната беше чудесна, като опровержение на писанията, с които бяха пълни вестниците, че продуктите вече са дефицитни. Грейс не знаеше за какво да говори. Не се срещаше почти с никого, темата за майка му бе рискована, също и за Флорънс. За баща му не биваше и да споменава, не можеше да дискутира и своите планове. Опита се да го окуражи той да говори, което той и правеше, но тя откровено казано се отегчаваше от историите за войната. Над главите им тегнеше и мисълта за раздялата на другия ден.

— Чудесна вечеря — въздъхна Чарлс, когато пиеха вече кафето си. — Искаш ли бренди, скъпа? Имаш много изтерзан вид.

— Ами — усмихна се малко насила Грейс, — ти би трябвало да си по-изморен.

— Не е чак толкова страшно. Нали ти казах, защитавахме южните брегове, което в повечето случаи означава да разстиламе бодлива тел по брега и да следим въздушните боеве над нас. Нашите самолети са доста по-малки. Някъде там е и Джак. Моля се да е жив и здрав. Страшно смели са онези момчета.

— Така е — отбеляза лаконично Грейс.

— Скъпа, сигурна ли си, че си добре? Струваш ми се много мрачна.

— Добре съм, нищо ми няма. Извинявай.

Съвсем неочаквано Чарлс рече:

— Според майка ми ти се чуваш с баща ми.

— Така ли? — Грейс побесня. Откъде можеше да знае Мюриъл и защо го е казала на Чарлс, без да обели нито дума пред нея. — Да, вярно е.

— И защо?

— От време на време ми звъни по телефона. Просто да не губим връзка. Пита как съм. Малко хора го правят — додаде тя. — Пита и за теб. Безпокои се.

— Това е неприлично — отсече Чарлс. — Не мога да те виня. Но не е негова работа да се опитва да поддържа връзка със семейството чрез теб. Знам, че си му нещо като любимка. Използва добрата ти душа, Грейс, не бива да го позволяваш.

— Какво предлагаш?

— Няма да разговаряш с него, когато ти се обади следващия път. Не бива да имаш нищо общо с него, ясно ли е?

— Не съм убедена, Чарлс.

— И защо? Повтарям ти, че не искам да имаш нищо общо с него. Ще го тълкувам като най-скандалната нелоялност към майка ми и към мен, както и към Флорънс.

— Искаш да кажеш, че ми забраняваш, така ли?

— Да. Точно така. Но не вярвам да се стигне до там. Не допускам, че има причина да искаш да се чуваш с баща ми.

Грейс предпочете да замълчи. Убедена бе, че Чарлс е готов да изстреля още много аргументи против нейните контакти с баща му, но предпочиташе да си ги спести. Всичко това би имало значение, ако Чарлс не заминаваше.

Настъпи дълго мълчание. Най-накрая той попита:

— Дали да не отидем да чуем новините? Забелязах, че в стаята има радиоапарат.

 

 

В новините нямаше нищо окуражително. Продължаващи бомбардировки на южното крайбрежие на страната. Немски бомбардировачи били забелязвани почти навсякъде, а съвсем близо до Дувър немски самолет попаднал под обстрел. Чарлс завъртя копчето и се обърна към жена си.

— Е, това е. Малко секс?

— Да — отговори тя и се опита да се усмихне.

Лежеше на хотелското легло, мразейки секса, Чарлс и себе си. Щом свърши, той се обърна и мигом заспа.

 

 

На следващия ден Грейс се опита да поговори с него, да му обясни колко самотна се чувства, колко ненужен й се струва живота й. Подхвърли за пореден път идеята да се включи в дейността на доброволните организации, като внимаваше да не спомене Армията на жените земеделки. Той я изслуша с безизразно лице.

— Знаеш мнението ми по този въпрос — рече той. — Не разбирам защо продължаваш да настояваш. Може да съм далеч от вкъщи, Грейс, но ти все още си моя жена. Дните ми ще минат далеч по-мъчително, ако знам, че ти вървиш против желанието ми.

— Но мислиш ли, че не мога като твоя жена да бъда и полезна с нещо.

— Скъпа моя, твоят дълг е да ми помагаш, като си стоиш вкъщи, където искам да бъдеш. Струва ми се, че самотата е съвсем ниска цена, която трябва да платиш.

Грейс се предаде.

 

 

В неделя вечер тя отиде да го изпрати на гара Виктория. Чарлс се опита да я откаже, но тя бе категорична. Гарата гъмжеше от войници и приятелки и съпруги, които висяха на ръцете им. Грейс едва сдържа сълзите си при гледката на млад офицер от Кралските въздушни сили, който прегръщаше съвсем младичка жена и така упорито изследваше лицето й, сякаш се опитваше да запомни всяка нейна черта. А когато се отдели от нея, за да се качи на влака, тя остана неподвижна, като че никога нямаше да помръдне оттам.

Чарлс целуна нежно жена си и я задържа в прегръдките си.

— Пази се, скъпа. Ще ти пиша често. Дано следващия път, когато се срещнем, войната да е свършила и да бъдем заедно, да направим истинско семейство.

— Да, Чарлс. Може би. Искрено се надявам. И ти се пази. Обичам те.

В този момент тя наистина го мислеше.

Влакът му закъсняваше. Той й каза да си върви, защото не можел да понесе мисълта тя да стои тук незнайно докога.

— Ще отида да изпия чаша чай. Може да намеря и някой от моите приятели. Върви, скъпа. Така е по-добре.

Грейс наистина си тръгна. Дори не може да се каже, че се чувстваше нещастна. Какво ли й ставаше?

 

 

По време на безкрайното пътуване с автобус през Лондон тя прочете във вестника, че летището в Кройдън било бомбардирано. Това беше съвсем близо. Като че ли бе по-добре, че не беше бременна. Този свят се оказа твърде жесток, за да доведеш и едно дете в него. Докато автобусът се влачеше към Уотърлу, тя забеляза на Слоун Скуеър един войник, седеше на парапета, заровил лице в дланите си. От цялото му същество се излъчваше безнадеждност и отчаяние. Той бе истинско олицетворение на собственото й състояние. Гледката много й напомни за Чарлс. Което направи нещата още по-болезнени.

 

 

— Исусе! Започна се! — възкликна Линда. — Нали!

Сирените започнаха да вият някъде следобед. Тя заедно с Нан и двете деца изтичаха в скривалището, което Бен бе изкопал в градината им. Докато копаеше, той беше казал: „Край на моите зеленчуци. Но няма значение. Заслужава си. Щом е за теб.“

Всички се изплашиха. Немските самолети летяха към града по протежението на Темза. Бяха толкова много, че небето беше почерняло. Трябва да бяха стотици, подредени в характерния квадрат. Противовъздушната отбрана стреляше по тях. Целта им очевидно бяха доковете при Актън, но ревът им беше ужасяващ, последван от избухването на бомбите в настъпилата тишина.

Стояха в укритието дълго. Привечер шумът спря за малко, после отново започна. Даниъл се разплака и каза, че му се пишка. Линда изтича в къщата и донесе гърнето. По-късно и Нан го използва. Експлозиите сякаш нямаха край. Линда се върна за малко в къщата и известно време съзерцава като в транс огромната гъба от дим, издигнала се в далечината. Тя взе още одеяла, направи термос с чай, освободи и своя пикочен мехур, след това се върна в укритието, защото гърмежите отново започнаха. Прекараха цялата нощ под земята. Заспиваха от време на време. Късно през нощта експлозиите се засилиха, очевидно бомбардировката се бе пренесла от доковете към Уест Енд.

— Всичко вън е в пламъци — прошепна Линда към Нан, над главите на момчетата.

Старата жена стисна пръстите й и се усмихна неочаквано.

Старата чанта не е чак толкова лоша, помисли си Линда, докато отвръщаше на усмивката. Куражът на Нан, поддържаше Линда през цялата нощ. Призори адът отвън сякаш спря. Те излазиха навън, зажаднели за глътка чист въздух, сковани и измръзнали и като хипнотизирани се загледаха в огромното алено зарево в другия край на Лондон. Този път свърши, но щеше да се повтори. После отново и отново.

 

 

— Ще изпратя момчетата обратно — рече Линда. — Връщам ги в провинцията. Там ще са в по-голяма безопасност.

Дейвид тутакси избухна в сълзи. Даниъл попита само:

— Моето зайче, още ли е там?

— Разбира се. Дейвид, не плачи — опита се да успокои тя момчето. — Не можете да останете тук. Нали не искаш да прекараш още една нощ като тази?

— Какво толкова?

— На мен ми хареса — обади се и Даниъл.

— Все едно — отсече майка им. — Заминавате и толкова. Утре ще се срещна с онази жена от службите.

 

 

— Предупредихме ви да не ги взимате — посрещна я жената гневно. — Сега всеки иска да изпрати децата си, а места вече няма.

— Но те не могат да останат тук. Трябва да ми помогнете.

— Не е нужно да се държите по този начин, госпожо Лукас. Уверявам ви, че правим каквото зависи от нас.

— Извинете ме. — Линда беше страшно притеснена, както впрочем и всеки един от жителите на Лондон — шокирана и изплашена до смърт.

В нощта, последвала първата бомбардировка, отново пристигнаха немски самолети — над двеста бомбардировача започнаха да изсипват безмилостния си товар над Ийст Енд. Вече никой не можеше да направи сметка на броя на жертвите.

— На всяка цена трябва да ги изведа от града. — За свой ужас Линда установи, че сълзите неудържимо се стичат по страните й.

— Къде бяха децата ви, госпожо Лукас?

— В Йоркшър — отговори Линда. — В Патли.

— Почти сигурно е, че не можем да ги върнем на същото място. Не може да очаквате хората да ги приберат обратно, все едно че нищо не се е случило. Знаете как реагираха, когато децата бяха взети от тях. След цялата им доброта. Ще видя какво мога да направя, но нищо не ви обещавам.

— Да, добре — кротко рече Линда и се усмихна мило: — Много съжалявам, че се държах грубо преди малко. Преживяхме тежки дни. — На всяка цена трябваше да привлече тази жена на своя страна. — Благодаря ви.

 

 

Представата, която Клариса бе имала за себе си като доброволка във военноморските сили нямаше нищо общо с действителността, печално си мислеше тя, докато пълнеше кофата си с топла сапунена вода. Бе си мислила, че ще я разпределят на голям разрушител, където облечена с елегантен костюм в тъмносиньо и бяло, ще стои на палубата до красив капитан. „Добра работа, първи офицер Комптън Браун. Току-що помогнахте да спечелим важна битка“, щеше да каже командирът на кораба.

 

 

А ето я сега облечена с отвратителен комбинезон (не им бяха дали дори униформи) в една от най-противните сгради в Северен Лондон. Спяха в още по-отвратителни и неудобни спални помещения. Нейната смяна започваше от четири сутринта и не включваше наблюдение на радара за откриване на вражи съдове или поне усвояване на морзовата азбука, за да е в състояние да предаде жизненоважни съобщения на други кораби. Нейно задължение бе да търка стълбите всеки ден и да буди останалите четирийсет и седем момичета. Старата вещица, която разговаря с тях, бе казала на Клариса, че има вид на човек, който е в състояние да организира хората. Тогава на Клариса й бе станало много приятно, но сега застанала до леглата на най-поспаливите би дала и мило и драго, за да бъде сред тези, които трябваше да бъдат будени. Тя първо извикваше спящите, после започваше да ги раздрусва, при което чуваше какви ли не слова по свой адрес. Повечето от момичетата бяха приятни, но имаше и такива, които бяха истинска отрова. Момичета от работнически семейства, за които бе въпрос на чест да направят живота на Клариса и такива като нея истински ад.

— Прощавайте! — подхвърли някоя си Мей Потър, която Клариса помнеше смътно от първото си интервю. Гласът на Мей бе наситен с целия сарказъм, на който момичето бе способно, когато видя, че Клариса бе оставила мръсната вода в умивалника, който бе определен за тях двете, без да го изчисти. — Толкова съжалявам, госпожо. Сигурна съм, че вашата прислужничка чисти след вас умивалника, когато сте си у дома.

— Няма такова нещо — усмихна й се Клариса незлобливо. — Аз го върша. И аз оправям леглото си за през нощта. Естествено, когато тя има свободен ден.

Беше го казала като шега, но никой не схвана думите й като майтап. От този миг нататък няколко момичета, предвождани от Мей, я наричаха Херцогинята. Имитираха акцента й, навика й да ръкомаха, когато говори, педантичността, с която всяка вечер преди лягане тя мажеше лицето си с нощен крем, препоръчан от госпожа Арден.

— О, Господи — проехтяваше в мрака на обширната стая. — Не успях да положа своя нощен крем. Бихте ли повикали прислужничката ми да ми помогне.

Следваше буен кикот.

Клариса през целия си живот не беше се срещала с грубостта, тъй като благият й характер не й бе създавал неприятности дори в училище. В първия миг се изненада, а после се засегна. Имаше още няколко момичета от средната класа и от добри семейства в тяхната „каюта“, но те не се набиваха така на очи и не привличаха подигравките на останалите. Като виждаха как напрежението около Клариса нараства, те започнаха да я отбягват, за да не станат покрай нея и те обект на присмех. Клариса се правеше, че не обръща внимание, повтаряше си, че това е само временно, но всъщност бе дълбоко засегната.

Няма значение, повтаряше си тя всеки път, когато застанеше пред първото стъпало и тъжно поглеждаше всичките двайсет и четири, които я чакаха още. Това ще трае само шест седмици. Щом Джак може да рискува живота си по няколко пъти всеки ден, тя пък ще се примири с тези досадници.

 

 

— Вие имате голям късмет — започна старшата офицерка към събралите се доброволки в приемната зала на Мил Хил в нощта на пристигането им. — Доброволните отряди към военноморските сили са най-престижната служба за млади жени. Трябва да го знаете. Това е чест и една добра традиция, която ще ви съпътства през целия ви живот, дори след края на войната.

Последва дълга тирада все в този дух, но нищо от казаното, тъжно си мислеше Клариса, докато изстискваше парцала, не може да се свърже с миенето на стълби. Единственото, което наистина й доставяше удоволствие бе маршируването и отдаването на чест. Това единствено имаше някаква връзка с представите й за ангажиментите й в тези отряди. Даваше си сметка, че вероятно има повече късмет от някои момичета, които никога не бяха напускали домовете си, не бяха се отделяли от майките си и много тъгуваха. Често пъти нощем се чуваше нечий приглушен плач.

Поне Джак бе жив и здрав — засега. Нейният герой бе преживял Битката за Британия. За такива като него господин Чърчил бе казал по блестящия си начин, няколко думи, развълнували стотици хора. Беше получил орден за храброст и за малко бе преместен в сравнително по-спокойна част, имаха за задача да подготвят пилоти за други части.

Двамата бяха прекарали зашеметяващи четирийсет и осем часа, почти без да напускат леглото в дома им на Кампдън Хил. Ставаха само за да си донесат храна и поредната бутилка шампанско от кухнята (шестте каси, които Клифърд им беше подарил за сватбата вече почти свършваха). След това се разделиха, той замина за Йоркшър, а тя — за новия си живот в Мил Хил. Някои от преживените мигове през тези два дена и две нощи бяха толкова дълбоки и разтърсващи, че само споменът за тях караше Клариса да потреперва.

Трябваше да приеме, че сексът ще бъде отложен за неопределено време.

— Ах, как съжалявам! — нейната мъчителка Мей Потър бе успяла да се плъзне и да ритне кофата и сега тя се търкаляше надолу по стълбите. — Бих ти помогнала да почистиш, но трябва да приготвя закуската.

Проклето момиче! Как бе успяла да се навре в Женските отряди, питаше се Клариса, след като ясно бяха дали да се разбере, че набират само качествени момичета, само най-добрите. Тя изгледа мило Мей, усмихна се сладко и усещайки, че търпението й е изчерпано любезно изтърси:

— Да ти го начукам.

Мей се стъписа и за първи път в бледосините й очи проблесна нещо като уважение.

— Дано не се сърдиш много — бе всичко, което тя успя да каже, но за Клариса бе ясно, че е успяла да завоюва някакво уважение. За първи път откакто беше тук, изпита макар и малко удовлетворение.

 

 

Наложи се Флорънс да сподели с Мюриъл поне част от проблемите си, след като щеше да й се наложи да търси убежище, поне докато Робърт беше на фронта. Решила бе да не споделя за своята бременност; с дрехи все още нищо не личеше. Каза на майка си, че двамата с Робърт си имат проблеми, че я е заплашил и че тя иска да не се вижда с него известно време, поне докато не напусне страната. Мюриъл й отговори, че не е нито сляпа, нито глупава, че й е омръзнало да се държат с нея така. С огромна неохота Флорънс й обясни, че е имала връзка с друг мъж, за което Робърт не знае, но връзката й няма нищо общо с неговото поведение. С леден глас Мюриъл даде да се разбере колко дълбоко не одобрява поведението на дъщеря си, но се остави да бъде убедена да каже на Робърт, че е била с Флорънс в Корнуол. Той не й повярва, но не можеше да стори нищо. Неговата част бе разпределена в Гибралтар и щеше да замине след десет дни. Повече отпуска не му се полагаше. Флорънс поговори с него по телефона, изрази съжаление за недоразумението и му заяви, че засега ще остане в Прайъри при майка си.

Робърт прие ситуацията, каза й, че я обича, даде адрес на който да му пише, като обеща той също да пише често и изрази надежда, че ще се видят при следващата му отпуска. Поразмекната от липсата на обичайната му агресивност, Флорънс обеща да му пише, но въпреки всичко напусна Уилтшър, едва четири дни след като той отпътува.

Беше обзета от страхотна умора, дължаща се не само на бременността, но и на облекчението, че се е освободила от ужаса и напрежението, на мъката от раздялата с Джайлс. Неговият кораб щеше да отплува след седмица. Помолил бе за отпуска, но семейните офицери имаха предимство. Почти никаква надежда нямаше, че ще го види скоро, ако изобщо го видеше вече.

 

 

Три дни след заминаването на Чарлс Грейс получи писмо.

Скъпа моя, Грейс,

Пиша ти най-вече, за да ти кажа колко много те обичам. Моля те грижи се за себе си и за майка ми. Тя е далеч по-уязвима, отколкото изглежда на пръв поглед. Ето защо бих искал да повторя отново, че не бива да имаш каквито и да било контакти с баща ми.

Сигурно се чувстваш самотна и искрено ти съчувствам. Ама съм много по-щастлив от факта, че не си се записала в онези доброволни организации. Далеч по-спокоен съм, когато аз съм в опасност, да зная, че ти не си.

Пази се и ме чакай да си дойда у дома.

Чарлс

Писмото не успя да въздейства на Грейс по начина, по който се очакваше. Самодоволството, липсата на въображение и високомерието, които се излъчваха от писмото разочароваха Грейс и това се добави към отчаянието от несбъднатата й бременност, от горчивината, която изпита от конфликта между Робърт и Флорънс.

— Това решава нещата — въздъхна тя, неспособна да спре парещите сълзи, по-скоро от гняв, отколкото от тъга, които замъглиха думите на листа пред нея. — Армия на жените земеделки — идвам! Освен това, ще прибера и евакуирани.