Пени Винченци
Забранени места (17)

Глава 16

Лято — есен на 1941 г.

Той седна до масата в кухнята, пъхна дългите си крака отдолу и наблюдаваше как Грейс му налива бира.

— Много съжалявам — не спираше да повтаря той, — много се извинявам, госпожо Бенет. Не исках да…

— Не се извинявайте, господин Лукас. Моля ви.

— Просто трябваше да споделя с някого.

— Но, разбира се. Радвам се, че дадохте воля на чувствата си. Може би това ще ви помогне, поне малко.

Колко тъпо прозвуча. Да кажеш такава глупост на човек, който току-що ти е доверил, че жена му е загинала! Влезе в къщата й, застана мирно в преддверието, хвърли разсеян поглед наоколо и попита къде са децата. Когато тя му каза, че са на училище, той съобщи, че иска да сподели с тях, че майка им е загинала по време на бомбардировка преди две нощи. Мъжът попита може ли да приседне някъде и се отпусна на последното стъпало на стълбището, сви се и впери пълни със сълзи очи в нея. Тъкмо очите, същите като на Дейвид, й бяха подсказани, че може би го познава. Грейс седна на стъпалото до него и леко сложи длан на ръкава му. Мъжът правеше отчаяни усилия да се овладее.

Не мина много и той въздъхна тежко, усмихна й се вяло и извади носна кърпа. В този момент тя му предложи да отидат в кухнята.

— А вашият шофьор? — попита тя. — Дали би искал да пийне нещо?

— Да, разбира се. Предполагам. Благодаря ви. Май е по-добре да…

— Няма нищо — спря го Грейс. — Аз ще му занеса една чаша.

— Линда ми писа, че сте била много търпелива с децата.

— Не се познавам с нея — отбеляза Грейс, осъзнавайки, че вече дори няма да има шанс за това.

— Твърдеше, че децата са привързани към вас. И то много.

— Аз също съм привързана. Може да се каже, че ги обичам.

Тя се изненада от това, което сама каза, уплаши се да не прозвучи много силно. Стори й се, че заприличва на Клариса. На него обаче това му се стори нормално и й се усмихна, когато тя се върна. Бен Лукас се беше изправил.

— Работата е там, че трябва да им кажа. А не зная как. Дали ще мога? Но трябва, нали?

— Да. Трябва. Освен ако… — сърцето й се сви. — Освен ако не искате аз да им кажа.

— О, не. Не бива. Това е моя работа. Дали ще се върнат?

Тя хвърли поглед към часовника си.

— След около час. Или, о, Господи! Нали не е сряда?

— Не. — Бен Лукас се усмихна този път по-спокойно. — Днес е вторник. Защо, какво има в сряда?

Гласът на този мъж бе много красив — дълбок и спокоен и макар че тя рядко харесваше лондонския акцент, в неговата уста й беше приятен, приятно й беше и любезното му поведение и плахата му несръчност.

— Нищо особено — усмихна се тя отново. — Само че това е денят за танци. В училището.

— Дейвид и Даниъл ходят на танци? — Очевидно самата идея му се видя стъписваща.

— Не, не точно. Аз свиря на пиано в часа по танци, а те ме чакат.

— Линда ми писа, че давате уроци на Дейвид.

— Да, така е.

— Много любезно наистина.

— На мен ми е много приятно. Той е много музикален.

— Наистина ли? Всъщност в рода ни има музикални хора. Моят баща свиреше съвсем прилично на цигулка.

— Сериозно? А опита ли се да ви научи?

— Разбира се. Но нямаше много време, а и сили, когато станах достатъчно голям, за да започна. Беше обгазен по време на Първата световна война. Почина на четиридесет и четири години.

— Тъжно е наистина — въздъхна Грейс. — А майка ви… — Грейс замръзна, давайки си сметка, че майка му може би също е мъртва, но Бен Лукас не беше споменал нищо за нея. Знаеше, че двете живеят заедно в Актън.

Той схвана защо тя замълча.

— Да. Тя също е загинала с Линда.

— Не искате ли да отида и да прибера момчетата? Така ще можете… Сигурно е ужасно да чакаш така.

— Не. Това само ще ги разтревожи. А ако нямате нищо против, бих останал малко тук при вас. Нека да дойда малко на себе си и да измисля как да им го кажа.

— Нямам нищо против.

 

 

Предложи му нещо за хапване „само хляб, пръжки и домати“, за съжаление, но затова пък имаше в изобилие. Бен Лукас отказа, като предположи, че неговият шофьор сигурно би искал. Грейс го покани вътре. Капралът беше почти дете. Едва ли имаше и осемнайсет години. Личеше, че почти не е наясно с цялата бъркотия и ужас, в които го беше захвърлила войната. Беше родом от Дарбишър. Бяха го мобилизирали от Солсбъри, за да доведе Лукас, и всеки ден чакаше да го изпратят в Северна Африка.

— Така ли? — възкликна Грейс, която правеше отчаяни усилия и завърже разговор с младежа. — Съпругът ми е в Африка.

— И как се чувства там? — попита той.

— Доколкото разбирам, добре. — Толкова й се искаше да му вдъхне кураж, че думите й прозвучаха сякаш английските войници бяха заминали на курорт.

 

 

Дейвид и Даниъл връхлетяха през вратата на кухнята, развълнувани от присъствието на военния камион навън. Грейс наблюдаваше лицата им, когато видяха баща си — изумлението прерасна в недоверие и накрая се превърна в дива радост. Хвърлиха се в прегръдките му. Бен Лукас ги целуваше, милваше, уверяваше ги колко са пораснали, колко добре изглеждат. Заведоха го да види пилетата, Флоси, Шарлот. Мъжът обърна безпомощно очи към Грейс. Тя го изпрати с поглед, изпълнен със съчувствие. Наблюдаваше как тримата седнаха на тревата. Тримата бяха с гръб към нея, но по начина, по който се превиха гърбовете им, тя усети за какво говорят. Изведнъж Даниъл, чието личице бе изпълнено с надежда към бащата, помръкна, сви се и се хвърли в скута на мъжа. Малкото му телце се разтърси от ридания. Дейвид не каза и не направи нищо. Просто седеше, вперил очи напред. След няколко минути се дръпна, сви колене и опря чело на тях. Детето се залюля, а малката му тъмна глава приличаше отдалече на малко животно, уловено в капан.

Тримата дълго седяха така. Наоколо цареше тишина. Дори Шарлот се бе усмирила. Лежеше встрани от малката група, отпуснала нос между лапите си. Капрал Норис помоли да отиде до тоалетната. Изненадана от своята липса на гостоприемство, Грейс се засуети, показа на момчето откъде да мине и му даде пешкир. Върна се в кухнята и се замисли как да помогне на Бен Лукас в ужасната му задача.

Навън се свечеряваше. Слънцето току-що се бе скрило зад хълмовете. Птиците подхващаха вечерния си хор. Отдалече долиташе шумът на прибиращ се от полето трактор. Сети се, пилетата. Това беше добра идея. Тя вдигна тенджерата със смеската и торбичката с обелки и излезе в градината. Мина покрай бащата и момчетата и спря за миг.

— Хей, отивам да храня пилетата.

Даниъл вдигна очи, извади палеца от устата си.

— Нашата майка е умряла.

— Разбрах — въздъхна Грейс. — И много, много съжалявам.

— Как така? — попита Дейвид, от очите му се стичаха сълзи. — Ти не я познаваше. Защо ще ти е мъчно?

— Дейвид! — тихо се обади Бен.

— Няма нищо. — Грейс седна до тях, без да е прекалено близко. — Не я познавах, Дейвид, ти си ми разказвал за нея. Много ми е мъчно за теб, за Даниъл и за татко ти.

Момчето я изгледа, изправи се и отиде до живия плет, завря се отдолу с лице към полето. Бен стана, за да го последва, но Грейс го спря.

— Оставете го. Винаги отива там, когато животът започне да го притиска.

— Добре сте го опознали, нали?

Даниъл се бе свил отново в баща си, главата му лежеше в сгъвката на лакътя му.

— Така е, наистина — съгласи се Грейс. — От доста време вече живеем заедно. И се разбираме добре.

— Имат голям късмет с вас.

 

 

Бяха му дали една седмица отпуска, след което той трябваше да се върне в своята част в Ливърпул, откъдето щяха да заминат за Северна Африка.

— Ще трябва да отида до Лондон — обясни й той, — за да се погрижа за погребението. — Бен хвърли бърз поглед към Даниъл, но той очевидно не чу. — Налага се да замина утре, може би.

— Господи! — въздъхна Грейс, чиито очи бяха плувнали в сълзи. Тя бързо ги избърса и се усмихна смутено. — Извинете.

— Няма нищо. Мило е от ваша страна, че ми съчувствате.

— Какво смятате да правите сега?

— Ами ние с капрала май ще се върнем в казармата в Солсбъри.

— Как? Сега? — очите на Грейс се ококориха от ужас. — Как ще оставите момчетата толкова скоро? Ще бъде много жестоко към тях…

— Всичко е жестоко, госпожо Бенет. Най-жестока е войната. Но какъв избор имам? Да изпратя обратно само капрала и да отида в Лондон на сутринта. С влак. Може да стигна до гарата, ако имате велосипед и искате да ми услужите.

— Имам кола — рече Грейс, — а имам и купони за бензин. Получавам ги за дейността си в помощ на Армията на земеделките. Ще ви закарам.

— Не мога да искам такова нещо от вас — рече той.

— Защо не? С радост ще го направя. Толкова много ми се иска да сторя нещо, за да помогна.

— Страшно съм ви благодарен. — Той погледна към Дейвид. — Ще отида в кръчмата да постоя там или ще видя…

— Можете да останете тук — възрази Грейс.

— Госпожо Бенет, не мисля, че е редно. — В очите му проблеснаха весели искри. — Какво ще си помислят хората, моят капрал, за него не се съмнявам, съпругът ви… Все едно, не мога.

— Капралът ви може и да не узнае — започна да реди аргументите си Грейс. — Съпругът ми е на хиляди мили оттук, а какво мислят хората, никак не ме интересува. Вие решете какво ще кажете на капрала, но държа да останете тук.

— Думи нямам колко съм ви благодарен. Не съм и мечтал за такава възможност. Не знам как да се изразя…

— А сега ще ме извините, защото трябва да нахраня кокошките си.

— Не искам да ти помогна — обади се Даниъл. — Искам да остана при татко.

— Разбира се, че ще останеш.

 

 

Вечерта мина тежко и много тъжно. Момчетата отказаха да ядат. Дейвид не обелваше дума. Изглеждаше съсипан от скръб и от разяждащ гняв, насочен предимно към Грейс. Бен, който в началото беше толерантен и търпелив, започна да се притеснява.

— Много се извинявам за държането му — рече той, когато Дейвид тресна вратата на кухнята и изтича нагоре по стълбите. Даниъл вече спеше свит на старото канапе в кухнята.

— Няма нищо — успокои го Грейс. — Не можеш да го обвиняваш за каквото и да било.

— Сигурно. Наследил го е от мен. Когато съм разстроен ставам гневен.

— Сега гневен ли сте? — попита предпазливо Грейс.

— Не, в момента не съм. Но бях. Искаше ми се да размажа лицето на полковника. Като взе да ми говори едни глупости… Извинявайте, госпожо Бенет, просто…

— Престанете да се извинявате — прекъсна го Грейс, — че аз ще се ядосам.

— Добре. — Той се усмихна едва-едва. — Бях сърдит и на Линда. Защо не е стигнала до скривалището? А и от толкова време не беше имало въздушно нападение. Направо откачих. Но сега вече съм по-спокоен. Просто се чувствам… Вероятно разбирате.

— Ужасно.

— Да. Точно така. Най-добре да отида при Дейвид.

След известно време Бен Лукас слезе. Видът му беше много нещастен. Отпусна се тежко на канапето.

— Не иска да говори с мен. Мушнал се е под завивките. Горкият малчуган. Така ми е мъчно! Просто не зная как да му помогна, госпожо Бенет. Наистина не знам.

— Не можете — отговори Грейс. — Поне не сега. Никой не може. Много я обичаше. Често говореше за нея, за това колко е хубава, колко е забавно с нея… — Тя погледна Бен с тревога. Дали не каза прекалено много? Мъжът срещу нея се усмихваше.

— Точно такава беше. Тя беше като живак. Поскарваха се с майка ми, но иначе се разбираха добре. Държала е… Парче от нощницата на майка ми. Мисля, че сигурно я е чакала. Майка ми не беше много бърза… — В този миг той се срина. Лицето му се изкриви, от гърдите му се откъртваха високи разтърсващи ридания.

— О, Бен — нежно се обади Грейс. И без да се замисля, тя стана, отиде до мъжа, прегърна го и опря главата му на рамото си. Той се обърна, впи пръсти в ръцете й и продължи да плаче.

Даниъл се размърда на канапето, протегна мършавата си ръчичка и прошепна:

— Не плачи, тате.

Тримата седяха така дълго, докато небето съвсем потъмня и луната не се показа.

— Много се извинявам — промълви мъжът по едно време. Облегна се назад и я изгледа — Наистина съжалявам, че не успях да се овладея.

— Радвам се, че бях тук.

— Аз също. — Той извади носната си кърпа и я погледна.

— Ще ви донеса чиста — обади се Грейс.

Тя отиде до гардероба на Чарлс и извади няколко от неговите ленени носни кърпи с инициал ЧБ, подарък от майка му.

— Заповядайте — подаде ги тя на Бен. — Можете да ги задържите. Тук и без това не вършат никаква работа.

— Страхотни са — рече Бен. — Много са елегантни. Цялата ви къща е много величествена. Поне на мен ми се струва така.

— Голяма е наистина — съгласи се Грейс. — Даже прекалено. Тъкмо затова съм благодарна, че Дейвид и Даниъл са с мен.

— А вие самата нямате деца, така ли?

— Не — отговори Грейс. — Още не.

— Жалко. Щяха да ви правят компания, нали?

— Така е, но човек не може да си ги поръча.

— Вярно. Нашите дойдоха като по часовник. Линда зачена веднага. Дейвид е рожба на медения месец, а Даниъл се роди две години след това, веднага щом решихме, че е време за следващо.

— Имали сте късмет — рече Грейс, но в същия миг се сепна, усетила горчивина в собствения си глас.

Той я изгледа внимателно.

— Проблем ли имате? Искам да кажа да имате деца?

Според Грейс разговорът взе твърде интимен обрат, но събитията през този ден очевидно ги бяха сближили.

— Не зная. Не сме женени от дълго.

— Така ли?

— Да. Само две години.

Настъпи продължително мълчание.

— Най-добре да отнеса този малък човек горе — наруши тишината Бен Лукас. — Къде спи той?

— Ще ви покажа — рече Грейс.

Скоро вече всички бяха по леглата. Грейс не успя да затвори очи до късно през нощта. Мислеше си за този мъж, от който я деляха само няколко метра. Искаше й се да е в състояние да облекчи болката му. Но чудесно знаеше, че това е невъзможно.

 

 

Събуди се много рано на следващата сутрин. Когато слезе в кухнята, го завари вече там. Носеше само хавлиена кърпа около кръста.

— Моля да ме извините, госпожо Бенет. Имах намерение да се измия набързо. Надявам се, нямате нищо против. Чух, че кученцето ви скимти и слязох да му отворя.

— Няма нищо — усмихна се Грейс. — Защо не се изкъпете? Има много топла вода в бойлера.

— Искате да ми кажете, че имам нужда от баня? — ухили се той насреща й. За първи път го виждаше да се усмихва истински и установи, че е заразително. Ъгловатото му лице се изкриви приятно и се разкриха удивително бели, макар и малко криви зъби.

— Не, разбира се, но…

— А вероятно имам. Пък и ще бъде истински пир за душата ми. Наистина ли е удобно?

— Да, разбира се. Ще направя чай.

Грейс го изпрати с поглед и не можеше да не отбележи колко добре сложен бе — слаб, със загоряла от слънцето кожа и изключително дълги и мускулести крака. Май наистина имаше нужда от баня. След него остана дъх на пот, мъжка пот. В нейната типично женска къща това не бе неприятна миризма.

 

 

— И двете момчета спят. Искам да поговорим за тях — каза той.

— Нямате намерение да ги вземете, нали? Искам да кажа да ги оставите да живеят някъде другаде? — Гласът й звучеше така тревожно, че той не се сдържа и отново се усмихна.

— Надявам се, че няма да се наложи. Тъкмо за това исках да поговорим, въпреки че заминавам. И то задълго, предполагам. Готова ли сте, да ги оставя при вас? Искам да кажа, че сега, когато нямат никой друг, ако нещо се случи, те ще ви увиснат на врата.

— Искам да ги задържа тук — отговори Грейс. — И то много.

— Вероятно ще стават на моменти трудни. Съжалявам, че няма да съм наоколо, за да помогна.

— Ще се справя. — Грейс не на шега беше изплашена от това, че ще се наложи да успокоява две деца, израснали без майка, лишени от своя дом, а скоро и баща им щеше да замине. Наистина ли щеше да се справи?

— Много сте мила — въздъхна той.

— Често го повтаряте — засмя се Грейс.

— Повтарям го, защото е вярно. — Бен Лукас не сваляше кафявите си, замислени очи от нея. — За нищо на света нямаше да се справя вчера, ако не бяхте вие.

— Знаете ли, трябва да напишете нещо.

— Какво например?

— Нещо като декларация, че ме определяте за настойник до края на войната.

— Защо?

— Ами… Не зная. Всичко се случва. Може да дойде някой от властите и да каже, че те ще се грижат за тях. Малко вероятно е, но все пак…

— Щом мислите така — нерешително рече Бен.

— Стига вие да нямате нищо против.

— Нямам, разбира се.

— Ще донеса хартия.

Грейс се изненада от пестеливостта на написаното. „Декларация — пишеше на белия лист. — Определям госпожа Грейс Бенет за законен настойник на двамата ми сина Дейвид и Даниъл Лукас, докато трае войната.

Подпис: сержант Бенджамин Лукас“

— Ще го прибера на сигурно място — каза Грейс.

— С какво се занимава съпругът ви в мирно време — попита Бен.

— Адвокат е. А вие?

— Най-обикновен служител в осигурителна фирма. Но исках да стана учител. Много исках.

— Какво стана?

— Наложи се да напусна училище — простичко съобщи той, — когато баща ми почина.

— О! — внезапно Грейс се засрами от себе си.

— Продължих да посещавам вечерно училище. Учех, взимах си изпитите. Ако не беше войната, вероятно щях да постигна целта си.

— Вероятно някога това ще се случи — каза тя, потресена от куража му.

— Едва ли. Вече е много късно.

— Никога не е късно.

 

 

Всички отидоха да изпратят Бен. Ясно бе, че няма сила, която да накара децата да отидат на училище. По целия път до гарата в колата цареше пълно мълчание. На перона разплаканият Даниъл се вкопчи в баща си, Дейвид отказа дори да слезе от колата.

— Е — обади се Грейс, когато влакът пристигна. — Надявам се, че всичко ще бъде наред. Доколкото може да бъде. Ще се отбиете ли още веднъж, преди да заминете?

— Не зная. Ако мога. Но не ми се вярва да успея. Отново ви благодаря за всичко.

— Тогава довиждане — протегна ръка Грейс.

— Довиждане — каза мъжът и пое ръката й.

Внезапно Грейс бе връхлетяна от огромна тъга. Въпреки ужасните обстоятелства, запознанството им й се стори толкова приятно и мило. Сълзи изпълниха очите й и се застинаха по лицето й.

— Много се извинявам — промълви Грейс. — Много глупаво от моя страна, наистина. Просто…

— Хубава работа — обади се Бен. — Ето и аз ще се разрева. Моля ви не плачете, госпожо Бенет.

— Наричайте ме Грейс — помоли Грейс през сълзи, като правеше отчаяни опити да се усмихне.

— Добре, Грейс. Недей да плачеш. И не се извинявай. — Сетне внезапно той протегна ръце и я прегърна. Притисна я нежно и там, на обляния в слънце перон, тя за първи път се почувства на сигурно място, до човек, който мисли за нея.

Вдигнала на ръце разплакания Даниъл, тя махаше на Бен Лукас и едва сега разбра какво значат толкова често повтаряните думи „момент на истинско щастие“. Този миг ще й помогне да издържи в миговете на самота и страх.

 

 

— Намирам го за много необикновено — промърмори Мюриъл. — Изключително.

— Но защо? — попита Грейс.

— Защото ти ги обесва на врата. Все трябва да има още някой, при когото да ги заведе.

— Възможно е — отбеляза разсеяно Грейс, — но никой не ми ги е обесил на врата и не искам друг човек да се грижи за тях.

— Доста самонадеяно от твоя страна. Ами ако Чарлс се прибере у дома, какво ще правиш?

— Искрено се надявам, че Чарлс няма да бъде против да се грижа за две нещастни малки момчета, които си нямат никого на този свят.

— Е, точно това ми е малко трудно да повярвам — каза Мюриъл. — А и знаеш колко категорично против беше той относно тяхното присъствие и съм на мнение, че…

— О, майко, за бога! — прекъсна я Флорънс. — Остави момичето на мира. Според мен това, което прави е страхотно. Прави й чест.

— Но, Флорънс, в дома на Чарлс…

— В момента това не е домът на Чарлс — намеси се Грейс, а гласът й се повиши, — а мой. Аз живея в него и се грижа за всичко в него. Домът е мой. Моля те, престани Мюриъл.

Мюриъл изхвърча от стаята. Флорънс изгледа Грейс и се усмихна.

— Опитай се да не й обръщаш внимание.

— Благодаря ти за подкрепата.

— За нищо. Как са момчетата? Съсипани, предполагам.

— Смазани са.

Смазани беше твърде меко казано. Скръбта на Даниъл бе дива, шумна, предвидима и като че постепенно започваше да утихва. Плачеше често, нощем имаше кошмари, рядко можеше да го видиш без палеца в устата.

По-страшен й се виждаше Дейвид: мълчалив, мрачен, враждебен.

Първата нощ Грейс го чу да плаче и влезе в стаята, сложи ръка на рамото му, но той я отхвърли и изкрещя яростно:

— Остави ме на мира! Не се опитвай да бъдеш тя. Разбра ли. Да не си посмяла. Никога няма да станеш.

Тя го остави с надеждата, че след няколко дни ще се укроти и в крайна сметка ще отиде при нея, за да търси утеха. Но вече трета седмица нямаше контакт с нея. Ходеше с каменна физиономия, отказваше дори и уроците по пиано.

Бен не се върна, не беше успял. Докато организирал погребението, неговата част вече трябвало да замине. Вечерта, преди корабите им да отплуват, доста разтревожен той се обади, за да й каже, че заминава. Може би не беше чак толкова лошо, че не успя да се върне да види децата си. Те все още бяха много нещастни.

— Ще им пиша, разбира се — обеща той. — И на теб също, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам — отвърна тя. — Ние също ще ти пишем.

— Добре. Довиждане… Грейс — с видимо затруднение изрече той името й. Това я разсмя.

— Довиждане, Бен. Пази се. — След което за своя изненада промълви. — И нека Бог е с теб.

Рядко произнасяше подобни неща. Просто й се стори подходящо за случая.

 

 

Флорънс притискаше дъщеря си в преддверието на къщата в очакване на Робърт. Трябваше да му отвори и да го поздрави с детето, което той положително нямаше да повярва, че е негово. Струваше й се, че никога не е била толкова изплашена.

Нямаше никаква представа какво ще прави. Всеки път, когато се опиташе да си представи тази среща или да си подготви стратегия на поведение, мозъкът й като че се затваряше в безпросветен мрак. Всичко би дала да можеше да поговори няколко минути с Джайлс. Да го попита… Какво ли щеше да го пита? Щеше да поиска може би съвет, помощ или подкрепа? Обещания, може би? Какво ли изпитваше той? Как си представяше отношенията им по-нататък? Бе получила от него писмо два месеца след раждането на Имоджийн. Писмото бе наситено с толкова много любов, нежност и възторг от вестта за раждането на бебето. Беше я заредило със сила да издържи всичко. Но при вестта за завръщането на Робърт цялата й смелост и решителност се бяха изпарили. Сменяше решенията си на всеки час: ту решаваше да признае всичко на Робърт и да поиска развод, ту да остане с него, да се опита да издържи, да се опре на уверенията му, че я обича, че съжалява за стореното, да се опита да му прост и. Клариса й бе казала, че трябва да го напусне, че няма друг начин, дори бе предложила да бъде с нея, когато Флорънс реши да говори с Робърт. Но Флорънс бе отказала, трябваше сама да се справи с проблема, още повече че се отнасяше за нейния брак, за нейния живот, за кашата, в която сама се бе забъркала.

— Както решиш, скъпа. Но нищо не е така просто, както изглежда на пръв поглед. Готова съм да дойда с теб, ако промениш решението си. Все ще намеря начин да се измъкна.

Най-много се тревожеше за Имоджийн. Ами ако Робърт, узнавайки, че детето не е от него, насочеше гнева си към бебето? Дали нямаше да го удари? Да нарани нейната златиста главица, да я изрита, докато тя лежи на пода разплакана? Не, абсурдно бе да остане при него и да изложи детето си на подобен риск. Колкото повече срещата наближаваше, толкова по-бързо се стопяваше нейната решимост. Флорънс постепенно се свиваше вътре в себе си, изплашена, готова да лъже, да му се подчини, да се превърне отново в покорна безмозъчна твар.

Тя не уточни в писмата си до Робърт подробности около раждането на Имоджийн, нито времето на нейното зачеване. Спомена, че е родена преждевременно, най-добре бе на първо време да поддържа легендата, че бебето е негово. Но ако решеше да скъса с него, щеше да разкрие истината, за да направи нещата по-болезнени и да го държи настрани. Мислите й се въртяха като диви животни, уловени в клетка, неспособни да се измъкнат, да намерят решение. Флорънс загуби съня си. Заспиваше късно, измъчваха я кошмари и обляна в пот се будеше призори. Съзнанието й се вцепеняваше от предстоящия страх и много скоро Флорънс вече беше убедена, че губи разсъдъка си. Най-сетне така очакваният шум по ситните камъчета на пътеката пред входа се разнесе; стомахът й се надигна неудържимо, тя изтича по коридора към кухнята, бутна бебето в ръцете на готвачката и се скри в тоалетната. Коленичила на пода тя повръща отново и отново. Щом свърши и се изправи, чу гласът му да я вика от преддверието.

— Тук беше, Робърт, допреди минута — чу да казва Мюриъл.

Флорънс се появи при тях с вяла усмивка.

— Извинявай. Вълнението ми дойде малко в повече. Как си, Робърт?

— Добре.

Изглеждаше добре — по-слаб, по-стегнат, загорял от слънцето, може да се каже, че дори беше хубав. Белезникавите му очи, както винаги бяха неразгадаеми. Той се наведе да я целуне. Флорънс положи неимоверно усилие да не се отдръпне и да не измъкне ръката си от неговата.

— Изглеждаш прекрасно — отбеляза Робърт. — Но имаш малко уморен вид и си отслабнала. Много си отслабнала, Флорънс.

— Гледането на бебе е тежък физически труд, Робърт.

— Тъкмо нея съм дошъл да видя. Къде е моята дъщеря?

— Имоджийн е в кухнята при готвачката.

— Преди секунда я изведе в градината — обади се Мюриъл. — Плачеше. Както обикновено — додаде тя. — Боя се, че бебето е много капризно, Робърт.

— Така е, но пък е красива — отговори Флорънс. Дори в този момент на нервно напрежение не търпеше критика по отношение на детето си. — И е много развита за възрастта си.

— Сигурно — усмихна се Робърт, но очите му оставаха все така безизразни.

— И може да сяда — не млъкваше Флорънс. Подхванеше ли се любимата й тема, тя нямаше задръжки. — Наскоро започна да пълзи, вика „Мамммъ“ и се смее, когато я гъделичкат. Прилича на мен на нейната възраст. Разбира се, като повечето бебета е руса, със сини очи, но нали всички бебета имат сини очи…

— Флорънс — тихо и настойчиво я прекъсна Робърт. — Може ли да я видя?

— Ами, да. Извинявай. Да отидем в градината.

Тя го поведе навън, стараейки се да заглуши тракането на зъбите си. Готвачката бе оставила Имоджийн на земята и тя се опитваше да достигне групичка маргарити, пъшкайки тихо от усилието. Тишината в градината просто гърмеше от напрежение. От главата на Флорънс не излизаше мисълта, че бебето е там само, незащитено, така уязвимо. Изтръпваше от ужас, че той ще го сграбчи, ще го удари, ще го нарани. Робърт не мърдаше. Просто стоеше с напълно неразгадаемо лице, стиснати устни и вперени в детето очи. Флорънс усещаше, че ако това продължи още малко, ще му каже всичко, ще грабне детето и ще побегне.

— Робърт… — промълви тя.

— Тихо — съвсем нежно я прекъсна той, поглеждайки я с усмивка. — Много е красива, Флорънс, наистина. Но не мисля, че прилича на теб. Ще ти кажа на кого прилича. — Робърт въздъхна. — Като ме гледаш сега какъв голям, груб и противен съм станал, никога няма да повярваш, но тя прилича абсолютно на мен. Не разбирам как е възможно, но е истина.

 

 

— Госпожо Бенет, мила — имам съобщение за вас.

— Кажете, госпожо Боскомб.

— Бихте ли се обадили в Риджънт Парк, на телефона на госпожа Търнър Андрюс. Каза, че било важно. Казах й, че не зная, кога ще се приберете. Тия хора си мислят, че ние тук нямаме никаква работа.

— Благодаря ви. Ще ме свържете нали?

Грейс стоеше в преддверието и изведнъж си даде сметка колко е изморена.

— Госпожо Бенет, колко мило, че се обадихте. Предишния път бяхте така настоятелна, че реших да ви позвъня. — Гласът на госпожа Търнър Андрюс бе страшно любезен.

— Да, разбира се. Случило ли се е нещо със свекър ми?

Оказа се, че Клифърд, не само пиел неудържимо в последно време, но започнал да заспива, където му падне — на улицата, в някой вход.

— Снощи го намерили пред един от складовете на Селфриджис — продължи госпожа Търнър Андрюс, — и колкото и да го обичам, просто не мога да поема такава отговорност.

— Разбира се — успокои я Грейс. — Оставете на мен. Ще измисля нещо и пак ще ви се обадя. Много ви благодаря за всичко, което направихте за него.

— Скъпа моя, правех го с радост. Толкова ми е приятно с него, а и той беше толкова добър партньор на бридж.

Грейс затвори телефона и отиде в кухнята. Момчетата ядяха хляб и слушаха по радиото детския час.

— Здрасти — поздрави я Даниъл.

— Здравей. Здрасти, Дейвид — отговори Грейс. — Как мина денят?

— Всичко е наред — отвърна неохотно и лаконично Дейвид.

Понякога, въпреки дълбокото си съчувствие към него, й идваше да го раздруса яко.

Тя си приготви чаша чай, настани се колкото може по-близо до бойлера и се опита да си събере мислите, за да реши какво да прави с Клифърд. Най-сетне с огромно нежелание отиде да се обади на Флорънс.

— Имаме проблем — съобщи тя на снаха си. — Можеш ли да говориш?

— Не точно сега. — Гласът отсреща звучеше напрегнато. — Робърт току-що пристигна и… Да ти се обадя по-късно?

— Да, естествено — отговори Грейс.

— В градината е с Имоджийн. Мама също. Нещо с татко ли?

— Да.

— Добре. — Очевидно обзета от внезапен порив да продължи разговора Флорънс попита: — И знаеш ли какво направи Имоджийн днес? Поставих една играчка така, че да не може да я стигне. Тя се напрегна страхотно и я хвана. Много е умна, не мислиш ли?

— О, боже — въздъхна Грейс. — Изключително умна.

Трябваше да признае, че вътрешната й съпротива към Флорънс, съвсем без всякаква причина се бе прехвърлила и върху Имоджийн. Русите къдрици, които покриваха малката й глава, големите сини очи, светлата кожа, всичко говореше в подкрепа на факта, че бащата е всеки друг, освен мургавия тъмнокос мъж, за когото майката на бебето се бе омъжила.

Флорънс не се обади. Грейс не беше изненадана. Опитваше се да си представи какъв кошмар цари в Прайъри. Обаждането дори не беше толкова важно, защото тя вече беше решила какво да предприеме. Щеше да прибере Клифърд и да се грижи за него. Все някой трябваше да го направи, защото не бе изключено той да попадне под колелата на някой автобус или в яма, изровена от снаряд. Тя не си правеше илюзии за трудностите, пред които щеше да се изправи. Единствено я тревожеше отношението на Чарлс. Но сега той беше далеч и толкова рядко пишеше, че започна да й се струва, че той не съществува, че бракът й с него е нещо, за което са й разказвали или е чела някъде.

Горе-долу това каза и на майка си, когато й съобщи за решението си. Жената беше потресена.

— Според мен идеята ти е неразумна, Грейс. Ще бъде много трудно за горката госпожа… искам да кажа за Мюриъл. Не бива да й нанасяш такъв удар. Просто не разбирам как ти е дошло наум.

— Дойде ми, мамо, защото много обичам този човек.

— Не разбирам защо го обичаш. А и какво ще каже Чарлс? Баща ти е съгласен с мен, че това, което си намислила е изключително неразумно.

Грейс започна да губи търпение.

— Първо, Чарлс не е тук, а що се отнася до чувствата на Мюриъл, те не ме интересуват. Досега тя с нищо не показа, че я интересуват моите чувства. Толкова унижения съм преглътнала. Мислех си, мамо, че преди всичко ще се загрижиш за това, колко много ще се натоваря с идването на Клифърд у дома. Не вярвах, че чувствата на Чарлс и Мюриъл са по-важни за теб.

 

 

Клифърд категорично отказа. Заяви, че никъде няма да ходи, че няма да легне на нейните ръце и да се превърне в повод за тревоги и напрежение. Предпочита да си замине мирно и незабележимо от този свят.

— Добре, Клифърд — опита се Грейс да изясни нещата. — Но няма да стане мирно и незабележимо, особено за горката госпожа Търнър Андрюс. При това и бомбардировките се разредиха. А и аз съм ужасно самотна, имам нужда от човек край себе си. Просто пристигаш. Ако се тревожиш за Мюриъл, трябва да знаеш, че тя и без това не стъпва в Мил Хаус; що се отнася до приятелите й и тези на Чарлс и с тях не се виждам.

Клифърд помълча известно време, след което заключи:

— Загубата е тяхна, Грейс. Само тяхна.

 

 

— Много съм изморен, скъпа — рече по едно време Робърт. — Да се качваме вече горе, а?

Очите му замислено наблюдаваха Флорънс. Тя се опита да се усмихне, докато сърцето й спря от страх… или може би от отвращение.

— Ти върви — продума тя най-накрая. — Сигурно си капнал от умора. Но аз трябва да остана за последното хранене на Имоджийн.

— Ами добре. Ще постоя с теб.

Флорънс се запъти към кухнята, изтръпвайки от мисълта какво я очаква след малко.

Седнала срещу Робърт с бебето на колене, тя за кой ли път премисли възможността да побегне. Докато го беше наблюдавала как се занимава с момиченцето, как го разглежда и гушка, си беше представяла какво стои зад такава нежност и привидна преданост. Дали не й готвеше един от неговите жестоки капани? И какъв ли щеше да е този път? Флорънс не помнеше да е била някога толкова изплашена. Не оставяше Имоджийн с него, дори когато й се наложеше да отиде до тоалетната или да приготви питие за Робърт.

— Ще я взема с мен. Нямаш представа колко е непредвидима. Човек трябва да си отваря очите на четири. За част от секундата се изскубва от теб. Само мама и аз можем да реагираме достатъчно бързо… — Чуваше се да говори припряно и възбудено, знаеше, че той го забелязва и се молеше той да го отдава на нейната нервност и на изопнатите им отношения.

— Колко време ще останеш вкъщи? — попита тя ни в клин ни в ръкав.

— Седем дни — гласеше спокойният му отговор. — Но ще трябва да отскоча до щаба. Възможно е да ме прехвърлят в Шотландия в един тренировъчен лагер. В Гибралтар се оказа, че ме бива в подготовката на войниците, казаха ми, че имат нужди от такива офицери. Нали ще е прекрасно, скъпа? Ще можем да се виждаме по-често.

— Да — прошепна Флорънс. Не беше изненадана. Открай време знаеше, че Робърт е човек, способен да се справи с всичко — със съдбата, с войната, с всичко, само и само да не я изпусне от очи. Той беше невероятно умен. Умен и опасен.

Качиха се в спалнята си. Бебешкото легло на Имоджийн бе в единия ъгъл.

— Не знаех, че ще имаме компания — обади се Робърт.

— Така е. Тя не може да спи сама.

— Не виждам защо да не може.

— Защото е още бебе.

— Когато сестра ми роди, нейното дете спеше в отделна стая от самото начало. Убеден съм, че така е по-добре.

— Робърт не може да е по-добре. Поне за мен. Ще се тревожа, няма да съм спокойна…

— Но за мен ще е. — За първи път откакто си беше дошъл, тя долови следи от познатата заплаха в гласа му. — Искам те за себе си, Флорънс. Моля те отнеси я в детската стая. Сигурен съм, че ще се чувства добре там.

Флорънс се подчини.

 

 

Тя стоеше до леглото, плътно завита с халата си, ужасена, че трябва да легне до него. Робърт бе гол, докато тя трепереше от студ, въпреки топлата нощ.

— Скъпа моя, Флорънс — Той протегна ръка към нея. — Толкова ми липсваше през тези месеци.

Тя се опита да се усмихне, надявайки се, молейки се горещо, той да не усети вътрешната й съпротива и ужасът, които бяха свили сърцето й. Предпазливо свали халата си и се мушна под завивките. Робърт улови ръката й и нежно я целуна. После целуна лицето, устните й. Флорънс отчаяно се молеше той да не почувства горчилката в устата й. Ръката му се плъзна към гърдите й.

— Свали нощницата си — прошепна той. — Желая те, Флорънс. Толкова отдавна мечтая за този миг.

Тя бързо се дръпна, за да изпълни желанието му. Щастлива бе, че макар и за миг може да е встрани от него. Робърт загаси лампата, обърна Флорънс към себе си и отново започна да я целува. Членът му се опря в тялото й и тя изтръпна. Ръцете му бяха на гърдите й, милваха ги и дразнеха зърната. Колко хубаво беше, че той я целуваше, защото само така викът, който се бе надигнал в гърлото й, можеше да бъде спрян. И въпреки това приглушен стон се промъкна, но той го изтълкува като признак на нейното желание.

— Сладка — прошепна Робърт, — сладка моя, Флорънс. — Устните му покриха зърното на гърдата й.

Тя се опита да насочи вниманието си към дърветата навън. Преговори си азбуката в обратен ред.

— Обичам те — достигна до слуха й. — Толкова много те обичам. Теб и нашето бебе.

Въобразяваше ли си или той нарочно формулира по този начин израза си, за да й даде да разбере, че той е наясно с всичко. Че опасенията й не са били напразни. Силна тръпка на страх разтърси тялото й.

— Недей, Флорънс — тихичко помоли той. — Всичко ще бъде наред.

В следващия миг вече беше над нея.

— Отпусни се, моля те. Скъпа, нека вляза в теб. Позволи ми да те обичам.

За своя изненада тя наистина се отпусна. Усещаше неговите тласъци дълбоко в себе си, все по-бързи и по-настойчиви, докато с огромно отвращение от себе си установи, че се възбужда и всеки миг ще стигне до оргазъм. Опита се да го спре, да откаже на Робърт това удоволствие, с риск да го вбеси, но нищо не можеше да направи. Единственият начин да се спаси от него бе да му се подчини — напълно и безусловно.