Пени Винченци
Забранени места (10)

Глава 9

Пролет — лято 1940 г.

Чарлс гледаше Грейс с широко отворени очи в дневната на Мил Хаус, а на лицето му бе застинало изумление. Пристигнал бе у дома за последен път преди заминаването си за Франция.

— Направо не мога да повярвам — промълви най-сетне той. — Умът ми не го побира.

— И не е необходимо — отвърна Грейс. — Той просто си замина.

— Значи изостави майка ми?

— Ами напусна къщата. Поне засега. Така изглежда.

— Щом е напуснал, значи е напуснал — въздъхна Чарлс. — Сигурен съм, че майка ми няма да допусне той да се върне. И то заради тази жена, как беше името й? Сондърс?

— Да, нещо такова. Очевидно, Чарлс, той е имал връзка с нея и преди. И майка ти е научила за нея. Според мен, такова нещо не беше изключено…

— Но защо? — попита Чарлс, очевидно достатъчно ядосан. — Защо да не е било изключено?

— Откакто получи сърдечния пристъп, тя непрестанно беше край него. Никога не повярвах, че е само негова клиентка. Звучеше ми някак… — Грейс се поколеба, докато намери точната дума. — Някак нелепо.

— Разбирам. Почувствала си се способна да направиш такова заключение, така ли? Трябва да призная, че ти ме изуми, Грейс. Направо съм поразен.

— Но защо? — Грейс наистина не разбираше. — Случват се такива неща. Аз не съм сляпа. Родителите ти едва ли могат да се нарекат идеалната двойка, нали?

— Какво искаш да кажеш пък сега?

— Това, че според мен отношенията им не бяха съвършени. Но мога да кажа, че майка ти се държеше твърде мило с него…

— И какво чудно има в това — не спираше Чарлс. — След като той си има любовница.

Грейс предпочете да замълчи. Не искаше да го вбесява още повече. Тя беше убедена, че Клифърд е потърсил компанията на друга жена именно, защото Мюриъл се държеше зле с него.

— Най-много ме ужасява твоето отношение към тази история, Грейс.

— Но защо? Какво общо има моето отношение?

— Защото по своеобразен начин взимаш неговата страна. Ти оправдаваш поведението му. Няма да крия, че не съм го очаквал от теб.

— Чарлс, това е несправедливо. Аз съм реалистка, нищо повече, опитах се да ти го подскажа преди време, но ти не ми позволи да довърша тогава.

— Не съм убеден, че този твой реализъм ми допада. — Сега вече Чарлс не откъсваше от нея ледения си поглед. — Всъщност как е майка ми? Трябва да отида да я видя веднага. Горката жена! Единственото, което мога да кажа, е, че щом са в Лондон, най-добре е да ги удари бомба. Не виждам по-добър изход за тях, при тези обстоятелства.

— Чарлс, как можеш?

— Така си е. Това е страшно унизително за нещастната ми майка.

— Прав си.

Грейс замълча. Разбираше колко разстроен е Чарлс от поведението на баща си; но не можеше да проумее поведението й към нея. Сякаш не можеше да й прости, че е навлязла в забранена за нея територия. Очевидно изневерите на мъжете са едно, когато се пазят в тайна, и съвсем друго, когато жените узнаят за тях. Това вече й се стори много несправедливо.

От друга страна, стараейки се да бъде справедлива пред себе си, тя се замисли, че ако нейният баща бе направил нещо подобно, тя нямаше да може толкова лесно да го приеме. Колкото и да бе привързана към Клифърд, колкото и безпомощна да се чувстваше, заставайки на негова страна, много по-лесно бе да му прости, да бъде толерантна, когато е негова приятелка, а не плът от неговата плът.

Питаше се в същото време как ли би се чувствал Чарлс, ако разбере, че сестра му също има извънбрачна връзка и си спомняше много добре времето, когато се тревожеше, че влиза в семейство, далеч по-достойно от нейното, а всъщност се оказваше тъкмо обратното.

Чарлс се появи след известно време бял като платно, с натежал поглед; на Грейс й се стори, че е плакал. А и имаше в него нещо мрачно и призрачно, което тя не можеше да разбере.

— Обичам те, Грейс — с известна ярост прошепна той същата нощ. — Много те обичам. Теб и само теб! Винаги го помни, каквото и да се случи.

— Няма да го забравя — отвърна тя.

Подобни изказвания се правеха из цяла Англия по това време.

Бутафорната война, сторила се на мнозина безкрайна и безсмислена, бе приключила и бе дошъл часът на истинската. Поглеждайки назад, хората се питаха как е било възможно да се оплакват от каквото и да било в мирно време. Сега вече страхът трайно се беше настанил на всяка улица и във всеки дом. Доверието на всички хора се бе обърнало към Уинстън Чърчил, поел поста министър-председател на 10 май, в деня, когато Германия нахлу в Белгия и Холандия. Грейс седеше с Мюриъл край радиото и слушаше изказването му. Той заявяваше, че не може да им предложи нищо друго, освен „кръв, изпитания, сълзи и тежък труд“, приканваше ги да се борят за „победа на всяка цена“, победа, независимо от ужаса, независимо от това колко дълъг можеше да се окаже нейният път и тя се чувстваше окрилена въпреки страха.

Чувстваше се истински самотна сега. Клифърд много й липсваше, Джанет я бе напуснала, за да се присъедини към гражданската отбрана, а Мюриъл бе всичко друго, освен сърдечна компания. Грейс искрено й съчувстваше, но всеки път, когато понечеше да й предложи топлота, се изправяше пред нейната студена гордост. Майка й неспирно подканяше Грейс да заключи Мил Хаус и да се прибере при тях. Грейс смяташе, че нейният дом сега е Мил Хаус. Харесваше къщата си, а и бяха се разбрали с Чарлс, че тя ще бъде там и ще го чака.

Повечето от хората, които двамата с Чарлс бяха канили в началото на своя брак — съседи и негови приятели — сега я пренебрегваха. Рядко се случваше някой да я покани на чай или на вечеря в тесен семеен кръг. При случайни срещи се извиняваха, че ще се видят, когато Чарлс се върне. Ала за Грейс беше ясно, че единствената причина все пак си оставаше фактът, че тя не е от техния кръг. За нея беше известно облекчение, че не се налага да посещава домовете им, тъй като не харесваше повечето от тях и почти нямаше какво да си каже с тях. Но трябваше да признае, че се чувстваше засегната. Макар всички да твърдяха, че вече никой не кани гости и не се организират събирания, тя добре знаеше, че това не е съвсем вярно, Мюриъл беше достатъчно нетактична, за да я пита била ли е еди-къде си, при еди-кого си и Грейс трябваше да признае, че не е била поканена. Най-неприятното бе, че си даваше сметка как редките покани идваха най-вече по молба на свекърва й. Със свито сърце си представяше, как Мюриъл подхвърля небрежно: „Поканете я. Горката, толкова е самотна.“ Опитваше се да събере цялото си достойнство и да не приеме, но в последния момент все не й достигаха сили и в крайна сметка отиваше, защото така беше по-лесно, а и защото знаеше, че както и да прекара, ще е по-добре, отколкото да стои цял ден сама вкъщи.

Фактът, че бе значително по-млада от хората в кръга на Чарлс, с нищо не й помагаше. Жените, повечето над трийсет, бяха с по две-три деца и само този факт ги отдалечаваше от нея. Най-решаващ фактор обаче беше, че не е от тяхната среда. Бяха готови да направят усилие в името на Чарлс, но не и заради нея.

Опита се да предложи помощта си в благотворителни комитети или организации за набиране на средства, но не можеше да шофира и това се оказа сериозен недостатък, тъй като повечето събирания се провеждаха в съседни селища. Останала сама с Шарлот, Грейс се занимаваше с няколкото си пилета, планираше да си вземе и коза. Дълги часове прекарваше пред пианото си и твърдо бе решила, че при първа възможност ще прибере евакуирано семейство. Проблемът бе, че такова нямаше.

Дните й се струваха безкрайни. Имаше голямо желание да се запише в Женската спомагателна служба на военноморските сили като Клариса, но Чарлс бе категоричен — тя трябваше да си стои вкъщи, за да е в безопасност, и да го чака. Грейс чувстваше, че след като той рискува живота си заради нея и родината, тя му дължи някакво подчинение.

В момента знаеше само, че Чарлс е във Франция. Първата й мисъл всяка сутрин бе: Чарлс е жив. Очакваше я още един ден, изпълнен с лепкав страх и самота.

 

 

Робърт също беше във Франция с Кралските инженерни войски. Джайлс, който трябваше да мине подготовка на военен кораб в Дартмът бе заминал по-късно. Не го грозеше непосредствена опасност, но неочаквано Флорънс бе обзета от неясни страхове. Цикълът й, който винаги е бил точен, нещо закъсняваше. Сутринта на 29 май, когато първата вълна от малки корабчета, рибарски лодки, та дори и екскурзионни катери придружаваха големите кораби през Ламанша към Дънкърк, за да се опитат да спасят хилядите войници по плажовете на Нормандия, чието бягство бе напълно пресечено от немската армия, Флорънс се скъса да повръща.

В апартамента си на Бейкър Стрийт Клифърд седеше сам, слушаше съобщенията за обсадените английски части по френските брегове и с ужас си мислеше, че синът му вероятно е също там, че отдавна не е имал известие жив ли е, че вероятно майката на неговия син е обезумяла от тревога и че в този момент те може би трябваше да са заедно. За първи път в душата му се промъкна съмнение дали бе постъпил правилно.

Линда Лукас беше в кръчмата. Знаеше, че не бива да стои тук, че в този момент трябваше да е вкъщи до радиото с Нан, но ужасът, че нещо може да се случи с Бен на фронта така я беше завладял, че единствено нечия компания и алкохолът можеха да приглушат малко неговия глас. Знаеше, че щом се прибере, скъпо ще си плати за това малко бягство. Често пъти й идваше да цапардоса Нан заради нейните безкрайни приказки за момчетата, които съвсем били подивели. Линда нямаше вина, че училището доскоро беше затворено и сега, когато го отвориха отново, половината от учителите вече ги нямаше. Нямаше вина, че хлябът отново изчезна от пазара, че захарта е с купони и маслото скоро щеше да ги последва, че Англия загуби всичките си съюзници или пък че запекът на Нан е взел нечувани размери. Само че Нан открито обвиняваше Линда за всичко това.

— Направо не мога да повярвам, че това се повтаря отново — обичаше да казва тя. — Надявах се, че всички сте си взели поука от последната война.

Друга вариация на тази тема бе, че тази война не е нищо в сравнение с предишната. Линда беше се опитала да възрази, обяснявайки, че щом като хората не гладуват този път, то това не значи, че е по-добре. Но според Нан, проблемът бил в това, че Линда и нейното поколение нямали никаква представа какво значи истинска война, какво значи страдание. Обикновено тя завършваше с мрачното заключение, че много скоро ще разберат.

— Повтаря едно и също, като припев на някоя проклета песен — казваше Линда на Джанис в кръчмата същата вечер. — Не че й обръщам внимание, но опитам ли се да възразя, тя веднага се облива в сълзи и заявява, че и представа нямам колко много й липсва Бен. На нея й било мъчно за Бен! А мен пита ли ме някой? И да ти кажа правото, Джен, направо не ми го побира умът, как е възможно той да израсне такъв, какъвто е, с майка като нея.

— Може да прилича на баща си — заключи мъдро Джанис.

— Така е — кимна Линда и се замисли тъжно за милия, нежен и умен баща на Бен, който все нещо си чете, справя се някак с кошмарната си жена, за която така неразумно се беше оженил. — Страшно прилича на баща си. И да ти кажа, непрестанно имам кошмари, че заприличвам на майка му.

— За бога — възкликна Джанис, — не ме плаши, Линда. Трябва да приемеш онази работа в завода за амуниции, за да се махнеш от къщи. Там имат страхотна нужда от хора. Аз отивам утре. Морис не е във възторг, но пет пари не давам. Парите не са лоши, а и мисля, че ще бъде забавно.

— Не знам, може и да отида — отговори Линда. — Нали ще питаш и за мен? Единственият проблем ще са момчетата: кой ще стои при тях?

— Мислех, че старата Ма Лукас обеща да ги гледа.

— И аз така мислех, но сега започна да се дърпа. Не било редно жените да ходят насам-натам, когато трябвало да си стоят вкъщи.

— Можеш да работиш на смени — предложи Джанис. — Нощна смяна например. Тъкмо ще си спестиш разговорите с Нан.

— Ще помисля. Но тя ще пише на Бен и ще му каже. Той няма да се зарадва много. Не искам да го тревожа…

— Не бих се безпокоила за това — махна с ръка Джанис. — Нали ги няма тук, значи ние взимаме решението. Искаш ли още едно питие, Линда? Виж онези двамата там. Как мислиш, норвежци ли са? Или холандци? Да отидем да проверим…

— Не, по-добре е да си вървя — въздъхна Линда. — Господи, Джан, ами ако Бен е на оня бряг… Там ще е, разбира се. Всички са там. Мислиш ли, че ще го видя отново?

— Разбира се, че ще го видиш — опита се да я успокои Джанис. — Доколкото познавам Бен, в момента се е сгушил под някое дърво и си чете…

Познанията на Джанис за Нормандия не бяха кой знае колко задълбочени.

 

 

Най-неприятното за Грейс беше непрестанното дрънчене на телефона. Всеки път тя решаваше, че е или Чарлс, който се обажда, за да каже, че е добре, или звънят от Уайтхол, за да й съобщят, че нещо се е случило с него. И всеки път се оказваше, че не е нито едното, нито другото. Майка й звънеше почти на всеки кръгъл час за новини. Мюриъл — през два часа, а Клифърд сутрин и вечер. Към това се добавяше и разпитът на госпожа Боскомб всеки път, когато я свързваше или пък трябваше да предаде някакво съобщение. Грейс ги молеше да престанат, за да бъде линията свободна, като се кълнеше, че щом има някакво известие, веднага ще им съобщи. Само че никой не й обръщаше внимание.

До сутринта на 3-ти юни, когато спасителната операция на практика приключи и близо 338 000 души бяха прибрани от бреговете и плажовете и транспортирани на английска земя. Всички вестници съобщиха новината за „чудото Дънкърк“, от Чарлс нямаше вест. Мюриъл позвъни на Грейс, за да й каже, че Робърт е жив и здрав, но не е получил отпуска и е изпратен обратно в Йоркшър.

— Много несправедливо, според мен — бе заключила свекърва й. — Флорънс е страшно разстроена.

Дори Клариса й позвъни.

— Мила, знам, че още няма новини от Чарлс, но искам да знаеш, че мисля за теб. Непрестанно.

За своя изненада, Грейс най-малко се подразни от това обаждане.

Сега вече тя беше убедена, че Чарлс е мъртъв и е само въпрос на време, телеграмата да стигне до нея. Едва ли не я чакаше с нетърпение — скръбта, истинската скръб щеше да бъде чаканото освобождаване от разяждащия, побъркващ ужас.

 

 

Беше в градината и привързваше, сипещите се като водопад малки розови рози, които покриваха оградата. Хвърли поглед на часовника си. Вероятно беше Клифърд. Бавно отиде до телефона. В слушалката проехтя развълнуваният глас на госпожа Боскомб:

— Казах му, че си вкъщи, скъпа, и че непременно ще ти предам. Сигурна бях, че няма да излезеш, без да ме предупредиш. Нали те познавам?

Грейс се подпря на масата, усещайки, че й прилошава.

— Кажете ми, госпожо Боскомб, кой ме е търсил?

— Майорът, скъпа. Жив и здрав е, в страната е, но са го изпратили в Съсекс и щом пристигне, ще ти се обади. Предаде много поздрави. Добре ли си, скъпа? Нали не плачеш?

— О, госпожо Боскомб — промълви Грейс, която наистина плачеше и се смееше едновременно. — Разбира се, че съм добре. Бихте ли се обадили на майка ми и на госпожа Бенет да им съобщите новината. А аз ще им се обадя при първа възможност. А сега, моля, свържете ме с телефона на Риджънт Парк?

 

 

Същата вечер Чарлс се обади. Гласът му звучеше възторжено, почти еуфорично.

— Малко се постреляхме, скъпа. Съжалявам, че не успях да се свържа предишния път. Прикривахме евакуацията и когато всички се изтеглиха, останахме…

— Господи, Чарлс — прекъсна го Грейс, която отново плачеше и се смееше едновременно, — разказваш го така, сякаш си бил на неделна разходка. Толкова се изплаших! Сигурна бях, че си вече мъртъв.

— Ако се бяхме качили на малкия военен кораб, като нищо щях да съм загинал. — Сега вече гласът на Чарлс звучеше по-сериозно. — Бомбардираха ги насред Ламанша. Виж, скъпа, трябва да свършваме. Но ще ми дадат два дена отпуска в края на седмицата. Ще се видим тогава. Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна Грейс. — Много те обичам. С нетърпение чакам да се видим!

Тя вече твърдо бе решила какво ще направи, когато той се прибере.

 

 

— Изглеждаш ужасно, скъпа — загрижено промълви Джайлс. — Добре ли си?

— Благодаря ти — отговори Флорънс, — но наистина не съм добре. — Той се беше прибрал за около седмица, след което отново щеше да се върне на своя кораб. — Кой знае кога ще се видим отново.

Възнамеряваше да се държи смело и да не го тревожи на раздяла, но й беше толкова зле, непрестанно й се повръщаше, страхът не я напускаше нито за миг. Трябваше да му каже.

— Какво има? Пак ли Робърт?

— Не, не. В Йоркшър е. И какво правят чак в Йоркшър? Какъв е смисълът да има там военни части?

— Един Господ знае. Вероятно минават някаква подготовка. В повечето случаи всичко е такава безсмислена касапница. Само дето не е редно ние да говорим за това.

— Прав си — съгласи се Флорънс. Тя го погледна в очите, след което сведе поглед към плоския си корем, който много скоро щеше да започне да се издува и да я издаде. Тогава Робърт щеше да разбере.

— Скъпа, има нещо, нали?

— Да, има. — Тя си пое дълбоко въздух. Изпитваше ужас при мисълта за думите, които трябваше да изрече.

— Бременна съм.

Настъпи продължително мълчание.

— О, Исусе! — възкликна той най-накрая.

— Предполагам бих могла да използвам това извинение — опита Флорънс да се пошегува. — Имам предвид светото зачатие…

— Скъпа моя, много, много съжалявам. — Джайлс бе пребледнял като платно, очите му бяха пълни със съчувствие и тревога.

— И само това ли? — Поради постоянното си неразположение, Флорънс бе станала страшно раздразнителна. — Нищо друго ли няма да кажеш?

— Какво имаш предвид?

— Не си ли поне малко радостен, горд, доволен… Изобщо всички онези неща, които се очаква, че бъдещите бащи изпитват?

— Господи, разбира се, Флорънс. Естествено, че съм щастлив. А и мисля, че имам всички основания да се чувствам така… Искам да кажа, че…

— Така е — потвърди Флорънс. — Робърт замина близо осем седмици преди теб. Тъкмо затова съм и така изплашена. И за това не зная… — Тя неочаквано избухна в сълзи, разплака се и се облегна разтреперана на гърдите му. — Какво ще правя, Джайлс? Какво да правя?

— Скъпа, недей. Не изпадай в паника. Трябва да обмислим всичко внимателно. Чуй ме, Флорънс. Изслушай ме, моля те… — започна да я моли той, когато риданията на Флорънс всеки миг заплашваха да прераснат във вой. — Има неща, които са важни. Обичам те. Ти ме обичаш. Това е нашето бебе. Винаги сме искали да сме заедно. Няма нищо толкова страшно… Ще се погрижа и за теб, и за бебето.

Флорънс си пое дълбоко въздух, стараейки се да се успокои.

— Джайлс, в момента се води война, както обичат да повтарят мнозина. Ще трябва да се върнеш на твоя кораб. А после ще отидеш един бог знае къде. Не можеш да се грижиш за мен. Робърт ще се прибере у дома и ще разбере. Йоркшър съвсем не е чак толкова далеч. И там не могат да го убият.

— Човек никога не знае — рече Джайлс. — Не знаеш къде и какво те чака…

— Джайлс, недей така. Това е ужасно.

— Сигурен съм, че си мислила за подобен вариант.

— Не! Разбира се, че не — упорито отказа Флорънс, стараейки се да потисне спомена как дни наред седеше до телефона, чакайки да й позвънят и да й съобщят, че Робърт е безследно изчезнал или е убит. — Не съм чак толкова зла.

— Добре, но така няма да стигнем доникъде. А мислила ли си за… Разбираш ме.

— Мислила съм. И то често. Но нямам толкова пари. И ти ги нямаш. Нужна е огромна сума. Освен ако избера варианта с кука за плетене…

— Не! Флорънс, недей, моля те. Обещай ми, че няма да правиш такова нещо. Нямам представа как успя да ми хрумне подобен въпрос.

— По-важното е, че аз знам — осезаемо по-спокойно заяви тя.

Бен беше жив и здрав.

— Нямам дори драскотина — весело се провикна той по телефона. — Добре съм. След две седмици съм си у дома.

— А после?

— Не знам.

— Всички казват, че ще има разширяване на военните действия — боязливо се поинтересува Линда. — Още повече сега, когато немците са от другата страна на Ламанша.

— Хората всичко може да казват — категорично я отряза Бен. — Няма да има такова нещо. Англия е остров. Ще се отбранява. Не се тревожи, красавице моя. Скоро ще си дойда. Мама добре ли е?

— Да, много.

— Добре. Обичам те. Целуни момчетата от мен.

— И аз те обичам, Бен.

Линда прецени, че моментът не е подходящ да му съобщи за работата си.

 

 

— Скъпа! — изуми се Чарлс. — Не може да го искаш сега, посред бял ден? — Той гледаше жена си леко смутен, но въпреки всичко се усмихна.

— Но защо не? — попита Грейс.

Тя също му се усмихваше с надеждата, че изглежда достатъчно самоуверена, сексапилна, просто жена, която копнее да си легне със своя съпруг.

Чарлс се изправи и протегна ръка.

— Какъв късметлия съм аз.

За трети път тази седмица, помисли си Грейс. Не може да не проработи. Какъв късмет имаше, че през тези няколко дена тя бе точно между двата си цикъла. Тя лежеше под Чарлс и с всички сили се мъчеше да призове всичките си емоции и сетива. Чуваше го как диша тежко, усещаше тласъците му, последвани от мигновено стягане, а после онова прекрасно пулсиране, когато свършваше. Господи, моля те от цялото си сърце нека да се случи. След няколко минути Чарлс се отпусна до нея, целуна я, прошепна колко я обича, винаги го казваше — нежно и трогателно, като неизменна част от заниманието. Тя сви колене и цялата се сгуши. Беше чела някъде, че така се прави, за да запазиш всичките милиони сперматозоиди и да ги насочиш там, където трябва.

— Никак не ми се иска да те оставям тук сама — обади се Чарлс. — Сигурна ли си, че тук се чувстваш добре — съвсем сама?

— Добре съм, разбира се. Самотна съм и естествено бих искала да…

— Не — прекъсна я той. — Категорично не съм съгласен. Разбира се, можеш да помагаш в болницата, но не искам жена ми да работи с военните. Държа да седиш тук и да ме чакаш на сигурно и безопасно място.

— Разбрах те. — Грейс се постара гласът й да прозвучи колкото се може по-примирено. Така и не успя да проумее как е възможно човек да бъде толкова себичен. Чарлс предпочиташе тя да седи сама, ненужна, притеснена.

Не желаеше да спори и то сега, когато той рискуваше живота си. Намираше го променен след преживяното в Дънкърк. Станал бе някак по-тих, не разказваше толкова вицове. Това беше напълно обяснимо — свидетел бе на толкова много смърт, кръвопролития, всевъзможни ужаси, той самият бе стрелял. Опитала се бе да го подкани да сподели с нея, за да се освободи от напрежението. Чарлс обаче отказа категорично под предлог, че предпочитал да забрави. Това я накара да се чувства още по-изолирана от него и света.

Чарлс бе изтъкнал подобна причина и за нежеланието си да имат деца точно сега.

— Ще ми се да сме нормално семейство, скъпа. Да отглеждаме децата си далеч от ужасите, да не гледаш деца съвсем сама. Не искам децата ми да растат, когато съм далеч от дома. Трудно ти е да ме разбереш, нали?

— Напротив. — Не желаеше да спори, най-вече, за да не породи подозрения и да не започне да я пита „направила ли е необходимото“, както обичаше да нарича процедурата по слагането на мембраната.

Рано на другата сутрин Чарлс си замина. Уелингс, шофьорът на Клифърд, дойде да го вземе, за да го закара до Солсбъри.

Грейс бе пожелала да го изпрати, но Чарлс отхвърли идеята.

— Искам да те помня у дома, не на някакъв перон.

Тя му маха усмихната, прибра се в празната къща и плака дълго. Най-сетне избърса очи и отиде да се обади на баща си. Решила бе следващите месеци да се научи да кара кола.