Пени Винченци
Забранени места (26)

Глава 25

Ранното лято на 1944 г.

Беше изключително красиво лято. Дните ставаха все по-топли и слънчеви, всички казваха, че това е предзнаменование за близкия край на войната. Духовете се повдигнаха, хората престанаха да се оплакват от оскъдицата и мизерията. Грейс бе по-щастлива от всякога, в главата й се оформяха планове, ала тя се стремеше да се съсредоточи върху настоящето. Бен беше в Тидуърт и не знаеше кога пак ще му дадат отпуск. По някакъв странен начин това й бе добре дошло; тя бе едва ли не радостна, че не го вижда. Той я обичаше, тя също го обичаше; за известно време това трябваше да бъде достатъчно. Все още не бе готова да продължи напред, все още бе объркана, все още изпитваше вина, за своя изненада все още скърбеше за Чарлс. Ако не друго, имаха време и тя щеше да се възползва от него по най-добрия начин.

За нея щастието сякаш беше навсякъде. Клифърд бе непрестанно зает, подсвиркваше си, пееше всеки ден и прекарваше все повече време в Прайъри. „Честна дума, все едно живея със седемте джуджета“ — през смях сподели Грейс с Флорънс. Клифърд се бе присъединил към църковния хор. Ставаше рано всеки ден, за да се погрижи за градината в Мил Хаус, преди да се качи на разнебитения си стар велосипед и да се отправи към Мюриъл. Той често оставаше за обяд, а веднъж-дваж и за вечеря, макар според Флорънс да бе изкушен от готварските способности на Джанет не по-малко, отколкото от чара на Мюриъл. А самата Флорънс бе необичайно спокойна, упорито придвижваше нещата по развода си, смелостта й нарастваше от любовните писма на Джайлс. Нейният адвокат изпрати още едно писмо до Робърт, в което потвърждаваше желанието на Флорънс да получи развод. Този път той поне не написа отказ.

Тя работеше все повече в Доброволната женска организация. Джанет почти изцяло бе поела домашните й задължения. Госпожа Хавърфорд често казваше, че не може да си представи как са се справяли без нея. Флорънс бе очарована от работата, от новооткрития си организационен талант; говореше безспир и с възторг за работата си, както навремето за Имоджийн. Не можеше да си представи да се върне към стария си начин на живот, към вечерните партита и домакинството. Плановете й се променяха, варираха между политическа кариера и бизнес управление. Също като Грейс тя допускаше само най-мъгляви мисли за собственото си бъдеще; също като Грейс и тя го смяташе за забранена територия. Настоящето бе достатъчно.

 

 

Клариса бе прекалено заета, за да може изобщо да мисли, за което бе безкрайно благодарна. Дартмът бе забранена зона, никой не можеше да напуска или влиза, освен по официална задача, свързана с флота. Градът вече бе толкова претъпкан, че в един от редките си разговори с Джак една вечер, тя бе споделила, че все едно се намира непрестанно в метрото в пиков час.

— Американците седят по тротоарите из целия град и чакат да потеглят. Хиляди отегчени, обзети от носталгия по родината войници, изпълнени с желание да правят нещо. Направо да ги съжали човек.

— Остани си със съжалението — рече Джак. — Не ми се ще да прогонваш носталгията им.

В края на април при Слаптън Сандс имаше ужасяващо много жертви: по време на учебна тренировка, симулираща нахлуването в Нормандия, бяха нападнати от немски моторници. Имаше стотици убити и тежко ранени. През следващите дни кръчмите и танцовите зали в града бяха стихнали от скръб и шок, които никой не можеше да признае открито. Имаше такава строга секретност, че всеки, разкрил какво се бе случило, щеше да бъде изправен пред военен съд.

В такъв кошмарен свят й се струваше сравнително лесно да потисне безпокойството и страха си за Джак.

 

 

Грейс се бе съгласила да намери подходяща музика за училищния празник за Петдесетница и да свири на събитието. Заниманието бе добре дошло, тъй като отвличаше вниманието й от капризните доброволки и избухливите фермери. Колкото повече работеше с децата, толкова повече й харесваше. Един от плановете й за бъдещето бе да открие музикална школа.

 

 

В Шотландия майор Робърт Грийг бе помолил за извънредна среща с командващия офицер.

— Съжалявам, че трябва да ви моля за това, сър, но имам нужда от двайсет и четири часов отпуск. Съпругата ми никак не е добре, може да се наложи да влезе в болница. Някаква женска болест, сър. Чудех се дали…

— Да, да. Смятам, че може да се уреди, майор Грийг. Вземете четирийсет и осем часа, ако ще ви бъде от полза. Струва ми се, че няколко дни ще бъде спокойно. Свършихте чудесна работа. Съжалявам за болестта на съпругата ви.

— Благодаря ви, сър.

Робърт си уреди разрешение за заминаване на следващия ден, а сетне се обади на свой приятел в Лондон.

— Имам нужда от кола и бензин за утре, Бънти, и не ме интересува колко ще струва. Трябва да отида до Уилтшър да се видя с жена си. Имаш ли връзки, които да подръпнеш?

— Робърт! Че кога не съм имал?

 

 

— Джанет, тръгвам — рече Флорънс. — Ще се върна чак за следобедния чай, а може и по-късно. Ще бъда последна смяна в столовата. Имаш ли някакви възражения?

— И да имах, пак щеше да отидеш — весело подхвърли Джанет. — А вие госпожо Би? Заета ли сте днес?

— Да, заета съм — хладно отвърна Мюриъл. На няколко пъти ясно бе показала на Джанет, че не й е приятно да я наричат госпожа Би, но без резултат. „Отива ви — бе отвърнала Джанет. — Старата ми баба бе позната по цялата улица като госпожа Би. Напомняте ми за нея.“ Мюриъл бе затворила очи в израз на непоносима болка.

— Значи ще бъдеш сама, Джанет — рече Флорънс. — Ако имаш някакви проблеми, каквито и да било, просто се обади на Грейс в Мил Хаус, чу ли? О, следобед ще има репетиция на танца за Петдесетница и Грейс ме убеди Имоджийн да участва. Така че ще можеш ли да я заведеш до училището в три часа?

— Да, добре. Вие какво ще правите, госпожо Би? Имоджийн, кажи „бла“, ако искаш още.

— Бла.

— Добро момиче.

— Думата е „благодаря“, Имоджийн — рече Мюриъл. — Ще подреждам цветя в църквата, Джанет. Ще бъда там почти през целия ден. Петдесетница е голям християнски празник — добави тя, сякаш Джанет бе от някаква примитивна страна, до която християнството все още не бе достигнало.

— Да, чувала съм. Имоджийн, изведи Мейми навън. Но не приближавайте до езерото.

 

 

— Клифърд, следобед в училището ще репетираме танца за Петдесетница — рече Грейс. — Искаш ли да дойдеш? Ще се радвам да имам заместник на пианото, а госпожица Мъртън има нужда от помощ в хореографията. Джанет ще доведе малките, Флорънс не ме остави на мира, докато не се съгласих да включа Имоджийн в танца. Ще бъде толкова сладко. Стига госпожица Мъртън да не получи сърдечен удар.

— Прекрасна идея. С удоволствие ще дойда.

— Добре. Ако искаш, можем да отидем по-рано, за да прегледаш нотите.

— Чудесно.

— А кой ще изпълнява ужасната песен по време на танца? И кой ще я гледа с гадно глупава физиономия? Гадост!

— Даниъл, престани веднага. Върви си измий лицето. Ти също, Дейвид. И двамата изглеждате така, сякаш сте били влачени по живия плет.

— Така е — рече Даниъл. — Само защото казах, че Елспет е такава… Ау! Дейвид, престани. Ау!

 

 

Джанет беше на горния етаж и чистеше банята, когато чу колата по алеята. Погледна през прозореца. Беше доста голяма кола, очевидно човекът имаше пари. От автомобила слезе мъж в офицерска униформа. Погледна към къщата, приближи до вратата и позвъни. Джанет слезе да отвори.

— Добро утро — поздрави мъжът, свали шапка и се усмихна. Беше доста привлекателен, но може би прекалено мургав за нейния вкус.

— Добро утро.

— Госпожа Грийг тук ли е?

— Не, отиде в Доброволната организация.

— О, да, разбира се, колко глупаво от моя страна. Кога ще се върне?

— Късно.

— О, Господи. Тя очевидно е забравила.

— Какво е забравила?

— Уговорката ни. По дяволите. А госпожа Бенет тук ли е? Или тя… — Той погледна часовника си. — Да, сигурно е така.

— Какво?

— Сигурно си почива.

— Изглежда добре я познавате — рече Джанет.

— Да, аз съм зет й. Майор Грийг. Съпругът на госпожа Грийг. Извинете, трябваше да се представя. А коя сте вие?

— Казвам се Джанет. Джанет Маркс. Грижа се за Имоджийн и къщата. Сега ви познах наистина — добави тя, — от снимката в стаята на госпожа Би.

— О, така ли? Това нова идея ли е… да се грижите за Имоджийн? Къде е госпожица Бейнс?

— Вкъщи, предполагам — отвърна Джанет. — Вече не можела да се справя с детето.

— Е, така ми е много трудно. Явно съпругата ми не ви е казала.

— Какво да ми каже?

— Че трябваше да взема Имоджийн днес следобед. Да я заведа на чай с майка ми.

— Не, не ми е казала. Къде е тя? Майка ви?

— О, не е далече. Отседнала е у приятелка в Солсбъри. О, Боже. Днес е рожденият й ден. За нея щеше да бъде голямо удоволствие да види Имоджийн.

— Да, би било хубаво, разбирам.

Изведнъж Имоджийн и Мейми се появиха иззад ъгъла на къщата, Мейми беше в дървената ръчна количка на Имоджийн. Личицето и ръчичките й бяха покрити със зелена тиня. Момиченцето плачеше с пълно гърло.

— Имоджийн! — извика Джанет. — Какво си й направила?

— Падна в езерото — отвърна Имоджийн.

— Имоджийн, казах ти да не приближавате до езерото. Наистина те предупредих. Какво ще си помисли баща ти?

— Здравей, Имоджийн, миличка — рече Робърт, наведе се и опита да целуне момиченцето. То се извърна. — Толкова е тъжно. Виждала ме е три пъти за три години. Ето какво причинява войната на семействата. А вашият съпруг къде е?

— Още не сме се оженили.

— Разбирам. Вижте, ще ми позволите ли да взема Имоджийн? Само за няколко часа. Ще я върна преди Флорънс… преди съпругата ми да се прибере.

— Ами, не зная. Трябва да попитам — отвърна Джинет.

— Наистина ли? Та аз съм й баща. Искате ли да ви покажа документ за самоличност? — Изглеждаше обиден и разстроен. — Но ако желаете да проверите… да, това би било съвсем правилно.

— Бих могла, предполагам. Но не знам кого да попитам. Следобед трябваше да ги заведа до селото за някакъв танц. Но Мейми не изглежда в настроение за танци…

Тя погледна Мейми, която продължаваше да пищи. Няколко часа спокойствие щяха да й се отразят добре, не гореше от желание да измине осем километра до селото и обратно.

— Знаете ли какво, ще говоря с младата госпожа Би. Тя ще каже дали е редно Имоджийн да пропусне танца и всичко останало.

— Чудесно. Аз ще остана тук с Имоджийн, а вие вземете малката с вас.

— Да, добре.

Госпожа Боскомб тъкмо й каза, че всички в Мил Хаус са излезли и са отишли в училището, когато изведнъж чу запалването на мотора на колата. Джанет разтревожено се втурна навън, но мъжът все още седеше там, Имоджийн се усмихваше до него. Тя обичаше колите.

— Ще карам — рече тя. — Брум-брум.

— Госпожа Бенет не е там — рече тя. — Всички са в училището в долната част на селото.

— Ами добре, ето какво ще направя, за да не се тревожите. Ще отида дотам, ще попитам Грейс дали бих могъл да взема Имоджийн. Сетне ще я заведа при майка ми. И ще я върна до… четири и половина. Така добре ли е?

— Да, добре — отвърна Джанет. — Мейми, млъкни. Сега идвам.

Той потегли бавно, махна за довиждане и се усмихна. Русата главица на Имоджийн се подаде през прозореца.

— Бай-бай — рече тя. — Брум-брум.

Всичко ще бъде наред, помисли си Джанет. Все пак той й е баща.

 

 

— Джанет закъснява много — рече Грейс. — Ще трябва да започнем без нея. Боя се, че Имоджийн и без това само ще пречи. Поне ще имам извинение да не я включа в танца.

Репетицията беше трагична както винаги, децата грешаха и стъпките, и темпото.

— Няма значение — философски рече госпожица Мъртън. — Нали знаещ какво казват за лошите репетиции. Всичко ще бъде чудесно на Петдесетница, сигурна съм. Елспет, скъпа, беше чудесно. Дейвид, би ли помогнал на Елспет с тези панделки?

— Заслужихме си чаша чай, струва ми се — продължи госпожица Мъртън. — Господин Бенет, ще изпиете ли чаша чай с нас?

— С най-голямо удоволствие — отвърна Клифърд. — Дай да ти помогна с панделките, Дейвид. Имаш прекрасен глас, миличка — обърна се той към Елспет. — Голям талант. Слушал съм много за музикалните ти успехи от младия Дейвид.

Дейвид стана аленочервен. Даниъл продължи да издава звуци като от повръщане.

— Е, да пийнем по чаша чай тогава — рече Грейс. — Господи, почти пет часът е. Трябва да се връщаме. Чудя се какво ли се е случило с Имоджийн. Може би Джанет се е отказала заради дългия път.

 

 

— Къде е Имоджийн? — попита Мюриъл.

— При баба си — отвърна Джанет. — С баща си.

— С кого?

— Казах ви, при баба си.

— Баба й е чак в Северна Англия.

— Не и днес — рече Джанет. — Днес е в Солсбъри.

— Колко необичайно. А какво каза за баща й?

— Баща й дойде да я вземе — търпеливо отвърна Джанет и тревожно хвърли поглед към часовника, който показваше пет без петнайсет. — Заведе я на чай при баба й.

— Но майката ма Робърт никога не идва тук — възрази Мюриъл. — Станала е някаква грешка.

— Той ми обясни съвсем ясно. Каза, че била отседнала при приятелка. Спомена, че днес имала рожден ден.

— О, така ли? — колебливо рече Мюриъл. — Е, Флорънс със сигурност не знае това. Надявам се… Сигурна ли си, че беше баща й? Майор Грийг?

— О, да. Познах го по снимката в стаята ви — отвърна Джанет. — Много е хубав. И Имоджийн със сигурност го позна. Той каза, че ще я върне в четири и половина.

— Смятам, че си постъпила погрешно, като си я пуснала — строго заяви Мюриъл. — Но се надявам, че всичко ще бъде наред. Майор Грийг е очарователен човек.

— Да, така е — рече Джанет.

 

 

Малката група вървеше нагоре по алеята в меката пролетна вечер, когато колата на Флорънс се спусна по хълма. Младата жена рязко натисна спирачките, изскочи от колата и се втурна към тях. Вкопчи се в ръката на Грейс, сякаш се давеше.

— Грейс, Грейс — извика тя. — О, Грейс, виждала ли си Имоджийн?

— Не — отвърна Грейс. — Не сме я виждали. Те така и не дойдоха. Съжалявам, Флорънс…

— Робърт не я ли доведе?

— Робърт! Не, разбира се. Флорънс, какво се е случило, за бога?

— Робърт я е взел — промълви Флорънс и избухна в истерични ридания. — Взел я е, Грейс, и много добре знам защо. За да ми попречи да се разведа, да ме накара да остана завинаги с него. Какво да правя, Грейс, какво да правя?

— О, Господи — рече Грейс. — Флорънс, той не би…

— Напротив. — Гласът на Флорънс се извиси в писък. — Точно така би постъпил.

— Добре, виж, опитай да се успокоиш. Така няма да помогнеш на Имоджийн. Ела с нас в Мил Хаус, ще се обадим на полицията.

— Не, не, трябва да се върна. Може да има някакви новини. Моля те, моля те, обади се веднага, ако научиш нещо.

Тя бързо се качи в колата, завъртя волана, зави и пое обратно по алеята.

— Не бива да шофира — обади се Клифърд. — Не и в такова състояние. Опасно е.

 

 

Единственото чувство, завладяло Флорънс, бе пълно недоумение как е могла да бъде толкова глупава. Да остави Имоджийн на някого, да не се увери, че е в безопасност, да не предупреди Джанет, че съществува опасност да се случи нещо.

Трябваше да стои при Имоджийн през цялото време, наместо да се мотае из Уилтшър и да си придава важност с работата. Какво би казал Джайлс, какво биха казали всички, когато научат, че дъщеря й е била отвлечена?

А сетне я споходи и друга мисъл, толкова ужасна, толкова страховита, че паниката я заслепи и се наложи да спре колата. Нима Робърт ще спре дотук? С отвличането? Ами ако я пребие… или нещо още по-лошо? Той беше напълно способен да го стори. Невъзможно бе да вярва, че тя е негова дъщеря, вероятно за него тя бе живо доказателство за изневярата на Флорънс. Може би дори в момента я удряше, нараняваше я. Имоджийн бе абсолютно беззащитна, толкова мъничка и уязвима, нищо не би могла да направи. Картината изникна пред очите на Флорънс — малката руса главица на Имоджийн, блъскана ту на едната страна, ту на другата, големите й сини очи, изпълнени с безнадежден ужас, мъничкото й телце лежи на земята потрошено. Тя се измъкна от колата и започна да повръща върху живия плет.

— Флорънс? Флорънс, какво има, за бога? Добре ли си?

Беше гласът на Робърт. Флорънс се извърна много бавно, сигурна, че халюцинира и го зърна зад волана на голяма кола. Усмихваше й се. Беше сам.

— Робърт — изпищя Флорънс, — Робърт, къде е Имоджийн? Какво си й направил?

— Флорънс, скъпа, успокой се. Заведох я на чай при майка ми и една нейна приятелка. Всъщност още е с тях. Обясних това много внимателно на отвратителната жена в къщата. Която между другото не смятам за особено подходяща да се грижи за дъщеря ми.

— Къде? Майка ти е в Йоркшър. Каква приятелка? Къде е тя? Искам да ми я върнеш, Робърт, веднага.

— Това е нелепо — спокойно заяви мъжът и се усмихна. — Тя е в Солсбъри с две изключително почтени възрастни дами. Можеш да им се обадиш веднага щом се върнем в Прайъри. Съжалявам, че закъснях малко, но Имоджийн толкова се забавляваше, че си помислих да я оставя още малко. Да те откарам ли обратно? Изглеждаш ужасно.

Флорънс бавно подкара към Прайъри след Робърт. Почти не виждаше, завладяна от задушаващ страх.

Мюриъл чакаше на прага.

— Слава богу, че те е открил — рече тя. — Толкова е абсурдно да тичаш така, Флорънс.

— Трябва ми телефона… искам да говоря с Имоджийн.

— Флорънс, тя е добре — рече Робърт. — Колко пъти да ти повтарям?

— Искам да говоря с нея.

— След малко. Влез. — Той я избута в гостната. Мюриъл съвсем неуместно прояви тактичност и изчезна. — Седни — нареди Робърт. — Изглеждаш ужасно. Ще ти налея питие.

— Не искам да пия.

Робърт я погледна с отвращение и съжаление.

— Мисля, че искаш. — Отиде до шкафа, намери бутилка шери и напълни една чаша. — Изпий го.

— Робърт, не искам.

— Изпий го, Флорънс.

Флорънс го изпи. Мъжът седна, втренчил поглед в нея.

— А сега — бавно започна той. — Сега, Флорънс, трябва да поговорим.

Познатият леден страх пропълзя по гърба на Флорънс. Тя преглътна и стисна здраво чашата.

— Робърт…

— Млъкни. Изслушай ме. Много внимателно. Не желая, повтарям, не желая да се развеждам с теб. Ти си моя съпруга. Искам да останеш такава. Искам да изоставиш тази абсурдна история. Разбра ли?

Флорънс безмълвно се взираше в него.

— Щом веднъж приемеш това, всичко ще се оправи. Нали? Нали, Флорънс?

— Да — промълви тя.

— Така че искам да седнеш и да напишеш на абсурдния си адвокат, че случаят е приключен. Разбра ли?

— Да. Да, добре, Робърт. — Чувстваше се изтощена, смъртно уморена.

— Искам да го направиш сега. Ей там на бюрото съм приготвил листове и пликове.

Флорънс отиде до бюрото и се отпусна тежко на стола.

— Има още няколко неща — рече Робърт.

— Да?

— Не ми се нрави идеята това момиче да се грижи за дъщеря ми. Никак не ми се нрави. Изглежда ми гротескно неподходяща. Майка ти е съгласна с мен. Искам до една седмица да се махне от къщата. Ясно ли е?

— Да — отвърна Флорънс. Изпитваше презрение към себе си.

— Добре. Ще чакам с нетърпение да чуя, че си е отишла. Майка ти обеща да ме уведоми.

— Сега мога ли да говоря с Имоджийн?

— Щом напишеш писмото и ми го дадеш.

Когато свърши, Флорънс вдигна поглед към мъжа.

— Нещо друго?

— Не. Ще се обадя на майка ми и приятелката й, ще говориш с тях и Имоджийн, а после ще отида да я взема.

— Аз ще я взема — яростно рече Флорънс. — Ако мислиш, че съм…

— О, не, аз ще я доведа. Какво, за бога, си мислиш, че ще направя? Че ще избягам с нея? Абсурдно е. Вече се чувствам по-добре. Разбира се, ако чуя, че не си ми изцяло вярна и не ми оказваш подкрепа през следващите няколко месеца… Е, кой знае? Не беше много трудно да я взема за няколко часа. Съвсем лесно бих могъл да го сторя пак. Дори за малко повече. Малка сладурана. За своя изненада, открих, че съм привързан към нея. И ми се ще да мисля, че ще имаме още деца. Ти и аз.

Тя говори с Имоджийн. Детето беше весело, дори изпълнено с възторг. Робърт излезе и се върна след час. Имоджийн се втурна в къщата.

— Карах кола — рече тя. — Карах колата на татко.

Флорънс я прегърна и дълго я държа в обятията си. А след като я сложи да си легне, слезе долу и написа писмо на Джайлс. Даваше си сметка, че е загубила битката.