Пени Винченци
Забранени места (16)

Глава 15

Лятото на 1941 г.

Докато шофираше към дома, Грейс се питаше още колко време ще може да върши тази работа. Всичко беше чудесно, когато имаше много време и достатъчно пари. Но тези ангажименти гълтаха страшно много време, особено когато си съвестен.

Грейс намали часовете, които градинарят работеше при нея и пое част от неговата работа. Същото направи и с госпожа Бабидж и домакинската работа. Мокренето на чаршафите в леглото на Дейвид продължаваше, а с намаляването на продуктите готвенето й отнемаше все повече време. Грейс бе станала истинска магьосница в ястията с яйца. Градината й бе започнала да дава реколта, но нямаше масло. От млякото можеше да си прави и масло, но това изискваше твърде много време. Не можеха да се оплачат от липса на зайци и с месото имаха повече късмет. Грейс се бе превърнала в нещо като любимка на местните селяни, защото все успяваше да уреди отношенията им с нейните момичета, ето защо понякога си тръгваше от домовете им с по някой мършав заек или парче овнешко.

Наскоро се появи и нов източник на нелегални продукти. Една от ученичките в класа по танци на госпожица Мъртън — дребничко момиченце на име Елспет Дън показа, според Грейс, невероятни музикални способности. Беше започнала да я учи да свири на пиано след всеки урок по танци. След няколко седмици бащата на Елспет — як, начумерен мъжага, който идваше с камиончето си да прибира дъщеря си от училище, се приближи до Грейс и я попита тя ли учи детето му на пиано. Доста притеснена, Грейс си призна.

— Така не бива — изсумтя мъжът. — Не бива.

— Вижте, много съжалявам, но тя има такова голямо желание, а е и изключително музикална — обясни Грейс.

— Възможно е. На нея й харесва, но не бива да го правите безплатно. Така че държа да вземете ето това. — Той бръкна в дълбоките джобове на увисналите си панталони и измъкна пакет, увит в мазна хартия и пристегнат с ластици. — Вземете го. Като ви гледам, имате нужда да понапълнеете малко.

Мъжът си тръгна още по-начумерен. Когато отвори пакета, Грейс с изумление видя голямо парче прекрасно сирене чедър.

— Охо! — възторжено сподели тя с Дейвид, който търпеливо я чакаше да си ходят заедно. — Тази вечер ще имаме карфиол със сирене.

— На Даниъл няма да му хареса.

— Ако иска.

— Ами да — ухили се момченцето. — Тъкмо ще остане повече за нас.

— За теб има телеграма, Флорънс — рече Мюриъл.

Флорънс се бе излегнала в градината и съзерцаваше с обожание своята Имоджийн, която махаше загорелите си от слънцето ръце и крака. Нежен русоляв пух беше покрил малката й глава. Думите на майка й нарушиха блаженото състояние, в което бе изпаднала. Робърт й беше писал няколко пъти за бебето, изразявайки огромната си радост и гордост, пишеше, колко му липсва тя, как копнее да види дъщеря си и че живее за мига, в който ще бъдат заедно. Писмата му бяха безобидни, разумни и очевидно целяха да я накарат да се чувства в безопасност. Когато дълго време от него нямаше вест, нейното желание да се разведе нарастваше, но получеше ли писмо, в този миг старите страхове я връхлитаха, чувстваше се хваната в капан и безпомощна.

Беше се опитала да го обясни на Клариса, единствената посветена в нейната тайна, и с типичната си ведрост и прозорливост приятелката й бе резюмирала положението с две думи:

— Просто те държи за гушката, скъпа. Внимава да не му се изплъзнеш, държи да знаеш, че той контролира нещата. Каквото и да правиш — той е отгоре. Такива хора ти влизат в съзнанието и заемат доминираща позиция в него, точно като Робърт в началото на брака ви — и ти никога не успяваш да се изскубнеш от тях. Освен ако от самото начало не им се противопоставиш.

— Аха — кимна само Флорънс.

— Успял е да ти внуши, че за нищо на света не можеш да се оправиш без него и каквото и да ти стори, ти имаш нужда от него. А има и още нещо — тя замислено изгледа приятелката си. — Ти беше девствена, когато се оженихте, нали?

— Така е — с известна неохота призна Флорънс.

— Това също е много мощен фактор. Първият мъж в живота — много сериозна причина за здравата му хватка.

— Ужасно си умна, Клариса — рече Флорънс. — Като те види човек, никога не би го допуснал.

— Много ти благодаря, скъпа, за тези няколко наистина мили слова.

— Прощавай, нямах намерение да те засегна. И какво според теб трябва да направя?

— Да действаш, докато го няма. Просто е задължително. Общувай с прекрасния си и божествен Джайлс.

— Да, разбира се. Той също често го повтаря. Но докато е в открито море е малко трудно, нали знаеш? Ако все още е там… Не бива да мисля за това, нали?

— Не, не бива. Никоя от нас не бива да си го помисля. Но можеш да направиш първата крачка. Подай молба за развод. Толкова много такива случаи има сега. Няма от какво да се срамуваш.

— Тук при нас не е толкова често срещано.

— Така ли? Е, нали рано или късно ще се върнеш в Лондон?

— Не знам. Тук се чувствам в безопасност от всичко. Но ти си права и ще предприема нещо. Ще се видя с някой адвокат. Не с Джейкъбс, разбира се. Клариса… — Флорънс я погледна замислено. — Чарлс ли беше…

— Какво, първият ми мъж ли? Разбира се, че не, скъпа. Аз съм много лошо момиче, това ти е добре известно. Но знаеш ли? Джак е безсъмнено моят последен. Да ви се намира нещо за пиене в тази ледена къща? Имаш ли спомен какво е усещането за топлина? Аз нямам.

Флорънс пое телеграмата от майка си с видимо треперещи пръсти и я разкъса несръчно.

— О, Господи! — прошепна тя. — За бога, не!

Мюриъл взе листа от ръцете й и прочете: Една седмица отпуска. У дома съм на 14 юни. Целувки и на двете. Робърт.

Грейс спря колата пред дома на викария, за да го попита ще има ли нужда от нея за репетицията на хора на следващия ден. Редовният органист беше взет войник и старият Джон Стоукс пътуваше непрестанно и не можеше да бъде навсякъде. Грейс не умееше да свири на орган, но в черквата имаше и пиано и я викаха често. Не само за репетиции на хора, но и при кръщенета или погребения.

Викарият имаше нужда от нея за репетицията на хора. Даде й чаша силен чай и някакъв ужасно твърд сандвич, попита я как са момчетата, има ли вести от Чарлс и дали ще може да му помогне за празника. Когато се върна в колата си, малък военен камион я отмина. Толкова слабо бе движението по пътищата, като се изключат селските коли, че бе невъзможно да не го забележиш. Грейс пое по Хай Стрийт. Мислеше си, че ако Чарлс разбере, че тя кара скъпоценната му кола и то без да е минала както трябва шофьорския курс, той сигурно би… И тя не можеше да си представи какво би направил. Можеше да се наложи да я продаде, ако не успееше да се справи с парите за храна, така щеше да му се пада. Тази мисъл доста я ободри.

На шосето извън селището я спря стадо крави. Грейс спря и търпеливо изчака едрите животни да се изнижат покрай нея. Пое надолу по хълма към Мил Хаус. Вледеняващ страх сви сърцето й, когато видя военният камион спрял в двора й.

Излезе от колата с омекнали крака, загледана в мъжката фигура, излизаща от кабината на камиона. Беше сержант. Това съвсем я обърка. Висок, доста слаб и с тъмни очи, този човек й напомняше за някого, но не можеше да се сети. Мъжът се отправи към нея с тежки стъпки, свали кепето си и подаде ръка. Ръкостискането му беше спокойно и силно. Докато я поздравяваше в очите му проблесна приветлива усмивка. Гласът бе тих с отчетлив лондонски акцент.

— Госпожа Бенет? Госпожа Грейс Бенет? — произнесе непознатият с очи впити в нея.

— Да, аз съм. — Грейс забрави да дръпне ръката си.

— Съжалявам, че ви безпокоя, госпожо. Казвам се Бен Лукас, бащата на Дейвид и Даниъл. Може ли да вляза за малко?