— Не, за съжаление — въздъхна Клариса. — Макар че многоуважаемият ни първи офицер едва ли ще се съгласи с теб. Нали го знаеш, това бил цветът на армията и какво ли не още. Знам, че обувките ми плачат за малко боя, че косата ми има нужда от подстригване. По-важно е как се чувствам. Трябва да откарам няколко души до проклетия Гринуич и изобщо не знам как ще издържа да не заспя.

— Защо си толкова изморена? — внимателно я погледна Мей. — Доколкото знам снощи не си излизала?

— А ти?

— Я престани. Голяма си многознайка. Попитах те нещо. Излиза ли?

— Ами… — Клариса заекна. — Малко.

— Стига, Херцогиньо. Не може да си излизала малко. Или си била навън или не.

— Е, добре. Излизах. Бях на едно събиране. В една къща.

— И после?

— После — нищо. Честна дума, Мей. Не ме гледай така. Хубав, очарователен, много забавен.

— И много красив. Много добре знам колко нападателна ставаш, стане ли въпрос за хубав външен вид.

— Слушай, Мей — рече Клариса с високо вирната глава, — аз съм една много щастливо омъжена жена. И не си мисли, че мога да залитна по някой заради едното приятно лице.

— За нищо на света. И все пак е доста вероятно. А къде е командирът на ескадрона в момента?

— В Шотландия. Горкият. Изпратили са го на нещо като почивка. Страшно скучае там. Непрестанно му обещавали да го изпратят на фронта, но нещо все отлагали.

— Глупости — презрително подсмръкна Мей. — И да го изпратят, да не мислиш, че ще е благодарен. Има хора, които вечно са недоволни от нещо.

Клариса си мислеше, че би предпочела да върши нещо по-активно в момента. Тя крачеше към гаража с автомобили, за да вземе колата си. Беше станала шофьор и бе прикрепена към ръководния състав на своята част. Пращаха я да пренася провизии или да развежда с колата офицери и високопоставени личности. Честно казано предпочиташе времето, когато пътуваше със своя мотоциклет, въпреки физическото натоварване. Тогава поне непрестанно я съпътстваше вълнението и усещането, че върши нещо смислено и полезно. Да разхождаш напред-назад важни персони с големите американски автомобили, създава усещане, че си шофьор на такси. Тъгуваше страхотно по Джак. По време на редките им срещи нещата между тях все така вървяха трудно. Той беше отегчен и раздразнителен, ядосваше се, че бездейства. Все по-трудно им беше да разговарят. Той все повече не одобряваше ангажиментите й.

— С нищо не си по-добър от Чарлс — му бе казала тя веднъж в изблик на раздразнение. — Дори в известен смисъл си по-лош. Той не позволява на Грейс да се залавя за каквото и да било. В началото ти се съгласи, а сега се отмяташ. Просто не е честно.

— Ами може би щеше да е по-добре да се омъжиш за него — подхвърли Джак, след което потъна в мрачно мълчание, от което тя не успя да го измъкне въпреки усилията си.

После горчиво съжали за глупавите си приказки. Напомни си, че не бива да забравя през какво беше минал Джак по време на Битката за Британия. Естествено е да се промени. Само че не беше толкова лесно да свикне. За пореден път се бе върнала към своето всекидневие с голямо облекчение.

В този момент обаче бе много потисната.

Пътуването до Лондон с една от американските коли, които тя ненавиждаше, беше истински кошмар. Имаше мъгла. На два пъти едва не направи катастрофа. Първия път пътниците й, заети с разговора си, не забелязаха нищо, но втория, когато се наложи да удари спирачки и хората на задната седалка здравата се раздрусаха, някой от тях почти излая в ухото й:

— Случи ли се нещо?

— Не, сър. Нищо не се случи. Има гъста мъгла, сър.

— Забелязахме. Много продължи това пътуване. Не може ли да натиснете малко?

— Ще се опитам, сър.

Тъпи копелета, помисли си Клариса. Заслужават да ги забия в някоя канавка. Тя почти се надяваше да успее.

Връщането беше още по-тежко. Напуснаха Гринуич чак към шест вечерта и тя се прибра в Портсмут към десет, готова да се разплаче от изтощение. Лежеше на леглото си унесена, когато Мей приближи.

— Хайде, Херцогиньо. Изпратиха ме да те повикам. Както обикновено. Отиваме в града.

— Не, Мей. Невъзможно. Изтощена съм до смърт.

— Не се занасяй. Няколко питиета и ще се почувстваш чудесно. Какъв е смисълът да лежиш тук? Стотици момчета имат нужда от утеха и повдигане на духа.

— Аз съм, която има нужда от утеха и повдигане на духа — отговори Клариса.

— Мисля, че и това може да се уреди. Между другото, имаш писмо.

— Ама защо не каза по-рано? Сигурно е от Джак.

— Не ми прилича да е от него. По-скоро е служебно.

— Господи! О, Господи! — Клариса не разбра как се озова в седнало положение. — Дръж ми ръката, Мей.

Тя разкъса нервно плика, но минаха няколко минути, преди думите да спрат да танцуват пред очите й. Написаното не приличаше на телеграма, нито на съобщение от вида „с голямо съжаление ви съобщаваме, че…“ Само няколко реда.

— О, Мей — прошепна Клариса, — викат ме да се явя пред комисията за даване на звание. — Клариса избухна в радостен кикот. — Чуй само: „Неуморимата ви работа и добро поведение, ви спечелиха честта…“

— Боже мили — въздъхна Мей. — Какво ще правя без теб. Надявам се да откажеш.

— Ами аз без теб? Но това е ужасно.

— Кое е ужасно?

— Следващата седмица трябваше да съм в отпуска, за да се срещна с Джак. Дано успее да я смени.

— Защо ти не смениш твоята?

— Не ставай смешна, Мей. — Изведнъж тя се стъписа от факта, че и през ум не й мина за подобна възможност. — Не, това е важно. Не мога да го отложа. Все пак е война, нали?

— Не може да бъде.

— Е, ако не може, не може. Сигурна съм, че ще ми влезе в положението. Божичко, Мей! Аз — офицер?!

— По дяволите! — изсумтя Мей. — Тя вече откачи. Да отидем да налеем малко джин в немощното ти тяло.

Бен бе написал дълго писмо на Грейс от Северна Африка, в което подробно докладваше за условията на живот, които й се сториха истински ад — адска горещина, безброй мухи.

Благодареше й отново за всичко, което бе сторила за него и момчетата и я молеше да им предаде да са послушни. В края на писмото заключаваше, че благодарение на тежките условия, човек затъпявал, което било добре дошло за скръбта, защото и тя била притъпена. Подписът бе малко служебен: „Твой, Бен Лукас“.

Грейс бе вперила разплакани очи в листа. Куражът и страхотната болка я разтърсиха, срамуваше се от своите оплаквания, от това, че й е скучно и е самотна. Веднага седна и му написа отговор. Писа за всичко, което й дойде наум: че Дейвид е поуспокоен, почти щастлив, подновили са уроците по пиано, Даниъл е оправил бележките си в училище, че Флоси се откъснала един ден и прекарала няколко часа в романтични отношения с козела на съседите и сега се надявали, че тя ще бъде майка. Даниъл спасил едно малко зайче от Шарлот и сега го отглежда в клетка, която сковали двамата с Клифърд. Написа за присъединяването на Клифърд към тяхното семейство. Момчетата много го харесали. По всичко личало, че именно той бе помогнал на Дейвид да стъпи на краката си. („Започнаха да се обръщат към него със «сър», а когато им каза да му викат Клифърд, Даниъл нещо не разбра и продължи със «сър Клифърд», от което Клифърд е много щастлив. Твърди, че винаги е мечтал да получи титла!“)

Писа, че организират за Коледа малък концерт в училището, на който нейните ученици ще свирят, а децата от групата на госпожица Мъртън ще танцуват (добре че Бен не може да си представи, колко страшна е гледката). Дейвид разучава един простичък валс от Шопен, на който го научи Клифърд. В началото всичко беше чудесно, но напоследък взе да става доста досадно, защото пианото има нужда от акордиране, което засега е немислимо. Старият Джон Стоукс обеща да предаде няколко урока на Дейвид по орган. Дейвид обожава музиката, но шумът понякога става нетърпим. Трудно й беше да пише за такива подробности, толкова малко познаваше Бен, нямаше представа какво знае той и много се боеше думите й да не прозвучат прекалено покровителствено или високомерно.

Завърши с няколко весели истории за нейните момичета.

Дълго се чуди как да се подпише, но накрая се спря на „Твоя Грейс“, което й се стори едновременно сърдечно, без да е прекалено фамилиарно. След като пусна писмото, към което прибавиха написаното и от двете момчета, тя си даде сметка, колко по-голямо удоволствие бе изпитала да пише на Бен, отколкото на Чарлс.

— Никога не съм спал с офицер — заяви Джак.

— Драго ми е да го чуя — засмя се Клариса. Тя прокара пръст по очертанието на профила му. — Има ли разлика?

— О, да. Нивото е далеч по-високо.

— Мисля, че това е малко обидно. Толкова обикновено ли беше преди?

— Твърде необикновено — заяви той с усмивка и след миг продължи: — Всеки път е все по-необикновено от предишния. Често си мисля, че това е единственото смислено нещо в бъркотията, наречена мой живот.

— Джак, наистина ли ти е толкова противно?

— Наистина. Най-отвратителното е, че трябва да изпращам съвсем млади момчета, почти деца на смърт.

И преди й беше казвал.

— Не говори така — примигна смутено Клариса.

— Защо? Вярно е.

— Звучи така сякаш касапницата е неизбежна.

— Но тя е.

— Не е вярно. И ти няма да си там. Сигурна съм.

— Бих искал да съм. — Тежка въздишка се откърти от гърдите му. — Господи, колко бих искал!

Отново беше Коледа, но още по-тъжна от предишната. Отново бяха заедно в дома, който така обичаха. Само че този път дистанцията помежду им бе станала още по-голяма. Дължеше се на задълбочаващата се депресия на Джак и на новото усещане на Клариса за самата себе си. Животът й придоби смисъл, цел, различна от тази да доставя удоволствие на себе си и на Джак, да върви по утъпканата от поколения пътека на момичетата от нейната класа — да поддържа един задоволителен брак, дом и домакинство и в крайна сметка да роди и отгледа няколко деца. Нещо, което й се струваше сега доста празно и като че без особено удовлетворение. Това, което много й харесваше в сегашния й живот, бе усещането за задоволство от свършената работа, от преследването на някаква цел, способността й да насочва и дори вдъхновява хората. Разбираше, че войната й предоставя една изключителна възможност и оттук нататък няма да може да живее без това усещане за определена посока и постижение. Тя поглеждаше онази Клариса, която бе намирала удовлетворение в пазаруването, клюките, забавленията, удоволствията, и вече не я разбираше. Продължаваше да харесва всички тези неща, но сега те й приличаха на стъклените топки, които бе закачила на малкото коледно дърво в дневната — блестящи, красиви, но само украшения.

Опитала се бе да обясни всичко това на Джак, да му разкаже за предстоящия кратък курс, преди да я произведат в офицерско звание в Гринуич, за това какво означаваше той за нея. Ала Джак се бе нацупил, нарочно се правеше, че не разбира и накрая я попита наясно ли е, че животът не е игра за възрастни. Тя се предаде и се върна към поведението на старата Клариса. Тогава нещата между тях тръгнаха по-добре. Тя си обеща след края на войната да помисли добре и да направи преоценка на промените, настъпили в нея и да поеме новия си път. Въпреки всичко сянката, настанила се между тях, не можеше да бъде заличена. Единствено когато се любеха, когато двамата политаха в магията на усещанията, на съвършения си синхрон, тя имаше чувството, че бракът им отново е онова вълшебно преживяване, което беше и преди.

Последната вечер отново се скараха и той я остави в дневната, изпълнена с угризения и съпротива и отиде в спалнята. Тя поседя известно време, очаквайки Джак да се върне. Питаше се защо самата тя не се извини, знаеше, че той я чака. Докато се бореше със себе си, Клариса заспа. Събуди се часове по-късно, схваната, замръзнала, нещастна. Изтича горе, мушна се в леглото до Джак, събуди го, за да му каже колко го обича, разплака се, разкаяна за това, че пропиляват скъпоценните си часове в безсмислени кавги. Той я прегърна и нежно я люби. Въпреки всичко радостта от удоволствието бе изчезнала. Докато го наблюдаваше на сутринта как си събира нещата и отпива от застоялото кафе, тя се питаше дали Джак си отива или любовта.

Тя за стотен път му каза колко го обича, за стотен път се извини и го помоли да й прости. Той я целуна, каза, че я разбира и знае какво изпитва. Само дето Клариса не беше съвсем сигурна в това.

Обикновено се разделяха у дома. Тя седеше на последното стъпало на стълбата, водеща към горния етаж, стараейки се да запази образа му, да спре времето, защото чудесно знаеше колко самотна ще се почувства, когато той хлопне вратата и я остави сама с отчайващия страх, че може да бъде убит. Този път се боеше от самотата както никога досега. Всички казваха колко е смела, изпълнена с оптимизъм. Само дето никой не знаеше какво й коства да поддържа тази илюзия, колко отчаяно се бореше със задушаващия страх, боеше се от самия страх, от това какви следи оставяше в душата й.

Когато най-накрая той затвори вратата, Клариса помисли, че ще се спусне след него, за да се опита отново да уреди отношенията им, да го увери, че не се е променила, че нищо друго няма значение освен него. Но остана неподвижно на стъпалото, викайки в съзнанието си неговия образ, високото му елегантно тяло, изумително красивото му лице, сините очи, които я пронизваха, дълбокият му глас. Не мина много и сълзи се застичаха по страните й, тя искрено тъгуваше за това, което им се беше случило, за това, че той си беше отишъл. Бавно пое нагоре по стълбата, за да се приготви за пътуването си към онова, което колкото и странно да й се стори в първия миг бе нейният истински живот.

Египет

Скъпа моя Грейс,

Пиша ти набързо, само да ти благодаря за писмото и да ти съобщя, че тук всичко е наред. Имахме доста тежки дни и ни изтласкаха към египетската граница, както сигурно вече си узнала от вестниците. Войниците и командният състав се държат страхотно, духът им е наистина на високо ниво. Почти сигурен съм, че много скоро отново ще настъпим. Хората копнеят за действие, чакането е много мъчително, да не говорим, че неизбежно те обзема и чувство за вина, когато бездействаш.

Условията не са чак толкова лоши, макар горещината да е много неприятна. Лагерът ни се намира в пустинята, спим в палатки, подът е от гола пръст. Сериозна опасност представляват скорпионите. Но не се тревожи, скъпа, ако успея да преживея бомбите, пушките и танковете на врага, все ще успея да се справя с няколко скорпиона.

Пустинята е много красиво място, твоята романтично млада душа сигурно би била във възторг. Особено красиви са сутрините, когато слънцето се появи на хоризонта. Звездите нощем са невероятни. През нощта е студено. Много често мисля за теб и се надявам, че си в добро здраве. Разочарован съм, че упорито отказваш да настаниш момчетата някъде другаде, но доколкото разбрах, много от тези деца вече се прибират по домовете си, защото бомбардировките са спрели. Без съмнение нещата ще се наредят от само себе си, преди да се прибера. Надявам се поне да е така!

Що се отнася до баща ми се чувствам раздвоен. В началото бях потресен, като си представих какво ще причини това на майка ми, но получих писмо от Флорънс, в което тя представя своето виждане за твоето положение и за неговото и виждам, че отново твоето добро сърце е причина за всичко. Когато войната свърши и се прибера, надявам се, че ще мога да се погрижа отново за всичко. Ще намеря някакъв дам за него. Флорънс ми обясни, че в момента съществуват материални затруднения. Естествено не мога да допусна да живея под един покрив с него. Щом нещата се върнат в обичайния си ред, той ще си отиде. Макар и неохотно сега съм готов да приема пребиваването му в Мил Хаус. Трудни времена — трудни решения.

Мисля си толкова често за теб, липсваш ми невероятно много. Моля те, продължавай да пишеш прекрасните си писма, те са всичко, което имам тук. Майка ми също пише често и писмата й са забавни и пъпни с информация. Би ли изпратила няколко снимки, ако имаш разбира се. Флорънс ми изпрати само няколко на Имоджийн, но други нямам.

С много любов, скъпа моя

Чарлс

Грейс се почувства доста странно, когато стигна до края на писмото, което бе едновременно доказателство за искрена, неподправена обич и за неотстъпната воля на Чарлс да ръководи живота й, и тотална незаинтересованост за трудностите и проблемите й около грижите за собствения му баща, който пиеше до среднощ, къпеше се в три часа сутринта, имаше огромен апетит и отказваше да се съобразява с дефицита на храна. Високомерната позиция на Чарлс, който дава своето разрешение баща му да обитава временно дома им и настоява двете сирачета да бъдат изпратени при някой роднина, в първия миг я ядоса, но после я разсмя.

Тя му написа отговор — ведър и изпълнен с топли чувства. Съвсем целенасочено отбягна темата за своите подопечни. Нямаше намерение да се съгласява с него за каквото и да било, свързано с бъдещето, нито пък желаеше да се кара с Чарлс, при условие че животът му всеки ден е поставен на карта. Най-малкото, което можеше да стори, докато той се биеше, бранейки нея и нейната родина, бе да го уверява в своята обич и привързаност. Когато всичко свършеше и той се прибереше у дома, щеше да има достатъчно време да се безпокои за подробностите.

Телефонът иззвъня и Флорънс се събуди. Погледна часовника си — показваше шест сутринта. Сигурно е нещо важно, иначе кой ще звъни по това време, за да си побъбрят или да я покани на чай. Тя лежа известно време, без да става, надявайки се, че е грешка и скоро звъненето ще престане, но най-накрая се предаде и отиде да вдигне слушалката. Мюриъл с положителност нямаше да се събуди — тя спеше все по-дълбоко и по-дълбоко, а готвачката, на която се възлагаха всевъзможни задачи, ставаше все по-избирателна в онова, което чуваше. Тази нейна глухота я спасяваше от много задачи — миенето на съдовете (в такива моменти тя решаваше да поседне малко, след като е сервирала вечерята, и до следващата сутрин никой не я виждаше), чистенето или отглеждането на Имоджийн. Но никога не пропускаше да чуе някоя похвала, колкото и тихо да бе изречена, молба за определено ястие или мармалад, нещо, което тя обичаше да прави, или сестра си по телефона.

Флорънс хвърли поглед към детското легло, докато минаваше покрай малката й стая. Момиченцето спеше спокойно, с изритани завивки, широко разперени ръце и невероятно ведро лице. През деня се смееше, крещеше, гневеше се, но никога не бе ведра. Флорънс изтича по стълбите и вдигна слушалката.

— Седемстотин двайсет и четири — рече лаконично тя.

— Флорънс?

Всичко пред очите й се завъртя. Подът под краката й започна да се люлее, а картините по стената първо полетяха към нея, а после постепенно започнаха да отстъпват. Силен шум изпълни ушите й.

— Да? — промълви тя. — Аз съм.

— Скъпа. В Англия съм. До вечерта ще бъда в Лондон, в отпуска съм. Цели три седмици. Можеш ли да дойдеш? Или аз да дойда?

— Господи! — възкликна Флорънс и приседна на пода.

— Не — засмя се той. — Не е Господ. Аз съм Джайлс. Джайлс, който те обича.

— Джайлс — прошепна Флорънс, — не е възможно!

— Разбира се, че е възможно. Но ми звучиш някак странно, скъпа. Всичко наред ли е?

— Да — отговори тя, преглъщайки с мъка. — Просто съм много изненадана. Добре съм.

— Ще успееш ли да дойдеш? Или да се опитам да взема пътен лист.

— Не — каза Флорънс. — Недей. Аз ще дойда при теб. Но не днес. Наистина не мога. Утре. В къщата. Вечерта. Може да се наложи да ме почакаш. Ще видя какво мога да направя.

— Скъпа, чакал съм близо две години. Мога да почакам още дни. Но сигурна ли си, че си добре? Имоджийн добре ли е?

— Да. Много. Ще се опитам да я доведа.

— Много бих искал. Обичам те, скъпа.

— Да — промълви Флорънс, която с ужас установи, че гласът й започва да трепери. — И аз също. До утре.

Тя избухна в сълзи на радост и облекчение. Най-сетне имаше с кого да сподели вледеняващия си страх от Робърт, неспособността да вземе решение, щеше да се зареди с обичта и смелостта на Джайлс. Не си беше давала сметка до този момент, когато чу гласа му, колко беше отчаяна и самотна. Последните няколко месеца бяха истински кошмар. Робърт беше в Шотландия и макар да не си беше идвал, мисълта, че може да се появи, я караше да изтръпва при всеки шум отвън. Беше се справила някак. Робърт се бе държал мило и внимателно, продължаваше да твърди, че детето прилича на него на тази възраст, никога не се поинтересува за времето на раждането. Опитваше се да поеме малко от грижите за Имоджийн. Флорънс продължаваше да не ги оставя сами, но към края на едноседмичния му престой поне вече не се боеше толкова, че той може да стори нещо лошо на бебето й.

Робърт я любеше всяка нощ, с необяснимо нарастващо желание, сякаш за да наложи все по-категорично своята власт над нея. А тя самата, борейки се да се отдалечи от него, все повече отвръщаше на ласките му. Клариса беше права — властта му над нея бе здрава и страхът бе неразделна част от нея. Когато си замина с джипа, тя продължаваше да се пита дали той бе решил да спази обещанието си и се беше променил и няма нужда вече да се бои толкова много от него. Спомни си обаче заплахата, прокраднала се в гласа му, когато й бе наредил да премести Имоджийн от тяхната спалня. Не се беше променил.

Прекара деня в подготовка на пътуването си до Лондон. Провери разписанието на влаковете и рейсовете и внезапно й хрумна идеята да позвъни на нани Бейнс в селото, която един-два пъти бе седяла при бебето. По-добре беше да се видят първо насаме с Джайлс. Той щеше да види Имоджийн по-късно. Тя изми косата си, изглади единствената си по-прилична рокля и почисти колкото можа палтото си. Изрепетира внимателно подготвената за пред майка си лъжа.

Домъчня й, че не показа малко повече радост и възторг при обаждането на Джайлс, дори не успя да му каже, че го обича, че е страдала за него… но имаше време. Утре ще бъде с него, ще прекарат заедно часове, дни, седмици. Ще имат достатъчно време за нежност, клетви, обещания. А може би ако вземат решение какво да правят, ще може да го доведе и в Уилтшър и дори ще бъдат макар и за кратко като семейство. Флорънс бе радостно възбудена, трепетна от предстоящата среща. След обяда тя усети, че Имоджийн е особена, плаче без повод и отказа да яде сладкиша, който иначе обичаше.

Детето й се стори горещо и неспокойно. Флорънс й премери температурата. Беше малко над 38 градуса. Телефонира на лекаря, който предположи, че става дума за някое зъбче и поръча на Флорънс да я окъпе с хладка вода. Докторът се появи едва към шест вечерта. Имоджийн вече видимо не беше добре, а малкото й личице се бе покрило с червен обрив.

— Я да погледна гърлото — рече лекарят. — Така си и мислех, дребна шарка. Неприятно. Дръжте я в леглото, в затъмнена стая. Очите са изложени на риск. Обтрийте я с влажна гъба. Кризата ще мине след няколко дни.

Няколко дни! Сърцето на Флорънс подскочи. Как щеше да отиде до Лондон сега, да остави бебето си. Имаше пълно доверие на нани Бейнс, но това й се видя немислимо. От друга страна беше обещала да отиде. Джайлс щеше да я чака на стълбите пред дома й в Лондон. Нямаше начин да му съобщи за промяната, да му изпрати съобщение. Не знаеше къде е отседнал, нито пък имаше човек, комуто да има достатъчно доверие, за да го изпрати на срещата, за да го предупреди.

Разтревожена Флорънс позвъни на нани Бейнс с молба да дойде в Прайъри да поседи при Имоджийн, защото детето не е много добре. Нищо страшно, най-обикновена дребна шарка, но било важно да замине за Лондон. Нани не пропусна да отбележи, че детето ще се чувства по-добре, ако е при нея, но обеща при първа възможност да отиде. Флорънс се върна при детето. То беше заспало, но се мяташе в съня си. Децата се оправят толкова бързо, успокояваше се тя. До утре сутринта вече ще е по добре.

Към два през нощта Имоджийн се влоши. За кратко температурата беше спаднала, но сега вече беше почти 39 градуса. Тя седеше в малкото си легло възбудена, крещеше на своя неразбираем език, а очите й се рееха невиждащи. Изплашена до смърт Флорънс отново потърси доктора. Той й обясни, че при дребната шарка не е изключено болният да има халюцинации и подчерта детето да бъде държано на тъмно.

— Обадете ми се пак, ако температурата продължава да се покачва. През другото време я обтривайте с мокри кърпи.

Нощта беше безкрайна. За щастие Мюриъл спеше непробудно, но стоенето сама в мрака, обзета от тревога за следващия ден и за това ще успее ли да се види с Джайлс, й дойде много. Флорънс имаше чувството, че ще полудее. Призори детето заспа за малко, но скоро се събуди, скочи в леглото и заплака. Флорънс й премери температурата и с ужас видя, че термометърът показва 40 градуса. Опита се да даде вода, но детето запищя още по-силно. Флорънс се обади за пореден път на лекаря, който дойде след десет минути.

— Скарлатина — заключи той. — И то в остра форма. За съжаление тя дава поражения в гърлото. Много съжалявам, но трябва да постъпи незабавно в болница. Ще повикам линейка.

Имоджийн бе настанена в изолатор. Не позволиха на Флорънс да остане при нея. Тя стоеше от другата страна на стъклената преграда и с ужас наблюдаваше как детето й плаче. Сестрите проявяваха съчувствие, но имаха много работа и бяха доста резки с нея. Лекарят взе да губи търпение и да се дразни от непрестанните й въпроси, изисквания за внимание и молби да я пуснат да постои при детето.

— Госпожо Грийг — каза той категорично. — Искрено ви съветвам да си отидете у дома. Така те бъде много по-добре и за вас, и за детето ви. Няма да пречите на мен и на персонала ми да се грижим както трябва за момиченцето ви.

— Да си отида вкъщи?! — възкликна Флорънс. — За нито на света! Искам да знам какво става с детето ми, толкова много ли искам? Там е моето дете, което има вид на умиращо — ето защо трябва да ми кажете какво е положението. Трябва.

Лицето на лекаря бе хладно и изразяваше открита неприязън. Очевидно бе отвикнал да дава подробни обяснения на пациентите си.

— Детето ви има остра форма на скарлатина, която се характеризира със сериозна инфекция на гърлото и потенциална възможност за увреждане на бъбреците. Сега по-добре ли се чувствате? Ще минат дни, преди да започне някаква промяна. Не можете да останете тук дотогава, а и известно е, че децата се подобряват по-бързо, когато майките им не са в болницата до тях. Свикват с обстановката, отпускат се и следва подобрение. Моля ви най-искрено, оставете ни. Уверявам ви, че правим всичко, което е по силите ни.

— Ще спра да ви се меся — рече Флорънс, — но няма да си отида. Не можете да ме принудите.

— Госпожо Грийг, това е моята болница и мога да правя тук каквото пожелая.

— А това пък е моето дете и ви казвам, че не можете. Баща ми е адвокат, ще му позвъня и ще го попитам какви точно са правата ми в случая.

— Добре де, добре — отговори сопнато лекарят. — Нямам нито сили, нито желание да споря с вас. Щом имате желание да прекарате дни наред в чакалнята на болницата, моля. Ваша работа. Много скоро ще се изморите, ще огладнеете и вече няма да можете да сте полезна на детето си. Не мога да позволя да останете в отделението, където пречите на работата. Уверявам ви, че знам и правните основания за това. Приятен ден, госпожо Грийг. Чакалнята е на първия етаж 1.

Флорънс се обърна да хвърли последен поглед към Имоджийн. Детето лежеше застрашително спокойно, само празният й поглед се рееше безцелно в затъмненото помещение. Флорънс бе обзета от отчаяние, докато крачеше по коридора към асансьора, имаше усещането, че доброволно оставя детето на смъртта. Докато крачеше по коридорите, видя надпис „Към параклиса“. Влезе в малка стая с олтар и няколко стола. Тя се моли дълго, стори й се, че е прекарала тук часове. Накрая направи нещо, което никога досега не бе вършила. Сключи сделка с Всевишния. Ако той й запази Имоджийн и не позволи тя да умре, Флорънс щеше да остане при Робърт. Никога вече нямаше да се види или да говори с Джайлс.

Мюриъл седеше с Флорънс същата вечер в чакалнята на болницата, докато малкото и крехко тяло на Имоджийн се бореше с болестта. В Прайъри готвачката спеше мирно под въздействието на няколко аспирина и две чаши от шерито на Мюриъл и за нищо на света не можеше да чуе звъненето на телефона. Ако госпожа Боскомб бе дежурна, тя щеше да помогне на мъжа, който се обаждаше от Лондон. Щеше да обясни, че госпожа Грийг е в болницата със своето момиченце и щеше да приеме съобщението, че три седмичната отпуска на лейтенант Хенри е била прекъсната, че той трябвала се върне на кораба си на следващата вечер. Но съпругът на госпожа Боскомб се бе заразил от грип и тя се грижеше за него.

Някъде към полунощ лейтенантът напусна своя пост пред дома на Слоун Авеню и престана да се обажда по телефона на ъгъла. Отправи се с тежки и бавни стъпки към казармите, като се стараеше да се убеди, че странното поведение на Флорънс по телефона и неявяването й на срещата им не означава, че вече не го обича.

Към следващата част или към съдържанието

Пени Винченци Забранени места (18)

Метаданни

Данни

Забранени места

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 17

Пени Винченци
Забранени места (18)