Пени Винченци
Забранени места (33)

Глава 32

Лято — есен на 1945 г.

Отговорът пристигна с обратната поща. Той знаеше, че нещата трябва да се уредят и то бързо.

Моя прекрасна Грейс,

Трудно ми е да ти благодаря за писмото, но зная, че трябва. Не по-малко трудно ми е да ти кажа, че те разбирам, но наистина те разбирам. Знаех, че нещата ще се развият така. Ти си твърде честна и твърде лоялна, за да постъпиш по друг начин. Единственото, за което съжалявам, е че нямахме повече време заедно. Прекарахме такива незабравими мигове. Никога няма да ги забравя. Обичам те, Грейс, и обичта ми не намалява заради твоето решение. Нещо повече, обичам те по-силно заради смелостта ти. Мисля, че не съм способен на такова нещо.

Ще направя всичко, което по силите си, за да облекча положението ти. Няма да правя опити да идвам в Мил Хаус или да се виждам с теб. Толкова съм благодарен на родителите ти, че прибраха момчетата. Вече говорих със старшия офицер и според него ще може да се уреди нещо да ги взема тук при мен. Сигурно ще им е трудно, но така или иначе ще трябва да се местят, а така поне ще бъдем тримата. Убеден съм, че ще се справим.

Все още имам чувството, че сме заедно и това малко ми помага. Спомням си непрестанно как изглеждаш, как звучи гласът ти.

Обичта ми към теб е едно от най-великите неща, които сами се случили в този живот. Ще се чувствам странно без нея, както човек, загубил някой крайник има усещането, че още е там. Прекарвам много време в спомени за това, какво сме си казали и кога, как те целунах за първи път сутринта на Коледа, за деня, в който разбрах, че си бременна и как, когато се събудих в болницата, първият човек, когото видях, беше ти с онези цветя в скута и реших, че сънувам.

Толкова ми е мъчно за бебето. И все си мисля колко смела беше тогава. Седях до теб, наблюдавах те и знаех, че съм неспособен да издържа подобно изпитание.

Предай на сър Клифърд, че го моля да се грижи за теб вместо мен. Той също много ще ми липсва. На момчетата — също. Какъв чудесен приятел бе той за всички ни. Известна утеха е за мен фактът, че ще бъде край теб.

Не искам да свършвам това писмо, сякаш те изтръгват от ръцете ми. Благодаря на Бога, че изобщо не си давах сметка в какво се забърквам.

Обичам те, Грейс. Благодаря ти за всичко. Благодаря ти, че си това, което си.

Бен

Клифърд пристигна от Прайъри, за да донесе някакви документи на Чарлс и я завари на края на моравата, недалеч от живия плет, да гледа с празен поглед към гората, а по лицето й се стичаха сълзи. Тя все още стискаше писмото в ръка. Когато вдигна лице към него, той почти не можа да я познае, така бе изкривено то от скръб и болка.

Той веднага разбра.

— Няма нищо — прошепна нежно Клифърд. — Не ми казвай. Хайде, ела да те прегърна.

Той отпусна скованото си старческо тяло на тревата и я обгърна с ръце. Грейс се впи в него и се разрида неудържимо. Най-накрая, хълцайки попита:

— Не можех да направя друго, нали?

— Не — отвърна той. — Не можеше, ако искаше да си ти.

 

 

— Тук не ни харесва — изтърси Даниъл.

— Млъквай — сряза го Дейвид. — Това е грубо спрямо майката на Грейс.

— Няма нищо — отговори тъжно Грейс. — Разбирам ви. Тя може да ви дразни, но все пак има добри намерения. А и няма да продължи дълго. Баща ви ще ви вземе скоро при себе си. Намерил е някаква къща недалеч от казармата.

— А защо не можем да си дойдем у дома дотогава? Мъжът ти ли не ни харесва?

— Разбира се, че ви харесва, но се получи малко неудобно. Разбра, че съм искала да се омъжа за баща ви и за него е малко тежко да ви вижда в същата къща. Сигурна съм, че можете да му влезете в положението.

— Сигурно — обади се Даниъл. Малкото му лице се сгърчи от усилие да не се разплаче. — Но много ни е мъчно за теб.

— И на мен ми е мъчно за вас.

— Какво стана всъщност? — попита Даниъл. — Не искаш ли вече да се омъжваш за татко? Не го ли обичаш вече?

— Аз… Не мога да се омъжа за него. Не съм свободна. Мислех, че съм свободна, а не съм. Трябва да остана със съпруга си. Длъжна съм да го сторя.

— А обичаш ли го? Вместо татко, искам да кажа.

— Обичам го — думите едва се отлепяха от устните на Грейс. — Но не вместо баща ви.

 

 

Тя не знаеше какво точно бе очаквала, когато съобщи на Чарлс решението си. Вероятно е таяла някаква надежда, че той няма да иска да бъдат отново заедно, че не вярва нещата между тях да потръгнат и предпочита да скъсат завинаги. Вероятно бе той да заяви, че е безкрайно щастлив от решението й, че ще направи всичко възможно да я направи щастлива. Това, което наистина не очакваше бе хладкото кимване, което последва думите й, и леката бърза целувка по челото.

— Добре — рече той и се върна в дневната. — Много добре.

— Мислех, че е редно да ти кажа — промълви тя, объркана от реакцията му.

— Да, разбира се. Излишно е да ти казвам колко съм доволен. Сега вече можем да започнем да планираме живота си заедно. Тъкмо стана дума, скъпа, налага се да замина за Лондон след няколко дена. Необходими са ми малко прилични дрехи, а и имам да уреждам други делови въпроси. Документите за демобилизация и други неща.

— О! — Тя все още не можеше да се съвземе от хладния прием на нейното съобщение. Усещаше, че не й стига въздух.

— Добре ли си? — попита той.

— Моля? О, да. Мисля, че да.

— Сигурна ли си?

— Ами да. Мислех си, че… Всъщност не зная.

— Виж какво, Грейс — той говореше преднамерено равно и безизразно, — това бе твърде неприятна история. И за двама ни. Но всичко приключи и според мен, колкото по-малко говорим, толкова по-добре. Ще е по-добре, ако загърбим всичко.

— Но се радваш… Нали?

— Казах вече, че ми е приятно, скъпа. И зная, че си направила верния избор, както и ти самата го знаеш. Не бива всичко да се превръща в голяма драма. Защо не дойдеш с мен в Лондон? Ще можеш да напазаруваш някои неща, да отидем на някое представление. Би искала, нали?

— Не, не мисля. Някой друг път. Благодаря ти.

— Друг път тогава.

Същата нощ тя дълго плака, зарила лице във възглавницата.

 

 

— Бих искал да променим някои неща в къщата — подхвърли един ден Чарлс.

— Какво например?

— Ами най-вече кухнята. Има доста очукан вид вече. Да купим нов бойлер, да заменим всичките тези рафтове с шкафове. А ако успеем да се снабдим с някакъв плат, да подменим тапицерията на столовете и на канапето в дневната. Всичко вече е овехтяло.

— Не съм забелязала — отбеляза тя. Мислеше си колко щастлива е била в тази стая с овехтелите мебели.

— Нищо чудно, скъпа, свикнала си. И след като говорим за къщата, мисля, че е крайно време кучетата да стоят навън. Най-добре в колибка, но може и в бараката за градински сечива. Истински абсурд е да се мотаят в кухнята.

Господин Блекстоун се залови с градината. Футболните врати на момчетата бяха измъкнати, лехите — оправени. Тенискортът щеше да бъде възстановен. Продадоха Флоси на господин Дън — Грейс, която бе сигурна, че никога няма да изпита каквато и да е привързаност към козата, проля много сълзи след каручката на господин Дън.

Поне кучетата останаха в кухнята.

 

 

— Чарлс, не мислиш ли, че е редно да се свържем с госпожа Барлоу? — попита тя един ден. — Сигурно се чувства отвратително, а и може да й разкажеш малко повече подробности, какво всъщност се е случило.

— Сигурен съм, че са й изпратили вече пълен доклад. А и не съм убеден, че има смисъл да повтаряме отново всичко отначало, да ровим стари рани.

— Няма как да е получила такъв доклад, нали никой друг, освен теб, не знае какво наистина се е случило. Тя би искала да научи нещо и от теб, след като си последният човек, който…

— Грейс, там е работата, че дори аз не зная какво се е случило с него след това. При това не мисля, че подробностите ще я накарат да се почувства по-добре. Дори напротив. А сега може ли да прекратим този разговор?

 

 

Сандра Мередит бе излязла на пазар, когато капрал Мередит се прибра у дома. Често се случваше мъже да влизат в домовете си с надеждата, че ги чакат като герои, а да се окаже, че домът отдавна е празен. За разлика от повечето, Брайън Мередит разбра. Ясно бе, че след като няма конкретна информация кога точно мъжът й ще се демобилизира, след като нито тя, нито майка й, нито който и да е от приятелите им имат телефон, тя няма как да знае в кой миг той ще се появи.

Когато се прибра изморена до смърт с тежките торби, влачейки и малката Диърдри, тя завари чайника на печката, масата сложена за чай и Брайън, който четеше внимателно „Дейли Мирър“, сякаш никога не бе заминавал.

— О, Господи! — възкликна тя. — Господи…

— Не, не съм Господ — усмихна се той весело. — Аз съм Брайън. Твоят съпруг. Здравей, Сан.

Сандра пусна торбите и се хвърли на врата му.

— Кой е този човек? — попита момиченцето, обзето от подозрения и ревност.

— Баща ти, Диърдри — промълви Сандра през сълзи и смях. — Баща ти, когото никога не си виждала.

Доста по-късно, когато тя стана, за да направи по чаша чай за двамата за освежаване и да нагледа своето момиченце, тя попита:

— Какъв е този пръстен в нещата ти, Брайън?

— Беше в ръката на един нещастник, който умря, докато бягаше. Мислех си, че жена му би искала да го получи, ако успея да се върна жив. Не биваше да го взимам, но никой не ме видя. Мислех си, че ще се опитам да я намеря и да й го върна.

— Как ще я намериш?

— Взех името му. Вероятно чрез Министерството на войната.

— Добро момче си ти, измамнико — усмихна му се тя.

— Не чак толкова добро, колкото си мислиш, госпожо Мередит. А сега ще се върнеш ли в леглото по своя воля или да дойда и да те довлека обратно тук?

 

 

— Много мило — отбеляза Чарлс. — Наистина много мило.

— За какво става дума?

— Семейство Дарби-Смит ни кани на вечеря. Голямо събиране, облекло официално, по случай завръщането на Норман и рождения ден на Даяна. Ще бъде забавно, нали?

— Сигурно — отговори Грейс.

— Винаги съм харесвал Даяна, много е хубава, а е и доста смела жена. Срещахте ли се често, докато отсъствах, скъпа?

— Не — отговори Грейс. — Нито веднъж.

Тя предложи на Чарлс да се върне в общата им спалня. Не виждаше сериозно основание да го отлага. Колкото по-скоро минеше и през това изпитание, толкова по-добре. Тя се отби в Клиниката за планиране на семейството, за да проверят мембраната й. Един нов, доста млад лекар й препоръча да я сменят. Каза й, че е имала късмет, че не е забременяла със старата.

— Личи си, че е стара — усмихна се лекарят. — Изглежда доста изхабена. Госпожо Бенет, добре ли сте? Ето, вземете да избършете очите си. Има ли нещо, което бихте искали да споделите с мен?

— Не — каза Грейс. — Добре съм. Благодаря ви.

 

 

Заяви на Чарлс, че дори не й се мисли за деца за известно време.

— Добре, скъпа — рече той. — Може би следващата година.

— Може би.

 

 

Чарлс упорито отказваше да говори за преживяното по време на войната. Отвореше ли се дума, веднага ставаше напрегнат и тайнствен. Очевидно това бе неговата своеобразна защита. Тя знаеше колко много е изстрадал, че е било ужасно. Той често ставаше мрачен, отдаваше се на внезапна меланхолия и тъга и редовно страдаше от безсъние и депресия. За всичко това тя му съчувстваше и го разбираше, единственото й желание бе той да споделя с нея своите тревоги и да говори за онова, което е бил принуден да понесе. Но той отказваше. И докато други мъже разказваха на масата небивалици за войната (обикновено с елемент на самоирония и цензурирани съобразно компанията и случая), той мълчеше тъжно и много рядко някоя история се изплъзваше неволно от устата му.

Една вечер разговорът се завъртя около историята с неговото „велико“ бягство, както бяха започнали да го наричат, и за кошмара да бягаш сам месеци наред.

— Как успя да не полудееш? — попита го някой.

— С огромно усилие — отвърна Чарлс. А когато смехът на присъстващите стихна, той додаде: — Всъщност не е толкова трудно. Стига да свикнеш с това. Поне е тихо наоколо.

— Тогава защо се насочи към Испания — попита една жена. — Все пак Швейцария е била по-близо?

— Границата бе много внимателно охранявана — обади се един червендалест мъж на име Мик Дънстън, чиято съпруга Грейс не харесваше. — Не съм ли прав, Чарлс?

— Така е — отговори Чарлс. — Бях се насочил към посолството ни в Мадрид, което бе неофициално — неутрално. Поне така бяхме чули. Имаше шанс да се измъкнеш с някой от камионите с продоволствие към Гибралтар.

— Чувах за тази възможност — обади се Дънстън. — Но местата били твърде малко. Зависело от чина. Полковниците се оправяли добре за разлика от напралите, които никой не поглеждал.

— Глупости — остро реагира Чарлс. — Това няма нищо общо. Става късно, а утре имам тежък ден. Грейс, мисля, че е време…

— Да, разбира се — тя бе станала с искрено облекчение. Възмутена, че тези хора не искаха да разберат колко му е тежко да говори за това време.

Дни след това тя го попита много предпазливо защо не желае да разговаря за преживяното дори с нея.

— Грейс — започна той с безкрайна умора в гласа, — беше такъв ад, че най-добре е да не говоря за това. Не желая да се връщам дори в спомените си към това време.

— Прав си, но си мисля, че много по-лесно ще го забравиш, ако говориш, ако го извадиш по някакъв начин навън.

— Много те моля да ми спестиш всичките тези глупости. Нямаш и най-малката представа за какво говориш и честно да ти кажа, дори ми е обидно, когато повдигаш тези въпроси.

— Прощавай — отговори Грейс.

 

 

Сексът с Чарлс се оказа кошмар. Тя не изпитваше никакво удоволствие. Изобщо не го искаше. Струваше й се, че това би било истинска измяна по отношение на Бен. Но и механичният отклик, който преди Чарлс успяваше да предизвика, вече не се получаваше. Опитваше се да се преструва, колкото да му достави удоволствие. Но нищо повече.

 

 

Анджела Барлоу започна сериозно да се опасява, че ще се срине психически. Винаги бе смятала, че е силен и уравновесен човек. И го беше доказала неведнъж по време на войната, докато се грижеше за голямата къща, за овдовялата си майка и четирите си деца и работеше часове като доброволка в местната болница в Сайрънсестър. Тя бе останала през всичкото това време спокойна и бе запазила оптимизма си, дори след като получи съобщението, че съпругът й, лейтенант полковник Барлоу, е взет в плен в Италия в началото на 1944 г. Но дългото очакване в края на войната, завършило с писмо от Военното министерство, че за съжаление поради объркване в идентичността с друг офицер, те не са успели да й съобщят, че съпругът й е бил убит по време на бягство от един конвой в Италия, вече окончателно я срази. Тя не се отдаде на горчивина и яд към съдбата. Тя винаги бе била добра християнка и не подлагаше на съмнение божията воля, но не можеше да не признае, че остана с някакво тежко неудовлетворение от изхода на събитията и от липсата на информация. Опитваше се да се примири, но мисълта как нейният любим Колин бе загинал и колко е страдал, смущаваше съня й и не й даваше мира.

Реши, че ако не предприеме свое собствено разследване, ще загуби разсъдъка си.

Джайлс и Флорънс се ожениха съвсем безшумно в гражданското. Той получил работа — свиреше на пиано и пееше в някакво ревю. Флорънс пламенно канеше всички да отидат и да го видят.

„Можеш да отседнеш у нас — пишеше тя на Грейс, а и ще е прекрасно да се видим отново. Клариса и Джак също ще дойдат. Обадих се и на мама и татко. Когато се видим, ще ти кажа всички новини. Предай моята обич на Чарлс.“

— Господи — въздъхна Чарлс, — налага ли се да присъстваме? Толкова мразя тези представления. И ако той не е добър, ще има да се притесняваме.

— Да, налага се — категорична беше Грейс. — Щом мога да отида на вечеря у Дарби Смит, значи и ти можеш да присъстваш на премиерата на своя зет.

— Това е различно.

— Чарлс — рече Грейс строго. — Изобщо не е различно.

 

 

Клифърд заяви, че с удоволствие ще отиде, Мюриъл се извини, че е много заета.

— Направо недоумявам, как ще намериш време, Грейс. Точно сега, когато Чарлс се опитва да изгради практиката си отново.

В крайна сметка Клифърд успя да я убеди и тя да отиде в Лондон.

 

 

Флорънс и Джайлс си бяха купили чудесна малка къща близо до Уолтън Стрийт.

— Нали е чудесна? — възторжено я посрещна Флорънс и я разцелува сърдечно. — Толкова се радвам да те видя отново, Грейс. Но ти наистина изглеждаш ужасно.

— Благодаря ти — засмя се Грейс. — Все същата си, Флорънс.

Чарлс и Клифърд имаха работа в лондонския офис на своята кантора. Флорънс и Грейс останаха в малката градина, за да изчакат новата бавачка на Имоджийн да я доведе от училище.

— Наложи се да предам фронта на бавачките — призна Флорънс. — Особено като се има предвид, какви са последните ми планове за бъдещето.

— А те какви са?

— Политиката. Не се смей.

— Нямам такова намерение — отговори Грейс.

— Познавам тази твоя усмивка. Не можеш да ме излъжеш — рече Флорънс. — Започвам от участие в местното управление, а после ще видим. Знам, че няма да е лесно, но смятам, че това е начин да приложа уменията си.

— Звучи ми чудесно — въздъхна тъжно Грейс.

— А ти?

— Започвам да свиквам.

— Нямаш вид на свикнала.

— Не ми се говори за това — рече Грейс.

 

 

С Клариса и Джак се срещнаха в театъра. Клариса бе както винаги ослепителна, с рокля от черно кадифе, с леко закръглени рамене и леко разширяваща се пола. Флорънс бе с изключително елегантна рокля от зелено жарсе, която очертаваше хубавата й фигура и прекрасен лисичи кеп с глава и опашка от лисица. Грейс с болка осъзна, че прилича на бедна роднина от провинцията със своята стара рокля от морскосин креп и вълнено палто. Беше разстроена от този факт, докато не видя как хората се заглеждат в лицето на Джак, а той им се усмихваше ведро. Ако не беше видяла здраво стиснатите му юмруци в джобовете на вечерното сако, щеше да си помисли, че това наистина не го засяга.

 

 

Представлението не беше много добро, но затова пък Джайлс бе наистина чудесен. Чарът и талантът му искряха на сцената. С неговата поява музиката зазвуча по-добре, текстовете изглеждаха по-малко банални. След представлението изпиха по едно питие в гримьорната му, а после всички отидоха на Уолтън Стрийт.

— Наистина се почувствах прекрасно — възкликна Клариса. — Какво приятно изживяване в нашия мизерен живот, Джайлс.

— Знаеш какъв съм — усмихна се Джайлс, който вече беше доста пиян. — Аз самият съм едно голямо преживяване.

Грейс настръхна.

— Клариса, мила — обади се Клифърд, — как можеш да наречеш своя живот мизерен?

— Защото не знаеш много неща — отговори тя. — Целият ден прекарахме с Мей да мием и търкаме стените на онази мизерна дупка, която наричаме свой офис. Заслужаваше си, разбира се, защото ще стане чудесно.

— Коя е Мей? — попита Чарлс.

— Моята бизнес партньорка. Приятелка от службата при военноморските сили. Минахме заедно през цялата война. А оттам и името на фирмата ни „Мариса“. Схващаш ли?

— Да, благодаря за помощта — отвърна той. — Толкова мога да съобразя.

— Не бива да се забравя, че тя беше причина ние с Джайлс да се съберем отново — обади се Флорънс. — Трябваше да я поканим тази вечер, Клариса.

— Друг път — побърза да отклони темата Клариса.

— Като си помисля само, че за малко щяхме да се разминем — потръпна Флорънс.

— Да не мислиш, че толкова лесно щях да се откажа?

— И въпреки това — не спираше Флорънс. — Мей те среща и по една случайност си спомня името ти и се сеща да се обади на Клариса.

— Чакайте малко — обади се Чарлс. — Съвсем се обърках. Какво всъщност се случи?

— Беше едно от онези невероятни съвпадения — рече Джайлс. — Бяхме акостирали в Дартмът и по една случайност срещнах в едно заведение Мей Потър и се заприказвахме…

— А той го може — засмя се Флорънс с обич. — Също като Клариса.

— Много хора твърдят, че сме като брат и сестра.

Настъпи неловко мълчание.

— Едва ли са толкова много, Джайлс. Твърде малко са онези, които дори са ви виждали заедно.

В тишината спокойно и уверено прозвуча гласът на Грейс:

— Ами аз например. Приликата между тях ме порази в първия миг, в който видях Джайлс. Просто не можех да повярвам на очите си. Защото вие и в лице си приличате. А също и… — Тя потърси с поглед Клифърд, който вече дремеше, отпуснал плава на гърдите си.

— На Клифърд също му направи впечатление. Нали, Клифърд?

— Какво, скъпа моя? — попита той, както обикновено. — О, да, да, разбира се.

Стъписана в първия миг от сръчността на Грейс, Клариса първа се окопити и се обърна към Мюриъл.

— Мо, мила, дали не е време да заведем този прекрасен човек в леглото. Боя се, че още малко и ще се наложи да го носим на ръце, а никой от нас не е достатъчно трезвен. Аз самата съм много изморена. Дали и ние да не си вървим, Джак? Джайлс, представлението бе чудесно. Още веднъж благодаря за поканата. Нали може да те целуна?

Грейс си даде сметка, че оттук нататък върху щастието на Флорънс ще легне лека сянка.

 

 

Малко по-късно Флорънс дойде в кухнята при Грейс. Изглеждаше бледа и много изморена.

— Грейс, може ли да те попитам нещо?

— Да, разбира се. Само да те предупредя, че съм страшно изморена и не отговарям, ако изтърся някоя глупост.

— Ти никога не говориш глупости. Точно за това искам да те попитам нещо.

— Добре.

— Питам се… Всъщност, мислиш ли, че може да е имало нещо между Джайлс и Клариса? Преди си мислех, че си въобразявам, но пък винаги са малко странни, когато са заедно, а и забележката, която Джайлс подхвърли тази вечер, че много хора смятат, че си приличат. Не мислиш ли, че е странно? Откъде Мей знае името му, след като никога не са се срещали. Аз не бих се учудила, ако е имало нещо. Ти как мислиш? Не бих го понесла. Наистина. За мен няма нищо по-важно от доверието.

— Зная това — отговори Грейс, която неведнъж бе страдала от пословичната непосредственост на Флорънс. — Но аз…

— Работата е там, че ти имам пълно доверие. Вярвам, че ти си много честен човек, а вярвам и на преценката ти. Така че, ако знаеш нещо…

Грейс потрепери. Къде беше чувала такива думи? О, да. От устата на Робърт, когато се опитваше да я накара да му каже къде е Флорънс. Противният, отвратителен Робърт, който бе причинил толкова страдания на Флорънс. Сега тя беше много щастлива. Грейс си даде сметка, че в ръцете си държи щастието й. Трябваше да излъже и то убедително, за да я спаси. Флорънс беше права, че Грейс по природа е честен човек. Ако не беше така, най-вероятно сега щеше да е с Бен. Мразеше лъжата и двусмислието и също като Флорънс имаше нужда да вярва на хората. Липсваха й умения да измисля и поддържа лъжи.

— Грейс! — събуди я гласът на Флорънс от унеса й. — Знаеш нещо, нали? Трябва да ми кажеш.

— Не. Флорънс — спокойно и твърдо заяви Грейс. — Нищо такова не знам. Просто си въобразяваш. Аз вдигнах телефона, когато Мей се обади в онази сутрин и искаше да говори с Клариса. Клариса не беше дошла още и аз приех съобщението. Нямаше никакво съмнение, че те двамата с Джайлс току-що са се срещнали и то съвсем случайно. Тя не спираше да бърбори — колко странни са понякога съвпаденията, попита ме дори дали не знам името му, за да провери. Моля те, не се навивай. Радвай се на Джайлс и на това, което имаш.

Докато говореше, тя усети как голяма буца се надига в гърлото й. Опита се да не се разплаче, но мисълта за Бен, умората от вечерта и огромната лъжа, която току-що се наложи да изрече, всичко това й дойде много и тя буквално се срина. Подпря се на кухненската маса и избухна в плач.

— Господи — разтревожи се Флорънс. — Грейс, мила, недей, моля те. Толкова съжалявам, нека ти дам нещо за пиене, ето ти и носна кърпа. Толкова съжалявам!

— По-добре не ми давай нищо за пиене — промълви Грейс между две изхълцвания. — Последния път, когато ми наля, повръщах до зори.

— Права си. Тогава какво? Чай?

— Не се тревожи. Ще се оправя. Най-добре да се качвам, иначе Чарлс ще слезе тук. Господи, не мога да застана пред него точно сега.

— Знаеш ли, иди да се изкъпеш в банята на детската стая и ако искаш си легни в малката стаичка. Ще кажа на Чарлс, че си имала силно главоболие, така че да те остави на мира. Ще ме послуша.

— Но това няма да е истината, Флорънс — усмихна се през сълзи Грейс.

— Да, зная, но дори аз понякога лъжа по малко. Толкова съм ти благодарна, че си поговори с мен. Чувствам се значително по-добре.

— Радвам се.

 

 

Отпуснала се най-сетне в малкото легло, тя се замисли за това, което бе направила. Излъгала бе умело и то неведнъж. На сутринта ще трябва да сподели с Джайлс и Клариса какво точно е казала и дано Флорънс не задава повече въпроси. Толкова необичайно бе всичко това за нея. А може би грешеше. Даваше си сметка какви значителни промени бяха станали със самата нея през изминалите няколко години. Вече губеше представа каква е всъщност. Още по-малко знаеше каква ще бъде.

На закуска Чарлс бе начумерен, че не е спала при него. Мъчеше го и махмурлук. Флорънс и Джайлс, напротив изглеждаха щастливи, усмихваха се един на друг през масата, докосваха уж случайно ръцете си. Това смущаваше още повече Чарлс.

— Какво става с твоите занимания по музика, Грейс? — внезапно попита Джайлс. — Беше ми споменала, че искаш да запишеш курс за учителка по пиано.

— Това е било преди аз да се прибера у дома — побърза да уточни Чарлс. — Сега няма да има време за…

— Подадох документи, Джайлс — отговори Грейс, правейки се, че не чува забележката на Чарлс. — Чакам резултатите. В Солсбъри има много добър колеж, а и е съвсем наблизо, така че е много удобно.

— Чудесно! — възкликна Джайлс. — Много жалко ще бъде да се пропилее такъв талант, нали, Чарлс?

— Да, вероятно — измърмори той.

Клифърд имаше среща със сина си в „Лъндън Ин“.

— Защо не се разходиш по магазините — предложи Чарлс на Грейс. — Купи си няколко нови рокли. Гардеробът ти доста се е изтъркал.

— Благодаря — отвърна тя и отново усети как сълзи започват да парят очите й.

— Скъпа, аз…

— Чарлс, ти защо не вземеш да тръгнеш най-сетне — остро го прекъсна Флорънс. — Вярвам, че Грейс ще успее да се погрижи за себе си през тези няколко часа. — Прасе — промърмори тя, когато най-сетне излязоха навън. — Грейс, сигурна ли си, че…

— Млъкни, Флорънс — яростно я прекъсна Грейс. — Не искам да говоря затова. Искам да стигна до военното министерство. Кажи ми как да стане.