Пени Винченци
Забранени места (34)

Глава 33

Зима — пролет на 1945–1946 г.

— Какво ще кажете да отидем да живеем в Австралия? — попита Бен.

— Австралия ли? Ами чудесно — отвърна Даниъл.

— Не знам — изсумтя Дейвид. — Защо Австралия?

Защо ли наистина? Защото вероятно е ново начало. Защото е толкова далеч от Грейс, че тя постепенно ще се превърне в непостижим сън. Няма да съществува никаква възможност да се срещне с нея случайно. Няма да лежи по цели нощи, подложен на неустоимото изкушение да отиде да я види. Страната е млада, никой няма да се интересува от социалния му произход, ще го приемат такъв какъвто е и ще съдят за него по това, което умее. И никой няма да му съчувства.

В известен смисъл съчувствието бе онова, което го смазваше. Момчетата имаха най-добри намерения, стараеха се да го развеселят, да го убедят да излезе с тях, пробутваха му млади жени. И подведен от доброто им желание, той изпитваше нужда да излезе с тях, да се напие, да се посмее. Една вечер така се напи, че се събуди в чуждо легло със застаряваща проститутка в стая над някаква кръчма. Друга вечер пък удари старата си кола в едно дърво. Чудо беше, че не се преби. Вероятно това трябваше да го успокои, но той не търсеше смъртта единствено заради момчетата си.

Децата му се струваха ту добри, ту трудни. След като се установиха в крайна сметка в Тидуърт, той ги накара да седнат една вечер, за да си поговорят. Обясни им, че много е обичал Грейс и тя него — също, но е трябвало да се разделят. И двамата били нещастни и най-вероятно ще има дни, в които няма да се държи добре, за което предварително им се извинява, но все някак ще трябва да минат и през това.

— Няма ли да можете да се виждате понякога, за да се развеселяваш? — бе попитал Даниъл.

Бен отговори, че това е невъзможно. Така само щели да влошат още повече нещата.

— Ами тогава ние ще те веселим — бе заявило момчето. Бен само го прегърна в отговор.

Даниъл винаги е бил много смел и добродушен. В сравнение с Дейвид на него му беше по-трудно, защото се наложи да смени училището си, а и бе по-силно привързан към Грейс. Беше едва на четири, когато отидоха да живеят при нея. За него майка му бе един мъгляв спомен. Грейс, с нейната доброта, мекота и способност да се досеща за какво мисли той, страшно му липсваше, но той се стараеше да не го показва. Смяташе, че така на баща му ще бъде по-леко.

Основното чувство, което владееше Дейвид в момента, бе нетърпението. Младата му душа се гърчеше в предпубертетни терзания, затворил се бе в себе си и отчаяно се бореше с предметите в училище (Клифърд вече го нямаше и не можеше да му помага). Момчето не можеше да разбере защо възрастните не успяват да се оправят със своите проблеми. Искрено и отчаяно намрази Чарлс от първия ден, в който го видя в Прайъри, и така и не можеше да проумее как е възможно нежен и чувствителен човек като Грейс да се омъжи за толкова неприятен мъж. Дейвид осъзна в същото време, че баща му е по-слаб човек. Ако беше на мястото на Бен, той щеше да се опита да си запази Грейс. Отрицателното отношение на баща му към всичко в този период го потискаше. Попита го дали ще продължи подготовката си за учител, но отговорът бе отрицателен. Според Дейвид Бен трябваше да упорства поне в това. Може да е в напреднала възраст, но все с нещо трябва да се занимава, а не само да страда за Грейс. Според Дейвид оставането в армията беше добър вариант, но бяха казали на баща му, че заради раната в рамото, това е невъзможно.

— А ти какво ще кажеш за Австралия? Искаш ли да заминеш? — попита го брат му.

— Не — отвърна лаконично Дейвид. — Тъкмо успях да се сприятеля с някои нови момчета. Не ми се започва отново.

— Но там ще е страхотно. Ще можем да ходим всеки ден на плаж, а и татко ще започне да се държи по-нормално.

— Да, вероятно. Но мога да се обзаложа, че няма да заминем. Нищо няма да излезе и от това, както и от всичко друго, за което татко си приказва.

— Мъчно ли ти е за Грейс?

— Да, разбира се.

— Зная, че татко не иска да я вижда, но защо ние да не можем?

— Не знам. Оня отвратителен неин мъж няма да ни пусне.

— А защо да не се срещнем в Солсбъри например. Ще попитам татко.

Бен отговори, че вероятно това може да стане, стига и Грейс да иска да ги види.

— Напиши й. И тя ще измисли някакъв начин. Но знаеш, че аз не мога да се срещна с нея.

— Знам бе, тате.

— Нищо чудно да няма желание да се срещне с вас.

— Не виждам защо.

 

 

Грейс позна веднага почерка на Даниъл. Тя бързо мушна писмото в джоба си и изчака Чарлс да излезе. Прочете го няколко пъти и написа отговор, като им определи среща за чай в „Беър“ в Солсбъри.

 

 

— Днес може да закъснея — съобщи тя на Чарлс. — Ще имам допълнителен урок по пиано.

Той я изгледа и въздъхна.

— Надявам се това да не трае още дълго. Когато се съгласих да поемеш този курс, ти ми обеща, че той по никакъв начин няма да се отрази на съвместния ни живот.

— Не ставай смешен, моля те — възрази Грейс. — Каква разлика има дали ще взема автобуса в шест или в шест и половина? Не мисля, че това може да попречи по някакъв начин на брака ни. А ако попречи, то тогава причината е другаде. Но ако имах кола…

— Грейс, не можем да си позволим две коли в момента. Вече ти обясних, че когато работата ми се разрасне, може би ще…

Грейс предпочете да замълчи. Тя много добре знаеше, че това няма нищо общо с финансовото им състояние, той просто не желаеше да й даде свободата, която една кола осигурява. Той нямаше представа, че през цялата война тя беше карала неговата кола, без да е взимала уроци. Грейс предпочиташе мъжът й да не знае това засега. Пазеше го за момента, когато щеше да се наложи да го изненада.

Бе купила подаръци за момчетата — комплект железопътни линии за Даниъл и фотоапарат втора употреба за Дейвид. Носеше им снимка на Даниъл с Флоси и Шарлот, поставена в рамка.

Не ги беше виждала от шест месеца, сърцето й биеше развълнувано, сякаш щеше да се среща не с тях, а с баща им.

Децата влязоха във фоайето на „Беър“, като се оглеждаха неспокойно. Дейвид бе пъхнал ръцете си дълбоко в джобовете, все едно че изобщо не го интересува. Тя се изправи и ги повика.

Даниъл се хвърли в прегръдките й.

— Грейс, Грейс, колко се радвам, че те виждам!

— И аз много се радвам. Колко си пораснал само!

— Много ни беше мъчно за теб — продължаваше Даниъл.

— И на мен ми беше мъчно за вас. Здравей, Дейвид.

— Здрасти. — Той важно подаде ръка и се здрависа.

— Пораснал си — усмихна се тя. — Как е училището?

— Добре, благодаря.

— Вече си втора година, нали?

— Да.

В началото и тримата се чувстваха малко неловко, но след чая и бисквитите се поотпуснаха, децата се разбъбриха: Дейвид бил приет във футболния отбор; Даниъл си имал хамстер, скоро щели да се местят в друга къща; баща им напуснал армията, имал вече нова работа в някаква фабрика.

— Каза да ти предам, че е добре — рече Даниъл предпазливо. — Нищо повече. И каза да те питаме ти как си.

— Предайте му, че съм добре. Разбра ли ме?

— Да — ухили се той насреща й.

След чая излязоха в преддверието.

— Ще кандидатствам за стипендия тази година — съобщи Даниъл, настанявайки се плътно до нея, така че тя да го гушне, нищо, че беше голямо момче.

— Знам. Смяташ ли, че ще се справиш?

— Не знам.

— Няма да се справи — рече Дейвид и брат му го ощипа. — И дори да успееш, няма да стане, щом ще ходим в Австралия.

— Австралия ли? — попита Грейс. Ударът бе толкова изненадващ, че тя помисли, че всеки момент ще загуби съзнание. — Ще заминавате за Австралия, така ли?

— Това е идея на татко. Но на нас не ни се ходи.

— На мен пък ми се ходи — изтърси Даниъл. — Само дето няма да можем да те виждаме.

 

 

Тя ги изпрати до автобуса им. Даниъл бе във възторг от снимката.

— Навсякъде ще я нося с мен. Дори и в Австралия. Най-вече там.

Докато чакаше своя автобус на спирката, Грейс видя, че към нея приближава колата на Чарлс. Той й помаха да се качва.

— Здравей — поздрави го тя.

Мъжът й мълча известно време, но най-накрая се обади:

— Какво си мислиш, че правиш?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид момчетата. Видях те, като ги изпращаше на автобуса. Без да ми кажеш, без да ме попиташ.

— Чарлс!

— А с баща им видя ли се? Кажи де?

— Не! — Тя почти се забавляваше от неговия гняв. — Разбира се, че не съм. И няма да се виждам с него, щом съм ти дала дума.

— Като че думата ти има някаква стойност.

— Чарлс, престани. Това е възмутително.

— Защо, за бога, искаш да се срещаш с тях? Защо?

— Защото ми липсват. Обичам ги и…

— Обичаш ли ги? — Гласът му бе наситен с искрено презрение. — Тези две гаменчета? Деца от Ист Енд? Ама ти…

— Спри колата — просъска Грейс. — Веднага спри. Аз така или иначе ще сляза.

— Няма да слезеш.

— Чарлс… — Тя сложи ръка на дръжката.

Чарлс я изгледа и натисна спирачката.

— Никога, никога не си позволявай да наричаш така тези момчета. Разбра ли ме? Толкова дълго те бяха всичко за мен и аз много ги обичах. Продължавам да ги обичам.

Настъпи дълго мълчание.

— Не мога да повярвам, че не искаш да разбереш защо съм разстроен. Ако искаш, слез.

Тя се поколеба за миг.

— Не, няма нужда. Оставам. Да си вървим.

Докато стигнаха Мил Хаус, Грейс бе успяла да се потопи в чувството си за вина.

 

 

— Съжалявам, че избухнах така — каза тя на Чарлс много по-късно същата вечер, след като бяха вечеряли и седяха в дневната. — Просто не помислих, че това може да те разстрои. Но…

— Няма нищо — хладно я прекъсна той. — Приемам извинението ти.

През нощта той поиска да се любят и както винаги, когато беше разстроен, беше по-внимателен, по-чувствителен от обикновено. Стана почти както трябва. Когато свърши, той каза:

— Съжалявам, ако съм те засегнал днес следобед. Просто бях много развълнуван. Развълнуван и поразен.

— Да, сигурно — лаконично приключи тя разговора.

 

 

Чарлс се бе опитал да я накара да се откаже от учителстването.

Няколко пъти бе повторил, че ако трябва да работи в училище, защо това да не бъде „Сейнт Едуин“ в Уестхорн. Грейс бе заявила категорично, че няма намерение да си губи времето с деца, които са заобиколени с музика и че тя ще помага на госпожица Мъртън, дотогава, докато тя има нужда от нея.

 

 

— Тревожа се за Елспет Дън — подхвърли един ден на тръгване госпожица Мъртън.

— Защо?

— Нали разбра, че не е спечелила стипендията?

— Да. Научих. Бях доста изненадана, но…

— Аз обаче не бях. Умът й е само в музиката и е доста зле с правописа и смятането. Все едно, сега е в редовно училище и разбрах, че не й харесвало твърде. Та си мислех, че ако може да продължи с уроците, би могла…

— Разбира се — не я остави Грейс да се доизкаже. — Ще отида да я видя.

 

 

Елспет тъкмо слагаше масата за чай. Когато видя Грейс, момичето пламна от удоволствие.

— Здравейте госпожице — поздрави тя.

— Здрасти, Елспет. — Момиченцето си бе останало дребно и имаше вид на деветгодишно. Единственият признак за пубертета й беше съзвездието от пъпки около и върху носа. — Как върви училището?

— Горе-долу.

— Продължаваш ли с музиката?

— Само в редовните часове. Учителката не е много симпатична.

— А пианото?

— Не се занимавам с него.

— Колко жалко. Знаеш ли, защо не идваш у дома веднъж седмично след училище? Може да продължим с уроците. А стига да искаш, винаги можеш да се упражняваш у нас.

— Госпожице! — Личицето на момичето стана толкова аленочервено, че пъпките се загубиха в общата червенина. — Би било чудесно! Все пак ще трябва да попитам татко.

— Сигурна съм, че той няма да има нищо против. Може да му кажеш, че на мен неговото сирене ми липсва толкова, колкото на теб — уроците. Той ще разбере за какво става дума.

— Добре, госпожице.

 

 

— Колко мило наистина — възкликна Анджела Барлоу.

— За какво говориш, скъпа? — попита майка й. Тази сутрин бяха станали по-рано от обикновено, защото Анджела беше дежурна в болницата, а преди това трябваше да заведе двете момиченца на училище. Момчетата вече бяха излезли, а най-големият бе в училището в Уелингтън. От армията плащаха всичките му такси.

— Имам писмо от Грейс Бенет. Жената на офицера, с когото стана объркването на самоличността на Колин. Много хубаво писмо. Пише, че иска да ме посети. — Тя избърса с опакото на ръката си изплъзналите се сълзи и продължи с разтреперан глас. — Ако знаех поне някакви подробности, мисля, че щеше да ми е по-леко.

 

 

И за Грейс, и за Анджела Барлоу най-удобно бе да се срещнат в Лондон. Освен това Анджела трябвало да купи някои неща за по-голямата си дъщеря Сара, която след Коледа трябваше да постъпи в друго училище.

Грейс много държеше Чарлс да не разбере за тази среща; чудесно знаеше, че това щеше да го вбеси. Обясни му, че иска да се види с Флорънс и Имоджийн.

— Кръстница съм и все пак, а не съм виждала детето от много време.

Чарлс заяви, че и Господ да слезе, едва ли ще успее да направи нещо за доброто възпитание на Имоджийн.

 

 

Грейс чакаше Анджела в хотела на Чаринг Крос. Чувстваше се неспокойна. Незнайно защо бе решила, че ще пристигне някоя озлобена горгона, гневна от факта, че докато нейният съпруг е загинал, този на Грейс се е прибрал жив и здрав. А нищо чудно да поиска да се види със самия Чарлс, за да научи лично от него подробности… Тогава какво да прави? Тъкмо бе започнала да мисли, че направи ужасна грешка с тази среща, когато някой нежно докосна ръката й.

— Госпожа Бенет?

— Да. Аз съм. А вие сигурно сте Анджела Барлоу.

— Госпожа Бенет и госпожа Барлоу — звучи почти като рефрен от мюзикъл — усмихна се жената и подаде ръка. — Аз съм Анджела. — Изобщо не приличаше на горгона с това мило изтерзано лице и светли коси, с отдавна излязлата от мода рокля и с доста овехтелите си обувки.

— Аз съм Грейс. Поръчах кафе. Имате ли нещо против?

— Ни най-малко. Отворя ли си сутрин очите, нямам време за абсолютно нищо. Имате ли деца?

— Не — отговори Грейс. — Нямам.

— Те са чудесно нещо, разбира се, доставят много радост, но понякога са доста изтощително занимание.

Настъпи неловко мълчание. В това време пристигна и кафето.

— Много се радвам, че се срещнахме. Не зная какво точно ще ви кажа, но си помислих, че ще бъде от полза да чуете онова, което зная. А то никак не е много. Поне така си мисля.

— Няма значение — намеси се Анджела. — За мен всичко е важно. Толкова съм ви благодарна. Моля ви, разкажете ми. Колкото и неприятно да е то. Зная, че така ще ми олекне поне малко.

Грейс започна с това, че Чарлс и Колин избягали заедно, но по пътя Колин бил ранен и Чарлс се мъчел да му помогне с каквото можел. Срещнали добре настроен селянин, който бил готов да помогне на Колин и да потърси лекар.

— След това Колин бил намерен мъртъв от британски войник. Дори не мога да ви кажа къде е стопанството на този селянин. Възможно е да е решил да го предаде на немците или да го заведе в болница, а това да е било невъзможно. Раната обаче била много сериозна. Така каза Чарлс. Поне в последните си часове е бил в добри ръце и с него са се държали внимателно. Знам, че почти нищо не ви казах и едва ли си заслужаваше да идвате чак до Лондон за толкова оскъдна информация. — Грейс се чувстваше страшно неудобно.

— Не, не напротив — възкликна жената. — Работата е там, че аз все още не мога да се убедя напълно, че човекът, когото са намерили, е бил Колин. Често се питам дали пък не е загинал другаде или… Просто да не е загинал.

— Не вярвам… Господи, наистина ли ще се почувствате по-добре, ако знаете? — попита Грейс.

— Да. Няма нищо по-страшно от неизвестността.

— В такъв случай, мисля, че е бил вашият съпруг. Особено след като в него е намерена идентификационната плочка на мъжа ми. Знаете за това, нали?

— Да, разбира се. Странно ми се вижда, но зная.

— Доколкото знам плочката на Чарлс се откъснала и той я загубил, докато носел мъжа ви. И двамата мислели, че се е загубила, но очевидно се е заплела в дрехите на Колин. Така или иначе Колин настоял Чарлс да вземе неговата, защото така щял да бъде в по-голяма безопасност.

— Разбирам.

— Това поне доказва, че са били заедно. Че именно Колин е бил с Чарлс. Ох, съжалявам, много съжалявам наистина. Понякога се чувствам толкова виновна.

— Не ставайте смешна — вяло се усмихна Анджела Барлоу. — И вие сте прекарали една кошмарна година, смятайки, че съпругът ви е загинал, нали?

— Да, така е — отговори Грейс, припомняйки си, че тази „кошмарна“ година бе най-щастливият период от живота й и колко ужасно е, че Анджела, която истински и дълбоко обичаше съпруга си, е трябвало да го загуби и че и двете са загубили своите любими мъже, защото Чарлс се прибра жив и здрав у дома.

— А знаете ли случайно кой го е намерил? — попита Анджела.

— Нямам представа. Зная само, че са били военни от съюзническата армия, които пътували с джип под немски конвой. Те били пленници, прибирали се отнякъде. Докладвали са после, мисля на службите на Международния червеи кръст, откъдето всъщност получихме съобщението.

— Разбирам — отвърна Анджела.

— След това го погребали както трябва. Германците, искам да кажа. Нали знаете, стараели са се да спазват Женевската конвенция.

— Да, известно ми е. Предполагам, че след време ще ми съобщят и къде е гробът. Така едно по едно нещата се изясняват. — С всяка следваща дума гласът на жената ставаше все по-слаб и немощен.

На Грейс страшно й домъчня за нея.

— Чарлс разказваше, че хаосът бил невероятен. Особено в Италия. По улиците там хората се биели направо лице в лице. Звучи толкова страшно!

— Така си е. Когато четеш или слушаш за това, ти се струва далечно и някак безлично, нали? Значи съпругът ви не спомена къде се е случило? Имам предвид къде е стопанството, където е оставил Колин.

— Не. Било много близо до италиано — френската граница.

— Твърде общо е за съжаление. Мислех си, че ако успея да науча името на град или село, някой ден мога да отида дотам и да намеря мястото, а дори и селянинът, който му е помогнал. Да му благодаря поне. Сигурно ви звучи безумно.

— Ни най-малко — възрази Грейс. — Пак ще попитам мъжа си, но мисля, че той не знае.

 

 

След това Грейс наистина посети Флорънс и прекара у тях нощта. Флорънс бе напомпана с добро самочувствие в резултат на успешната си политическа дейност и говореше вече почти собственически за своята партия. Грейс си помисли, че ако човек я слуша отстрани, излиза едва ли не, че Флорънс е в състава на кабинета в сянка.

— Вярваш ли, че ще може да стигнеш и до член на парламента? Все пак си жена.

— Има няколко случая в историята досега. Лейди Астор, една кошмарна жена, някоя си Брадок, и Джени Лий, естествено. Не са много. Бих искала, разбира се, да бъда първата жена министър-председател — ухили се тя. — А ти как си?

— Добре съм, благодаря.

— Как вървят нещата при теб?

— Добре. — Грейс така и не можа да се отпусне и да каже нещо наистина неприятно за Чарлс пред сестра му. Но по-късно отиде при Клариса, която винаги успяваше да я накара да говори.

Грейс се бе срещнала с Клариса на другата сутрин след онова прочуто представление и й разказа за лъжата, която бе измислила пред Флорънс. Забравила предишното неодобрение, сега тя я чувстваше далеч по-близка, по-лесно се справяше с различните й изблици.

Този път Клариса огледа Грейс внимателно.

— Изглеждаш зле, скъпа — отбеляза тя.

— Вероятно. На дъното съм. Сякаш никога вече не мога да се надявам на малко щастие. Давам си сметка, че имам късмет в този живот, а и Чарлс се старае да се държи мило…

— Което прави нещата още по-лоши — прекъсна я Клариса. — Човек си мисли, че е трябвало да остане верен.

— Права си. Длъжна бях да остана вярна. Това би било правилното поведение. А знаеш колко много го бива Чарлс в правилните неща.

— А и никога не пропуска да го изтъкне — додаде Клариса с известна горчивина. — О, Грейс, ако знаеш колко ми се иска да ти помогна някак.

— Не можеш — въздъхна Грейс. — Никой не може.

 

 

Тя попита много внимателно Чарлс дали не може да си спомни мястото, където се е намирало онова стопанство, където е оставил Колин Барлоу. Както винаги, когато го питаха за преживяното през войната, той отвърна сприхаво и неясно.

— Казах ти, че нямам представа. Три дена бягство и то предимно нощем. Как бих могъл да се ориентирам? Защо питаш?

— Мислех си, че селянинът може да е подхвърлил нещо, от което да си добил някаква представа.

— Нищо такова не е казвал.

Странно бе, според нея, че Чарлс не бе попитал за местоположението им, ако не за друго, то поне за да разбере в коя посока да продължи. Не искаше обаче да повдига отново този въпрос.

 

 

— Много съжалявам — каза тя на Анджела Барлоу. — Но той не може да си спомни и твърди, че не знае.

— Няма значение. Много ви благодаря, че си направихте целия този труд. Много ми се иска да се срещна със съпруга ви, за да му благодаря за това, което е направил за Колин. Опитал се е да му помогне. Защо не дойдете някой ден на обяд в неделя? Ще успея да ви настаня за през нощта. Къщата ни е достатъчно голяма.

— Би било чудесно, наистина — предпазливо започна Грейс, — но сме доста далеч и в момента няма да е лесно да стигнем до вас. Знаете с тези ограничения на бензина, а и на всичко останало. Благодаря много за поканата.

— Легло за една вечер и един обяд ще е най-малкото, което мога да направя, за да благодаря на съпруга ви. А и ще се радвам да се запозная с него. Така че, ако решите нещо друго или сте някъде в околността по друга работа, ще се радвам да ми съобщите.

— Разбира се, с удоволствие — обеща Грейс.

 

 

— Ти свърза ли се с онази жена? — попита Сара Мередит.

— Коя жена?

— Чийто съпруг, беше намерил умрял. Пръстенът му беше останал в теб.

— Не още не съм. И да ти кажа правото, тежи ми на съвестта. Просто не зная откъде да започна, как да открия адреса? Ако съобщя в окръжието, там може да не харесат това, което съм направил.

— Не им казвай. Искаш адреса и толкоз.

— Никога няма да забравя този човек. — Брайън Мередит потръпна леко. — Той не почина същия ден, дори не и същата седмица.

— Брайън, престани — опита се да го спре Сара. — Разстройваш ме.

Брайън Мередит реши твърдо, че тази вечер непременно ще пише на военните.

 

 

Жената в емиграционната служба за Австралия беше извънредно любезна и бе готова да отговори на всякакви въпроси. Каза, че Бен и момчетата вероятно ще получат разрешение за изселване и австралийско гражданство. Били сред категориите, които се предпочитали в страната. Връчи им множество листовки и няколко формуляра за попълване, естествено щяха да са им нужни и препоръки, здравни свидетелства и още други документи. Също и доказателство, че разполагат с известна сума, гарантираща, че ще могат да си платят пътя.

— За вас ще е най-добре да пътувате със самолет. Това ще е истинско приключение и за вашите момчета.

— Не зная за момчетата, но за мен определено ще бъде — рече Бен.

Сидни бил чудесен град, но ако искали да се чувстват по-уютно, добре било да се спрат на Мелбърн. Най-добре да си помислят предварително.

След тъжната Коледа и нестихващата му мъка по Грейс Бен не виждаше какво толкова има да мисли. Залови се с попълването на формулярите и с набавянето на препоръки.