Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forbidden Places, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и форматиране
Silverkata (2020)
Корекция
asayva (2017)

Издание:

Автор: Пени Винченци

Заглавие: Забранени места

Преводач: Теодора Давидова

Година на превод: 2014 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Ропринт“ ЕАД, София

Излязла от печат: 06.03.2014

Коректор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-063-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9248

История

  1. — Добавяне

Глава 21

Пролет — лято на 1943 г.

— И къде е в момента? — попита Дейвид.

— Наблизо. В един санаториум.

— Това болница ли е?

— Не. Там те изпращат, когато вече си започнал да се оправяш.

— Не ми харесват болниците — обади се Даниъл. — Там е страшно. И на татко не му харесват.

— Естествено — обади се Дейвид. — На кой му харесва да е на място, където те режат, за да ти извадят куршум от гърба и само те боли.

— Тази болница, в която е баща ви, е съвсем друга — категорично рече Грейс. — В нея е хубаво.

— И все пак е ужасно, нали? Всички тези хора с бинтове, а и някои от тях са без крака…

— Така е, но за това болницата няма вина.

— Виновен е скапаният Хитлер.

— Даниъл, внимавай какво говориш.

— Защо? Той също използва такива думи.

— Не вярвам. Той говори немски — обади се Дейвид.

— Значи ги казва на немски.

Грейс се предаде.

Грейс така и не се съгласи с момчетата по въпроса за болницата „Уингфийлд Морис“ край Оксфорд. Тя завинаги бе свързана в съзнанието й с обагрено с вина чувство за щастие и облекчение и напълно лишено от логика усещане, че войната е свършила.

Ранен край Ел Алмейн, Бен бил докаран в Англия през февруари. Раните му подложили на сериозно изпитание уменията на лекарите и в полевата болница, и във военната болница в Кайро. „Тук лекарят твърди, че съм истинска напаст — пишеше той на Грейс. — Един куршум заседна в рамото ми и всички смятаха, че това не е кой знае колко сериозно. Само дето е много близо до гръбначния стълб. Костта се е разцепила и те не могат да го измъкнат. На всичкото отгоре раната се инфектира и не се чувствам много добре.“

Оказа се, че Бен значително е омаловажил положението. Съществувала е опасност да остане с трайни увреждания в централната нервна система и се налагало сложна хирургическа намеса. Седмици наред се борили и с инфекцията. Бен не само имал страхотни болки, но за малко да получи и отравяне на кръвта. Грейс, която го посети десетина дни след транспортирането му в Англия, бе поразена от промяната в него — слаб, само кожа и кости, някога бронзовият от слънцето цвят на лицето, сега бе прозрачно жълт и тъмните му очи приличаха на две грамадни дупки.

Лежеше в дъното на стаята. Грейс бавно измина разстоянието, надничайки смутено в почти всяко легло, докато го открие. Бен спеше. Тя му носеше букет кокичета и ранни иглики, набрани от градината. Приседна до леглото, стиснала букета в скута си. Бен лежеше настрани с лице към нея и когато след десетина минути се размърда и повдигна бавно клепачи, я видя. Чертите му се разтегнаха бавно в познатата лъчезарна усмивка.

— Здравей — тихичко поздрави той.

— Здравей, Бен.

Настъпи мълчание, след което очите му обиколиха лицето й.

— Радвам се да те видя.

— И аз се радвам, Бен. — Необяснимо защо тя се почувства много щастлива. — Как се чувстваш?

— Отвратително — ухили се й той. — Извинявай, отвикнал съм от дамска компания.

— Предполагам. Искам да кажа, предполагам, че се чувстваш зле. Сега по-добре ли си?

— О, да — отговори той и се опита да промени положението си. Очевидно движението му причини болка и той сбърчи вежди. — Искам да кажа, че се разминах с парализата и няма да умра. Едва ли ще мога да употребявам тази ръка, но засега това ми се струва малка грижа.

— Така си е. А боли ли те?

— Здравата ме боли — отговори той. — Но не може да се сравни с предишните болки. Тук ми дават успокоителни, а и ги няма непоносимата жега и мухите.

— Честно казано, за първи път от седмици не ми е студено. Тази година зимата бе невероятно сурова.

— Така ли? Никога повече няма да се оплаквам от студ.

— Колко време прекара в болницата там? — попита Грейс. — Не успях да разбера от писмото ти.

— Близо десет дена лежах в полевата болница, после ме преместиха в Кайро. Най-страшно беше пътуването дотам. Първо с линейка, някаква стара костотрошачка, а после със санитарен влак. Само името му е благозвучно, иначе си беше влак за превоз на добитък, но приспособен за ранени. — Той се усмихна с лека горчивина. — Сега звучи забавно. Добре че поне стигнах жив.

— Болницата беше ли добра?

— Да, много. И сестрите си ги биваше. Някои бяха дори хубави. Това също помага. — Той отново се усмихна. — Там ми направиха две операции, но нямаше резултат. Най-накрая хирургът, най-великият там, погледна огромната дупка на гърба ми и… Останалото го знаеш.

— Да.

— Как са момчетата?

— Добре. Много са пораснали. Чудесни деца. Страшно искаха да дойдат с мен, но не им разреших. И лекарите препоръчаха да не идват. Може би следващия път ще ги взема с мен.

— Едва ли е толкова лесно да пътуваш дотук.

— Не е сложно. Пътят е малко дълъг, но тръгнах рано с колата. Дават ми купони за бензин заради работата ми с момичетата по селата, така че мога да спестявам моите купони.

— Дошла си с онази малката кола?

— Да.

— Хубава машина. На съпруга ти е предполагам.

— Така е. — Грейс си представи колко ужасен щеше да е Чарлс, ако разбереше за какви цели използва тя скъпоценната му кола.

— А той как е?

— Добре, доколкото знам. Получих писмо миналата седмица. В момента са в Тунис с Монтгомъри.

— Късметлия. Трябва да призная, че аз също извадих късмет. Според някои, дори много голям. Най-вероятно няма да ме върнат вече на фронта.

— Ъхъ — отрони Грейс. Фактът някак бавно стигна до съзнанието й, а в душата й се настани приятно топло усещане за спокойствие. — Страшно ли беше?

— Дяволски зле, ако питаш мен. При Ел Алмейн стана голяма бъркотия. Раниха ме още първия ден, но доколкото разбрах, победата е била страхотна.

— Повратна точка във войната, така поне твърдят — уточни Грейс.

— Най-добрият ми приятел загина пред очите ми. Заедно с още неколцина. Трудно ми е да се зарадвам на повратната точка и на победата.

— Сигурно си прав. — Сведе очи и погледът й спря на букета, който все така стискаше в скута си.

— Красиви са — обади се неочаквано Бен. — За мен ли са?

— О, да. Ще отида да потърся нещо, в което да ги поставя.

— Благодаря ти. Сестрата има специален шкаф за вази.

Грейс намери въпросния шкаф и извади от него единствената ваза, която откри там — грозна и голяма, в нея дребните полски цветя придобиха съвсем жалък вид. Когато се върна до леглото на Бен, видя, че пред него е дръпнат параван. Тя спря колебливо. Не знаеше какво да прави. В този момент иззад плата се появи сестра, която държеше в ръка някакъв съд, покрит с парче плат — очевидно подлога. Грейс се смути още повече. Седна отново до леглото на Бен, който също я изгледа, изпълнен с неудобство, но усмихнат.

Настъпи дълго мълчание. Тя така и не можеше да измисли тема за разговор. Това посещение беше грешка, мислеше си тя, обзета от нещо подобно на паника. Не познаваше добре този мъж, нямаха много общи теми за разговор, трябваше да почака, докато може да доведе и децата. Истинска дързост бе да си мисли, че ще може и тя като Клариса да общува с непознати мъже. Тъкмо се чудеше какво извинение да измисли, за да си тръгне час по-скоро, когато нечия ръка се отпусна нежно върху пръстите й. Вдигна очи и срещна погледа на Бен. Той я следеше изключително сериозно. След миг отдръпна дланта си.

— Нямаш представа колко се радвам да те видя — промълви той. — Мислех си за теб през всичкото това време, Грейс. Писмата ти много ми помогнаха да преодолея ужасите, с които се срещах всяка минута. За мен бе от огромно значение, че те има някъде. Просто исках да ти го кажа.

— Ти вече го спомена в писмата си — усмихна се тя. Изведнъж й бе олекнало.

— Знам, но сега е друго. Искаше ми се да ти го кажа и лично. С писмата е някак по друго — като през втора ръка, нали разбираш?

— Мисля, че да. Наистина разбирам.

— Разкажи ми повече за момчетата. Искам да зная всичко. Какво правят, с какво се занимават, изобщо всякакви подробности.

— Ами, да започнем с Дейвид… — Тя говори дълго и подробно за двете деца, за това колко умни и добри са те, каква чудесна компания са. За това как Дейвид всеки ден пали печката, а Даниъл дои Флоси сутрин и вечер, за музикалните занимания на Дейвид, за шаха на Даниъл, за това, че Дейвид ще се готви за изпит за стипендия за гимназия.

— Ти наистина си привързана към тях, нали? — обади се внезапно той.

— Да, така е. Те означават много за мен.

— Късмет имат моите момчета с теб.

— Е — предпазливо възрази тя. — Аз също имам късмет, те са изключителни момчета. Има деца, които не могат да свикнат.

— Но те сякаш са се сраснали с теб. Какво мисли мъжът ти за това? Не възразява ли?

— Не, разбира се. Защо ще възразява? — Грейс се почувства като хваната на местопрестъпление.

Бен мълчеше. Само я съзерцаваше. Имаше нещо в дълбините на тъмните му очи, което я караше да се чувства неспокойна. Но на нея й бе приятно. Тя сведе очи към прекалено силно стиснатите си пръсти, отпуснати в скута.

— Просто не мога да повярвам, че те има, че си тук — рече той по едно време и отново замълчаха, докато най-накрая пристигна една сестра.

— Време е да сменим превръзката ти, сержант Лукас — каза тя. — А след това си на рентген. Много съжалявам — обърна се тя към Грейс, — но ще ви помоля сега да си вървите. Сестрата ви разреши един час, а вие останахте доста повече от час.

— Права сте, така е — отговори Грейс. Тя се изправи. — Довиждане, Бен.

— Благодаря ти за посещението. Сега вече всичко има друг смисъл и ще ми е много по-лесно да се справя.

По целия път към дома последните му думи звучаха в съзнанието на Грейс.

 

 

Следващия път тя заведе Дейвид и Даниъл. Бен имаше доста по-здрав вид и дори бе качил един-два килограма. В началото момчетата бяха смутени, но после бързо се отпуснаха. Настаниха се на леглото, бъбреха, кикотеха се, разказваха му смешки за Клифърд, за училище, за мис Метрън.

— Толкова е дебела — говореше Даниъл, — че цялата се люлее, когато се смее. Дейвид продължава да ходи на часовете й по танци. Той е женчо.

— Не съм — цапардоса го в отговор брат му.

— И си влюбен в Елспет Дън — додаде Даниъл.

— Не съм — Дейвид пламна като домат.

— Женчо.

— Момчета, веднага спрете, иначе няма да има втори път. — Оказа се, че Грейс може да бъде и строга. — Защо не излезете да се поразходите. Видяхте ли колко е красива градината?

— Имаш ли нещо против, тате? — Дейвид очевидно искаше да се измъкне.

— Не, разбира се.

— Понякога са доста трудни — усмихна се Грейс, когато момчетата излязоха. — А ти ми се виждаш изморен.

— Малко. Чудесно е да ги видя отново, въпреки че направо е срамота да се оплаквам.

— Не се извинявай. Сигурна съм, че още много те боли.

— Права си, но пък имах страхотен късмет.

— Наистина е така — въздъхна Грейс. — Приятелка на съпруга ми, и моя в известен смисъл — Клариса, чийто съпруг е пилот, ми се обади преди време. Мъжът й е ранен в главата. Лицето му е силно обгорено и са му правили няколко пластични операции. Това вече ми се струва ужасно. Клариса казва, че понякога й се иска по-скоро да бе загинал.

— Горкият! Извинявай, Грейс! Наистина съжалявам…

— Не се извинявай!

— Добре. Един приятел ми разказа, че срещнал на улицата човек, който почти нямал нос и брадичка. Всички го зяпали. Знам, че по-скоро бих загубил крак или ръка. Странно е защо точно това не е от толкова голямо значение. В душата си ти си същият. Но лицето е това, което показваш на света. То сякаш е твоята същност, нали?

— Сигурно си прав — спокойно се съгласи Грейс. — Ти си доста мъдър.

— Не е вярно. Просто имам много време за мислене. Между другото — той се усмихна широко, — сестрата ме попита дали си моето гадже.

— И ти какво каза?

— Че не бих имал нищо против.

 

 

През май го преместиха в санаториум в Лейк Дистрикт.

— Като че не можаха да намерят някое по-удобно място — сърдеше се той по телефона. — Твърдят, че природата била изключителна.

— А след това — попита Грейс.

— Нямам представа. Казват, че ще ме освободят от военна служба, но аз ще се опитам да се запиша в курс за шифровчици или нещо подобно. Има една голяма школа в Тидуърт, край Солсбъри. Поне се надявам, че ще ме приемат. Така ще мога да виждам по-често момчетата. И теб — добави той предпазливо.

Тя знаеше, че той се опитва да е любезен, но въпреки всичко й стана приятно.

Скъпа моя, любима Флорънс,

Не мога да ти опиша колко щастлив съм от твоето писмо. Препрочитах го десетки пъти. В началото си мислех, че сънувам или халюцинирам. Да, разбирам какво искаш да ми кажеш и какво си имаш предвид, но не можеш да искаш от мен да се примиря и да не се опитам да те убедя да промениш решението си. Когато аз те обичам толкова силно, а зная, че и ти ме обичаш така, когато имаме нашата дъщеря, когато животът ни заедно би могъл да бъде чудесен! Как ми се иска да можех да съм с теб по време на болестта и! А не да седя, да се сърдя и да ти пиша глупави писма.

Флорънс, трябва да погледнеш фактите такива, каквито са. Всичко щеше да изглежда различно, ако ти беше омъжена за някой почтен и добър човек, с когото би могла поне от време на време да бъдеш щастлива, при условие че решиш да останеш при него и да ме забравиш. Но той е грубиян и садист и не ме убеждавай, че ще се промени, защото това няма да стане никога. Не се самозалъгвай, че той смята Имоджийн за своя. Сигурен съм, че това е част от много добре планирана игра. Не ми се мисли дори, че той може би е все още в Англия или на място, откъдето лесно може да стигне до теб. Трябва да си много внимателна, скъпа, да се грижиш за Имоджийн и за себе си. Господи, колко те обичам! Когато чета писмото ти, имам чувството, че отново си в ръцете ми, както първия път и че те откривам за първи път. Извадих снимките, които не бях поглеждал, откакто съм се върнал, и дълго ги разглеждах, като си спомнях как пада косата ти, какъв е нейният аромат, как се променя цветът на очите ти, когато сме в леглото. Спомням си устните ти, тялото ти, цялата теб. И също като доктор Фауст съм готов да продам душата си, но не за познанието на света, а за двайсет и четири часа с теб.

Надявам се в края на това лято да получа отпуска. За мен не се тревожи. Ще се прибера жив и здрав. Особено сега, когато зная, че ме обичаш. Много ти благодаря, скъпа моя Флорънс, че ми писа. Пази се много, Имоджийн — също, вярвай, че един ден ще бъдем заедно. Дори не си помисляй, че ще те оставя да ми се измъкнеш отново. Просто това няма да се случи повече. Обичам те.

Джайлс

Флорънс бе прочела писмото толкова пъти и имаше усещането, че хартията се е износила от четене. Държеше го нощем под възглавницата си, а през деня го носеше със себе си.

— Но не мога да живея с него — сподели тя с Клариса, единствената посветена. — Трябва да остана при Робърт.

— Флорънс — категорично заключи Клариса. — Ти просто си загуби разума.

— Не съм. Това беше обет. Не мога да го наруша.

— Глупави предразсъдъци. Ако изобщо Господ съществува, в което аз лично се съмнявам, той няма да допусне едно невинно малко дете, макар че не бих казала, че Имоджийн е невинна, да страда, защото ти си била в леглото с любовника си. А ако го допусне, то тогава той изобщо не е онова мило и благо същество, което съм си въобразявала, че е.

— Виждам, че не можеш да ме разбереш.

— Не мога наистина. Но се радвам, че най-накрая си щастлива и че успя да направиш и нещастния Джайлс по-щастлив. Някакви новини от Робърт?

— Не. Непрестанно заплашва, че ще се прибере, но така и не идва.

— Това е тактиката му — рече Клариса, — с която иска да те накара да си на нокти. Колко пъти да ти казвам — този човек е опасен. Просто трябва да стоиш далеч от него.

— Не мога. Нека да не говорим за това. Как вървят нещата при теб, Клариса? Ще ми се да чуя за някакво радостно вълнение и при теб. Тук е толкова скучно. Все си мисля, че при вас нещата са блестящи и опасни.

— Всичко е наред — отвърна Клариса. — Опасни — може би, но блестящи — категорично не.

— Въпреки множеството красиви морски офицери? Те поне могат да ти държат ръката и да те разведряват.

— Флорънс, имаш доста странна представа за живота във флота — почти я сряза Клариса. — Работим страшно много.

— Вероятно, но на теб ти се отразява чудесно. Сигурно се дължи на морския въздух.

— Да, предполагам. — И двете замълчаха. Клариса се изправи и взе табакерата си. Запали припряно цигара.

— Случило ли се е нещо? — изгледа я Флорънс с любопитство.

— Не. Не. Ами… всъщност — да. С Джак. — Гласът й беше необикновено дрезгав.

— Господи, Клариса, колко съжалявам. — Флорънс се стъписа. — Изобщо не се сетих. Как е той?

— В страхотна депресия е. Най-лошото обаче е, че не спираме да се караме. Знам, че е грозно от моя страна, Фло, но ми се вижда толкова отвратително. Просто не мога да се преодолея. Лицето му е направо отблъскващо. И той го знае. А това не помага на никого.

— Права си.

— Така или иначе, ще го преместят следващата седмица в болницата на Макинду, за да направят пластичната операция. Чудесен човек е този хирург. Не мога да ти опиша колко много направи той за мен. С поведението си искам да кажа. Хората там направо го боготворят. Но какво ще успее да постигне с лицето на Джак…

Клариса и Джак бяха сключили крехко примирие. Тя го бе посетила още веднъж, този път по-уверена и по-смела, особено след преживяното с Джайлс. Този път й се видя по-лесно да го погледне, да му се усмихне.

И въпреки всичко беше изтезание. Умът й не побираше как ще може да го пожелае отново.

 

 

Джак Комптън Браун щеше да бъде приет, по думите на членовете, в най-елитния клуб в света — Клуб „Морско свинче“, с главна квартира отделение № 3 на болницата „Куин Виктория“ в Ийст Гринстед. Необходимите качества за приемане в клуба бяха точно и ясно формулирани: да си тежко обгорен по време на службата си в Кралските военновъздушни сили. Председател на клуба бе почитаемият Арчибалд Макинду, който не само възстановяваше изумително пострадалите лица, но успяваше да укрепи и духа им. Ръководен принцип на сдружението бе, че винаги има човек, който е в по-тежко състояние от теб. Режимът в санаториума бе твърде необикновен.

Джак, обзет от мрачно отчаяние, безнадеждно деморализиран, изплашен от настоящето и от бъдещето, бягаше от новия си образ, от хората, които се стъписваха при среща с него. Сигурен бе, че Клариса ще избяга от него. Напуснал традиционната атмосфера на болницата Аденбрук, сега той се чувстваше почти като в университетска читалня или студентско общежитие. Мъжете от отделението имаха пълна свобода, правеха каквото си пожелаят, носеха каквито дрехи имат, не съществуваха определени часове за посещение. В дъното на коридора стоеше бъчвичка с бира, която се зареждаше редовно. На пациентите не само се разрешаваше, но и биваха окуражавани да ходят до градчето, да ядат и пият в ресторантите, да ходят на кино. Жителите на града подкрепяха усилията на гениалния Макинду да върне тези изстрадали мъже към живота. Добри и толерантни, хората нито зяпаха изумени, нито потръпваха от отвращение при вида на „Морските свинчета“, изобщо приемаха ги като съвършено нормални хора. Терапията се оказа от най-висока проба. Пациентите в отделение № 3, повечето млади, енергични мъже, често изпадаха в буйно веселие. Нещо обичайно бе да ги видиш да се кискат край бъчвичката с бира и дори да се поливат с нея, след като са се прибрали пияни от града или от Лондон. Пристигнеше ли нов пациент, комуто предстоеше да мине през процедурите на „транжорната“, както обичаха тук да наричат операционната зала, той неизменно биваше заобиколен от внимание, грижи и любов.

Медицинските сестри на отделението наред с другите си качества на всяка цена трябваше да са и красиви. Една от важните им задачи бе да повдигат духа и самочувствието на мъжете. Част от пациентите се свързваха с някои от сестрите за цял живот.

Един от основните таланти на Макинду бе неговата честност — той никога не преувеличаваше, нито даваше напразни надежди. Обсъждаше спокойно страховете и тревогите на своите пациенти, обясняваше им какво има намерение да прави, настояваше да научат повече за своята анатомия и за процедурите, да присъстват по време на работата му с другите болни.

Когато първия ден Клариса остави Джак, той седна на леглото си, изпълнен с тъга и самосъжаление. Чувстваше се извънредно самотен и изоставен и се опита да избистри чувствата си и отношението си към останалите хора в отделението. Трудно му беше да свикне с веселяшкия дух наоколо, особено като го сравнеше с тишината и реда в болницата в Аденбрук.

Изправи се и отиде в банята. Спря пред огледалото на стената. Беше потресен от собствения си образ. За първи път имаше време добре да се разгледа. В гърдите му се надигна отвращение по-силно от всякога. Повече от всеки друг път му стана мъчно за него. Приседна на ваната и остана така, скрил лице между дланите си.

Когато се върна в стаята, видя, че тя е почти празна. Денят бе хубав и повечето мъже бяха навън. Ако се съдеше по виковете и смехът, които кънтяха, те добре се забавляваха. Джак се почувства непоносимо самотен и отново зари лице между дланите си.

Чу, че вратата се отваря и някой влезе.

— Здравей — поздрави мъжки глас. — Добре дошъл в отделение номер три.

— Благодаря — отвърна Джак, без да вдига глава.

— Мъри Брукс.

— Джак Комптън Браун. — Той подаде само ръка, забил очи в пода. След минута-две изненада, че никой не поема дланта му, той най-сетне вдигна глава. Мъжът, който стоеше пред него, се бе усмихнал широко. На лицето му не само липсваше едно око, но и значителна част от скалпа. Освен това мъжът нямаше ръце.

От този миг Джак започна дългото си пътешествие към себеуважението.

 

 

— Ще се почувствате далеч по-добре с нов нос — обясняваше Макинду. — А и ще изглеждате съвсем различно. Не се съмнявайте. Това ще е само началото. Вече се настанихте, нали?

— Да. Малко или много.

— Чудесно. Наблюдавахте ли вече някоя от операциите ми?

— Не, не още.

— Опитайте. Интересно е, а и ще ви бъде от полза. Започвам да работя върху вас към края на седмицата.

Нощта преди да влезе за първи път за операция в „транжорната“, Джак не можа да заспи. От него се очакваше да вземе участие в някаква лудешка игра, която му се видя доста глупава и той бързо се отказа. Никой не му досаждаше след това и когато всички вече бяха по леглата, продължиха да си говорят тихо.

Джак лежеше и си мислеше за Клариса: колко много я обича, колко много му липсва. Знаеше, че колкото и да отрича, тя се отвращава от лицето му. След катастрофата, тя така и не можа да се насили да го целуне истински. Джак се ужасяваше при мисълта, че може да я загуби, но си даваше сметка, че всъщност желаеше точно това, така поне страховете му щяха да са зад гърба му. През цялото време дълбоко в него напираше някаква странна енергия, вероятно от потиснатата му сексуалност. Не можеше да си представи, че отново ще има нормален сексуален живот и това също го подлудяваше. Липсата на нормален секс за него бе по-страшна дори от втренчените погледи на минаващите по улицата деца, които дърпаха майките си за ръка, за да го посочат, по-лошо от наситените с фалшив ентусиазъм усмивки на старите приятели, които го канят да ги посети, щом намери време и в същото време изтръпват от ужас, че това наистина ще им се случи и бързат да се спасят час по-скоро, по-страшно от подмятания като това на майка му, че какво пък, има толкова хубави тихи места в страната, където може да се засели.

— Обречен съм до края на дните си да плета кошници — яростно бе изтърсил пред Клариса. — Какво ще кажеш?

Той погледна часовника си. Беше само два през нощта. След дванайсет часа щеше да лежи на операционната. Мислеше си дали все пак си заслужава? Ами ако нещо се обърка? Изведнъж усети, че му се повдига и той изтича до банята. Когато се върна, дежурната сестра го чакаше край леглото му. Момичето беше много красиво — с тъмночервени коси и големи зелени очи. Казваше се Каролайн и по нещо му напомняше за Грейс.

— Повръщахте ли — попита тя съчувствено. — Не се тревожете, всеки го прави. Да ви донеса ли нещо топло за пиене, за да не се чувствате толкова зле?

— Може.

Тя се върна с чаша димящ чай.

— Няма да започнат преди следобед, така че спокойно можете да изпиете това. Джак, не се тревожи, това е най-неприятният период.

— Така ли? — В гласа му се долавяше горчивина. — Мислех, че занапред всеки миг ще е неприятен.

— Значи си изпълнен със самосъжаление — заключи тя бодро. — Не, не си прав. Ще изглеждаш далеч по-добре, след като шефът свърши с теб. Няма да повярваш на очите си.

— Така ли? Наистина ли мислиш така?

— Уверена съм. Да ти кажа правото, ти съвсем не си най-тежкият случай. Запазил си структурата на лицето си, като се изключи носът, разбира се. Имаш зрение, имаш ръце и крака.

— Зная, зная. Не ме карай да се чувствам виновен. До тази вечер успявах да мисля позитивно, но сега направо съм напълнил гащите от страх.

— Нищо по-нормално от това. В Трето отделение лежат най-смелите мъже на тази страна и всички те умират от страх в нощта преди операцията си. Искаш ли приспивателно?

— С удоволствие.

— Ще ти донеса.

Тя седна на стол до леглото му и взе да попълва някакви картони, докато хапчето започне да действа. За своя огромна изненада, Джак видя, как ръката му се вдига и докосва нейната.

— Благодаря ти, Каролайн. Благодаря.

— Удоволствието е мое.

— Толкова е приятно да можеш да поприказваш отново с красиво момиче.

— Жена ти е изключително красива — отбеляза момичето.

— Зная, но тя ще ме напусне.

— Откъде ти хрумна пък това?

— Ще видиш. Не може да допусне мисълта да я докосна.

— Съвсем нормално е в началото. Ще види, че всичко ще си бъде като преди. Честна дума.

— Защо си толкова сигурна? — попита Джак.

— Наречи го опит — рече тя. — Освен това, трябва да ти призная, че лесно бих си паднала по теб, ако не беше женен.

— Просто си любезна — промълви той сънливо.

— Не го казвам от любезност, наистина го мисля. Питай Фенела, ако не вярваш. — Фенела също беше сестра и най-добрата приятелка на Каролайн.

— Непременно ще я питам. Не обичам такива флиртаджийски глупости. И като стана дума за глупости…

Тя се наведе неочаквано и целуна устните му.

— Не искам да слушам мръсни приказки в това отделение. Заспивай, Джак. Веднага.

Той послушно се отпусна и заспа.

 

 

Първата операция не беше успешна, втората — също. Присаждането се оказа сложно нещо. Клариса го завари мрачен и начумерен.

— Джак трябва да мислиш позитивно.

— Да бе, да — кипеше той от гняв. — Опитай се ти да мислиш позитивно. Защо не пробваш? По дяволите! Иди си намери някой красив адмирал и си мислете двамата позитивно. Хайде, върви си.

— Джак…

— Казах, разкарай се!

Тя напусна стаята, а той влезе в банята и се заключи. Когато излезе след известно време, видя, че до леглото му седи Мъри Брукс.

— Голям задник си, да знаеш — посрещна го той. — Засрами се.

— Благодаря — отговори Джак. — Когато искам да чуя мнението ти, ще те попитам.

— То ще е същото, като сега, бъди сигурен. — Брукс се усмихна малко кисело. — Извинявай, мисля, че просто ревнувам. Ти поне имаш жена.

— За бога! — възкликна Джак. — Извинявай, Мъри.

Съвсем наскоро Мъри беше получил писмо от жена си, че го напуска.

 

 

С течение на времето духът на Джак започна да се повдига. След третата операция, организмът му като че се примири.

— Е — въздъхна Макинду. — Май вече има на какво да стъпим. Сега ще ти дам малко почивка и ще те изпратя в „Марчуд парк“. Гледай да изкараш малко пари там.

„Марчуд парк“ бе санаториум в Хампшър. В същото градче бе разположен и завод за производство на самолетни части. „Морските свинчета“ бяха горди с постиженията си там. Знаеше се, че онова, което излизаше от техните ръце, бе с чувствително по-високо качество от производството на здравите хора.

— Ще ми липсваш — каза му Каролайн в нощта преди заминаването.

— Ще се върна — успокои я Джак. — И гледай да не се забъркаш с някой друг междувременно.

— Няма. Но какво става с жена ти?

— Тя винаги ме е разбирала.

В отношенията му с Клариса се усещаше вече известна лекота. Направи й впечатление, че той се шегува и флиртува с Каролайн, и това я подразни. На раздяла тя го целуна по-продължително, но пак не както трябва.

— Ти си женен човек, Джак Комптън Браун — рече тя горчиво. — Не бива да забравяш.

 

 

— Наистина ли смяташ, че е удобно да остана няколко дена?

— Бен, казах ти, че няма никакъв проблем.

— Страшно съм благодарен. След това трябва да замина за Тидуърт. Как да не повярваш в добрия си късмет. Чудесно ще е, ако мога да прекарам няколко дни с момчетата.

— Как се чувстваш?

— Добре съм. Мислиш ли, че сър Клифърд няма да има нещо против?

— Разбира се, че няма.

— Все пак е баща на съпруга ти.

— С нетърпение очаква да се види с теб. Кога пристигаш?

— След няколко седмици. Така добре ли е? Казаха, че ще ме изпратят до влака. А оттам ще мога да взема автобус.

— Ще можеш, разбира се, но аз ще те чакам на гарата.

— Започнах доста да досаждам, не мислиш ли? Извинявай.

— Не се извинявай! — отговори Грейс.

 

 

— Трябва да те предупредя, че мама е извадила томахавката на войната — рече Флорънс. — Твърди, че това е отвратително, че домът е на Чарлс. Заплашва да те повика в Прайъри, за да дадеш обяснение.

— Господи, Флорънс! Как е научила?

— Грейс, живееш в Торп достатъчно дълго, за да ми задаваш такъв въпрос. Сега трябва да бягам, за да заведа Имоджийн при Нани. Налага се до обяд да намеря квартири за нови шест семейства. В две от тях има бременни. Как е положението при теб? Имаш ли място в Мил Хаус?

— Ами, как да ти кажа… — замънка Грейс.

— Няма ли да свикнеш с моите шеги, Грейс. Все още не можеш да разбереш кога те занасям.

Не, помисли си Грейс. А и няма да спра да се разстройвам, когато ме обиждаш. Толкова й се искаше да има смелост и да го каже! За стотен път сърцето й полетя към Бен.

 

 

— Не мога да крия такова нещо — кипеше Мюриъл. — Ще пиша на Чарлс.

— За какво по-точно?

— За това, че прибираш и забавляваш възрастни мъже в дома на сина ми. И то напълно непознати.

— Не става дума за мъже, Мюриъл. Един мъж — уточни Грейс. — А и не може да се нарече непознат. Той е баща на Даниъл и Дейвид. Беше много тежко ранен. Чудесно го знаеш.

— И си остава в страната, нали? — Мюриъл говореше, сякаш Бен бе пристигнал с кораба „Куин Мерили“ бе играл тенис на палубата.

— Да, остава тук.

— Не разбирам как е възможно смели мъже като Чарлс да са все още в чужбина и да рискуват живота си, докато някои се крият у дома.

— Комисия го обяви за негоден, за да се върне на фронта.

— Не е тайна колко лесно се уреждат такива неща.

— Нямам впечатление, че господин Лукас има такива възможности — отговори Грейс и побърза да затвори телефона.

 

 

Отидоха с колата до Солсбъри, за да посрещнат Бен. Нужно й беше известно време, докато го открие. Гарата бе пълна с войници и всички носеха униформи. Изплашена, че няма да го открие, а и че може би не е пристигнал, тя изпрати момчетата да го търсят и приседна на една пейка.

 

 

— Здравей, Грейс. Ето ме и мен.

Усмихнат, той стоеше пред нея. Отново беше със слънчев загар на лицето и нямаше и следа от онзи измъчен немощен пациент.

— Здравей — протегна тя ръка. Усетила колко неподходящо официален е този жест, бързо я дръпна и се засмя сконфузено. — Извинявай, не исках да прозвучи толкова официално.

— Не се извинявай — рече той. — За бога, тази фраза започва да става нещо като наша парола, нали?

— Да, май има такова нещо. — Неясно защо й стана много приятно, че двамата вече имат и фраза, която ги свързва.

— Никъде не го открих… О, татко! — Дребното телце на Даниъл се спусна като ураган върху баща си. Бен го прегърна, но присви леко чело.

— Спокойно, Дан. Все още ме боли.

— Дейвид! — провикна се момчето през рамо. — Той е вече тук, при Грейс.

— Значи сте минали на Грейс, така ли? Не трябва ли да се държите малко по-почтително?

— Много сме почтителни, татко. Татко, ще може ли да пориташ с нас утре? Сър Клифърд обеща също да се включи. Ще направим два отбора.

— Да, разбира се — отговори Бен. — Ще бъде чудесно, Дан.

 

 

Беше чудесна лятна вечер. След чая останаха в градината. Момчетата бяха необикновено тихи, очевидно им харесваше да поседят в компанията на баща си. Бяха се настанили от двете му страни, опрели рамене в него, без да свалят очи от лицето му, сякаш още не можеха да повярват, че е тук при тях.

— Колко е приятно днес — въздъхна Клифърд. — Господин Лукас, вие…

— Бен.

— Добре, Бен, обичаш ли уиски? Успях да измъкна една бутилка от хотела в Уестхорн.

— Клифърд — обади се Грейс. — Ставаш дързък. Как я донесе тук?

— Млекарят ми помогна.

— Обожавам уискито — побърза да го увери Бен.

 

 

— Страшно добри деца — подметна Клифърд, когато Грейс най-сетне успя да убеди момчетата да си легнат и отиде да ги целуне за лека нощ. — Можеш да се гордееш с тях.

— Гордея се. Но голяма заслуга за това има Грейс. А също и ти. Почти не съм ги виждал през последните три години.

— Да, прав си. Грейс има заслуга.

— Голяма при това, нали? — простичко отбеляза Бен. — Чудесен човек. Синът ти е голям късметлия. Убеден съм, че си дава сметка за това.

— Но аз не съм, ако трябва да бъда честен докрай — отговори Клифърд, който вече бе порядъчно пиян.

— Надявам се, че той… Че вие нямате нищо против, че съм тук. Става дума само за няколко дена.

— Така и така нищо не може да направи. Пък и не виждам защо ще има нещо против.

— Но аз виждам — спокойно отговори Бен.

Клифърд го изгледа кротко.

— Вероятно, но за мен е голямо удоволствие, че ще прекараш тук тези няколко дни. Грейс също се радва. От седмици те чака.

— Така ли? — попита Бен. — Мило е от нейна страна.

След известно време се преместиха вътре и се настаниха в кухнята. Клифърд също си легна. Грейс кърпеше чорапи.

 

 

— Имаш ли нещо против да включа радиото? В момента предават чудесен концерт на Моцарт. Обичаш ли музиката, Бен? Извинявай. Трябваше и сама да се досетя.

— Не се извинявай. Разбира се, че обичам. И то много. Но ти как можеше да знаеш. Едва ли знаеш много неща за мен? И аз не зная много за теб.

— Така е.

— Едно е сигурно — това, което ми е известно, ми харесва. Искаш ли да ти помогна с кърпенето? Научих се на фронта.

Той взе един чорап, малко прежда и заслушани в музиката двамата продължиха да кърпят.

Изведнъж Грейс избухна в смях.

— Какво те развесели толкова много?

— Това, че и двамата седим тук с игла в ръка. Съвсем домашна атмосфера.

— Нищо й няма на домашната атмосфера. Тя движи света.

 

 

На следващия ден той заяви, че би искал да се разходи.

— Едно от нещата, за които мечтаех в пустинята, бе да направя една истинска английска разходка.

— Ъхъ — рече Дейвид.

— И аз „ъхъ“ — обади се Даниъл.

— Ще ви придружа — обади се Грейс. — Клифърд, ти какво ще кажеш?

— Не. Благодаря ви. Изморен съм. Предпочитам да изпия още едно уиски и да си подремна.

— Но само една чашка — строго предупреди Грейс. — Хайде, Шарлот, на разходка.

 

 

Прекосиха нивата пред къщата и навлязоха в горичката.

— Тук е убежището на Дейвид — отбеляза Грейс.

Под сенките на дърветата бе прохладно, само тук-там слънцето се процеждаше между клоните и листата. Шарлот се спусна напред, лаейки яростно след блатните птици.

— Глупаво животно — въздъхна Грейс. — Чарлс казваше, че трябва да си взема лабрадор и започвам да си мисля, че е бил прав.

— Той липсва ли ти? — попита неочаквано Бен.

Въпросът му я свари неподготвена и тя изтърси спонтанно:

— Не много. — Сетне пламна, ужасена от казаното, и побърза да обясни: — Не исках да кажа това. Разбира се, че ми липсва, но просто…

— Разбирам те — прекъсна я Бен. — Просто не биваше да те питам. Моля да ме извиниш.

— Не се извинявай.

И двамата се засмяха.

— Имам чувството, че те познавам от толкова дълго време — рече той след кратко мълчание.

— Но ти наистина ме познаваш.

— Имам предвид истински да те познавам.

— Аз също.

— А може ли да ти задам и друг въпрос?

— Да. Този път ще съм по-подготвена.

— Можеш ли да си спомниш как изглежда съпругът ти?

— Не. Не съвсем.

— И аз имам същия проблем — въздъхна Бен. — Искам да кажа, че не помня добре Линда. Обичах я, беше всичко за мен, но не мога да си спомня лицето й. И това ме кара да се чувствам тъпо.

— Мен също — отговори Грейс. — Нелоялно е.

— Точно така — Бен отново замълча. — Можем ли да се качим по този хълм?

— Как? На върха ли? Значи се чувстваш доста добре?

— Да. Ще ми се да преодолявам препятствията.

Те поеха нагоре по склона. Слънцето вече приличаше и Грейс усещаше как лицето й гори от усилието и топлината. Бен крачеше пред нея. Тя неволно огледа тялото му — дълги, твърде дълги крака, тесен ханш, висок гръб и тъмнокоса глава. Имаше нещо в това тяло… Не толкова елегантно, колкото съразмерно. Той неочаквано измъкна ризата от колана си и я завърза отпред на кръста — гърбът му бе силно загорял и мускулест. Най-неочаквано в съзнанието на Грейс изникна споменът от онази сутрин в нейната кухня, когато го бе заварила само по хавлиена кърпа около бедрата. Това я смути.

Стигнаха върха и той се отпусна на тревата.

— Ох! Зави ми се свят! Май попрекалих.

— Няма откъде да ти донеса дори малко вода.

— Ще се оправя. Само да поседя няколко минути.

Грейс се отпусна до него, но не сваляше разтревожен поглед от лицето му. Не след дълго той се извърна към нея и се взря в очите й. Нямаше сила, която да я накара да извърне лице. Имаше чувството, че я докосва физически, прониква в нея и тя отговаря на допира му.

Лицето му се изкриви в нещо като усмивка, на която тя не отговори. Продължаваше да се взира в този мъж, да вкусва мига, да анализира усещанията си. Бен протегна ръка и докосна лакътя й. Нежно, внимателно. Пръстите му бавно тръгнаха нагоре. Два чифта очи внимателно следяха всяко тяхно движение. Върховете на пръстите му достигнаха ръба на късия й ръкав и бавно и плавно се плъзнаха под материята, докато стигнаха почти до мишницата й. Подейства й необикновено еротично. В първия миг Грейс се стъписа, поразена от мощния отклик на тялото си.

— Имаш красиви ръце — промълви Бен. — Красиви и елегантни. Това бе едно от първите неща, които ми направиха силно впечатление.

На пръв поглед, нито в думите му, нито в жеста имаше нещо кой знае колко еротично или нещо, което да наподобява любовно излияние, но Чарлс никога не я бе вълнувал така. Грейс продължаваше да не сваля очи от Бен, боейки се да проговори, боейки се от онова, което тя самата можеше да направи.

В следващия миг Бен бе вече на крака.

— Вече съм добре — каза той. — По-добре да се връщаме.

Грейс го последва надолу по склона в пълно мълчание, чувстваше се ужасно глупаво, отхвърлена. С всички сили се мъчеше да спре напиращите сълзи.

 

 

Момчетата и Клифърд ги чакаха за началото на обещания футболен мач. Грейс се прибра в стаята си и се присъедини към тях по-късно, за да вечерят заедно. Веднага след като се нахраниха се прибра отново, извинявайки се с главоболие. Лежа будна дълги часове, вперила очи в тъмнината, обвинявайки се в изневяра, за това, че е изглеждала глупаво и най-вече, че не е Линда, която той бе обичал толкова силно, че продължаваше да й е верен.

 

 

На сутринта валеше. Грейс обяви на своите мъже, че се налага да посети едно от нейните момичета недалеч от Шафтсбъри и пътьом ще посети още няколко души в района.

— След това ще пазарувам и ще се отбия в библиотеката. Ще се прибера за чая.

— Добре — обади се Бен. Той я разглеждаше внимателно и следеше всяка нейна дума. Точно сега това много я дразнеше. — Да свърша нещо, докато те няма?

— Може да нахраниш кокошките. Момчетата ще ти покажат как.

— Добре.

— Има хляб и други неща за обяд.

— Добре. При теб всичко ли е наред?

— Да, разбира се — кратко отвърна тя. — Какво може да има?

— Не зная, просто питам.

 

 

Тя позвъни в Прайъри и попита Флорънс дали да й купи нещо от Шафтсбъри. От време на време двете пазаруваха заедно.

— Не, благодаря. Купих почти всичко в събота. Може би малко сапун. Ако видиш, разбира се. Какво прави онзи загадъчен мъж?

— Той не е загадъчен — раздразнено отвърна Грейс.

— Чух, че бил много хубав. Внимавай, Грейс!

— Кой ти каза?

— Госпожа Бабидж. Какво ли ще си каже Чарлс, наистина?

— Стига за бога.

— Може ли да дойда и да го видя?

— Той не е изложбен експонат, Флорънс.

— Много докачлива си станала.

 

 

Момичето, което посети, я посрещна настръхнало. Започна с това, че отдавна е болна и положително е от отвратителната храна. Съпругата на фермера я помоли да разменят няколко думи насаме.

— Вижте — започна жената, — аз не съм глупачка и не съм сляпа. Тя излиза с някакви американци. Рядко се задържа вкъщи. Най-добре да си ходи в любимия си Ливърпул.

Грейс се върна в стаята на момичето и направо го попита:

— Мислиш ли, че си бременна?

В първия момент то се възмути, че няма такова нещо, и известно време отрича, но сетне изведнъж капитулира.

— Да, май има такова нещо.

— С колко време ти закъснява?

— Три месеца — момичето избухна в сълзи.

Бащата наистина бил американец, само дето не било ясно кой по-точно. Не можела да се прибере вкъщи, защото баща й щял да я пребие.

Грейс успя да я убеди все пак да отиде на преглед, даде й адреса на агенция за осиновяване, където можеха да й помогнат. Положението на момичето не беше розово. Сякаш нейното беше много добро! Но какво й ставаше? Питаше се тя, докато пазаруваше. Не успя да намери нищо друго, освен сапуна за Флорънс. Това още повече я ядоса. С напълно смачкано настроение пое към къщи.

 

 

Бен беше в кухнята и четеше, когато тя влезе в къщата.

— Здравей.

— Здрасти — лаконично поздрави Грейс.

— Как мина?

— Средно.

— Защо?

— Едно от момичетата, за които отговарям, е бременно. Твърди, че не може да се прибере у дома, няма къде да отиде.

— От кого е детето, от стопанина ли?

— Не. — По непонятни причини Грейс се обиди заради своите селяни. — Един от офицерите, разквартирувани наблизо.

— Ъхъ — кимна Бен.

Настъпи тишина.

— В особени времена живеем — промълви той след известно мълчание.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко е нагоре с краката. Никакъв ред. Стойностите се объркаха.

— Така е — съгласи се Грейс. — Прав си.

— Сложно стана за хората, не мислиш ли?

— Не зная. — Тя продължаваше да се чувства отвратително.

 

 

Клифърд и момчетата заведоха Бен за риба. Когато се върнаха, всички бяха много изморени. Вечеряха рано. След това Клифърд и децата седнаха да поиграят дама на кухненската маса. Грейс взе кошничката с ръкоделието си и се настани в дневната. Бен седна до нея.

— Какво има?

— Нищо.

— Линда ми отговаряше така — отбеляза той. — По абсолютно същия начин. Обикновено това означаваше, че нещо се е случило — обикновено, когато направех някаква грешка и тя не беше съгласна. Тогава започвах да я разпитвам, за да изгладя нещата.

— Наистина? — Грейс се засегна, че я сравняват с Линда.

— Да. Ето защо е най-добре сега да пробвам да разбера. Работата е там, че предполагам каква е причината, а в това отношение нещата не са прости.

— В такъв случай — недей — посъветва го Грейс. — Щом знаеш.

— Не. Не обичам да оставям неизяснени неща.

— Бен, няма нищо, което да можеш да изгладиш. Просто забрави. — Грейс усети, че така още повече се заплита, а чувството й за неудовлетвореност се засилва.

— Добре. Щом предпочиташ така. — Гласът му звучеше както преди безгрижно.

— Наистина предпочитам. — Грейс подреждаше усърдно кълбетата и конците, след което се опита да вдене една игла, но все не се получаваше.

— Дай, да опитам аз.

— Много е тънка иглата и конецът не иска да мине.

— Нека опитам. — Огромните му кокалести пръсти сръчно промушиха рошавия връх на конеца през тънкото ухо.

— Благодаря. — Грейс наведе глава над подгъва на някаква пола.

Бен поседя известно време, наблюдавайки я. След това стана.

— Ще отида да поиграя дама в кухнята, щом не искаш да говориш — въздъхна той.

— Най-добре. Ще слушам едно състезание по радиото.

— Е, добре, щом е състезание. Да вървя в кухнята тогава.

Той й се усмихна спокойно и напусна стаята. Грейс го проследи с поглед, усещайки, че го е засегнала с намека, че той едва ли ще се интересува от радио състезание.

На следващия ден пристигна Флорънс с Имоджийн в спортната количка. Бен белеше грах в градината с Клифърд.

— Здравейте — поздрави тя. — Здрасти, татко.

— Здравей, скъпа моя. Здрасти, Имоджийн. Как е моята прекрасна внучка?

— Много добре, благодаря — отговори момиченцето.

— Гледай ти — възкликна Клифърд. — Откъде се взеха тези добри маниери?

— Заслугата е на Нани — въздъхна Флорънс. — Имам чувството, че мама ще се окаже права — малките деца имат по-скоро нужда от бавачки, а не от майки. Много по-добре се храни вече, използва и гърнето. — След това се обърна към Бен. — Аз съм Флорънс, снахата на Грейс.

— Бен Лукас. Много ми е приятно. — Бен пое подадената ръка. — Хубаво момиченце имате. Много прилича на вас.

— Наистина ли така мислите? — Флорънс неохотно му се усмихна. — Вие сте първият, който го казва, но според мен сте напълно прав.

— В повечето случаи децата са смесица от двамата — продължи Бен. — Сигурно има нещо и на съпруга ви.

— Не бих казала — рече Флорънс. — В интерес на истината изобщо не прилича на него, въпреки че той е убеден в противното.

— На колко години е тя?

— На две и половина.

— Изглежда доста голяма за възрастта си — отбеляза той.

— Така е. Говори изключително добре и знаете ли, може да брои до двайсет. И знаеш ли татко, когато снощи започнах да й чета приказка, тя ме изпревари и каза: „Имало едно време“. Нали е мило?

— Очарователно. — Клифърд намигна на Бен. — Днес нямаш работа май?

— Не. Свободна съм цялата седмица. Изморих се и без да искам направих няколко бъркотии, ето защо Драконът — госпожа Хавърфорд, каза, че за всички ще бъде по-полезно, ако си остана вкъщи няколко дена. Къде е Грейс?

— Вътре — отговори Клифърд.

Грейс приготвяше салата в кухнята. Видя Флорънс и й се усмихна вяло.

— Здравей.

— Да ти кажа, Грейс — развълнувано започна Флорънс, — този мъж е изключително привлекателен.

— Така ли? Никога не съм го възприемала от тази му страна.

— Дори ти трябва да си го забелязала — упорстваше Флорънс. — В негово лице виждам истински Мелорс.

— За какво говориш, не те разбирам.

— Сещаш се кой е Мелорс. От „Любовникът на лейди Чатърли“. Ловецът. Страхотно привлекателен. По същия начин е привлекателен и този мъж.

— И какъв е този начин?

— Земен. Разбираш ме. Той е истинска класа.

— Не, да ти кажа…

Някакъв шум долетя откъм преддверието. Грейс вдигна очи към Флорънс и забеляза, че Бен стоеше зад гърба на зълва й. Миг след това мъжът се обърна и изчезна.

 

 

— Бен — обърна се Грейс към него, след като Флорънс вече си беше отишла. — Разменихме си ролите. Не ме гледай така. Много съжалявам, за думите, които чу от Флорънс…

— Няма значение — отговори той. — Грешката не е твоя.

— Все едно чия е. Тя е една глупава безчувствена жена. Никога не съм я харесвала.

— Аз пък я харесах — засмя се той.

— Наистина ли? — Тя бе искрено изненадана.

— Да. Смятам, че е много приятна. Непосредствена. А е и привлекателна. Може би няма да е зле да отида при нея и да изиграя ролята на Мелорс. Чел съм книгата и зная историята. Ти вероятно не предполагаше, че ми е известна — ухили се той насреща й.

— Бен, моля те, не се шегувай с тези неща.

— Защо да не се шегувам? Смешно е. А е и вярно.

— Кое е вярно?

— Как да ти кажа… Различен съм от теб. И от нея — също. Излишно е да го отричаме. Доста неща научих днес.

— Например?

— Ами че бебетата имат нужда от бавачки, а не от майки. Но само при условие че искаш да бъдат добре възпитани.

— Флорънс ли го каза?

— Да.

— Глупава кучка — просъска Грейс.

— Ти май наистина не я харесваш много?

— Никак. Има чудесен, мил съпруг, а тя… Е, няма значение.

— Разкажи ми.

— Не мога.

— Хайде де. Много ме бива да пазя тайни.

— Той не е баща на детето й. А си мисли, че е.

— Ами!

— Не смяташ ли, че е доста противно?

— Зависи — отговори Бен.

— Какво искаш да кажеш?

— Колко мил и чудесен е съпругът й. Няма откъде да знаеш истината. Никой не знае какво става действително между двама души. Не знаеш какъв е бил моят брак, нито аз — твоят.

— Не. Не знаеш.

— Онова, което каза Флорънс, се отнася за неделните дни — неочаквано изтърси той. — Поне отчасти. А и защото не зная нищо за брака ти.

— Не те разбирам.

— Когато си отидох.

— Ъхъ — неуверено промълви Грейс.

— Изслушай ме — той улови дланите й между своите. — Това, което става между нас, е доста опасно.

— Моля те, изслушай ме. Ти си… Как да кажа? Самотна. Поне така мисля. Аз — също. Мъчно ми е за Линда и бих могъл… А мисля, че и ти си склонна. Но съпругът ти е далеч. Отсъствал е твърде дълго време, за да знаеш какво изпитваш. Останало е единствено усещането за самота. Прав ли съм?

— Прав си — въздъхна Грейс. Гласът й трепереше леко.

— На всичкото отгоре не приличам на вас. От друга среда съм, както правилно отбеляза Флорънс. Това още повече влошава нещата. Прави ги по-трудни. Не е ли така?

— Не зная.

— Така е, Грейс. Убеден съм в това.

— Бен, моля те, нека ти… — искаше да каже „обясня“, но той постави пръст на устните й.

— Не, недей. Колкото по-малко кажеш, толкова по-бързо ще мине, обичаше да казва майка ми. Оригинално е. — Той се усмихна. — Имаме чудесно приятелство с теб, Грейс. Според мен такова нещо рядко се среща. И аз държа на него.

— Така е — въздъхна Грейс. — Аз също. — Тя успя да се усмихне и бързо напусна стаята. Въпреки изявлението му, че е прекрасна и нещата между тях са опасни, тя се чувстваше нещастна и глупава и неясно защо лишена от надежда.

— Бен…