Пени Винченци
Забранени места (23)

Глава 22

Зимата на 1943 г.

На влизане с колата в парка на болница „Куин Виктория“ Клариса се погледна в огледалото. Добре изглеждам, рече си тя и по навик нанесе няколко слоя червило, пръсна си облаче „Джой“ и си сложи шапката. Беше й дотегнало да се гледа в униформа.

Погледна си часовника. Отдавна минаваше девет, ала тя внезапно бе получила четирийсет и осем часа отпуск, пристигна в Лондон от Дартмът и в миг на вдъхновение реши да иде при Джак. Обади се на приятелката си Бънти Левинсън, попита дали може да вземе колата й. Бънти винаги разполагаше с неизчерпаем запас полезни неща, включително и купони за бензин, и я преотстъпи. Без да губи време, Клариса се бе отправила към Ийст Гринстед. Джак щеше толкова много да се зарадва, че я вижда, а тя все щеше да намери някъде хотелска стая и закуска.

Джак току-що бе приключил успешен курс на лечение. Духът му се повдигаше с всеки изминал ден. Клариса виждаше с очите си, че видът му няма много общо с някогашния, ала подобрението бе достатъчно, за да го подтикне да предложи вечеря в Лондон, не в Ийст Гринстед, следващия път, когато получи домашен отпуск. Носът му поне приличаше на нос — не беше някогашният изящен орлов нос, ала все пак изглеждаше поносимо; пластиката върху горната устна спомагаше за цялостния ефект. От друга страна, тя бе свикнала с вида му и се чувстваше подготвена; вече не изпадаше в шок, който преди при всяка среща се изписваше върху нейното лице.

С нетърпение очакваше да го види, толкова осезаемо усещаше липсата му напоследък; чувството бе хубаво. Седмиците в Дартмът, прекарани с Джайлс преди година, сякаш бяха се превърнали в сладък непонятен сън. Случваше се чувството за вина да я прободе, ала през повечето време си спомняше тези дни с удоволствие.

Клариса влезе в Трето отделение; стори й се пусто, само двама мъже кротко лежаха в леглата си и четяха. Тихичко се измъкна в коридора, долови странен шум откъм страничните стаи; не неопределен шум, по-скоро отчетливо ритмично думкане. Поколеба се за миг, но подтикната от смътната тревога, че някой от пациентите се нуждае от помощ, тя отвори вратата.

Върху тясна количка в малката стая лежеше съпругът й. Тялото му, наметнато само с горнище на пижама, току се повдигаше и полягаше върху голото тяло на една от сестрите. Дългата й червеникава коса бе разстлана по покритата с книжна салфетка възглавница, а зелените й очи, срещнали очите на Клариса, говореха за смесица от смущение и триумф.

До края на живота си Клариса така и не престана да се удивява на думите, които произнесе в този момент.

— Джак — рече тя, — веднага стани от леглото и се облечи, прибираме се у дома.

 

 

— Не зная — засмя се тя и целуна изтерзаното му, внезапно разхубавено и обично лице. Протегна се щастливо, натежала от спомена за удоволствието, изпитано през последния час. — Нямам представа защо просто не си тръгнах. Знаех единствено, че те искам повече от всякога. И трябваше да те имам. Не да те оставя на онова нещастно окаяно момиче.

— Нито е нещастна, нито окаяна — рече Джак. — Има си татко, пълен с пари, а и животът в Трето отделение страхотно й харесва.

— В това се уверих и сама. Колко пъти си я чукал?

— Нито веднъж. Днес беше първият път.

— Лъжец.

— Казвам ти истината. Но пък тя се отнасяше с мен… повече от добре.

— А, не се съмнявам — отвърна Клариса.

И си спомни с благодарност и топло чувство за лейтенант Джайлс Хенри, който също се бе отнесъл към нея повече от добре, а всъщност и към Джак, дори без да го съзнава.

 

 

— Беше чудесна — рече той.

— О, не. Бях… как да кажа, по-скоро ужасна. Не мога да те виня… за това, че си решил да я чукаш.

— Знаех как се чувстваш. Едва когато за пръв път видях лицето си в огледалото, осъзнах колко смела си била.

— Това не е смелост — отвърна Клариса, — знаеш каква съм страхливка. Просто ме беше страх да те погледна. Опитах да се прикрия, но…

— Съвсем естествено е, тъй каза Каролайн.

— Наистина ли?

— Ами да — отсече Джак. — Напълно естествено. Не бива да изпитваш угризения.

— По-силно е от мен. Джак?

— Да?

— Направи го пак. Моля те, моля те, искаш ли пак?

Този път бе още по-хубаво — сладко и бавно. Тялото й, закопняло за неговото, бе поутолило жаждата си и сега можеше да му се наслади, да го приласкае и вкуси. Усети как я изпълва с лекота и нежност, а тя самата го прие с радост като носещо се към нея цвете. Върховното блаженство дойде бавно. Тялото й се изви като струна, подета от ликуваща наслада, ала минути по-късно някаква ужасна мъка я сграбчи и тя се отпусна разтърсена от ридания. Вкопчи се в Джак и заплака неудържимо. Мъжът на свой ред зарови глава във възглавницата и също заплака.

 

 

Часове по-късно двамата седнаха пред бутилка кисело алжирско вино, което тя бе открила в Дартмът.

— Душа давам за шампанското на Клифърд — рече тя.

— Защо се разплака? — попита Джак.

— Не зная. Просто ми беше мъчно. За онова, което си отиде, за онова, което е изгубено. Не само за нас, но и за другите. Ами ти?

— Причината трябва да е същата. Господи, колко те обичам, Клариса…

— Да, Джак?

— Искам отново да полетя, Клариса.

Би било грешка да спори с него, да се опита да го спре. За него това бе крайната победа, за него, за Макинду, за нея самата. Доказателство, че от болката, ужаса и унижението бе избуял куражът отново да рискува докрай.

— Естествено, че трябва да отидеш — насърчи го тя.

 

 

Италия бе капитулирала. Грейс, убедена, че Чарлс е там, четеше вестниците, слушаше новините по радиото за настъплението откъм Сицилия, за тежките боеве и със страх се питаше докога ще може да разчита на късмета си. Поне до този момент не бе пристигнала нито телеграма, нито лоша вест. Постепенно тя се върна към обичайното си състояние, в което потискаше чувствата си. Било голям обрат, така твърдяха всички. Италия, най-уязвимото място на Европа, както го наричаше Чърчил, бе паднала. Предстоеше немците да бъдат изгонени от страната, 60 000 военнопленници бяха освободени. Това действително бе началото на края, така твърдяха всички. Вече нямаше да се говори (отново фраза, изречена от Чърчил) за края на началото.

 

 

Джайлс се прибираше у дома. Не за кратка отпуска, а на дългосрочно назначение със своя кораб в Саутхамптън.

„Няма причина, разбира се — бе писал на Флорънс, — просто си идвам у дома. Триседмичен отпуск на сушата, след което… е, Саутхамптън не е толкова далеч от теб. Време е, скъпа ми Флорънс, да бъдем заедно. Глупости не ми се слушат, никакви възражения. Трябва да оставиш Робърт и да доведеш Имоджийн при мен. Ще пристигна пред твоя дом на снежнобял крайцер, а може и на обикновен влекач и ще те отведа.“

Флорънс прочете това писмо през насълзени очи. Копнежът по този мъж, подсилен от съзнанието, че не може да наруши обещанието си, й причиняваше болка. Нямаше смисъл да му праща отговор, той нямаше да го получи навреме. Трябваше да се види с него и да го убеди. Горчиво съжаляваше, че го бе потърсила повторно. Просто трябваше да се примири, да го остави да си мисли, че вече не го обича. А ето че се бе подложила на нова, още по-тежка мъка. Тъкмо бе устроила живота си наново, харесваше работата си в Организацията на жените доброволки, планираше да се присъедини към Червения кръст след войната, дори да учи за сестра, стига да е възможно. Да изгради свой собствен живот, който да й вдъхва себеуважение и кураж, ето това щеше много повече да й помогне да се справи с Робърт. Беше готова да остане при него, да опита отново, ала сега се чувстваше по-силна, а не безпомощна жертва, попаднала в капан.

Оставаше й единствено да убеди Джайлс, че му е казала истината. Колкото и трудно да бе това.

 

19 септември. Италия (Не е зле, рече си Грейс, закъснението е само два месеца.)

Скъпа моя Грейс,

Пиша ти само няколко реда, тъй като ние тук сме доста заети. Исках да знаеш, че съм жив и здрав. Сигурно си прочела за настъплението, беше много вълнуващо — 600 оръдия, насочени към ботуша на Италия. Имаше тежки сражения, много хора изгубихме, но за себе си мога да кажа, че нямам и драскотина. Ще ти пиша повече, когато намеря време.

Сега вече напредваме чувствително. Настроението общо взето е оптимистично, духът висок. Наистина започвам да вярвам, скъпа моя, че ще се прибера при теб у дома… някой ден. Няма да е скоро, но не се съмнявай, че ще стане. Много да се пазиш. Обичам те.

Чарлс

Това бе първото писмо, което я караше да вярва, че той наистина я обича. Безпокоеше я собствената й хладна реакция.

Джайлс пристигна в Саутхамптън в края на ноември. Когато се обади, Флорънс къпеше Имоджийн.

— О, Господи! — пророни, когато чу гласа му. — Джайлс, Джайлс, моля те върви си, върви си и ме остави на мира.

— Не, Флорънс, няма да те оставя. Ще те открия и ще дойда при теб. Утре.

— Не. Не бива, не можеш.

— В такъв случай просто трябва да дойдеш с мен. Така добре ли е?

— Не, не е добре.

— Флорънс, можеш ли с ръка на сърцето да ми кажеш, че не ме обичаш?

Флорънс се поколеба за миг.

— Не. Не мога — отвърна.

— В такъв случай тръгвам към теб. Цяла година мечтая за този миг. Откакто получих писмото ти. Не можеш да ограбиш мечтите ми.

— Не, Джайлс, не. Аз… сама ще дойда при теб. Кажи ми как да те намеря.

— Ще те посрещна на гарата. И после ще те заведа в хотел. И ще те обичам.

— Добре. Да, ще дойда. Не утре, вдругиден. Обади ми се утре и ще ти кажа кога ще пътувам.

— Този път няма да ме измамиш, нали?

— Не, Джайлс.

 

 

Бавачката Бейнс се съгласи да гледа Имоджийн ден-два. Флорънс й каза, че се налага отново да пътува до Саутхамптън, за да потърси сведения за семейства, разделени по време на бомбардировките. Бавачката хранеше уважение към работата й и безкрайно се гордееше с нея.

Флорънс успя да си издейства два дни отпуск от Организацията на жените доброволки. Беше го заслужила с невероятното си усърдие, отбеляза госпожа Хейвърфорд.

Предаде Имоджийн на бавачката Бейнс и тръгна към гарата. Скоро след като излезе, Робърт се обади да съобщи, че същата вечер се прибира в седемдневен отпуск. Разтревожена, Мюриъл му съобщи онова, което знаеше: че Флорънс заминава по работа, свързана с Жените доброволки.

— Ще се върне след четирийсет и осем часа, Робърт.

— Не е ли възможно да й се препрати съобщение, за да отложи пътуването?

— Боя се, че не — отвърна Мюриъл, а в гласа й пролича несъгласие. — Тя се отнася много сериозно към работата си, Робърт.

— Добре тогава — рече той. — Не ми остава друго, освен да изчакам завръщането й, нали? Ще мина през Лондон, да видя къщата, тъй че ще пристигна утре. Така добре ли е?

— Напълно — отвърна Мюриъл.

 

 

Бен бе отседнал в Мил Хаус за четирийсет и осем часа, за да се види с момчетата. Отскачаше при всяка възможност, а това се случваше често. Грейс очакваше с нетърпение посещенията му. Приветливото добронамерено отношение към нея, а и към всичко и всекиго, бе разтоварило напрежението, бе разсеяло чувството за надвиснало нещастие от първото му посещение. Що се отнася до него, бе я уверил той, смятал, че са приятели — „най-добри приятели, тъй ми се иска да вярвам“. О, да — бе отвърнала тя — съвсем точно казано. И се бе постарала да се убеди, че е така.

В много отношения определението отговаряше на истината: той беше истински приятел, тъкмо човекът, от когото се нуждаеше. Не само й помагаше, не само я насърчаваше и допринасяше да се изразходва невероятната енергия на момчетата. Беше приятна компания, интересен събеседник, умееше да ги разсмива. С Клифърд се спогаждаха чудесно, играеха шах, ходеха на разходка, пиеха уиски. Грейс се чувстваше задължена да изрази неодобрение единствено от пиенето. Клифърд, самотен и жаден за компания от толкова дълго време, отново бе станал весел и енергичен, дори подхвърли, че ще се присъедини отново към хора в „Сейнт Андрюс“.

— Не мога вечно от всички да страня — рече той на Грейс. — Пък и ми се струва, че мнозина от тях вече са забравили защо изобщо напуснах.

Грейс не бе убедена в това, ала се престори, че е на същото мнение.

Бен умееше и да готви. Често окупираше кухнята и сътворяваше чудесни ястия от зеленчуци, яйца на прах и лъскаво сирене, както му казваше Даниъл. В това време Грейс седеше наблизо, заета с плетка или с безкрайните писма, свързани с работата й за Армията на жените земеделки. Наблюдаваше го и се отдаваше на забранени мечтания. Той често вдигаше очи, ухилваше се и питаше:

— Добре ли си?

Тя му се усмихваше в отговор, да, добре съм, уверяваше го и в ума си като някаква мантра повтаряше „чудесно приятелство“.

Във всеки случай, казваше си тя, дори да не съществуваха другите непреодолими препятствия помежду им, трябваше да признае колко невероятно красива трябва да е била Линда, красива и страстна. Върховно нахалство бе да си въобразява, че е възможно да заеме мястото й. Подобни мисли я измъчваха през безсънните нощи, когато той бе в къщата и Грейс болезнено долавяше присъствието му в съседната стая.

 

 

— Няма да остана — произнесе Флорънс в прегръдките на Джайлс, усещайки лицето си пламнало от целувките му. — Няма да остана. Трябва да се върна. Тази вечер.

— Не, не трябва. Наел съм стая в едно чудесно хотелче в Ню Форест. Леглото е направо величествено. И съм си наумил да те любя, докато не чуя виковете ти за милост.

— Не, Джайлс, няма да остана. Добре, само мъничко.

Виковете на Флорънс, необуздани и някак неземни, огласяха тъмната стая през целия ноемврийски следобед. Когато накрая тя се отпусна смълчана, Джайлс се взря в тясното й изразително лице и прошепна:

— Обичам те, Флорънс.

— И аз те обичам. Но сега трябва да си ида у дома.

— Не, не трябва. Та това бе само началото. Не можеш да ме изоставиш точно сега. Не можеш.

— Добре тогава… ще остана до сутринта. Бездруго вече е твърде късно. Сигурно ще се изгубя в тъмното.

— Да — рече той, — ще се изгубиш. Остани при мен, тук си на сигурно място.

— Време е да тръгвам — заяви Флорънс на сутринта. — Трябва да се прибера.

— Можеш и по-късно да се прибереш. Сега си само моя. Ще останеш при мен, нали, Флорънс? Обичам те и ще бъдеш само моя.

Тя го погледна напрегнато.

— Не мога да повярвам, че ми казваш това, след като знам как се отнесох към теб, не мога да повярвам, че си все още тук и чакаш решението ми. Щеше да е напълно справедливо, ако си беше намерил някоя друга и себе влюбил в нея.

— Никога няма да обичам друга — пламенно отсече той.

— Мога да ти се доверя — рече тя и отново се сгуши в прегръдката му. — Ето това най-много обичам в теб. Това е най-важно за мен, доверието. Доверието и честността. За да се чувствам сигурна. В безопасност.

— Но да, разбира се — рече той и я целуна. — И скоро ще напуснеш Робърт и ще се омъжиш за мен.

— Не мога, Джайлс. Просто трябва да го проумееш. Сега съм тук, защото исках да знаеш, че все още те обичам. Но не мога да се омъжа за теб. Длъжна съм да се върна при Робърт.

— Защо, Флорънс? Не те разбирам.

— Защото той е моят съпруг — сериозно отвърна тя. — Обещах да остана при него. Пък и той има нужда от мен. Колкото и да е объркан, той има нужда от мен.

— Грейс, аз съм, Мюриъл. Виж, бавачката Бейнс е болна. Отровила се с някакво развалено месо тая глупачка.

— Много съжалявам.

— Въпросът е, че тя бе поела ангажимент да се грижи за Имоджийн. Флорънс замина по работа.

— О, така ли?

— Изпратили я в Саутхамптън да търси квартири за някакви хора. Добре, че поне не ги води у дома си.

— Мюриъл, моля те…

— Както и да е, на мен ми е невъзможно да взема Имоджийн, прекалено заета съм, тъй че казах на бавачката, че ти ще я вземеш, докато Флорънс се върне.

— Но, Мюриъл, аз…

— Нали и другите деца са при теб, няма да се затрудниш чак толкова. Пък и си една от малкото, които разполагат с бензин. Тя те очаква. Моля те, побързай, бедната жена никак не е добре.

— Трябва да се засмея — рече Грейс на Бен, когато му предаде разговора, — иначе ще се разплача.

Робърт пристигна в Прайъри по обяд с бутилка шери за Мюриъл.

— Някакви новини от Флорънс?

— Не, но сигурно ще си дойде до сутринта, както е обещала.

— Да, разбира се. Къде е Имоджийн?

— Грейс се грижи за нея.

— Колко мило.

— Е, поне това може да направи, тъй мисля.

 

 

Робърт преглеждаше вестника, когато на вратата се позвъни. Мюриъл се бе оттеглила да подремне, тъй че той отвори вратата.

Жена с внушително телосложение в зелената униформа на Жените доброволки се усмихна насреща му, притиснала към огромните си гърди две одеяла.

— Здравейте — поздрави тя, — аз съм Джоун Хейвърфорд. От Организацията на жените доброволки. Госпожа Грийг тук ли е?

— Не — отвърна Робърт, — заминала е. Всъщност по работа, възложена й от Организацията на жените доброволки. Утре ще се върне.

— Не й е възлагана работа от Организацията на жените доброволки, уверявам ви — сопна се жената. — Дадох й двудневен отпуск. Както и да е, тия одеяла са за нея. За евакуираните, които пристигнаха от Бристол. Предполагам, ще можете да й ги предадете. Много ви благодаря. — След което махна в знак на благодарност и си тръгна.

 

 

Грейс беше в кухнята и готвеше супа, когато се появи Робърт. Бен седеше край камината и четеше на Имоджийн. Клифърд и момчетата бяха в училище на репетиция за коледния концерт. Грейс бе успяла да ги придума да заемат нейното място тази година. Каза им, че просто не е в състояние да се справи, миналата Коледа й се струвало, че е отминала едва вчера. Клифърд се произнесе, че щом за някого Коледа идва тъй скоро, то това било признак, че остарява.

— Здравей, Робърт — рече тя, като отвори задната врата. — Каква чудесна изненада.

Чувстваше се неловко, някак тревожна от последното му посещение. Безпокоеше се и от отсъствието на Флорънс.

— Най-неочаквано получавам едноседмичен отпуск и реших да си дойда, а ето че Флорънс е заминала. Много неприятно ми стана, но какво пък, нали е за благото на страната, не мога да се оплаквам.

— Е, да… — промърмори Грейс. — Да ти предложа ли чаша чай?

— Да, ако обичаш. Къде е малката ми дъщеричка? Разбрах, че е при теб. Бог да те благослови, Грейс, задето си я приютила.

— В дневната е, Бен й чете.

— Бен ли каза?

— Да, той е… мой приятел. Бащата на двамата ми повереници.

Робърт вдигна вежди, което не се хареса на Грейс, но той й се усмихна и излезе да потърси Имоджийн.

Върна се с детето на ръце. Момиченцето яростно се съпротивляваше, сърдито, че непознат човек бе прекъснал приказката. Бен вървеше след тях.

— Е, какво ще кажеш за нея? — попита Робърт.

— Много е сладка — отвърна Грейс, след което любезно добави: — И много умна.

— Това го зная. Голяма умница е. Иска ми се да можех да я виждам по-често, толкова бързо се променя. Не смяташ ли, че не е много хубаво Флорънс да я оставя на бавачката?

— Категорично не — отвърна Грейс. Канеше се да изтъкне благотворната промяна у детето благодарение на грижите на бавачката, ала Робърт не й даде възможност.

— Та какво стана с обещанието за чай?

— Аз ще го направя, Грейс — рече Бен. Робърт мълчаливо го проследи с поглед.

— Благодаря — каза гостът. Възцари се напрегнато мълчание.

— Бен беше изпратен в Западната пустиня. Също като Чарлс — отчаяно подхвърли Грейс.

— Тъй ли? — рече Робърт.

— Ами да, там бил ранен и го докараха у дома, а сега е в Тидуърт.

— Грейс, мога и сам да говоря — с усмивка се намеси Бен.

— Раната трябва да е била сериозна, щом ви е осигурила връщането у дома — отбеляза Робърт и хладно го изгледа.

— Така беше — не се смути Бен. — Раниха ме в рамото. В рамото и гърба. Повече от шест месеца прекарах в болница.

— Разбирам. А често ли идвате при Грейс?

— При всяка възможност, за да се видя с моите момчета. Съпругата ми загина по време на бомбардировка. Грейс ни приюти всички накуп.

Бен се усмихна на Имоджийн, която се опитваше да се покатери на коленете му, размахвайки книжката в ръка. Робърт я вдигна и се опита да я застави да стои мирно при него.

— Татко ще ти почете, миличко.

— Не — отсече детето. — Бен чете.

— Бен трябва да си ходи — каза Бен след нова напрегната пауза.

— Наистина ли, Бен? — попита Грейс. — Толкова рано?

— Няма как, утре в шест трябва да съм там. Извинете. Отивам да си взема нещата.

— Видях, че използвате военна кола — отбеляза Робърт.

— Да, пътем направих няколко доставки. За което имам разрешително, можете да попитате командващия офицер, ако желаете.

Грейс го зяпна изненадано. Не беше го виждала да се държи враждебно или грубо с някого.

— Всемогъщи боже, не е нужно — рече Робърт. — Просто бях изненадан, това е всичко. Хайде, Имоджийн, да идем в дневната да ти прочета приказката, за която настояваш. Връщам се след минута, Грейс.

— Вървете.

Грейс последва Бен по стълбите.

— Какво има? — попита.

— Нищо.

— Не е нищо, Бен.

— Няма смисъл да го обсъждаме. Присъствието на този човек ме изнервя, не съм забравил какво ми разказа за Флорънс.

— Ами децата?

— Ще мина през училището да им кажа довиждане. А също и на сър Клифърд. Довиждане. — Бен се спря нерешително. — Всичко наред ли е? Този човек… не ми харесва.

— Ще се справя, разбира се. Аз го харесвам. Винаги се е отнасял добре към мен. — Гласът й звучеше, сякаш се отбранява, което не бе далеч от истината.

— Добре тогава. Ще ти се обадя. Довиждане, Грейс. Благодаря ти, че отново ме приюти.

— Довиждане, Бен.

След малко той надникна в дневната.

— Довиждане, Имоджийн.

— Довиждане, Бен. Целувка? — добави детето с надежда.

Бен пристъпи напред, след което се спря. Робърт решително му обърна гръб.

— Не ставай глупава, Имоджийн — скара се на детето, — нали четем приказка.

— Е, тогава да тръгвам — заключи Бен. Беше си облякъл униформата. — Довиждане… сър. — Обръщението прозвуча като обида.

Робърт го изгледа студено през рамо.

— Довиждане, сержант.

Бен излезе и тръшна вратата, потегли рязко и гумите застъргаха по чакъла.

 

 

Грейс се върна в дневната. Робърт седеше до камината, детето го нямаше.

— Искаш ли още чай? — попита Грейс колебливо.

— Не. Не, благодаря ти. Седни при мен, Грейс.

— Къде е Имоджийн? — попита тя, като изпълни молбата му.

— Отнесох я горе. Сложих я в креватчето й. Изглеждаше уморена.

— Но защо? Не ми се стори уморена. Пък и е рано да си ляга.

— Нищо де. Дадох й играчки да се забавлява. Исках да поговорим.

— Изчакай само минутка, да отида…

— Грейс, знаеш ли къде е Флорънс?

— Не — отвърна Грейс, а сърцето й вече биеше тревожно. — Не зная. Заминала е по поръчка на Организацията.

— Не ми се вярва.

Жената усети топла вълна да зачервява страните, шията й. Преглътна.

— Не трябва да се съмняваш, Робърт.

— Не спори с мен. Дойде една жена от Организацията на жените доброволки, каза, че й дала два дни отпуск.

— О! — едва отрони Грейс. Усещаше, че й призлява. — Тогава е отишла да се види с някоя приятелка. Аз трябва да съм се объркала. Клариса, навярно е отишла при Клариса…

— Не мисля, а ти? Погледни ме, Грейс.

Тя вдигна очи и онова, което видя, никак не й хареса — непознатият Робърт имаше белезникави очи с метален блясък и здраво стиснати устни. Някаква вена на шията му запулсира, като да бе придвижващо се влечуго.

— Знаеш ли нещо за приятеля на Флорънс, Грейс?

— Не. Разбира се, че не. Не зная, тоест… сигурна съм, че тя няма приятел.

— Аз пък си мисля, че знаеш. И не само това, сигурно знаеш и че той е бащата на Имоджийн. Прав ли съм? Имаш ли представа как се чувствам аз? Да ме правят на глупак, че и да ме мамят на всичкото отгоре!

— Робърт, кълна ти се…

— За бога, Грейс. Та ти си била с нея, когато се е родила Имоджийн. Не ми казвай, че заедно сте преживели това и тя не ти се е доверила. Сторила го е и още как.

— Това не е истина, Робърт. Не зная нищо за личния живот на Флорънс, повярвай. Винаги съм се старала да не задавам подобни въпроси.

— Сега разбирам. Внезапно ми хрумна, Грейс, че вие двете навярно сте в заговор. Ти си я насърчавала, предлагала си й помощта си, за да ме измамите да приема бебето, което си й помогнала да роди. Но направи огромен гаф миналия път, когато бях тук. Пусна котката от торбата.

— Какво искаш да кажеш?

— Изтърва се, че Имоджийн се родила преждевременно. А Флорънс положи толкова усилия да ме убеди, че била преносила детето.

— О… сигурно съм се объркала, аз…

— Престани най-сетне, Грейс! Поне не ме вземай за пълен глупак. Ти ме разочарова. Не си такава, каквато те мислех. Но пък си добър съюзник за Флорънс, това не отричам.

— Моля? Не разбирам за какво говориш, Робърт.

— Престани вече. Разбираш, естествено. Мъничката госпожица Мяу-Мяу, тъй чиста и непорочна. Ама че шега…

— Робърт, спри!

— И през цялото време си приемала този… това нищожество. Някакъв негодяй от бордеите на Лондон с противните му синчета. И на всичко отгоре го заварвам да прикотква дъщеря ми. Направо се погнусих, Грейс.

— Моля те, Робърт, върви си!

— Тихите води наистина са най-потайни. Качи се с него горе, преди да си тръгне, да му угодиш набързо, нали? До стената ли те изправяше? Не ще и дума, тъй правят там, където се е родил.

Грейс се изправи.

— Вън — тихо рече тя. — Напусни моя дом.

— Стана вече твой, а? Горкият наивник Чарлс. Не стига, че носи рога, ами от прост войник на всичко отгоре. Поне офицер да беше. Всемогъщи боже! Какво ли би си помислил той? И то докато е на фронта и защитава родината.

— Отвращаваш ме — рече Грейс.

— Тъй ли? — Мъжът направи крачка към нея, сграбчи я за ръцете и внезапно я дръпна към себе си. — Е, Грейс, нека видим доколко се разпростира щедростта ти. Винаги съм те харесвал. Знаеш какво казват за тихите води.

Дъхът му вонеше отвратително. Тя извърна глава, ала той я блъсна в стената и притисна устни в нейните. Тя усети езикът му да шари по устните й, по зъбите. Понечи да извика, ала устата му я задуши.

Внезапно се отдръпна, изгледа я и се усмихна.

— Да се качим ли горе? Където си приемала него? Или да го направим тук, до камината? Обичам да правя секс на пода, а ти? Толкова е… примитивно.

— Робърт, моля те, върви си. Не искам да…

— Искаш, разбира се. Не, по-добре да останем тук, Имоджийн може да ни чуе. Достатъчно неподходящи наблюдения й се събраха за един ден. Не стига, че я видях да седи на коленете на приятеля ти, ами той се опита и да я целуне. Каква гадост!

Грейс запази мълчание.

Мъжът я дръпна назад, без да пуска ръцете й, повлече я към килимчето на пода пред камината. С една ръка я държеше, с другата посегна към копчетата на роклята й. Притисна гърдата й, опитвайки се да достигне зърното.

Грейс извърна глава и захапа китката му. Робърт й се ухили, но не престана да я мачка.

— Ето че отново изпълзя невинната ларва — просъска той. — О, Грейс, взе да става забавно.

— Моля те — проплака тя. — Моля те, Робърт, пусни ме. Просто си върви. На никого няма да кажа. Кълна ти се. Просто си иди. Чуй, Имоджийн — тя плаче.

— Добре тогава — внезапно рече той. — Много добре. — Пусна я, отдръпна се и я изгледа. — Ще те оставя, щом така искаш.

Тя го зяпна от удивление пред внезапната промяна в настроението му.

— Искам само да чуя къде е Флорънс, Грейс. Кажи ми къде е тя. С кого е.

— Не мога, Робърт. Казах ти, че не зная.

Мъжът вдигна ръка и я стовари в слепоочието й. Зашеметена, тя не помръдна, просто не откъсваше очи от нападателя си.

— Кажи ми къде е! Ти знаеш и ще ми кажеш, нали?

— Не, не зная.

Той отново я удари, този път по-силно. Попаднал бе близо до окото и болката бе непоносима.

— Аз пък мисля, че знаеш. Хайде, Грейс, най-добре ще е да изплюеш камъчето.

Това приличаше на някакъв зловещ сън. Тя не бе в състояние да се движи, да измисли изход от ситуацията. Чувстваше се напълно безсилна, хваната в капан, далеч от всички. Чуваше плача на Имоджийн откъм горния етаж, а от кухнята — музика, предавана по радиото, ала тези звуци не бяха реални, те съществуваха далеч от нея, извън онова, което й се случваше. Тя погледна Робърт и ето че той й се усмихна, познатата нежна приятелска усмивка. За част от секундата тя си помисли, че може би сама е измислила всичко това, че просто сънува.

— Хайде — рече мъжът и седна на канапето. Потупа мястото до себе си. — Ела тук и седни. Много си бледа, Грейс. Добре ли си?

— Да — предпазливо отвърна тя, — добре съм.

— Това е добре. Съжалявам, че те изплаших. Просто бях длъжен да те попитам, за да я открия. Толкова много я обичам, опитай се да разбереш. Ела тук, ела и седни до мен.

Без да откъсва очи от неговите, тя пристъпи като в транс, седна на канапето и придърпа роклята си. Мъжът се облегна назад.

— Така е по-добре — рече той. — След малко ще ти направя чай.

— Благодаря — пророни тя тихо.

Може би в крайна сметка сега всичко щеше да свърши, той ще я остави на мира, защото се е засрамил. Изглеждаше съвсем нормален и спокоен.

— Робърт, мога ли да отида…

— След минута. Хайде сега — подкани я тихо, — искам да чуя, къде е тя?

— Честна дума, не зная.

И тогава мъжът отново вдигна ръка и я удари, този път по челюстта, а когато тя се сви, се хвърли към нея и зверски раздра роклята й, сетне бельото, за да открие гърдите й.

— Знаеш — просъска застрашително. — Кажи ми. Кажи ми.

— Не мога.

— Лъжеш. Нищожна мръсница. Я да видим тогава какво ги чака продажните мръсници, а? Какво им правят простите войници…

Стовари още веднъж ръката си върху слепоочието й. Главата й клюмна и тя се свлече на пода. Мъжът коленичи над нея, чу го да разкопчава панталоните си, докато в същото време я разсъбличаше. Членът му също я удряше сляпо, напосоки. Тя стисна бедра, опита се да го отблъсне.

— Разтвори си краката — заповяда й той. — Хайде! Иначе пак ще те ударя.

Последната й мисъл, когато направи поредния отчаян опит да го отблъсне и потъна в гнусна надигаща се тъмнина, бе колко безкрайно съжалява, че не бе повярвала на Флорънс.

 

 

— Гадно копеле! Махни се! Пусни я!

Това беше Бен. Беше стиснал Робърт за врата със здравата си ръка и го дърпаше нагоре, като в същото време го удряше с коляно. Сетне го обърна към себе си, бутна го към стената и заби юмрук в лицето му.

Разтърсвана от ридания, Грейс се поизправи, опита се да смъкне полите на роклята си, смътно осъзнала, че момчетата са спрели на прага и я зяпат пребледнели от ужас. Чу и гласа на Клифърд, който се обаждаше в полицията от телефона в коридора. Дори през болката и унижението тя осъзна, че не бива да го прави.

— Клифърд, недей. Моля те.

Той остави слушалката и обърна очи към нея.

— Защо?

— Просто недей. Моля те.

Припълзя до канапето, успя да седне, заровила лице в ръцете си.

— Татко, спри да го удряш — чу да казва Дейвид, а Даниъл мълвеше:

— Не плачи, Грейс, не плачи.

— Хайде, Бен. — Това бе гласът на Клифърд. — На твое място бих го оставил. Той е страхливец като всички побойници. Сега вече нищо не може да направи.

Бен свали едната си ръка, ала с другата все още държеше Робърт за гърлото.

— Пусни го — каза Грейс. — Просто го пусни.

Робърт се отръска като куче, бутна косата си назад и попи кръвта от носа си с носна кърпа. След което погледна към Клифърд;

— Ти знаеш ли къде е тя? — попита. — Знаеш ли къде е жена ми?

Клифърд забави отговора си, след което проговори:

— Махай се оттук, Робърт, и да не си посмял да се доближиш до Флорънс, Имоджийн или до някой от нас. Иначе, кълна се в Бога, ще те тикна в затвора.

Робърт напусна стаята. Всички чуха как джипът изрева отвън по алеята.

Грейс все тъй сгушена на канапето видя как напрегнато я гледа Бен. Не просто със загриженост, не и просто с възмущение — имаше и нещо друго.

Нещо, с което в момента не бе в състояние да се справи.

— По-добре ще е да се кача горе — изрече шепнешком. — Извинете ме.

— Да дойда ли и аз? — попита малкият Даниъл, а тя му отвърна:

— Не, Даниъл, всичко е наред. Трябва да се погрижиш за Имоджийн, Бен. Не е спряла да плаче.

— Той нарани ли те? — попита Дейвид.

— Не много. Не, добре съм. Наистина.

Бавно излезе от стаята, прикрила гърдите си с ръце, избягвайки да срещне очите на Бен.

 

 

Дълго лежа във ваната, за да отмие миризмата, полепналия по тялото й, навлече стара нощница и се отпусна в леглото си, сгуши се като бебе в утробата на майка си. Чувстваше се изтощена, уморена до смърт, болеше я цялото тяло, не само главата, където бяха попадали ударите му, но всеки мускул, всяка фибра, сякаш дни наред бе крачила безспир.

На вратата се почука.

— Аз съм, Бен. Мога ли да вляза? Нося ти чаша чай.

— Заповядай, влез.

Изправи се с мъка.

— Добре ли си? — попита Бен, като затвори вратата.

— Да, добре съм. Вече съм добре.

— Окото ти е подуто.

— Сигурно. Там беше последният удар.

— Трябва да повикаме лекар.

— Не, не трябва — остро рече тя. — Нищо ми няма.

— Грейс…

— Не искам лекар. Нито полиция. Клифърд разбра ли…

— Не се тревожи, всичко е наред. Няма да се обади.

Бен седна на леглото, взе ръката й в своята.

— Съжалявам, че не го убих. Наистина. Негодник. Гадно гнусно копеле. Заслужава да го вържат…

Обикновено толкова кротък, сега той жадуваше за възмездие и това я шокира.

— Не говори така, Бен…

— Просто не мога да се примиря… като си помисля само какво би се случило, ако не бяхме се върнали. — Той направи ли ти… нещо, нали не… — Гласът му изневери. Не съумя да произнесе думите, толкова силно бе смущението му.

— Не — с равен тон изрече Грейс. — Не стигна дотам. А ти… пристигна като американската кавалерия. — И се усмихна колебливо.

— Слава богу, Грейс! — Беше пребледнял, видът му не по-малко изтерзан от нейния. — Хайде, изпий си чая. Сложил съм ти мед. Полезно е, когато човек е преживял шок. По пътя към Кайро все подсладен чай ми даваха. — Успя да й се усмихне.

Помогна й да се изправи, за да изпие чая си. Сетне тя отново се отпусна върху възглавниците и го погледна.

— Длъжна си — отново поде той, — длъжна си да съобщиш в полицията, за да го затворят. Този мръсник е опасен…

— Не мога — отвърна Грейс с тих гробовен глас, който сякаш не бе нейният. — Не мога, защото се чувствам толкова… ужасно. Срамувам се.

— Ти се срамуваш? Не разбирам защо, от къде накъде…

— Не се съмнявам, че и Флорънс е изпитвала същото. Сега вече я разбирам. То е нещо като зараза. Чувстваш се отговорен по някакъв начин. Сякаш грешката е твоя, все едно сам си си го изпросил.

— Това вече е глупаво, Грейс. Ние бяхме тук, видяхме какво стана, никой не би си помислил това, което казваш.

— Напротив, точно това ще си кажат. И тогава ще стане непоносимо за всички — за всички от семейството, за децата, за… Чарлс. — Тя произнесе, името колебливо, сякаш бе някаква трудна дума.

— Ами ти? А за Флорънс помисли ли, за онова, което би могъл да стори на нея, на Имоджийн?

— Не мисля, че има такава опасност. Струва ми се, той няма да се върне, сега вече не. Горката Флорънс, толкова се срамувам от думите, които й наговорих, от неизказаните думи още повече.

— Побъркала си се — с внезапно избухнал гняв рече Бен. — Просто не разбирам. Питам се дали не трябва аз да го открия и да се разправя с него. И съжалявам, че не го довърших, така че никога повече да не може…

— Не говори така, Бен. Моля те. От думите ти се чувствам още по-зле.

— Съжалявам, не мога да се сдържам. Толкова ми е гадно, сякаш ще повърна. А и се боя за теб. Моля те, Грейс, моля те, съобщи в полицията, нямаш право да го прикриваш.

— Не мога. Би било ужасно за семейството. А ще се наложи да говоря, да повтарям какво се е случило, пък и кой би ми повярвал? Той на всички ще разправя, че грешката е била моя. И всички ще му повярват. И за теб, и за всичко останало.

— Какво за мен? — сепна се Бен.

— Каза… е, каза, че то било очевидно, нали разбираш, че аз и ти…

— Боже мой!

— Толкова ужасно ли звучи? — Грейс се усмихна. След преживяния шок се чувстваше странно замаяна, дезориентирана.

— Не — отсече той и извърна очи. — Разбира се, че не. Не това исках да кажа.

Възцари се мълчание, продължително, изпълнено с напрежение. Накрая тя го наруши.

— Имоджийн добре ли е? А момчетата?

— Момчетата я пазят в банята, което за нея е огромно забавление. Но те са доста разстроени, което ме притеснява.

— О, Бен, безкрайно съжалявам — възкликна Грейс и отново избухна в сълзи. Риданията я разтърсваха, задушаваха я. Сълзите се застинаха по лицето й.

— Недей — помоли я той. — Не казвай, че съжаляваш. Вината не е твоя, това е немислимо. Глупаво е да разсъждаваш по този начин.

— Но аз точно така си мисля. — Гласът й се извиси, което бе знак, че е на ръба на истерията.

Бен внезапно се озова до нея, обгърна я с ръка.

— Хайде, успокой се. Всичко е наред, не бива повече да се тревожиш. Наплачи се, ще ти олекне. Поплачи си, мила, поплачи…

Обгърна я и с другата си ръка, притисна я към себе си. Тя се почувства защитена, приласкана, и ето че склони глава на гърдите му. Постепенно сълзите се уталожиха, ужасът намаля. Усещаше главата си натежала, болезнена от ударите на Робърт. Размърда се, за да отслаби натиска; сетне се сгуши още по-плътно. Почувства се удобно, олекна й. И започна да се унася.

— Ще трябва да нагледам момчетата — обади се Бен, като я положи върху възглавниците. — Сигурно имат нужда от мен.

— Разбира се, върви. След това ще си тръгнеш ли?

— Не, ще тръгна рано сутринта. Тази нощ няма да те оставя сама. Дори на сър Клифърд не разчитам.

— Ще се оправя, Бен.

— Не. Предпочитам да остана. Искам да бъда до теб.

 

 

В огромното легло на хотелската стая в Ню Форест Флорънс се вкопчи ридаеща в Джайлс.

— Не мога да го понеса — повтаряше тя през сълзи. — Просто не мога.

— То не е и нужно, стига да проявиш разум.

— Не мога да остана при теб, Джайлс. Робърт полага големи усилия, прие Имоджийн, тъй че и аз трябва да опитам отново, да му дам шанс. Аз съм негова съпруга и му дължа това.

— Няма да те пусна. Няма да те пусна да си отидеш. Твърде много те обичам.

— Трябва да ми помогнеш — настоя Флорънс. — Трябва да ме пуснеш да си отида.

 

 

Беше много късно, когато Бен се върна. Замаяна от съня, пропъждан от болката, тя долови смеха на Имоджийн, необичайно тихите гласове на Даниъл и Дейвид, гласа на Бен, който им четеше, след което стъпките му, последвани от стъпките на Клифърд. Накрая настъпи тишина.

Беше се примирила, че няма да се появи отново, и тъкмо се канеше да стане и да потърси аспирин, когато вратата се отвори.

— Грейс? Мога ли да вляза?

— Да. Би ли ми донесъл аспирин или някакво друго хапче?

Бен се появи с лекарството и чаша горещ чай. Тя започна да отпива на бавни глътки, поглеждайки го над ръба на чашата. Нещо в отношенията им се бе променило, ала тя не можеше да го определи точно, нито кога се бе случило.

— Всички ли заспаха?

— Всички. Дори сър Клифърд.

Той протегна ръка и докосна подутото й око.

— Бедната. Много ли боли?

— Доста.

— Изглежда ужасно.

— На всички ще трябва да разправям, че Флоси ме е ударила, без да иска.

— О, Господи, пак започваш. Защо да не кажеш истината?

— Казах ти вече защо.

Той я погледна нерешително и рече предпазливо:

— Не зная какво щеше да се случи, ако те бе изнасилил. Нямаше да издържа. Щях да полудея.

После той отново излезе и затвори вратата.

Грейс знаеше какво се крие зад думите му. И въпреки преживяния ужас и болката тя заспа усмихната.

 

 

Събуди се в четири сутринта. Усещаше си тялото схванато, охлузено, болеше я глава. Много тихо слезе на долния етаж, направи си чай, взе още аспирин. После приседна, сви се в халата си и се замисли.

През последните няколко часа за нея бе настъпила коренна промяна. Чувстваше се нова, променена. Не бе наясно каква бе промяната, ала противно на всякаква логика тя се чувстваше по-силна, по-смела. Има два начина да изживееш живота си, мислеше си тя: като шофьор или безучастен пътник. А тя по склонност и възпитание бе пътник, не възразяваше на онова, което й се казваше, постъпваше както диктуваше благоприличието, подчиняваше се на правилата, никога не прекрачваше границите. Посегателството на Робърт обаче с целия потрес и ужас бе подложило на съмнение всичко, към което се придържаше. То по някакъв начин й бе вдъхнало куража да надникне отвъд познатите граници, в забранените територии.