Пени Винченци
Забранени места (28)

Глава 27

Краят на лятото на 1944 г.

Мюриъл погледна дъщеря си над масата за закуска. Ноздрите й едва забележимо се разшириха, сигурен знак, че твърдо е решена да извоюва онова, което е намислила.

— Флорънс, наистина е време.

— За какво, мамо? — вяло попита Флорънс. Чакаше я дълъг ден, а предишната вечер се бе прибрала късно. Главата я болеше, очите й пареха. Беше се погледнала за малко в огледалото и си бе помислила колко хубаво е, че Джайлс не можеше да я види сега — отслабнала, пожълтяла и с увиснала като слама коса.

— Време е това момиче да си отиде. Заедно с детето си. Проявих всичкото търпение, на което съм способна…

— Мамо, за никакво търпение не може да става дума. Ти се наслади безропотно на множество обилни обеди и вечери и на една подредена и чиста къща — уточни Флорънс.

— Да, вероятно, а също така се наслушах и на десетки глупости, споделих дома си и с едно сополиво хлапе, което на всичкото отгоре ме нарича и Старата баба — допълни Мюриъл. — Никак не е смешно, Флорънс.

— Според мен е направо смешно — рече Флорънс. Потръпването на ъгълчето на устната й бе изчезнало и лицето й гореше, очите й мятаха светкавици. — Смешно е, че си въобразяваш, че трябва да свикваш с нещо, което е само в твоя услуга. Като си помисля само за истинските трудности, с които се срещам всеки ден, Джанет ми се струва чудесно решение за нас. Тя е вече като член на семейството, привързах се към нея, Имоджийн — също. Казах й, че щом си намери друго място, ще трябва да си върви. Но няма да я изгоня на улицата.

— Не става дума за това, Флорънс.

— Не те разбирам.

— Робърт държи тя да напусне. В противен случай заяви, че ще вземе Имоджийн.

— Няма да успее — категорично заяви Флорънс. — Той е във Франция сега, а и ще се наложи да измисли къде да я заведе.

— Майка му ще я прибере. Тя вече ми писа.

— Стара кучка! — изсъска Флорънс. — Как смее? Надявам се, казала си й да не си вре носа в нашите работи. А ако не си го направила, искам да знам защо? И защо досега не си ми казала.

— Флорънс, имах най-добри намерения. А и не в това е работата. Робърт е силен и волеви човек…

— Той е грубиян — отсече Флорънс.

— Това го казваш ти. Аз не съм забелязала и следа от подобно поведение.

— Майко! — не издържа Флорънс. — Ти наистина… Защо мислиш, че аз… — тя се спря насред изречението. Липсата на лоялност към Робърт нямаше да й помогне ни най-малко. Щеше да се наложи да се примири с неговото присъствие, дори само заради Имоджийн. Длъжна бе да мисли позитивно и да има кураж.

— Е, добре — рече тя внезапно. — Ще говоря с Джанет днес. Просто ми дай възможност…

— За какво става дума? — попита Джанет, която току-що влезе в стаята. — Ако става дума за одеялата, просто не мога да ги изсуша в това време. Още чай, госпожо Би?

— Не, благодаря — промълви Мюриъл с леденостуден глас. — И без това е прекалено силен за мен. Знаеш, че го предпочитам съвсем слаб. Казала съм ти го поне десет пъти.

— Съжалявам, невинаги успявам да го уцеля. Е, Флорънс, за какво става дума? А и ще имаш ли нещо против, ако изляза тази вечер? Тед Милър ме покани на кино…

Тед Милър работеше във ферма от другата страна на Торп Магна. Двамата с Джанет излизаха вече повече от месец. В околността той минаваше за щастливец, защото бе ходил на фронта, но го бяха върнали (клюките мълчаха по въпроса за причините). На Джанет пък гледаха като на пример за модерна жена с нейните боядисани огнени коси, ярко червило и останалия без конкуренция талант да танцува джаз.

— Да, разбира се — отговори Флорънс. — Аз ще се прибера рано, но не за това исках да говоря с теб… Всъщност исках да те помоля да…

— Знаеш ли, ще оставя къщната работа за по-късно, а ще заведа децата на пикник край потока, до дома на Грейс — прекъсна я гласът на Джанет. — Като поиграят във водата, ще се освежат и настроението им ще се оправи. Хайде, Флорънс, изплюй камъчето, оставила съм Мейми на лехата с ягоди, а прекали ли с тях, непременно ще получи разстройство…

— Флорънс, ако не го направиш, ще го направя аз — обади се Мюриъл.

— Какво по-точно? — попита Джанет.

— Възнамерявах да те помоля…

Отвън на пътеката се разнесе мощен рев на мотор, последван от забързани стъпки и силно чукане по вратата.

— Ще отида да видя кой е — скочи Флорънс с видимо облекчение.

Когато се върна, Флорънс беше бледа като платно, отпусна се тежко на един стол и потънала в мълчание известно време не откъсваше поглед от Имоджийн.

— Прощавай, Джанет. Не беше нещо важно — обади се тя. — Най-добре да изведеш децата. Оказа се, че имам да върша много важни неща днес.

— Флорънс — обади се майка й. — Какво се е случило, за бога?

— Получи се телеграма. Робърт е загинал.

Чувстваше се ужасно. Никога не бе предполагала, че може да изпитва такова силно чувство за вина. Изпитваше почти физическа болка. Мъчеше се да върне в съзнанието си побоите, болката и страха, израза, изписал се на лицето на Робърт; когато блъскаше главата й в стената, усещането от ритниците му, всепоглъщащата скръб от загубата на бебето, психическия тормоз, на който я беше подложил, но нищо не се получаваше. Мислеше само за това, че му беше изменила, че бе обичала друг мъж, родила бе дете от този мъж, преди малко бе заявила на майка си, че Робърт е грубиян, а той вече е бил мъртъв.

Загинал бе като герой, проявявайки небивала смелост. По-късно научиха, че е паднал във водата от лодката по време на силна буря, докато спасявал хората си. Дни наред не могли да открият тялото му, докато вълните не изхвърлили трупа на брега на няколко мили от мястото на нещастието. Предадоха й, че поддържал духа на хората си, бил пример за изряден войник и роден водач. Всичко това я караше да се чувства още по-зле, да си мисли, че вероятно тя е била причина за неговото държане с нея, че дълбоко в душата си, той е бил добър и нежен човек. Какво ли си е мислел за нея в последните си мигове? Дали не е смятал, че тя никога не се оказа жената, от която той се нуждае. Флорънс откри последното писмо, което бе получила от него и обляна в сълзи го препрочете. Той пишеше, че я обича и се надява, че след края на войната ще започнат нов живот заедно. Дали наистина си го е мислел? Реши, че тя е била недостойната, безполезната съпруга. Бе се омъжила за Робърт с ясното съзнание, че не го обича истински, а бе получавала само прекрасни неща в замяна. Не изпита никакво облекчение, че е дошъл краят на онзи кошмар, който всъщност бе бракът й. Изпитваше единствено разкаяние и дълбока искрена скръб.

 

 

— Флорънс — остро каза Грейс. — Време е да престанеш. Направи всичко по силите си за Робърт.

— Не, не е вярно.

— Напротив. Той те биеше, за бога. А ти не го издаде, на никого не каза.

— Да, но имах връзка с друг мъж. Родих дете, което не беше негово. И той го знаеше.

— Е, добре. Но кой можеше да те упрекне?

— Ти. Ти ме упрекваше.

Грейс цялата пламна.

— Права си. Съжалявам, че съм си го помисляла. Не бях права. Въпреки всичко ти се върна при него. Най-вероятно е умрял щастлив. И е време да престанеш да се самоизтезаваш.

— Добре, разбрах — въздъхна Флорънс. — Ще се опитам. Но чувството за вина е страшно нещо. Няма откъде да го знаеш.

— Зная — въздъхна Грейс. — Дори не знаеш колко добре. Въпреки че Чарлс вече е мъртъв. Мисля си, че никога няма да се освободя напълно от това усещане.

— Има една съществена разлика — Чарлс никога не узна.

— Има и още нещо, което ме прави много по-голяма грешница от теб — Чарлс никога не е бил жесток към мен.

Настъпи дълго мълчание.

— Трябва да отида в Лондон. Да взема от къщата документите и всичко останало. Ще дойдеш ли с мен?

 

 

— При всяко идване тук — въздъхна Флорънс, докато стояха в призрачната дневна, с покритите с калъфи мебели — се удивлявам, че заварвам къщата невредима.

— Колко е голяма наистина! — възкликна Грейс. — Направо е величествена.

— Иска ми се час по-скоро да се отърва от нея. Пълна е с ужасни спомени. — Тя отново въздъхна, спомнила си нощта, прекарана тук с Джайлс. — С изключение на един-единствен спомен. Така или иначе не искам точно това.

— А какво искаш?

— И аз не зная. В едно съм сигурна — нямам желание да изтичам при Джайлс и да му кажа да се върне, въпреки че го обичам.

— Но защо да не го направиш, още повече че той те обича толкова много. Кой знае колко нещастен се чувства. — Още докато произнасяше тези думи си помисли колко лесно е човек да дава съвети, да намира прости отговори за неща, които в твоя живот ти се струват неразрешими.

— Трудно ми е да ти обясня. Правила съм го вече веднъж. Не мога да го направя пак. Струва ми се нахално.

— Не мисля, че той вижда нещата по този начин — рече Грейс. — Според мен ще е щастлив. В противен случай може да реши, че не го обичаш. Което е много по-лошо.

— Може би. Но си мисля, че вероятно не се интересува от мен вече. Подложих го на толкова много изпитания. Обичам те, не те обичам; искам те, не те искам. Горкият човек, какво ли си мисли? Не е честно, защото той винаги е бил пределно почтен, търпелив и лоялен. Просто не го заслужавам.

— Флорънс — тихичко каза Грейс, — моля те, не започвай пак отново. Моля те.

— Добре. Права си, това няма връзка в момента — съгласи се Флорънс, която внезапно бе станала делова и спокойна. — Нямам и най-малка представа къде може да е Джайлс в момента. Не знам добре ли е? А сега да се залавям за работа. Едва ли ще се бавя много. Само да намеря документите на Робърт, брачното ни свидетелство. Мисля, че трябва да взема и малко дрехи, стига молците да не са ги изяли вече. Нищо чудно да са малко демоде, но едва ли жителите на Торп ще забележат.

— Почти сигурно е, че няма.

 

 

Денят бе горещ. Сега, когато военните части се бяха изнесли и почти всички кафенета и ресторанти — затворени, Лондон бе заприличал на призрачен град. По улицата се движеха само празни таксита, духът на отчаяние бе почти осезаем. Все още не бе отминала напълно заплахата от въздушни нападения, а оттам и заплахата от нови разрушения на сгради и улици. Изтощени и вече някак примирени с войната, хората продължаваха да се държат смело.

Същата вечер двете седяха в кухнята и вечеряха хляб и някаква доста противна рибна консерва, която Грейс бе успяла да купи. В замяна на това пиеха превъзходно вино от избата на Робърт.

Флорънс напълни за пореден път чашите.

— Господи, Грейс, чувствам се значително по-добре тук. Като си помисля само колко отвратителни часове съм прекарала в този дом. Но сега, когато видях отново къщата, нещата сякаш станаха по-реални. Благодаря ти, че дойде с мен. За нас. За нас и за бъдещето. Какво мислиш, че ще ти донесе?

— Не зная — въздъхна Грейс. — Наистина не зная. Боя се да си помисля дори.

— Но защо?

— Защото съм толкова щастлива, а все още има толкова много „ако“… — Гласът й заглъхна. Боеше се да споделя всичко с Флорънс. Харесваше я далеч повече от преди, но все пак бе нащрек.

— Мислиш ли, че ще можеш да продължиш да живееш с Бен?

— Не зная. И как ли бих могла?

— Защо, какво иска той? Да ти сипя ли още вино?

— Не, благодаря ти. Не обичам вино. Не зная какво иска Бен.

— Сигурно няма да е никак просто — продължи мислите си Флорънс. — Вие двамата сте толкова различни. Не ме гледай така, Грейс, вярно е. Глупаво е да го отричаш.

— Сигурно си права — въздъхна Грейс. — Като начало майка ми ще получи удар.

— Ето виждаш ли? Я пийни още малко вино. Честно казано изпи достатъчно за човек, който не обича вино.

 

 

Легнаха си рано. Грейс, която не бе свикната да пие какъвто и да е алкохол, да не говорим за тежкото кларе, се събуди посред нощ с адско главоболие и напълно разбъркан стомах. Лежеше със здраво стиснати очи.

И мечтаеше стаята да спре да се върти пред погледа й.

Довлече се до банята, коленичи пред тоалетната чиния и се замисли откъде ще събере сили, за да се върне до леглото, когато Флорънс дойде при нея.

— Добре ли си? Чух, че нещо се размърда — каза тя.

— Не, никак не ми е добре — простена Грейс.

— Хайде, ще ти помогна да си легнеш. На това му се вика махмурлук, Грейс. Не съм усетила кога си изпила толкова много.

— Не ме карай да се чувствам като някоя глупава ученичка — изсъска Грейс.

— Извинявай. Хайде, ще ти дам вода. Имаш нужда от много вода.

Тя седна на леглото до Грейс и я накара да изпие пълна чаша.

— Студено ми е — потрепери Грейс.

Флорънс отиде до гардероба.

— Имам тук някои стари пуловери и сака. Преместила съм ги от моята стая, защото там вече нямаше място. Като си помисля колко излишни дрехи съм купувала. По онова време това като че ли ме утешаваше. Виж какъв прекрасен лисичи жакет. Почти не съм го носила, а струваше стотици лири. О, боже!

— Какво има? — попита Грейс.

— Костюм на Чарлс. Бях забравила, че е още тук. Все едно, наметни се с кожения жакет. Ще те стопли.

— Благодаря ти. Но какво прави тук този костюм?

— Държеше го тук заедно с няколко ризи, в случай че поиска да се преоблече, ако не може да използва жилището на Бейкър Стрийт. Наистина е стар. Отпреди войната.

— Аха — кимна Грейс.

Тя облече жакета от лисица и полегна назад на своята възглавница. Стори й се неприличен разкош да лежи в просторен лондонски дом, с тежък махмурлук, облечена в кожено палто, макар и миришещо на нафталин. Тя почти се развесели. Погледът й отново се върна върху костюма на Чарлс, който стоеше все така закачен в гардероба. Обзе я усещането, че вижда привидение, което я наблюдава и следи.

— Чарлс често ли идваше тук? — попита тя.

— Не. Робърт не го окуражаваше много. Но след като татко освободи Бейкър Стрийт, дадохме ключ на Чарлс, просто за всеки случай. Не помня да го е използвал, знаеше колко ме притеснява това. Искаш ли чаша чай или нещо друго?

— О, да. Бих пила един чай — рече Грейс.

Флорънс слезе долу да приготви чая и Грейс стана, извади сакото и го взе при себе си в леглото. То също миришеше силно на нафталин.

— Много романтично — изкиска се тя.

Стори й се странно, че държи в ръце къс от миналото му. Бе събрала дрехите на Чарлс от Мил Хаус в голям сандък и когато събереше сили, щеше да ги изпрати в службата на Флорънс.

Тя машинално попипа джобовете. Чарлс винаги правеше истинско представление от изпразването на джобовете си всяка вечер. Това бе част от неговата маниакална подреденост. Очевидно последната вечер, когато бе носил този костюм не го бе направил. Тя намери половин шилинг, носна кърпа и трамваен билет. Във вътрешния джоб прошумоля лист хартия.

С известна боязън Грейс разгъна листа, имаше нещо неприлично в любопитството й. Хартията бе много стара, леко пожълтяла на местата, където бе сгъната. Дано само да не е любовно писмо, помисли си тя.

Писмото бе до Чарлс. Грейс различи екстравагантния силно наклонен почерк на Клариса.

Скъпи Чарлс,

Не зная какво повече мога да ти кажа. Освен това, че не можем, а и не бива да променяме решението си. Аз поне мога да го кажа със сигурност за себе си. Независимо от това, което заяви, че възнамеряваш да направиш, ти също не бива да го променяш. Нито за миг не мога да повярвам, че ще изпълниш заканите си.

Нещата между нас не вървят и е време да го приемеш. Много те обичам, но не мога да се омъжа за теб. Да оставим всичко друго настрани, аз просто не те заслужавам. Ти сам се увери в това и би трябвало да се почувстваш по-добре сега. Не бива да прекараш живота си в напразни ядове по недостоен човек като мен. Така че, скъпи, престани с глупостите. Убедена съм, че ще намериш едно мило прекрасно момиче, което ще те направи щастлив. Но това положително не съм аз. Моля те, Чарлс, нека да си вървя. Кълна ти се, че няма друг мъж, а най-малко — Монти… това си е чиста глупост. Кълна ти се. В едно съм сигурна — оженим ли се, и двамата ще бъдем много нещастни. И ще е истински жестоко от моя страна.

С обич,

Клариса

Грейс препрочете няколко пъти писмото. Чувстваше се страшно объркана. Очевидно Чарлс е бил извън кожата си от края на техния годеж. Внимателно поднесената й история, че двамата са решили да се разделят, нещо не се връзваше с прочетеното тук. Внимателно представената й версия, че са стигнали до съгласие, че не са подходящи един за друг, нещо не се връзваше. А и какво ли трябваше да означава това „недостоен човек“? Клариса обичаше да повтаря, че тя е лошо момиче, но дали това значеше, че е изневерявала на Чарлс, докато са били сгодени?

Грейс усети, че започва да се дразни. Щом той е бил толкова отчаян от раздялата си с Клариса, това означаваше, че за нея, за Грейс, са останали трохи. Че тя именно се е явила в ролята на „милото прекрасно момиче“, което можело да го ощастливи. Момичето, което ще го обожава и ще се подчинява на всичко. Той това ли търсеше? Това ли беше обяснението защо изборът му е паднал върху нея? А не върху някое друго по-уверено в себе си създание, което би могло да му се противопостави и в крайна сметка да го изостави заради друг?

— Много разстроен ли беше Чарлс от раздялата си с Клариса? — подхвърли Грейс небрежно, когато Флорънс се върна с чая.

— Доста — отвърна Флорънс. — Но решението до голяма степен бе взето и от двамата. Защо питаш?

— Просто ми е интересно.

Грейс лежа дълго, мислейки за Чарлс, за себе си, за Бен. Може да се каже, че сега вече поне не изпитваше толкова силно чувство за вина.