Пени Винченци
Забранени места (20)

Глава 19

Есен — зима на 1942 г.

Клариса си мислеше, че никога в живота си не е била толкова щастлива, както тази есен в Дартмът. Градът й хареса от първия миг, когато слезе от влака и фериботът я отведе до Дарт. Градът бе построен на нива нагоре по склона; червено-белият Кралски морски колеж се извисяваше над сгради в бяло, синьо, кремаво, зелено, виждаше се и крепостта над града. Въздухът бе солен и миришеше на море, крясъци на чайки се носеха отвсякъде. Настаниха Клариса в общежитие, помещаващо се на върха на хълма, във викторианска сграда, с името Уорфлийт Хаус — очарователна с широки просторни стаи и камини. Стаята й гледаше към Уорфлийт Крийк. Всяка вечер, напускайки малкия си кабинет в центъра на града, тя щеше да се изкачва нагоре по тесните улички. За първи път, откакто бе тръгнала на работа, имаше чувство, че ще живее в дом, а не в общежитие.

Животът й се стори наситен с удоволствия — навсякъде се усещаше недостигът на жени. Колежът бе превърнат в база на американски военни и човек можеше да ги срещне навсякъде. Те сякаш бяха хиляди — в добро разположение на духа, с много пари. Разполагаха с невероятни красиви предмети — найлонови чорапи, парфюми, цигари Кемъл, Честърфийлд и Лъки Страйк, дъвки, бонбони. Известно беше, че в джобовете на децата на Дартмът винаги могат да се открият любимите им лакомства, особено на тържествата за рождените им дни. В града живееха и много английски офицери — на служба и в отпуска. Организираха се всевъзможни събирания и тържества, балове в колежа, на които неизменно присъстваше донесеният от американците специалитет — пържола, сама по себе си невероятен лукс, печена на открит огън. Буйни вечери прекарваха посетителите на прочутите кръчми в Дартмът — „Дартмът армс“ и „Черъбин“; в почивните си дни военните имаха възможност да се качат на ферибота и да отскочат до покритите със зеленина райони на Грийнуей, място прекрасно за пикник или да се разходят нагоре по плажовете на Торби.

Мей бе разквартирувана там в „Роял Дарт хотел“.

На Клариса всичко й харесваше. Работата — също. Налагаше й се да работи много, защото отговаряше не само за управлението на Уорфлийт, но и за решаването на личните проблеми на жените от организацията — отношенията с приятелите им, молби за отпуска, мъка по дома, назначение и какво ли не още. Работният й ден траеше често по дванайсет — четиринайсет часа, които излитаха, без да ги усети и въпреки опасността, чувството за умора, тъгата по Джак, тревогата за него и усещането за вина, което изпитваше, тя често се улавяше, че изпитва желание това положение да трае вечно.

И в този миг всичко спря.

Грейс седеше в кухнята и се мъчеше да подбере най-подходящите коледни песни за тържествата. В този момент телефонът иззвъня. Стана, за да види кой се обажда, но бе стигнала до средата на коридора, когато чу, че Клифърд вече е вдигнал. След като месеци наред той се бе крил от телефона, напоследък бе придобил внезапен интерес и при всяка възможност се обаждаше. Това не бе от голяма помощ за Грейс, защото той бе далеч по-невнимателен от госпожа Боскомб, на която можеше да се разчита за всяко съобщение, а и се наемаше да взема решения от името на снаха си, когато тя отсъстваше, но те невинаги бяха удачни. Тя се бе опитала да го отклони, но той така се засегна, че го лишава от възможността да помогне с нещо, че Грейс се предаде. Днес обаче трябваше да заведе Дейвид на зъболекар и на всяка цена трябваше да изпревари Клифърд.

Забърза към телефона и завари свекър си в момента, в който оставяше слушалката. Той вдигна очи към нея и тя видя, че лицето му силно е пребледняло. Само очите му напомняха огромни сини ями. Първата й мисъл бе за Чарлс и коленете й омекнаха. Клифърд, чувствителен както винаги, разбра страха й.

— Не. Не е Чарлс.

— Кой беше, Клифърд? Кой се обади?

— Флорънс. — Мъжът едва-едва произнасяше думите.

Грейс усети, че стомахът й се надига към гърлото.

— Нещо с Имоджийн ли? — пророни тя. — Дано да не е вярно. Особено след…

— Не, не е Имоджийн. Тя е добре. Ами… Джак. Клариса се е обадила в Прайъри. Самолетът му е бил свален. След толкова време късметът му изневери.

— Господи! — възкликна Грейс. — Мъртъв ли е?

— Не. Но е много тежко ранен. Със сериозни изгаряния. Това е всичко, което знаем. Горкото момче! Бедното момче! — Той се отпусна на най-близкия стол и зарови лице в ръцете си.

 

 

Грейс стоеше като вкаменена, не знаеше какво да направи, за да го утеши. Не може да се каже, че познаваше Джак и не изпита кой знае каква скръб за него, но бе потресена и изплашена заради Клариса и за Клифърд. Обичаше и двамата. А и всяка смърт по своеобразен начин приближаваше друга. С всеки загинал, за когото научеха, усещането им, че следващият ще е Чарлс се засилваше, че прибирането му у дома е още по-невъзможно. Божичко, мислеше си тя, загледана към чистото мразовито небе, което само на няколкостотин мили оттук бе изпълнено с огън и опасности, кога ще свърши всичко това? Колко души още трябва да загинат, преди да се сложи край на този ужас. Тя потрепери, усетила студът да пронизва костите й. Наведе се и прегърна Клифърд.

— Не се отчайвай — прошепна тя. — Може и да не е толкова безнадеждно.

Но тя и сама не вярваше на думите си.

 

 

Клариса седеше в кабинета си в Дартмът и се опитваше да работи. Беше й извънредно трудно да се съсредоточи, но трябваше да прави нещо, за да отвлече вниманието си. Измъчваха я не само страх и болка, но и непреодолимо чувство за вина. Споменът за удоволствието от работата, която вършеше, и приятно прекараното свободно време, засилваха още повече угризенията й. Държала се бе отвратително с Джак, бе му изменила, бе се забавлявала с друг човек по време на последната му отпуска, когато той се е опитал да се свърже с нея преди заминаването си за Северна Африка. Потопила се бе в своите егоистични занимания, дори не му бе писала достатъчно често. А сега той лежеше тежко ранен, вероятно умираше и сигурно си мислеше, че тя вече не го обича. Самолетът му бил свален и той бе полетял с него надолу. Парашутът не се е отворил или просто Джак не бе успял да се измъкне от машината. Все пак бяха успели да измъкнат Джак от полесражението. Бил все още жив, дишал, известно време бил между живота и смъртта, но сега вече имало някаква надежда.

Раните му били много сериозни. „Когато“, винаги за предпочитане пред „ако“, се стабилизира, щели да го транспортират до Англия в болницата Аденбрук, недалеч от Кеймбридж. Тогава тя щеше да се наложи да застане лице в лице с него — да види раните му и да се опита да му вдъхне увереност, да го увери, че все още го обича.

Флорънс бе дълбоко потресена от вестта за случилото се с Джак. Тя много го обичаше, а и бе твърде близка с Клариса. Не успяха да се видят, но говориха по телефона и Флорънс бе усетила болката и страданието на приятелката си.

— Как можах, Флорънс — не спираше да повтаря тя. — Как можах да изляза точно тази вечер, когато той ме е търсил, за да се сбогуваме? Обичам го, толкова много го обичам. А той сигурно си е помислил, че вече съм го забравила. Не се прибрах цяла нощ, Флорънс, цяла нощ. Представяш ли си как изглежда това отстрани? Господи, иска ми се аз да бях умряла. Не знам как ще понеса всичко това.

Пред такова тежко самообвинение беше безсмислено да изтъкваш каквато и да е логика, да посочваш, че Джак вероятно си е помислил, че Клариса е била дежурна, да твърдиш, че естествено той много добре знае, че тя го обича, че ето бяха заедно на Коледа, че само една нощ е отсъствала.

 

 

Флорънс се опита да каже всичко това, но Клариса с натежал от сълзи глас и цялата разтреперана отговори, че не, Флорънс не разбирала, че тя се държала кошмарно с Джак по Коледа и залисана в своята работа, не му обърнала достатъчно внимание. Не била достатъчно търпелива, не изслушала всичко, което искал да сподели с нея. Той знаел, че тя не е дежурна, дежурният офицер му го казал.

— А сега е много късно да поправя нещата — разрида се Клариса. — И сигурно никога няма да имам тази възможност.

Флорънс затвори телефона, сърцето я болеше от съчувствие. Мислеше си и за Джайлс и колко го разочарова. Тя също в известен смисъл го предаде. Така и не седна да му напише, да му обясни, струваше й се, че няма смисъл. Мислеше си колко ужасно щеше да бъде, ако получи известие, че е загинал, смятайки, че тя не го обича повече, че нарочно го бе оставила да виси и да я чака пред къщата в Лондон. Реши, че трябва да му обясни.

Дължеше му поне това.

Отиде да потърси хартия и завари скъпоценната си дъщеря в този момент да вдига една от скъпоценните вази на Мюриъл и с израз на огромно задоволство да я запокитва към камината, където предметът се разби на стотици парченца.

— Съжалявам, мамо. Какво повече да кажа.

— Крайно време е да направиш нещо за това дете. Да я дисциплинираш малко — рече Мюриъл.

— В трудна възраст е — опита се да се оправдае Флорънс.

— Няма лесна възраст. Ти изглежда не искаш да осъзнаеш този прост факт. Ако ме питаш и трийсет и две, на колкото си ти в момента, не са никак лесна възраст.

— Струва ми се, че е малко неразумно да оставяш скъпи порцеланови предмети на достъпно място, когато знаеш, че в къщата има малко дете.

— Според мен — язвително започна Мюриъл, — по-скоро детето трябва да свикне с къщата, а не цялата къща да се приспособява към него. Какво прави пък сега? Господи, Флорънс, хванала е котката за опашката и тегли нещастното животно. Направи нещо, за да не предприема аз необходимите стъпки.

Същия следобед Флорънс отиде да говори с бавачката Бейнс.

 

 

Бавачката Бейнс не само посрещна с радост възможността да се справи с проблема на Имоджийн, но се почувства в известна степен и възмездена. Може да се каже, че тя очакваше това посещение от момента, в който Флорънс донесе бебето вкъщи. Жената с ужас наблюдаваше какво става.

— Тя изобщо не отглежда това дете — споделяше тя с госпожа Бабидж, нейна доверена приятелка от много години. — Тя просто го влачи насам-натам. Нещастната госпожа Бенет, ще се поболее, като гледа какво става. Какви са тези глупости сама да си гледа детето. Виж само какви са резултатите.

Госпожа Бабидж не само напълно се съгласи, но и отиде по-далеч.

— За жени като нея, това дори не е естествено — рече тя. — Липсва им инстинкт, госпожице Бейнс, в това е проблемът. Май само младата госпожа Бенет е изключение. Как чудесно се справя с двете момченца.

— Ти го каза. Но не бива да се забравя, че те не са нейна плът и кръв. Пък и тя… Как да кажа? Не говорим за един и същи тип човек. Нали? Много е мила, разбира се. Но знам, че според старата госпожа Бенет, господин Чарлс се ожени за жена от малко по-нисше потекло. Съвсем малко.

— Не мога да се съглася — упорстваше госпожа Бабидж.

 

 

— Просто реших, да направя нещо, с което да подпомогна нашите войници — рече Флорънс. — Чувам, че вече мобилизирали и жени. Аз самата няма да мога да се запиша заради Имоджийн, но пък мога да се включа с нещо.

— С какво по-точно? — попита бавачката Бейнс. — Надявам се няма да последваш госпожа Комптън Браун, нали?

— Не. Няма да мога. Не бих искала да се разделям с Имоджийн за толкова дълго. Ще отида да работя във фабрика.

— Значи във фабрика! — отрони се от гърдите на бавачката Бейнс. Тя не можа да продума нищо повече. Но за нея вече беше ясно, че няма как Имоджийн да бъде друга, щом майка й е готова да работи във фабрика.

 

 

За всеобща изненада Мюриъл напълно подкрепи дъщеря си. Флорънс бе очаквала дълга тирада за поддържането на стандарта и естеството на хората, с които трябва да се срещат хора от тяхното съсловие, но Мюриъл само отбеляза, че според нея това е много добре за Флорънс, че в тези трудни за всички времена, човек трябва да е готов да върши всичко. Флорънс за малко да подхвърли, че точно Мюриъл не й се вижда много готова да се занимава с каквото и да било, тя дори не желаеше да погледне тигана, камо ли да работи във фабрика.

Идеята на Флорънс неочаквано се оказа неосъществима. Най-близката фабрика бе прекалено далеч от Прайъри. Автобусният транспорт беше вече толкова рядък и несигурен, че правеше пътуването немислимо. Тогава Грейс предложи на Флорънс да си помисли за включване в работата на Организацията на жените доброволки.

— Моята отговорничка, твърди, че там имат крещяща нужда от хора. Аз самата исках да се запиша, но съм твърде заета. Работи се естествено без заплащане, но това няма да е проблем, пък така ще можеш и да се виждаш с Имоджийн.

И така Флорънс отиде да се представи в подразделението на Организацията на жените доброволки в Уесторн, където бе посрещната с буен ентусиазъм от едра гръмогласна жена, облечена в костюм тип „Чърчил“. Фигурата й излъчваше авторитет, а и тя доста умело се разпореждаше с жените, присъединили се в подкрепа на нейната кауза.

— Вършим всяко нещо, което трябва да се свърши — рече тя на Флорънс. — Никакво кръшкане от работа.

— Не, разбира се — съгласи се Флорънс.

— Шофирате, предполагам.

— О, да. Шофирам.

— Чудесно. Засега имаме работа в стола. Там винаги не ни достигат хора. Имаме един голям стол в Солсбъри за военните части, които минават оттам на път за Саутхемптън. Да ви запиша ли там? — Флорънс кимна в знак на съгласие. — Имайте предвид, че е тежко. Случва се по дванайсет часа да не подгънеш крак. Ще получите и купони за бензин.

Работата в стола хареса на Флорънс — между работещите там цареше дух на приятелство. Тя изпитваше почти перверзно удоволствие да вари огромни казани с фасул и една противна риба, да маже хиляди филии хляб с мас, да разнася стотици чаши тъмен чай. Когато тази работа свършеше, Флорънс и останалите жени запълваха времето си, приготвяйки пакети от дрехи, най-вече детски дрешки, изпратени от Америка, които се раздаваха на семействата, чиито домове бяха пострадали от бомбардировките. Търсеха и подслон за тези семейства.

— Много е трудно — споделяше Флорънс с майка си. — Знаеш ли, че има деца, които имат само това, което е на гърба им, и го носят, докато им омалее.

Флорънс вършеше и нещо, което тя наричаше Купидонови задачи. От фронта пристигаха писма до Организацията, писани от мъже, които молеха да бъдат изпратени картички до семействата им за рождени дни, да се изпратят цветя до съпруги по случай годишнини, а и такива, със сърцераздирателни молби да бъдат издирени любимите им момичета. „Не съм получил нито ред от момичето си — пишеше обикновено, — бихте ли се свързали с нея? Адресът е «Куинс авеню» № 7. Просто искам да знам дали е добре.“ В повечето случаи момичето беше повече от добре. Отегчено от чакане, то се залавяше с доста съмнителни занимания в полза на войниците в отпуска. Флорънс успяваше да изкопчи обещание, че поне ще пишат на своите любими, за да повдигнат духа им. Знаеше, че това не влиза в задълженията й, но й беше трудно да си отиде просто така.

Най-много й харесваше да шофира големите товарни камиони на Нейно Величество. Оказа се, че е не само добър, но и доста смел шофьор. Камионите бяха натоварени с дрехи и помощи за хората, останали без дом след въздушно нападение — обикновено рейсовете й бяха до Саутхемптън. Тези курсове често бяха доста рисковани. Често Флорънс седеше в кабината и наблюдаваше раздираното от светлини и прожектори небе и с ужас слушаше невероятния грохот, питайки се дали ще се измъкне жива и този път.

— Тези помощи са безценни — сподели веднъж с нея една от доброволките в Солсбъри. — Хората ги чакат с огромно нетърпение и надежда.

— Толкова са отчаяни и нещастни — казваше Флорънс на Грейс. — Просто не знаеш какво да им кажеш. За това предпочитам да мълча.

Като познаваше таланта на зълва си да говори неподходящи неща, Грейс си помисли, че това е най-доброто решение.

 

 

В началото на декември Джак бе транспортиран до болницата в Аденбрук. Клариса се качи на влака до Кеймбридж, разтреперана от ужас пред онова, което я очакваше. На два пъти й се наложи да си пробива път през претъпканите коридори, за да стигне до тоалетната и да повърне от напрежение. Представяше си Джак умиращ, увит в бинтове, сърдит, враждебен, не желаещ да я види.

Тя каза на рецепцията коя е. Младичката сестра й предложи да се срещне първо с лекаря, преди да види Джак.

— Съпругът ви е забележителен човек — рече тя. — Толкова е смел и бодър. Всички смятаме, че е страхотен.

Лекарят бе припрян, но прояви съчувствие.

— В известен смисъл той е в доста добра форма. Удивително здрав е и се бори упорито. Няма съмнение, че ще се възстанови напълно.

— Охо! — въздъхна Клариса. Сърцето й подскочи и тя се усмихна. Не беше очаквала да чуе толкова оптимистични слова.

— И все пак трябва да се приготвите за немалък шок. Съпругът ви е получил много тежки изгаряния. Може да не успеете да го приемете в първия момент. От жизнено значение е да прикриете чувствата си. Предстоят му дълги месеци на болезнени операции и лечение. Той се нуждае от вашата подкрепа. Усети ли, че сте изплашена или ужасена от външния му вид, това може да възпрепятства възстановяването му.

— Той самият не знае ли? — попита Клариса. — Може би…

— Госпожо Браун — започна лекарят след кратко мълчание, — не му позволяваме да се докосне до огледало.

 

 

Клариса пристъпи бавно в стаята, където лежеше Джак. Подпрян бе с няколко възглавници, двете му ръце бяха бинтовани, а единият му крак бе на екстензия.

— Скъпа! — обади се Джак с учудващо силен глас. — Клариса, скъпа, ти ли си?

Две едри сълзи се спуснаха по страните му. Клариса приближи, усмихна му се и го целуна нежно по челото.

Поседя при него близо час. Изслуша как са го свалили.

— Летях страшно ниско. Онова копеле ме следваше по петите с изстрелите си. Изведнъж чух силно тропане, усетих остра миризма на бензин и тогава до ушите ми стигна гласа на моя наблюдател, че имам дупка в корпуса. Реших да не го оставям да си отиде току-така, успях да се вдигна и да стрелям. Уцелих го. Разнесе се експлозия, но аз самият вече бях закъсал. Доста неща ми се губят, но помня, че не виждах нищо. В болницата като че не се държах много добре.

— Напротив — с пресъхнало гърло промълви Клариса. — Всички ме уверяват в обратното.

— Разбира се, че всички ще ти казват какъв герой съм бил — рече Джак. — Скъпа, просто не мога да повярвам, че си тук. Първо те сънувах, после започнах да се моля да дойдеш. Надявах се да стане някакво чудо и внезапно да се озовеш в болницата. Сигурен бях, че ще мога да го понеса по-леко.

— Щях да дойда, ако ми бяха позволили да стоя при теб — прошепна тя.

— Зная. — Джак отново се усмихна. Затвори очи, изтощен от усилието. — Случваше се да чувствам, че си там до мен и си толкова дяволски красива. Отварях очи и… теб те нямаше.

Клариса стисна клепачи. Сълзи канеха върху ръцете й. Тя преглъщаше с мъка.

— Винаги така става — прошепна тя. — Никога не съм там, където съм нужна.

— Напротив. Просто невинаги това е възможно.

— Ох, Джак. Недей. Моля те, недей.

Той протегна превързаната си ръка и докосна нежно мокрите й страни. Бинтът я одраска. С огромно усилие тя извърна лице и го целуна.

— Все те сънувах — продължаваше Джак. — Заспя ли, което не се случваше често, защото не ми даваха достатъчно приспивателни, все ти ми беше пред очите. Господи, колко болеше! Но те сънувах такава, каквото беше преди войната — в прекрасни дрехи, бъбреше смешни и глупави неща, а не умните, които бяха в главата ти. Често те сънувах пред олтара. Колко беше красива тогава! След това черквата избухваше в пламъци и Господи, Клариса, извинявай.

Сега вече Джак плачеше, разтърсван от ридания. Тя се опита да го прегърне, но превръзките и екстензията й пречеха. Той се опитваше да изтрие сълзите, мигаше смутено и правеше отчаяни усилия да се усмихне.

— Скъпа, извинявай. Много съжалявам. Би ли ги изтрила от лицето ми. И носа също.

Клариса не помнеше да е имала по-трудна задача през живота си.

След време Джак се унесе и Клариса остана до него.

По едно време сестрата прошепна тихо в ухото й:

— Все още е много слаб. Лекарят поръча да не се заседявате дълго. Може да дойдете утре пак или да се върнете на дежурствата си.

— Имам една седмица отпуска — отговори Клариса. — Отседнала съм в хотела наблизо.

— Чудесно. Това ще му е от полза. Непрестанно говори за вас.

 

 

По-късно Джак се събуди, беше неспокоен и постоянно блъскаше купата с храна, докато тя се опитваше да го храни.

— По-добре да си вървите сега — посъветва я сестрата. — Не трябва да се изморява. Състоянието му сега е чувствително по-добро от това, в което пристигна преди два дена. Бори се мъжки.

— Вярвам — отговори Клариса. — Това винаги му е било проблем.

Когато му каза, че трябва да си върви, Джак се впи в ръката й и страшно се разстрои.

— Моля те, не ме оставяй. Толкова се страхувам, че отново ще те загубя.

— Не те оставям — опита се да го успокои Клариса. — Утре отново ще дойда. Не се тревожи, скъпи. Обещавам ти. — След което пое дълбоко дъх. Просто не можеше да се сдържа повече: — Джак, когато преди да заминеш си ме търсил в общежитието и не ме намери, трябваше да прекарам нощта в скривалище. Имаше въздушно нападение. Исках само да знаеш, че…

— Клариса — промълви тон, а очите му не се отделяха от нейните, изпълнени с любов, — убеден бях, че има някаква причина. Просто бях ядосан и нищо повече. Знаеш колко избухлив съм понякога.

— Да — усмихна му се тя през сълзи — Много добре ми е известно.

 

 

— Как не разбираш? — Високите нотки в гласа на Клариса, докато говореше с Флорънс по телефона от студеното фоайе на хотела, показваха, че всеки момент ще изпадне в истерия. — Това е истински кошмар! Представа нямам как ще го понесем. Лицето му, прелестното му лице… А той не си дава сметка дори… Лицето му го няма, Флорънс. Обгоряло е цялото.

 

 

На следващия ден военният лекар поговори с нея по-дълго.

— Съжалявам, че не ви подготвих, госпожо. Но какво ли можех да ви кажа. Шокът е страшен, зная.

— Направо е ужасно. И ако той знае истината, направо ще се самоубие.

— Едва ли си давате сметка, колко хора избягват да говорят за смъртта, ако трябва да избират. Доста неприятна алтернатива е. А съпругът ви е истински борец. При неговото положение досега да е мъртъв. Той е изключително смел и гледа трезво на нещата. Ще мине през това изпитание.

— И за какво? — не се сдържа Клариса. — Обяснете ми защо да мине? За да живее и в очите на всеки срещнат да чете колко е противен. Няма да може да се появи на улицата, без някой да се втренчи в него или бързо да извърне очи. — Тя беше гневна и сърдита и на доктора, и на всички наоколо. Беше готова да го удари.

— Чак пък противен. — Лекарят очевидно бе свикнал с подобни изблици. — Мисля, че преувеличавате.

— Ни най-малко. — Клариса бе повишила тон. — Съпругът ми беше изключително красив мъж. А сега е отвратителен. Как ще се примири с това?

— С какво се занимаваше той преди войната?

— Беше борсов посредник.

— Не мисля, че красотата е необходимо изискване за борсовите посредници.

— Не е, разбира се. Но кой ще иска да седне срещу човек, от чието лице ще трябва да извръща очи?

— Госпожо Комптън Браун, струва ми се, че е несправедливо да предричате как биха реагирали всички хора. Уверявам ви, че всеки от нас има и по-благородни чувства. Съпругът ви е бил ранен, защитавайки родината си. Той е изумително смел мъж. Спечелил е високо отличие за храброст. Наистина ли допускате, че хората са неспособни да запомнят тези неща и да променят реакцията си?

— Майор Норис — не се предаваше Клариса, — аз съм реалистка. Считам, че живеете в измислен свят. Хората ще помнят тези неща най-много шест месеца след края на войната. А след това… Обичам съпруга си. И то много. Но намирам, че е противен. Думите ми сигурно ви отвращават, но се опитвам да бъда честна. Искам да му помогна, а не зная как.

Майор Норис я наблюдава известно време мълчаливо, след което каза:

— Мисля, че разбирам какво изпитвате. Давам си сметка и какъв удар е било за вас да го видите в това състояние. За мен честността ви е достойна за уважение, но продължавам да мисля, че нещата не са толкова безнадеждни. Ще се оправи. Много от тези мъже изпращаме при Арчибалд Макинду, предполагам сте чували за него.

— Не съм.

— Той е пластичен хирург. Буквално прекроява лицата на хората. Мисля, че командирът на ескадрила Комптън Браун ще привлече вниманието му.

Прилив на надежда полази по гърба на Клариса.

— Смятате, че той ще може да върне лицето на Джак? Такова каквото беше?

— О, не. Не искам да ви заблуждавам. Но ще го направи далеч по-добро от това, което виждате сега. Никога лицето на мъжа ви няма да бъде онова, което вие познавате.

 

 

Седмицата й се стори безкрайна. Клариса имаше чувството, че живее в отвратителен кошмар. Всеки ден ходеше при Джак, усмихваше му се, правейки се, че всичко е наред. С невероятно усилие на волята го целуваше, уверяваше го колко го обича и всеки път, когато погледнеше изкривените останки от лицето му получаваше силни пориви за повръщане. Не спираше да се надява, че ще свикне, че ще престане да вижда грозотата, ще започне да й обръща по-малко внимание. Не можеше да се отърве от мисълта, че е лекомислена и недостойна. Убедена бе, че Грейс надали би се държала така, ако Чарлс бе така обезобразен. И Грейс, и Флорънс сякаш можеха по-леко да минават през грозотата и страданието.

На третия ден най-неочаквано Джак сподели с нея.

— Скъпа, знаеш ли, че присъствието ти ме прави някак неспокоен.

— Какво искаш да кажеш? — попита Клариса.

— Искам да кажа, че те желая. Отчаяно. Сетивата ми се оказаха в невероятно добро състояние. Снощи например се замислих за теб и получих грандиозна ерекция при мисълта как миришеш и как изглеждаш, когато влезе в стаята. Доста окуражително е нали? Не зная как ще издържа, докато си дойда у дома. Дали не бихме могли да…

— О, разбира се, че не можем — побърза да го спре Клариса. — Сестрата може да влезе всеки момент, а и ще останат следи.

След малко се извини и излезе в градината да изпуши една цигара. Идеята, че може да лежи до Джак и да се люби с него в този му вид, направо я караше да губи разсъдък от ужас. Най-страшното, разбира се, беше колко самотна се чувстваше в този момент. Как ли можеше да сподели с когото и да било, че съпругът, когото толкова бе обичала, сега й се струва отблъскващ и противен?

Прибра се в Дартмът с чувство на огромно облекчение, сякаш бе избягала от стая, изпълнена с гниещи трупове, на широка поляна сред чист свеж въздух. Джак се бе разстроил от заминаването й, но го прие. Клариса бе офицер от Женската спомагателна служба на военноморските сили и един ранен съпруг не беше основание да напусне. Това бе просто факт от живота. Всеки ден биваха ранявани мъже и хората посрещаха действителността, както това се прави по време на война. Клариса се хвърли с ентусиазъм в работата си, благодарна, че има нещо, което да я ангажира до изнемога. Поемаше допълнителни задачи, допълнителни дежурства, а когато се добереше до леглото си, падаше в него като труп. Спеше по няколко часа в денонощието. Но дори тогава нямаше мир. Лицето на Джак бе непрестанно пред очите й. Понякога сънуваше, че той е все още добре, че това е някаква грешка, че е полегнал на възглавниците си и й се усмихва. Друг път сънуваше как новото му лице с цепки вместо очи, липсващият нос и странно изкривената уста се приближават неумолимо към нея. В такива моменти тя се събуждаше и крещеше: „Не! Не, не.“

Но дори това не беше така страшно, както онзи другият кошмар, от който не можеше да се събуди.

 

 

Когато първия ден от своето завръщане тя се стовари на стола пред бюрото си и усети как съзнанието й се връща към най-непосредствените, най-наболелите й проблеми, лицето на Мей се появи през вратата.

— Добре дошла, Херцогиньо. Снощи те търси някакъв мъж. Красив, бих казала. Казва се Хенри. Капитан трети ранг Джайлс Хенри, ако искаме да сме точни. Ако нямаш време да го приласкаеш, аз съм насреща.

— За бога, Мей. Прекрасно. Знаеш ли, най-добре да си го поделим.

— Видиш ли го — обади се Мей, — няма да имаш никакво желание за това. С никого. Познавам те добре, Херцогиньо.