Пени Винченци
Забранени места (37)

Глава 36

Края на май 1946 г.

Грейс тичаше по пътеката с всички сили, без да се замисли какво би могла да й стори Лара. От ума й не излизаше картината на раздялата им тази сутрин и загрижеността на Чарлс за нея, да помоли друг човек да й се обади, за да не се безпокои.

Ами ако това е наказание за нея, за нейните грехове?

 

 

Тя стоеше над лежащия мъж, неподвижен и безмълвен. Не искаше да го докосва, знаеше, че е опасно да се мести човек, след подобно падане. Минала бе курс за първа помощ. Все пак трябваше да знае жив ли е? Тя се отпусна на колене и сложи ръка на врата му с надеждата да напипа пулс. Не успя. Всемогъщи Боже, та той е мъртъв!

Тя се огледа наоколо като безумна, какво да прави? Доволна от свършеното тази сутрин, Лара пощипваше от тревата наоколо. Грейс забеляза по пътя колата на Мюриъл. За пръв, а вероятно и за последен път Грейс искрено се зарадва на нейното появяване. Изправи се и замаха с всички сили с двете си ръце. Мюриъл слезе на пътя и се затича към тях.

— Какво има? Какво се е случило?

— Чарлс… той… и тя…

— Виждам, че е Чарлс, но няма ли да ми кажеш какво се е случило? Мисля, че дори ти би могла…

— Извинявай. — Грейс си помисли, че дори Мюриъл едва ли би могла да я обвини, че Чарлс е бил хвърлен на земята от коня си. — Кобилата прескочи оградата, препъна се и той падна. И не мога да напипам пулса му. Мисля си…

Мюриъл коленичи до Чарлс и опря пръсти във врата му. Грейс наблюдаваше ужасена.

— Какво, по дяволите, правите? — разнесе се гневният глас на Чарлс.

Той бе със счупен крак и с леко мозъчно сътресение, така поне заяви доктор Хардкеър, преди да го откарат с линейката. Грейс и Мюриъл останаха в болницата, докато наместят счупения крак, и на следващия ден всички се прибраха у дома.

Чарлс се оказа кошмарен пациент. Трудно му беше да се оправи с патериците, ето защо предпочиташе да лежи в леглото и час по час да крещи на Грейс. Не се оплакваше от болката, която очевидно беше силна, но затова пък се оплакваше от абсолютно всичко друго: скуката, горещината, храната, книгите, които Грейс му носеше, програмите на Би Би Си, работата, която се трупаше в негово отсъствие, лая на кучетата, неспособността на Грейс да се справи с Лара. С Лара се справиха най-лесно, изпратиха я в конюшнята, от която я бяха взели, но всичко останало бе доста трудно.

Грейс приготви за Чарлс легло в дневната, така че да може да е близо до френските прозорци и да се наслаждава на градината. Той обаче се оплака на втория ден, че му е твърде шумно. Премести леглото в кабинета. В началото бе доволен, защото телефонът му бе под ръка и можеше да говори с колегите си. Минаха обаче няколко дена и Чарлс заяви, че телефонът не го оставял на мира и Грейс, захвърляйки всичко, летеше из цялата къща, за да вдигне слушалката между първото и второто иззвъняване. И тъй като в повечето случаи търсеха мъжа й, това си беше чиста загуба на енергия, но очевидно Чарлс се чувстваше по-добре, когато позвъняванията минаваха първо през нейния филтър.

Грейс полагаше неимоверни усилия да се справя с храната, но той все не беше доволен. Настояваше да получава месо, за да укрепва физиката си, но после се оказа, че честото хранене с месо му идва тежко, защото не се движи достатъчно. Тя смени месото с яйца и сирене, но те пък предизвиквали киселини. Настояваше за сладкиши, но пък захарта все още бе с купони. Мечтаеше за хляб, който Грейс месеше сама, но пък той се оказа твърде клисав.

— Кажи на майка ми да ти даде нейната рецепта, нейният хляб е по-хубав.

Грейс чудесно знаеше, че Мюриъл през живота си не беше правила сама хляб и че рецептата е на готвачката, но не искаше да спори. Най-удачна все пак се оказа рецептата на Джанет.

Чарлс не можеше да спи, а от четенето го боляла глава. Грейс предложи да му чете, но той реши, че действието в книгата вървяло твърде бавно и не можел да слуша повече.

Само след една седмица Грейс бе готова да удуши съпруга си с шнура за звънеца на леглото му.

Господин Дън се бе съгласил Елспет да кандидатства за стипендията в „Сейнт Фелиция“. Сега, когато Чарлс бе вкъщи, бе немислимо момиченцето да се упражнява в Мил Хаус, ето защо Грейс помоли госпожица Мъртън да й разреши да свири на пианото в училището.

— Ще ходиш след училище — обясни тя на Елспет, — а когато свършиш, ще оставяш ключа у госпожица Мъртън.

— Много ви благодаря. А какво мислите, че е добре да изсвиря на изпита, Моцарт или Хайдн?

— И двете — категорично отсече Грейс. — Искат да изпълниш поне две произведения, както и гамите. Няма да е зле да им изсвириш и онази приспивна песен, която написа. Тя показва колко си музикална. Ще ми съобщят, когато определят къде и кога да се явиш, защото аз съм твоята учителка. Ще те заведа на изпита, който ще се проведе на двайсет и пети май. Не се плаши, Елспет, убедена съм, че всичко ще мине чудесно.

— Да, госпожо.

 

 

— Господи — възкликна една сутрин Брайън Мередит, който вече напълно се беше възстановил. — Още не съм се свързал с госпожа Бенет. Утре е деветнайсети, нали? Това бе една от датите, на които трябваше да се срещнем. Последната от трите, които ми беше дала. Какво да правя, Сандра?

— Май няма да е зле да й се обадиш. Искаш ли да го направя вместо теб? И без това излизам.

— Не, по-добре аз. Стори ми се мила жена. Какво ли си е помислила за мен? Ще отида да си взема бележката от лекаря.

— Наистина ли се връщаш на работа? — попита Сандра. — Ще се радвам, ако най-сетне излезеш малко от вкъщи.

— Не говориш сериозно, нали?

— Не, разбира се — целуна го тя. — Ще ми липсваш у дома.

Както винаги става, едно нещо води след себе си още сто. Стана така, че Брайън закъсня да излезе от вкъщи и реши, че е по-добре първо да отиде до лекарския кабинет, за да не изпусне доктора, иначе щеше да се наложи здравата да се изръси, когато на следващия ден се върне на работа.

 

 

— Налага се да отида на пазар — съобщи Грейс на Чарлс. — Свършили сме почти всичко…

— Не може ли да поръчаш да ти донесат продуктите?

— Не. Няма да се бавя, а и ако имаш някакъв проблем, само вдигаш телефона и майка ти ще е тук до десет минути. Ще проверя дали си е у дома. Няма да се бавя повече от час.

 

 

Домашният номер на Грейс дълго време даваше заето. Операторката не без съчувствие го уведоми за това.

— Цял следобед е заето, драги.

— Да няма някаква повреда?

— Не зная. Аз съм само временно на работа.

— О, боже! — възкликна Брайън.

— Спешно ли е? Познавам госпожа Боскомб, тя е там от години. Винаги приема съобщения, ако наистина е спешно.

— Сериозно? Такова нещо тук в Лондон е немислимо.

— Така си е, драги. Защо не ми кажете името си и да опитам отново. Има ли възможност те да ви позвънят?

— Не, за съжаление. Името ми е Мередит. Брайън Мередит. Съобщението ми е, че не мога да се срещна с госпожа Бенет. И ще я потърся отново.

— Добре, записах. Я почакайте…

 

 

Отсреща се обади някакъв мъж. Не звучеше много дружелюбно.

— Не, няма я. Кой я търси? — попита мъжът.

— Обажда се господин Мередит — отвърна Брайън.

— Вижте, ако сте от колежа или става дума за някаква стипендия, не бих искал да ви…

— Не, господине. — Брайън пусна нова монета. Острият и властен тон на човека отсреща го пораздруса и в съзнанието му тутакси изплуваха навиците, култивирани в продължение на цели пет години в армията. — Съжалявам за прекъсването, сър, наложи се да пусна нова монета. Обаждането ми няма нищо общо с музиката. Имах уговорка да се срещна с госпожа Бенет, а няма да мога да отида, защото се разболях.

— Каква е тази среща? За какво става дума — гласът звучеше все по-остро и враждебно.

— Много е трудно да ви обясня.

— Ами опитайте се. Нямам време да си играя на догадки.

— Разбира се, господине. В мен има предмет на покойния й съпруг. Нещо, което той загуби. По време на войната, искам да кажа. А аз го запазих.

Отсреща настъпи тишина.

— В какви части служихте?

— В пехотата, сър.

— Как сте могли да имате нещо общо с майор Бенет?

— Разбирате ли, аз бях човекът, който го намери във Франция. След неговата… След като той…

Последва ново мълчание.

— Какво по-точно има във вас?

Шумът отново започна, а на Брайън му оставаха само две монети. Той ги пусна в процепа на апарата.

— Трябва да побързам, сър, защото монетите ми свършиха.

— Дайте ми вашия телефонен номер.

— Не мога, господине, обаждам се от обществен телефон. — Възможно ли бе, този човек нищо да не знае. — Моля ви само предайте на госпожа Бенет, че ще й пиша отново, за да уредим нова среща.

— Няма никакъв смисъл — троснато отговориха отсреща. — Тя замина за известно време. Не беше добре напоследък. Просто изпратете, това което е във вас. Писмо ли казахте, че е?

— Не, не съм казал такова нещо.

— И какво е тогава?

— Пръстен, господине. Пръстен с печат.

Ново мълчание. Шумът се поднови.

— Ами просто го изпратете. Не мога да разбера защо изобщо сте го взели. Напълно против правилника. Но не безпокойте повече госпожа Бенет. Аз ще й го предам. Ясно ли е?

— Да, господине. На чие име да го изпратя?

— На мое. Джейкъбс. Майкъл Джейкъбс. На същия адрес. И освен това ми дайте вашия адрес… — Връзката прекъсна.

Това трябва да беше новият мъж на госпожа Бенет, помисли си Брайън. Реши, че няма да бърза с изпращането на пръстена. Възможно е да се свърже с госпожа Бенет.

— Може по пощата да пристигнат някои неща за кантората ми на името на Джейкъбс — каза Чарлс същата вечер на Грейс. — Пенсиониран е, но все още се получават неща за него. Просто ми ги предавай. Да не вземеш да ги отваряш?

— Разбира се — отговори тя. — И през ум не ми минава да отварям пратки за теб. Чудесно го знаеш. Убедена съм, че и ти не би отворил моите.

— Не. Естествено, не.

— Да се е обаждал днес следобед Джон Стоукс? Да предаде нещо за неделя?

— Не. Никой не е звънял.

— Най-добре аз да го потърся. Чарлс, ти добре ли си? Изглеждаш някак особено.

— Нищо ми няма. Просто умирам от скука в това легло.

 

 

На следваща сутрин музикалният отговорник в „Сейнт Фелиция“ се обади във връзка със стипендията на Елспет.

— Исках само да ви предупредя — каза той на Грейс. — Искаме всички деца да изсвирят нещо наизуст. А се въведоха и няколко допълнителни изисквания — няколко гами и акорди. Може ли да ви ги съобщя сега, за да има време Елспет да се подготви?

— Разбира се, само да взема нещо за писане. Бихте ли ме изчакали само миг?

— Грейс! — изкрещя от кабинета си Чарлс. — Не може ли да дойдеш веднага? Разлях проклетия чай.

— Господи! — Грейс трескаво ровеше в чантата си, за да открие лист и нещо за писане. Първото, което успя да намери бе писмото на Брайън Мередит, обърна го на обратната страна и записа всичко.

Тя пъхна плика обратно в чантата си и се запъти към кабинета. Чарлс беше бесен и държеше несръчно своя „Таймс“, от който капеше разлетия чай.

Грейс погледна датата на вестника — 20 май. Оставаше точно една седмица до отпътуването на Бен и момчетата за Австралия. След четири дена ще се срещне с децата. Всеки път, когато си помислеше, че ще се види с тях, за да си кажат сбогом, стомахът й се свиваше. Представа нямаше как ще се справи с това. Отчаяно й се искаше никога да не беше обещавала да се срещне с тях. Но го дължеше на тези деца. Те го бяха пожелали и щеше да е страшно грубо от нейна страна да им откаже.

Не можеше да определи дали мисълта, че Бен заминава, й носи успокоение или тревога. Това, че той отиваше на другия край на света, я ужасяваше. От друга страна, това че е някъде наблизо, но й е забранено да го вижда бе още по-мъчително. Случваше се болката да става толкова непоносима, че й идеше да тръгне, да отиде до дома им и просто да почука на вратата. Ужасяваше се, че може случайно да го срещне. Всеки път, когато отиваше в Солсбъри изтръпваше от страх, да не налети на него.

 

 

След обяда същия ден, Чарлс заспа. Грейс реши да се възползва и да се поразходи. Повика кучетата и пое по пътека, мислейки си колко хубаво е, че Лара вече я няма. Вероятно скоро щяха да я върнат отново, опитала се бе да убеди Чарлс да я продаде, но той не искаше и да чуе за такова нещо.

Унесена в мисли видя в един миг, че е отишла по-далеч, отколкото бе възнамерявала. По пътя обратно забеляза, че училищният автобус е спрял и от него слиза Елспет. Тя й помаха.

— Елспет! Тази сутрин ми се обадиха от училището. Въвели са още няколко гами и акорди, които трябва да упражниш. Ако дойдеш с мен до дома, ще мога да ти ги покажа. Какво ще кажеш?

Елспет кимна.

— Как е Дейвид? — попита момичето уж между другото. — Нямам никаква вест от него. Каза, че ще ми пише, но… — Гласът на момичето бе тъжен.

— Добре е — усмихна й се Грейс. — Много е пораснал. И е много зает. Заминават за Австралия — тя положи усилие, гласът й да звучи небрежно. — Вероятно ще ти прати картичка оттам. — Да не забравя да му кажа, помисли си тя.

— Австралия ли? Господи, но това е много далеч. Никога вече няма да го видя.

— Не зная — въздъхна Грейс. — Когато станеш прочута пианистка, вероятно ще отидеш на турне там.

— Да, госпожо — усмихна се момичето.

Чарлс бе докуцукал до кухнята и Грейс го завари да яде хляб с мармалад на кухненската маса.

— Къде, за бога се губиш? — посрещна я той с каменно лице. — Умрях от глад.

— Излязох да се поразходя. Доведох и Елспет с мен. След седмица е изпитът й за стипендията. Искам да й покажа…

— Ако обичаш направи ми преди това чай. Изгорях от жажда.

— Разбира се, веднага ще го приготвя. Елспет, ела. — Тя взе чантата си и надникна вътре. — Записах гамите и акордите на един плик, можеш да започнеш, докато дойда… Странно. Къде ли съм го оставила? — Тя се огледа в кухнята. — Мога да се закълна, че беше тук вътре. Чарлс, да си взимал един плик от чантата ми?

— Не, разбира се. Какъв плик беше?

— Малък кафяв. Бях си записала някои неща на гърба, които са нужни на Елспет.

Грейс искрено се надяваше, че той не е пипал чантата й и не е видял писмото. Не че беше кой знае колко важно, но все пак… Тя го изгледа подозрително. Чарлс гледаше втренчено вестника си.

— Грейс, имам по-приятни занимания от това, да ровя в чантата ти.

— Къде ли съм прибрала този плик? Елспет, отивай при пианото и започни да свириш, докато…

— Налага ли се да правиш всичко това? — обади се Чарлс. — Искам да хапна нещо. Минава пет.

— Да, налага се — категорично заяви Грейс. — И няма да отнеме повече от няколко минути. Всъщност около петнайсет. Само да намеря този плик.

Докато приготвяше чая, погледът й случайно попадна под масата и тя видя на пода под нея плика. Трябва да се бе изплъзнал от чантата й.

 

 

Елспет чу как господин Бенет вика госпожа Бенет от кабинета си, за да й поръча да му занесе чай, защото не можел повече да чака. Момичето тъкмо си мислеше, че този човек се държи много противно с жена си, когато той докуцука с патериците си в стаята и й подаде един плик.

— Пусни това писмо — рече той и й подаде един плик. — Много е важно. Искам да изненадам госпожа Бенет. Не й казвай, моля те.

— Добре, господине — каза детето и пъхна плика в джоба си. — Искам да кажа, че ще си мълча.

 

 

— Дали пък не сбърках нещо — каза Брайън Мередит вкъщи.

— За какво говориш? — попита Сандра.

— Май не биваше да разказвам всичко на онзи мъж за пръстена на господин Бенет. — Той подаде на жена си един плик, на който на мястото на подателя бе записано „Бенет&Бенет, адвокати“, Бел Стрийт, Шафтсбъри.

— Мислех, че господин Бенет е мъртъв — рече Сандра.

— Така е, това е само името на фирмата. Писмото сигурно е от онзи Джейкъбс, с когото говорих. Нали ти разказах…

— Тихо Диърдри — провикна се Сандра. — Чета. И си изяж яйцето. Има толкова гладни хора по света, които си мечтаят за едно яйце. На твое място не бих им обръщал внимание, Брайън. Нищо не могат да ти направят.

— И все пак… — Той зачете отново:

Драги господин Мередит,

Във връзка с вашето телефонно обаждане бих искал да повторя, че не бива да правите никакви опити повече да се свързвате с госпожа Бенет. Само ще я разстроите, а и това може да има твърде неприятни последици за вас самия. С взимането на какъвто и да е предмет, собственост на майор Бенет, сте извършиш незаконни действия, защото нямате право на това и може да се изтълкува като кражба в съда.

Убеден съм, че не бихте искат нещата да поемат такава посока, ето защо настоявам да изпратите пръстена на горния адрес и с това нещата да приключат.

Отново повтарям, че не бива да правите каквито и да е опити да се свързвате с госпожа Бенет.

Ваш

Майкъл Джейкъбс

— О, боже! — въздъхна Брайън Мередит отново.

— Най-добре направи това, което този иска — посъветва го Сандра. — И не се тревожи. Нищо не могат да ти направят.

 

 

— Пък и ще ходим всеки ден на сърф — повтори за кой ли път Даниъл, комуто страшно се искаше да звучи самоуверено и да му повярват колко много му се заминава в Австралия. — Ще ходим на пикник на плажа, пък и татко твърди, че хората там били много приятни и дружелюбни.

— Млъкни за малко, Дан — прекъсна го брат му. — Грейс не иска да слуша всичко това.

— Не, защо? Нека говори. — Все пак тя се усмихна на Дейвид, показвайки му, че оценява неговата загриженост. Винаги е бил загрижен и внимателен.

— Как е сър Клифърд? — поинтересува се момчето.

— Добре — отговори Грейс. — Поръча да ви кажа колко много ви обича и ви изпраща това. — Тя извади две пакетчета и им ги подаде.

— Страхотно! — възкликна Даниъл.

— Ама наистина! — пригласяше му Дейвид.

Това бяха два портфейла, истински мъжки портфейли от кожа. Откъде ги беше намерил Клифърд, Грейс нямаше представа.

— Хубави са, нали? — усмихна се тя на момчетата.

— Много! — възкликнаха двамата в един глас. — Мислехме си, че той може би ще иска да дойде с теб…

— Не. Той… Той остана при съпруга ми. — Тя за пореден път си помисли с много обич за свекър си, който не само с готовност прие да остане при Чарлс, но и успя да го убеди, че трябва да прегледат някакви документи от кантората в Лондон.

— При мен са от няколко седмици — каза той на сина си и намигна на Грейс. — Моя беше грешката, че ги държах толкова дълго, но някои от тях са доста объркани и бих искал да ги прегледаш и ти.

— Ще спим у Клариса — обади се Дейвид. — И татко също. Нощта, преди да отлетим.

— Така ли? — Грейс се надяваше, че с нищо не е издала ревността си. Искаше й се да не разберат, колко я засяга, че ще прекарат цялата вечер заедно, ще се шегуват, ще се смеят и че тя ще ги прегръща и целува, ще ги нарича „скъпи мои“. — Много хубаво. Кажете й, че ще намина да я видя. В най-скоро време.

— Да, добре.

— Събрахте ли си вече багажа?

— Почти. Дан изобщо не помага. Не иска да прибере половината от нещата си.

— Ще ги прибера.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя.

— Момчета, момчета. Какви неща?

— Ами такива, дето ти си ми подарила. Снимката с Флос и Шарлот и онези бои…

— Ами мечето? — обади се Дейвид.

— То ми е от мама. А и ти не си прибрал снимката ти с Елспет от последния ден в училище.

— Добре, че ме подсетихте — прекъсна ги Грейс, чиято ревност малко бе стихнала, чувайки кои са най-скъпоценните им предмети. — Дейвид, обещай ми, че ще изпратиш на Елспет картичка от Австралия. Тя много тъгува за теб.

— Виж само лицето му! — провикна се Даниъл. — Стана червен като домат. — Момчето сложи ръце на сърцето си драматично и завъртя очи към тавана.

— Замълчи, Даниъл. Тя утре е на изпит за стипендия по музика. Много се надявам, че ще успее.

— Дано — промълви Дейвид.

— Няма ли да й изпратиш поздрави? — попита Даниъл. — Да й пожелаеш успех или нещо такова?

— Разбира се, че няма — троснато отвърна Дейвид.

— Това не е много мило от твоя страна.

 

 

Прощаването с момчетата бе едно от най-тежките й преживявания. На прага на „Беър“ тя прегърна Даниъл и притисна до себе си тънкото му телце, спомняйки си първия път, когато го видя — малко бледно създание с огромни тъмни очи, откроили се на изплашеното му личице, което се вкопчи в ръката й така, сякаш никога нямаше да я пусне, спомни си с каква сериозност събираше яйца, хранеше пилетата, как си играеше с Флос, как се прибираше от училище винаги мръсен и с нови синини, как заспиваше, сгушен до нея на стария диван, как лежеше бял като платно на болничното легло, без да помръдва… С невероятно усилие, тя изтръгна всички тези спомени от съзнанието си и лекичко избута детето настрани. Опита се да се усмихне въпреки сълзите, но така и не успя.

— Обичам те, Грейс — промълви Даниъл. — Толкова ще ми е мъчно без теб. Колко ми се иска и ти да можеше да дойдеш с нас.

— Не мога — въздъхна тя. — Знаеш, че не мога. — Тя се бореше не само със сълзите, но и с хълцането, което се надигаше в гърдите й.

Дейвид застана пред нея и подавайки ръка, тихичко каза:

— Довиждане, Грейс. — Тя понечи да я поеме, но от гърлото на момчето се изтръгна приглушено ридание и то я прегърна. Станал бе висок почти колкото нея. Прегръщайки го, в душата й нахлуха и други спомени, за други дълги кокалести ръце, за тъмнокоса глава и дълбоко разположени очи, за нечий друг тих глас. Не можеше да го понесе.

— Трябва да вървя — внезапно и с ожесточение заяви тя. — Хайде и бъдете послушни. Много послушни. Да ми пишете често. Искам дълги писма. И… кажете на баща си, че…

— Че още го обичаш? — с надежда в гласа довърши Даниъл.

— Не бива да казвате такова нещо. Просто му предайте, че се надявам всичко да се уреди.

 

 

Когато се прибра, каза на Чарлс, че има мигрена и отива да си легне. Помоли Клифърд да му занесе вечерята.

— Не искаш ли нещо? — попита я възрастният мъж, който, виждайки колко е бледа и тъжна, веднага схвана какво става.

— Не, благодаря ти, Клифърд. Извинявай.

— Не се извинявай — въздъхна той и видя как лицето й в същия миг се сгърчи и тя избяга нагоре по стълбите.

 

 

На сутринта Грейс се чувстваше почти весела. Предположи, че това се дължи на факта, че изпитанието бе вече зад гърба й и че едва ли не може да смята, че те вече са вън от нейния живот. Тя просто нямаше друг изход.

Чарлс се държеше неспокойно, раздразнен, че отново й се налага да излезе, за да придружи Елспет на изпита.

— Госпожа Бабидж ще дойде да поседи при теб тази сутрин. Ще я помоля да донесе една от нейните най-дълги куки за плетене, с които да се почешеш.

— И така, готова ли си? — обърна се Грейс към Елспет.

— Мисля, че да, госпожо.

— Добре. Чарлс, ще се върнем след няколко часа. Ще прибера пощата ти от кантората, а госпожа Бабидж ще ти приготви обяда, ако искаш да се нахраниш по-рано. О, боже…

Беше телефонът.

— Госпожо Бенет, мила, тук е оставено едно съобщение за теб. То е по-скоро за Елспет. От младия Дейвид. Помоли да й предадем, че й желае успех. Опита се да се обади и по-рано, но беше заето. Предполагам, че майорът е водил служебни разговори.

— Колко мило от страна на Дейвид. — Очите на Грейс се напълниха със сълзи. — Много ви благодаря, госпожо Боскомб.

— Няма да съм още дълго тук. Нали знаеш, че въвеждат автоматичните централи. — Гласът на жената бе доста гневен.

— Наистина ли? — съчувствено попита Грейс. — Много съжалявам.

— Не е редно според мен. Поне за места като нашето. Добре че стана дума, моята заместничка през почивния ми ден е оставила и друго съобщение за теб, скъпа. От някой си господин Мередит.

— Кой? — не чу добре Грейс.

— Тук пише Мередит. Не можел да се срещне с теб, защото не можел да се свърже. Това говори ли ти нещо?

— Мисля, че да — замислено отвърна Грейс. — Благодаря. А кога беше почивният ви ден?

— Миналия четвъртък. Пожелай успех на Елспет и от мое име.

Грейс остави внимателно слушалката на мястото й. С известно усилие се усмихна на Елспет.

— Съобщение от Дейвид. Пожелава ти успех. Нали е мило?

— Дейвид? Дейвид Лукас? О, Господи!

Грейс никога не я беше виждала толкова развълнувана.

 

 

Тя изчака отвън изпита да свърши. Момичето свиреше добре. Мислите се гонеха една след друга в съзнанието на Грейс. Четвъртък. Какво стана тогава? Тя отиде да пазарува и Чарлс доста настойчиво подчерта, че никой не се е обаждал. Може да е спял. Или пък господин Мередит да не е успял да се свърже. Разговорите на Чарлс траеха с часове. Сигурно така е било. Ами онази загадъчна история с плика? Изчезнал бе от чантата й, а сетне го откри под масата. Много добре си спомняше, че го бе прибрала в чантата и бе дръпнала ципа (знаеше колко важни са подробностите, които записа на гърба му). Пликовете с писмата не изскачат току-така от чантите. Но защо Чарлс ще лъже за такова нещо? Освен ако не желае тя да се срещне с господин Мередит. Но защо?

Все пак тя можеше да му напише отново и да предложи друга среща. И най-добре да не го обсъжда повече с Чарлс, след като толкова държи на това.

 

 

Елспет излезе сияеща.

— Не знам дали го взех, но много се забавлявах. Жената беше много мила. Поиска и да изпея нещо. Ще научим резултата след няколко дена.

— Няколко много дълги дни — усмихна се Грейс. — Мисля, че се представи добре. Имаш ли нещо против да минем през Шафтсбъри, за да приберем пощата на съпруга ми от кантората?

— Не, напротив — съгласи се момичето.

 

 

Секретарката на „Бенет&Бенет“ подаде една купчина писма за Чарлс.

— Получи се и едно пакетче за господин Джейкъбс. От Лондон е. Очевидно някой все още не знае, че се е пенсионирал. Ще го вземете ли, госпожо Бенет?

— Да, разбира се — отвърна Грейс.

 

 

Когато се прибра, госпожа Боскомб вече си беше отишла. Чарлс лежеше на канапето с нещастен вид.

— Тя ми забърка една отвратителна салата, удавена в оцет и не ми даде нищо за пиене. Честно да ти кажа Грейс, бях много търпелив, но…

— Извинявай — рече само тя и излетя от кухнята, оставяйки купа с пощата на стола в преддверието.

— И махни оттук тези кучета — провикна се след нея Чарлс. — Направо ме подлудяват.

— Пъпи! Шарлот, хайде, навън.

Ама че ден! Поне не мисли за вчерашните си преживявания от раздялата.

 

 

Много по-късно, след като Чарлс най-сетне заспа (изтощен от разговорите със секретарката си, от което настроението му се развали още повече), тя уморено се дотътри до градината. Денят бе чудесен. Лятото бе настъпило някак внезапно, както почти всяка година. Храстите бяха отрупани с цвят, в клоните им се криеха пчели и птици огласяха околността. Грейс се замисли отново за Бен и за момчетата, които само след четиридесет и осем часа щяха да напуснат страната. Тя се питаше как ли се чувства човек, когато се разделя с любими хора завинаги.

Неочаквано погледът й попадна на Пъпи, която се появи до нея, стиснала плик между зъбите си; почти отворено пакетче.

— Ех, Пъпи — укори я Грейс. — Знаеш, че това не е хубаво. Време е да пораснеш за такива бебешки постъпки. Освен това е за господаря. Дай да видя. Господи… — Грейс замълча, докато вадеше внимателно малкото вътрешно пакетче. Първо свали обвивката, след това малко памук и накрая видя какво бе завито вътре — златен пръстен с печат и инициали КБ.

Бележката вътре бе леко надъвкана от кучето. Ясно личеше подписът Брайън Мередит.

Уважаеми господин Джейкъбс,

Връщам пръстена, съгласно вашите инструкции. Много съжалявам, не исках да причиня никому зло, нито пък съм искал да сторя нещо незаконно. Обещавам ви да не търся повече връзка с госпожа Бенет и й пожелавам здравето й да се поправи бързо.

Ваш

Б. Мередит

— Господи! — възкликна само Грейс.

 

 

— И така — рече Бен, — последна вечер в старата къща.

— Има картина с това име — обади се Дейвид.

— Да, знам. И други са ходили на училище. Да си вземем ли риба с пържени картофи? Да се почерпим.

— Да — съгласи се веднага Даниъл. — Дали имат риба с пържени картофи в Австралия?

— Не вярвам — обади се Дейвид.

— Сигурно имат.

 

 

— Боже мили, телеграма! — възкликна Сандра. — Дано не се е случило нещо с мама. Диърдри, моля те спри радиото. Ето, добро момиче! Защо баща ти не е тук? Ако нещо се е случило с мама, никога няма да си го просите — Тя отвори плика и зачете. — Гледай ти, гледай ти! Чудна работа! Няма да има отговор — обърна се тя към раздавача. — Благодаря.

Младата жена се върна обратно вкъщи и приседна на един стол. Толкова се бе притеснила, че като нищо можеше да роди предварително. Щом госпожа Бенет щеше да дойде, то тогава най-добре да почисти малко. Какво ли щеше да каже Брайън, когато му съобщи.

 

 

— Чарлс, трябва да отида в Солсбъри утре — нервно съобщи Грейс на мъжа си.

— Моля?

— Казах, че се налага утре да отида за няколко часа в Солсбъри. Имам две много важни лекции. Госпожа Бабидж ще поседи при теб.

— Не, и дума да не става! Това на нищо не прилича. Аз тук едва не полудявам и смятам, че поне временно трябва да прекъснеш този курс.

— Съжалявам, Чарлс, но ще се проваля на изпита си, ако изпусна тези лекции.

Той вдигна очи и я изгледа с цялата строгост, на която бе способен.

— Не отиваш да се видиш с онези момчета, нали?

— Не — спокойно отвърна Грейс. — Обещала съм ти и ще спазя обещанието си.

— Не искам тази Бабидж тук. Тя е истинска напаст.

— Тогава най-добре се обади на майка си и я попитай не иска ли да дойде и да поседи при теб. Нямам време да се обаждам. Съжалявам, Чарлс, но наистина е важно.

 

 

— Вижте какво, куфарите ви трябва да са готови за качване в самолета — обясняваше Бен на синовете си. — Всеки от вас има право да носи по една малка чанта. В нея ще сложите всичко, което ви е нужно за едната нощ, която ще прекараме при Клариса. Което значи, на теб говоря Даниъл Лукас, никакви големи снимки на кучета и кози, ясно ли е? Сложи снимката в куфара си. Разбрахме се, нали?

— Да, татко.

 

 

— Надявам се, всичко да е наред — въздъхна Брайън Мередит.

— Защо да не е наред — рече Сандра. — Прочети телеграмата. И какво пише?

— „Пристигам утре, 26-ти по обяд. Точка. Писмото на Джейкъбс невалидно. Точка. В чудесно здраве съм. Точка. Грейс Бенет.“ — Какво ли значи всичко това?

— Нямам представа, Брайън, не мога да чета чужди мисли. Очевидно нещо става. Ще можеш ли да си дойдеш утре по обяд?

— Естествено, че не. Ще й се наложи да почака. Ще си бъда у дома около два и половина. Дано нещо не сме сбъркали, Сан. Започнах да съжалявам, че се захванах с всичко това.

— Малко е късно да съжаляваш.

 

 

Грейс искрено се надяваше, че пътуването й до Лондон няма да се окаже напразно. Изпитваше необясним страх, съчетан с още по-необяснимо вълнение.

Брайън Мередит живееше в Падингтън на Куинс Авеню 57. От гара Ватерло лесно щеше да стигне дотам с метрото. Грейс винаги се бе гордяла с лекотата, с която се справяше с метрото.

Спря пред сергия с цветя, недалеч от гара Падингтън и купи букет за госпожа Мередит. Предполагаше, че такава има, а и да нямаше, то тогава домът на господин Мередит положително имаше нужда от малко освежаване.

Стигна посочения адрес малко преди дванайсет и почука на вратата. Отвори й малко красиво момиченце с руси къдрици.

— Здравей — поздрави Грейс. — Мама вкъщи ли е?

Малко по-високо и също толкова красиво създание се появи зад момиченцето. Жената беше бременна.

— Колко много приличате на дъщеря си — усмихна се Грейс и протегна ръка. — Казвам се Грейс Бенет. Много ми е приятно.

— Аз съм Сандра Мередит. Идвате да се видите с Брайън, нали?

— Да. Предполагам, той не е вкъщи. Как не се сетих, че сигурно е на работа.

— Така е, но ще се прибере към два и половина. Тази седмица е първа смяна.

— Тогава ще дойда по-късно.

— Не, няма нищо. Влезте да го почакате тук. — Младата жена отвори широко вратата.

Жилището бе съвсем малко, но вътре цареше безупречна чистота и ред.

— Колко е хубаво у вас — възкликна Грейс. — Колко съм разсеяна, тези цветя са за вас.

— Благодаря, много любезно от ваша страна — усмихна се Сандра и пое букета.

— Вижте, давам си сметка, че ви се натрапвам, но просто трябва да изясня някои неща.

— Мама специално изчисти заради вас — обади се момиченцето. — Цяла сутрин е подреждала и снощи също.

— Млъквай Диърдри, не е вярно.

— Вярно е!

— Деца. Не пропускат да те предадат — отбеляза Сандра Мередит. — Вие имате ли деца?

— Не — отвърна Грейс. — Поне не още.

След кратко мълчание Сандра предложи да й направи чай.

— С удоволствие бих пила — отговори Грейс.

— Влезте и седнете, сега ще го донеса — рече Сандра и посочи предната стая.

Грейс се отпусна тежко на първия стол, който видя. Изведнъж усети неочаквана слабост.

— Колко е красива, нали? — чу тя малката Диърдри да шепне на майка си.

 

 

Джилиън Уотърс от „Бенет&Бенет“ в Шафтсбъри проведе тежък разговор с един клиент по телефона; направи опит да успокои човека, но изглежда не успя. Тя реши, че е най-добре да се обади на младия господин Бенет и да сподели с него. Господин Бенет все е много зает било с клиент, било в съда и тя доста време оставаше сама. Не че не й харесваше, но отговорността й ставаше доста голяма.

— Господин Бенет? — попита тя, когато след дълго чакане някой вдигна телефона. Горкият човек, жена му очевидно я няма. — Току-що говорих по телефона с господин Мортън, който се тревожи за своя договор. Обясних му, че няма основания да се безпокои, после се обадих и на господин Роджър, но ми се иска все пак да ви известя какво става, за да…

Чарлс я успокои, че е постъпила както трябва; добави, че ще има много писма за диктуване и че може би ще се наложи някои от тях да й продиктува по телефона.

— Следващата седмица, надявам се, ще се върна на работа и тогава ще сложим ред.

— Добре, господине. А получихте ли пакетчето, което пристигна вчера на името на господин Джейкъбс. Надявам се нямате нищо против, че го изпратих на вас. Очевидно още има хора, които не знаят, че той се е пенсионирал.

— Пакетче ли? — попита Чарлс. — Какво пакетче?

— Едно малко, с клеймо от Лондон. Дадох го на съпругата ви и тя каза, че ще ви го предаде. Господин Бенет, там ли сте?

 

 

Секретарката в Колежа по музика в Солсбъри увери господин Бенет, че много съжалява, но не може да намери жена му. Когато той се разкрещя, тя с неимоверно търпение и присъствие на духа повтори няколко пъти, че вероятно е станала някаква грешка, защото в програмата за курса на госпожа Бенет този ден не са записани никакви лекции.

Грейс прекара два дълги часа в очакване на господин Мередит. Не искаше да излезе, за да не би човекът да се прибере по-рано. Така се случи, че той закъсня с петнайсет минути. Връхлетя в дома си запъхтян и много се извини за забавянето, което обясни с някакъв служебен ангажимент.

— Много ви благодаря за целия труд, който сте си направили — започна Грейс, когато той седна срещу нея.

— Много се надявам, че не съм ви причинил неприятности — извини се той. — Писмото от господин Джейкъбс малко ме смути.

— Няма никакъв проблем, просто той не е разбрал. За първи път ли попадате на него по телефона?

— Обадих се на номера, който ми бяхте дали, през деня.

— Да, разбира се. Получи се досадно недоразумение. Но много ми се искаше да ви благодаря лично. Бяхте толкова любезен. А и ми се искаше да ви попитам някои неща.

— Да, кажете.

— Къде точно открихте… въпросния човек? Дълго време ние знаехме, че по него са стреляли по време на бягството му от лагер. Моля ви, разкажете ми всичко, имам нужда да знам.

— Разбирам ви. Беше в Италия, но не зная точно къде. Бяха ни разкарвали из цяла Германия като пленници. Беше много близо до френската граница и много добре помня, че минахме покрай градче на име Брианка. Запомних го, защото много ми напомни за собственото ми име.

— Да, прав сте. Но за селото или махалата, където открихте майор Бенет нищо не помните, така ли?

— Това не беше село, госпожо. На много мили в околността нямаше населено място. Поне аз не бях забелязал.

— Но поне някакво стопанство или каквито и да е признаци на живот?

— Не, нищо. Просто едно голо поле.

— Тогава… Тогава къде сте видели майор Бенет?

— Ами той… Господи, не бих искал да ви разстройвам.

— Не ме разстройвате — категорично го прекъсна Грейс. — Винаги съм искала да зная точно какви са били обстоятелствата. Моля ви. Всичко, което си спомняте.

— Той просто лежеше на пътя. По-скоро встрани от него в нещо като канавка.

Грейс вдигна очи към лицето на Брайън Мередит. Той очевидно беше някъде далеч в мислите си.

— Искате да кажете, че наоколо нямаше никакви следи, че някой се е погрижил за него?

— Не, госпожо, боя се, че не. А и не виждам как би могло да има, защото, както ви казах на мили разстояние от мястото нямаше жива душа.

— Да, разбирам. А как разбрахте, че е именно той?

— По идентификационната табелка.

— На врата му ли беше закачена?

— Не, държеше я. Стискаше я в дланта си. Не искате ли чаша чай, госпожо Бенет? Много пребледняхте.

— Да, благодаря ви — отговори Грейс.

— Направо е потресена — тихичко прошепна Брайън на жена си, докато отиваше да вземе чайника. — Хората трудно могат да си представят колко кошмарна е войната.

 

 

— Скъпите ми! — провикна се Клариса, когато отвори вратата и прегърна и тримата наведнъж. — Колко се радвам да ви видя отново! Господи, момчета, колко сте пораснали! Дейвид, изобщо не мога да те различа от баща ти. Не, не ме гледайте. Отвратително изглеждам с този огромен корем. Влизайте. Стаите ви са готови. Джак ще си дойде всеки момент. С такова нетърпение ви чаках! Направо не мога да ви опиша! Как съжалявам, че Флорънс я няма, но Джайлс има някакво прослушване в Кеймбридж и тя естествено го придружава. Ще трябва да се задоволите с нашата досадна компания.

 

 

Грейс завари Чарлс да я очаква. Всичко бе неестествено подредено и чисто; масата бе сложена за вечеря, огънят в дневната гореше, цялата къща ухаеше на печено пиле.

Той подскачаше с патериците в преддверието, когато тя отключи вратата.

— Здравей — посрещна я той. — Как мина денят?

— Добре, благодаря — сухо отговори тя.

— Майка ми се отби днес. Приготви ни и вечеря.

— Браво на нея.

— Искаш ли едно питие?

— Да. Мисля, че бих пила едно. Доста нетипично за мен, нали? Струва ми се обаче, че ще имам нужда.

— Извадил съм джина и малко тоник. Добре ли е?

— Да, чудесно.

Тя отпи от чашата си, надявайки се, че не сбърка с тази напитка. Искаше й се главата й да е бистра.

— Не бях в Солсбъри — заяви тя най-накрая.

— Зная. Звънях в колежа.

— Така ли? Ходих да се срещна с Брайън Мередит.

— С кого?

— С капрал Мередит. Онзи, който е намерил мъжа, с когото те сбъркаха. Същият, когото ти се опита да прогониш. Не се прави, че не знаеш.

Чарлс мълчеше.

— Доста подличко от твоя страна. Човекът е мил и изпълнен с желание да помогне. Не заслужава да му се играят мръсни номера. Успокоих го, че няма от какво да се тревожи.

— Нямаш право…

— На твое място не бих говорила за права. — Грейс се изненада, че все още успява да говори спокойно. — А сега би ли ми казал какво се случи всъщност?

— Вече ти разказах — припряно отвърна Чарлс.

— Наговори ми куп лъжи. Аз поне мисля, че са лъжи. Почти сигурна съм, че е така. Какво се случи, Чарлс?

— Нали ти казах, за бога! Беше ранен. Раната започна да се възпалява, вдигна температура. Помагах му с каквото можех. Стигнахме до онази ферма. Селянинът предложи да помогне, прибра го и каза, че ще викне лекар…

— Къде го прибра?

— Ами… В една от сградите.

— Не в къщата си.

— Не. Вероятно не искаше да рискува. Опасно беше. За него, искам да кажа.

— Но определено беше вътре в някакво помещение, така ли?

— Да, колко пъти да ти го повтарям?

— Вероятно, докато стигнем до истината. И как според теб полковник Барлоу се е озовал в канавка? На много мили далеч от каквото и да е населено място?

— Нямам представа — рече Чарлс. — Може да се е изплашил и да е побягнал.

— Струва ми се ти каза, че не можел да се движи сам. Че се е наложило да го носиш на гръб.

— Ами ако някой лекар му е помогнал и той се е подобрил? Как мога да знам, Грейс, не съм бил там.

— Така е, не си бил. Бил са на десетки мили далеч. С идентификационната табела на полковник Колин Барлоу. Все още не мога да си представя как е станало, но сигурно и с това ще се справя. И така, ще ми кажеш ли какво се случи, Чарлс? Или аз да ти кажа как е било?

— Добре де, кажи ми, щом си толкова дяволски умна.

— Е, добре. Ще ти кажа, но преди това ще повикам родителите ти, за да чуят и те. Мисля, че те трябва да слушат. Какво ти, техният син герой, всъщност си направил. На своя приятел и другар по оръжие. И ако ти сам не ми разкажеш, ще се погрижа всички да научат какво мисля. И сестра ти, и приятелите ти. Твоите прекрасни приятели, които бяха толкова „внимателни“ с мен, по време на отсъствието ти. Няма да се учудя, ако и местният вестник прояви интерес. Също и нещастната вдовица на Колин Барлоу. Струва ми се, тя доста ще се разстрои, когато научи какво имам да разкажа. Давам си сметка, че това е само мое предположение. Но затова пък Брайън Мередит си спомня с кристална яснота, какво се е случило. Най-добре обаче да започнем с родителите ти. Ще им се обадя…

— Няма да го направиш. — В очите на Чарлс гореше истинска уплаха. Лицето му беше побеляло. — Не можеш да им причиниш това. Знаеш колко ще ги нарани.

— Естествено, че не искам да го сторя. Особено на баща ти, когото толкова много обичам, а и той те обича твърде много. Докато не мога да кажа, че ти прояви към него някаква лоялност, когато той беше отхвърлен от всички и имаше нужда от нечия подкрепа. Все едно, ако се наложи, ще му кажа. Но повече от всичко искам да науча истината. Заради себе си. Какво се случи, Чарлс?

— Ако ти кажа — започна той с подрезгавял от вълнение глас, — ще ми обещаеш ли, че няма да го споделяш с никого? Дай ми дума.

— Давам ти честната си дума.

Събитията се бяха стекли точно така, както тя ги бе подредила в съзнанието си по време на мъчителното пътуване от Лондон до дома. Барлоу се оказал непосилно бреме за Чарлс. Раната била тежка и човекът отслабвал все повече и по този начин пречел на придвижването на Чарлс. В същото време, отвеждането му в болница би означавало и за двамата повторно връщане в плен. И Чарлс решил да го остави на пътя.

— Настаних го колкото можех по-добре. Отидох да налея вода от един поток наблизо и му я оставих. Имах намерение да се върна и да го взема, но…

— А идентификационната табелка? Какво стана с нея?

— Бях загубил моята.

— Чарлс, не говори глупости. Не си я загубил. Била е в ръката на Колин Барлоу. — Спомни си дочут разговор на масата по време на една вечеря. Някои бе споменал, че по време на войната капралите били оставяни на собствената си съдба, докато на полковниците се обръщало нужното внимание. Тя вдигна очи към бледото лице на Чарлс, който не откъсваше уплашен поглед от нея. — Ти си я взел, нали? Просто си взел неговата табелка, а си му оставил своята. Знаейки чудесно, че няма да се върнеш.

— Не, не. Не е вярно. Не я взех. Той настоя да ми я даде. За мен щяло да е по-добре, ако ме заловят с нея.

— Но ти ми каза, че си загубил своята.

— Сигурно той я е намерил.

Колко лесно беше да му повярва. Искаше й се да му повярва.

— Добре, продължавай.

И той й разказа как часовете станали дни, как не успял да срещне никой, който да му помогне, на когото да се довери, как напълно загубил представа къде се намира. Или някой бе открил Барлоу, или вече е бил умрял. Нямало смисъл да се връща.

— И да се излагаш на излишен риск, нали — уточни Грейс.

— Да. Не. О, за бога, не ме гледай така, сякаш си светица. Нямаш никакво право да ме критикуваш. — Тя никога не го беше виждала толкова уплашен. — Нямаш и най-малка представа какво беше там. Истински ад! Месеци, години наред, безкрайни битки, насилие, убийства, ужас. Губиш приятели, губиш хората си. Никаква надежда за край на целия този ужас. Ти си седеше у дома в Англия, играейки си на война и на щедра благородничка към шепа момичета, пълнейки къщата ми с разни просяци и търкаляйки се със своя войник. И на всичкото отгоре си въобразяваш, че имаш право да ме съдиш.

Грейс мълча известно време, след което промълви:

— Нищо не си разбрал, Чарлс. Просто се боя.

— Разбирам те и то много добре. Открила си това нещо за мен. И това ме направи напълно черен в твоите представи. При теб няма нюанси, нали, Грейс? Само черно и бяло. Някога бях в бяло в твоите широко отворени за света невинни очи. А сега съм черен. Черен като самия ад. Много добре те разбирам.

— Не. Грешиш. Това, което осъждам, и което е непоносимо за мен, е лъжата ти. А в същото време проповядваш неща като чест и дълг и ги изискваш от мен. Ако беше честен с мен, ако ми беше казал какво се е случило, щях да бъда потресена, но щях да се опитам да разбера. Много добре знам на колко страшни изпитания те е подложила войната. Само че ти не можеше да ми се довериш за такива неща. Решил си веднъж завинаги, че съм глупава, тъпа, неспособна да разбера каквото и да е. Бих искала да знам защо се ожени за мен, Чарлс.

— Аз също бих искал да разбера — въздъхна Чарлс. Гласът му преливаше от горчивина и от гняв. — Когато се обръщам назад, наистина не мога да се разбера. Надявам се поне, че твоят войник е изпитал повече удоволствие от секса с теб, отколкото аз.

— Чарлс — тихо пророни Грейс, — внимавай какво говориш. Наистина внимавай.

 

 

— Онова, което не мога да проумея — казваше Бен, чийто език се бе по-развързал от хубавото уиски на Джак, и протягаше крака в дневната на Клариса след вечеря, — е защо се е омъжила за него. И защо той се е оженил за нея?

Двамата бяха останали сами. Момчетата си бяха легнали. Джак се бе оттеглил, за да учи.

— Мисля, че мога да отговоря на въпросите ти — обади се Клариса. — Господи, това светкавица ли беше? Дано времето да не се развали за пътуването ви утре. Омъжи се за него, защото бе заслепена от него. Беше й взел ума. Той беше потресаващо красив, много очарователен, много богат. А тя бе твърде млада и толкова непосредствена и чиста. Той направо я помете. А стъпила на тази плъзгава плоскост, тя трябваше да се научи да се крепи.

— Добре, разбирам, но защо той…

— Чарлс обича да властва и да владее ситуацията. Точно за това не се омъжих за него. Не биваше да му обещавам, че съм готова да го направя, но той бе толкова забавен, а и аз все се сгодявах. Развалих поне четири годежа. Факт е, че той почти се срина, когато му казах, че не го обичам. И то само защото той не можа да понесе мисълта, че се е провалил в нещо, че хората ще си помислят, че не е достатъчно добър. Стократно повече бе разстроен от унижението, отколкото от изявлението ми, че не го обичам. Струва ми се, той бе решил никога повече да не рискува да му се случи нещо подобно. Помисли си, че Грейс е лесна плячка, мила, невинна душа, която ще направи всичко, което той поиска от нея. А тя беше и невероятно красива и продължава да е, мила и очарователна, накратко съвършената съпруга за него, но само на теория. Мили Бен, не гледай така. Той знае, че тя никога няма да направи онова, което аз направих — да го направи на пълен глупак в очите на другите и да го изостави. Дори сега.

— Зная — въздъхна Бен. — Точно за това не се и опитах да я убеждавам да промени мнението си.

 

 

— Решила съм да те напусна, Чарлс — рече Грейс. — Това е единственото, в което съм сигурна в този момент.

— Не ставай смешна. Естествено, че няма да го направиш.

— Ти май наистина не си чул нито дума от онова, което ти казах.

— Но защо?

— Защото дълбоко си сбъркал в представата си за мен. Не желаеш да ме разбереш, не желаеш да оцениш това, което представлявам. Ти искаш нещо съвършено друго, различен човек, когото никога няма да откриеш в мен. Не те оставям, заради онова, което си сторил на полковник Барлоу. Случката с него просто ми показа какво точно правиш с мен.

— Грейс! — В гласа му личеше паниката, която го беше обзела. — Моля те не си отивай. Имам нужда от теб…

— Не нямаш. Точно това се опитвам да ти обясня. Изслушай ме, Чарлс. Не се нуждаеш от мен. Нищо от това, което правя за теб, не ти е необходимо. Ако знаех, че е така, щях да драскам със зъби и нокти и в крайна сметка да бъдем щастливи. Но това не е вярно и аз не мога да живея така.

— Ще разгласиш навсякъде какво съм направил, нали? И ще ти е приятно. Да ми кажеш какъв долен плъх съм, как съм изоставил приятел, точно когато се е нуждаел от мен.

— Чарлс…

— Не зная защо си сигурна, че някой ще ти повярва. Ще отрека всичко, което онзи глупак твърди. — Неочаквано той стана по-уверен в себе си. — Да не мислиш, че хората ще повярват на теб или на него?

— Вероятно никой няма да даде ухо на думите ми. Това, че на никого няма да кажа истината, ще причини на много хора болка. Най-вероятно ще пиша на онази мила жена — госпожа Барлоу — и ще й изпратя пръстена, като обясня, че някой го е изпратил анонимно. Човек, който се е погрижил за съпруга й. Във всеки случай нещо успокоително.

— И какво смяташ да правиш? — попита той. — Да го използваш срещу мен само за да ме изтезаваш до края на дните ми, предполагам. За да измъкнеш от мен, каквото си поискаш. Така ли?

— Не — отговори Грейс. — Не желая да живея с теб.

— Аха — ехидно подхвърли Чарлс. — Дойдохме си на думата. Ще отидеш при своя войник, без съмнение.

— Дори не съм се сетила за това. — Грейс бе изненадана от себе си. — Той обаче заминава за Австралия. И то тази сутрин. Очевидно е, че не мога да замина с него. А и не съм сигурна дали той иска да тръгна с него.

Тя поседя тихо известно време, размишлявайки върху това. Чувстваше се толкова объркана, толкова изтощена! Представа нямаше какво ще стане с нея, когато напусне Чарлс и тази къща. Неговата къща, мислеше си тя. Винаги неговата къща, никога нейната или дори тяхната. Това бе чудесна илюстрация на техния брак.

— А какво ще кажа на хората? — обади се отново Чарлс. Сега вече той изглеждаше наистина объркан.

— Какво значение има, за бога? — Гласът на Грейс бе уморен. — Кажи им каквото искаш. Не ме интересува. Всички смятат, че не струвам нищо, поне приятелите ти. Просто им кажи, че съм те напуснала, просто съм си заминала. Майка ти ще заяви, че това се е очаквало, ще изпита облекчение. На баща ти ще кажа някаква успокоителна полуистина. Наистина е излишно да се тревожиш, Чарлс. Ще се разведеш с мен, ще се ожениш за някоя друга, която е подходяща, умее да язди и да дава коктейл партита…

— Не се прави на нещастна, ако обичаш. — Личеше, че тази идея все повече му харесваше.

— Никога не си ме обичал, нали? — неочаквано попита тя.

— Така с наистина — леко изненадан от откритието си призна той. — Мисля, че никога не съм те обичал.

 

 

Грейс лежеше на канапето, изпълнена с усещането за тотално изтощение и адски студ. Чарлс се бе затворил в кабинета си. От време на време я разтърсваше пристъп на неудържимо треперене. Вероятно това бе от шока. Нещо подобно й се случи, когато научи, че Чарлс е жив. Преди да загуби бебето. Детето на Бен.

Тя се огледа. Толкова обичаше тази стая. Тази къща. Цялото й сърце бе в нея. Във всеки ъгъл я очакваше по някакъв спомен, някои тъжни, други щастливи. Всичко тук бе за нея нещо повече от вещ, стена или мазилка.

Е, ще се наложи да напусне всичко това. Не може да остане повече. С това приключи един етап от живота й. Трябваше да сложи начало на нов. Дори и без Бен. Съвсем сама.

Как не можа да разкрие нещата по-рано? Имаше толкова много „ако“. Ако Брайън Мередит не се беше разболял, ако Чарлс не беше си счупил крака, ако изпитът на Елспет беше по-рано. Сега вече беше късно. А и дали Бен би я приел? След тази дълга, изпълнена с болка година? Не беше написал кой знае колко много на онази малка бележка. Вероятно тя не му липсваше толкова, колкото той на нея.

 

 

— Грейс липсва ли ти все още? — попита Клариса.

— Разбира се. И то страшно много. Мечтая да я видя, да чуя гласа й, да усетя аромата й. Мисля, че никога няма да преодоля копнежа си по Грейс.

— О, Бен! — въздъхна Клариса. Очите й се наляха със сълзи. — Не мислиш ли, че в такъв момент, би могъл…

— Не — категорично отсече той. — Не мога. Обещахме си. Тя е толкова… толкова непосредствена, Клариса. И толкова смела. Само ще я измъча, което няма да е честно. Пък и мина цяла година. Вероятно се е успокоила и е свикнала с него.

Клариса го гледаше, а в ушите й звучаха думите на Грейс: „Толкова ми е трудно, че не мога да си представя как ще се справя. Дано не съм взела решение, за което ще съжалявам до края на дните си“.

— Все пак струва ми се редно е да й се обадиш, за да й кажеш сбогом. Ще коства и на двама ви само още малко сълзи, а иначе никога няма да си простиш.

Бен я гледа няколко минути безмълвен.

— Не мога — промълви той най-накрая. — Няма да издържа, ако чуя гласа й. А и ако той вдигне телефона?

Клариса се замисли за мит.

— Винаги можеш да използваш Клифърд като посредник.

 

 

Кучетата скимтяха в кухнята. Никак не обичаха да бъдат затваряни там. Тя отиде да ги види и им даде по една бисквита. Изведнъж си даде сметка, че е гладна. Откри малко хляб и го намаза с мед, донесен от бащата на Елспет. Хлябът бе месила сама. Май Чарлс беше прав като казваше, че е клисав. Към нещастието й щяха да се прибавят и киселини. Реши да излезе да се поразходи. Може би главата й щеше да се проясни.

— Хайде — подкани тя кучетата. — Ще се разходим за малко.

 

 

— Всеки миг ще заспя — рече Клариса. — Това малко създание ме кара непрекъснато да спя. Ако е момче, ще го нарека Бенджамин. Какво ще кажеш?

— Мисля, че ме ласкаеш — отвърна Бен и се усмихна. — Но дори да е така, ми харесва. Ще ми липсваш, Клариса.

— И ти на мен. Ще ми е мъчно и за трима ви. — Тя се излегна на канапето. — Прекрасни са момчетата ти. Гледах ги тази вечер. Даниъл е заспал със снимката на Флос и Шарлот под възглавницата.

— Всяка вечер спи с нея.

— Лягам си, скъпи. Лека нощ и приятни сънища.

Бен напусна стаята. Клариса дълго гледа вратата, зад която той се скри, и си помисли, че никога не е виждала толкова самотен човек. Сърцето я болеше за него.

Грейс се прибра в къщата и завари Чарлс в кухнята. На лицето му се мъдреше нещо като усмивка. Очевидно се стараеше да е внимателен.

— Баща ми телефонира преди малко — посрещна я той. — Иска да говори с теб, каза, че било спешно. Не пожела да ми каже за какво става дума. Би ли му се обадила?

— Да, разбира се — отговори Грейс. — Благодаря.

 

 

Клариса потупа възглавниците и в този момент се сети, че трябва да се обади на Мей. В последния момент днес бе пристигнала поръчка, и тя нямаше кого да изпрати. Вдигна слушалката и набра телефона на приятелката си.

Никакъв отговор. Телефонистът й каза, че поради гръмотевичната буря, връзките са прекъснати.

Значи утре ще трябва да тръгне рано, за да хване Мей.

 

 

— Клифърд, обажда се Грейс. Случило ли се е нещо?

— Не. Просто тази вечер ми се обади Бен.

— О! — отрони се само от гърдите на Грейс. — И какво каза?

— Просто искал да се сбогува и помоли да ти предам, че все още много те обича. Това е всичко.

— Господи, Клифърд! Вече е много късно! — Тя не издържа и избухна в сълзи.

— Ами… — Мъжът отсреща очевидно се мъчеше да измисли какво да каже. — Знаеш, че тази нощ са у Клариса, нали?

Значи не беше чак толкова късно. Все още. Тя каза довиждане на Клифърд, остави слушалката и затвори вратата.

— Много съжалявам — обади се телефонистът. — Имаме повреда. Повечето абонати не отговарят.

— Не е възможно — без да се замисли, изтърси Грейс.

— Моля?

— Не, няма нищо. — Можеше да позвъни на Флорънс. Тя не би имала нищо против. Винаги си лягаше късно.

— Не бихте ли опитали „Слоун“ 543, моля?

— Задръжте така. — Последва дълго, безкрайно очакване. — Много съжалявам, оттам не отговарят.

— Моля ви опитайте пак.

Поредно чакане.

— Съжалявам. Никой не се обажда.

Ето, Бен ще си помисли, че тя дори не се е опитала. Искал е да се сбогуват, ще чака, надява се тя да позвъни. Сега ще си помисли, че тя вече не държи на него. Ще замине на другия край на света и това е последната й възможност да му каже, че го обича. Трябва да направи всичко възможно. Иначе никога няма да си го прости. А и той не би й простил. Тя погледна часовника си. Десет и половина. Мина й безумната мисъл да вземе колата и да поеме към Лондон. После си даде сметка, че ако вземе първия влак сутринта, тогава ще се придвижи по-бързо и по-сигурно. Може да вземе такси от гарата до дома на Клариса и да е там някъде към осем и да успее да види Бен. Искаше само да се сбогува с него.

 

 

Докато слизаше тихо по стълбите в четири сутринта, Грейс се тревожеше само за две неща. Едното бе Шарлот, а другото Пъпи. Мина й лудата мисъл да ги вземе със себе си, но бързо съобрази, че Клифърд ще се погрижи за тях. Така или иначе не можеше да замине за Австралия. Освен всичко останало, нямаше билет. Ще се върне за кучетата на другия ден.

Надраска набързо бележка на Клифърд, пъхна я в един плик, който щеше да пусне в тяхната кутия, когато мине покрай оградата. Написа бележка и на Чарлс, в която му съобщаваше, че колата му е на гарата в Солсбъри, а ключовете ще бъдат в началника на гарата. Остави я на масата в кухнята и напусна къщата. Страхуваше се, че той ще чуе шумът от мотора, но какво можеше да направи, освен да проследи с поглед, как тя излиза с автомобила му. Мисълта за това я накара да се усмихне.

 

 

Първият влак напусна гарата в Солсбъри в пет сутринта. Трябваше да пристигне в Лондон в седем и половина. Грейс се отпусна изтощена в един ъгъл и заспа, след като изтръгна от кондуктора обещание, че ще я събуди на гара Ватерло.

 

 

— Ще тръгнем оттук най-късно в осем — заяви Бен на момчетата. — Трябва да стигнем до гара Виктория, а оттам до пристанището. Пък и не знаем пътя, нито колко време ще ни е нужно. При това ще носим и багаж. Разбрахме ли се?

— Да, разбира се — в един глас заявиха децата.

— Отивайте да се миете и елате в кухнята да закусим. Клариса ни чака да се сбогува, защото трябва да върви рано на работа.

— Изглежда много различно — обади се Даниъл. — Такава е надебеляла.

— Според мен изглежда прекрасно — отвърна спокойно Бен.

 

 

Докато се сбогуваше с тях, Клариса плачеше.

— Не знам как ще го понеса — нареждаше тя. — Искам много снимки и много писма. А когато натрупам състояние, може да отворя клон на фирмата в Сидни.

— На всяка цена го направи — рече Бен. Той я прегърна и я целуна. Представи си, че целува Грейс и това го разстрои още повече. Тя вдигна очи и му се усмихна с разбиране.

— Тя ще бъде добре — каза му Клариса. — Ще се грижа за нея.

— Предай й, че я обичам и че винаги ще я обичам.

— Непременно. О, Господи, трябва да тръгвам. Джак, скъпи, нали няма да забравиш да заключиш, когато излизаш?

— Няма, Клариса. Мисля, че поне това ще успея да запомня — да заключа входната врата.

Грейс се опита да телефонира от гарата. Все още линиите не бяха в ред. Тя изтича до едно такси.

— Моля ви, Кампдън Хил Скуеър. Бързо.

Вече беше осем без двайсет.

— Може и да се позабавим, госпожо. Ако трябва да съм откровен, по-бързо ще стигнете с метрото.

— Добре. Страшно ви благодаря.

— И така, мисля, че сме готови — въздъхна Бен. — Какво има, Даниъл?

— Трябва да отида до тоалетната, татко.

— Добре, бързо.

— Да. Освен това ме боли коремът.

— Хайде върви.

Минаха пет минути, а момчето не слизаше. Бен хвърли поглед на часовника. Вече бе осем и десет.

— Дейвид, иди кажи на брат си да побърза, за бога.

Дейвид се върна след малко, на лицето му бе изписано отегчение.

— Сега пък каза, че му се повръща.

— Добре, аз ще се кача.

 

 

Влакът спря между две спирки. Стоя така близо петнайсет минути. През няколко минути колелата издаваха стържеш звук, последван от пронизително свистене. Грейс знаеше, че никога досега не е била така близо до убийство.

 

 

— По-добре да вземете такси — предложи Джак. — Ще се обадя да поръчам. Телефонът току-що се оправи.

— Не знаех, че е бил развален — въздъхна Бен и на лицето му се изписа огромното облекчение, което очевидно изпита.

— Замлъкна напълно късно снощи. Очевидно от гръмотевичната буря.

— Господи! Да, моля те, обади се за такси.

 

 

— Кампдън Хил Скуеър, моля — поръча Грейс на шофьора.

— Много е близо, госпожо.

— Не ме интересува. Просто карайте. Трябва да стигна час по-скоро.

 

 

— Слава богу — въздъхна Бен, когато таксито им най-накрая се отдели от бордюра пред дома на Джак и Клариса. — Дано все пак хванем влака. Право да ти кажа, Дан, твоят стомах ми струва цяла лира.

— Извинявай, татко. Видяхте ли, едва не се сблъскахме с онова такси насреща?

 

 

— Грейс! Каква приятна изненада — посрещна я Джак. — Но Клариса отиде вече на работа.

— А Бен още ли е тук?

— Не, съжалявам. Тръгнаха преди около пет минути. С такси.

— Така ли? Господи! Кога излита самолетът?

— Към два. Доста закъсняха. И затова взеха такси. Влакът тръгва в девет от гарата. Може да се опиташ да ги настигнеш. Ако искаш ще дойда с теб, но не мисля, че ще успеем.

— Не, не! — рече Грейс. Тя приседна на стълбите и се разплака неудържимо.

 

 

— Даниъл, какво, за бога, има пък сега?

— Снимката, татко. Онази с Шарлот и Флос. Забравих я в тоалетната.

— Моля?

— В тоалетната. Носех я с мен, когато ме заболя коремът. После ти започна да викаш и аз я забравих. Трябва да си я взема, татко.

— Невъзможно.

— Трябва, татко.

— Даниъл, не мога да рискувам да изпуснем полета, заради една снимка. Просто е смешно. Ще помолим Клариса да ти я изпрати.

— Грейс каза да я нося винаги с мен.

— Не.

Момчето започна да вика, да крещи, да рита седалката.

— Какво става, бе човек — обърна се назад шофьорът на таксито.

— Синът ми е забравил нещо.

— Май е важно, а?

— Не, не чак толкова.

— Имате време. Ще успеем да стигнем.

— И дума да не става — категорично отсече Бен.

— Татко, отново ме сви стомахът — обади се Даниъл. — И ми се повръща. Ще повърна…

— Е, добре — обърна се Бен към човека зад волана. — Да се връщаме.

 

 

— Може ли да използвам телефона ти, Джак? — попита Грейс. Чудно бе, че изобщо се сети за това, но изведнъж разбра, че е въпрос на живот и смърт да разбере дали Елспет е взела изпита си. Така поне щеше да разбере дали нещо добро се е случило в тази безплодна, нещастна, кошмарна сутрин.

— Да, разбира се. В кабинета ми е. Върви.

— Благодаря ти. Една от ученичките ми се яви на изпит за стипендия и ни казаха, че тази сутрин ще има резултат.

Грейс чакаше да я свържат, когато чу, че на вратата се звъни. Вероятно пощаджията или някой търговец. Отново позвъниха. Дали да не отиде да отвори? Сигурна бе, че Джак е все още вкъщи, но все пак…

— Госпожо Бенет — проехтя в слушалката гласът на ръководителя на отдела по музика на „Сейнт Фелиция“. Пред мен са резултатите…

Звънецът отново проехтя. Търговците в Лондон май са по-нетърпеливи от тези в провинцията. Е, ще се наложи да почакат.

— Да? Слушам ви.

— Чудесна новина, госпожо Бенет. Сигурно ще се радвате да научите, че Елспет получава нашата стипендия. Ще напиша на баща й, разбира се, но съм сигурен, че искате да знаете и вие…

Странно. Грейс можеше да се закълне, че чу в преддверието гласа на Даниъл. Не беше възможно. Сигурно започва и да халюцинира от умора и вълнение. Ето отново. Грейс си наложи да върне мислите си към Елспет.

— Не мога да ви опиша колко съм щастлива — рече тя в слушалката. — Много ви благодаря. — Чу, че зад гърба й вратата се отваря и протегна ръка с вдигнат палец, решила, че Джак е дошъл да види какво става. — Още веднъж, благодаря и се извинявам, че…

В този миг усети, че на рамото й се отпуска нечия ръка и бавно и нежно минава към основата на врата й и започва да го масажира. Още преди да се обърне, тя знаеше кой е това. Колкото и да не можеше да повярва, чу изпълнен с любов глас, наситен с нежност и смях.

— Не се извинявай.