Пени Винченци
Забранени места (30)

Глава 29

Есен — зима на 1944 г.

Бен и Грейс се връщаха от разходка. Бяха обикаляли в гората на Дейвид, както обичаха да я наричат.

— Красиво е нали? — възкликна щастливо Грейс, загледана към Мил Хаус, потънала в малка долчинка. Високите прозорци отразяваха златистите лъчи на късното есенно слънце, а от двойния комин нагоре се виеше тънка струйка дим. — Толкова обичам тази къща! Тя е един щастлив дом. Въпреки всичко. Щастлива бях в нея. Всички бяхме щастливи.

— Така е — въздъхна Бен.

Грейс го изгледа подозрително.

— Какво има?

— Къщата наистина е чудесна — рече той след дълго мълчание, — но не мисля, че можем да останем тук.

— Но защо? — изненада се тя. — Много е подходяща. Момчетата вече я възприемат като свой дом. А и няма проблем с парите, защото Чарлс я остави на мен.

— Точно така. Тя е твоя. Преди е била къщата на Чарлс, а сега е твоя. Няма нищо общо с мен.

— О, Бен, не ставай смешен. Как да няма?

— За мен няма и не искам да живея в нея.

— Но защо?

— Казах ти, защото е твоя. Оженим ли се, ще живеем в мой дом. Това поне мисля, че можеш да разбереш.

— Бен, това е абсурдно. Държиш се вироглаво.

— На мен ми се струва напълно нормално. Съжалявам, Грейс, много харесвам Мил Хаус, но не мога да живея в нея с теб. Винаги ще имам усещането, че те използвам. Нещо, което не мога да понеса.

— Добре. Ще помисля — рече Грейс.

— Няма за какво да мислиш. Ще потърсим друга къща.

Ето една страна на Бен, която Грейс не познаваше — егоистичния горд мъжкар. Винаги до този момент й се бе струвал нежен и извънредно лесен за общуване. Тя беше поразена. Толкова обичаше Мил Хаус. Привързаността й към този дом бе почти физическа. В каква къща щеше да иска да живее той? Такава, в каквато бе живял с Линда ли? Малка, схлупена, в града? В ушите й прозвуча гласът на Флорънс: Няма да се получи, ако останете да живеете тук, няма да се получи и ако отидеш да живееш сред неговите близки.

За първи път си даде сметка какво значи да се омъжиш за човек, който не е от твоята среда. Дали пророкуванията на Флорънс щяха да се сбъднат? Нещо подобно се бе опитал да й внуши и Бен в деня, в който направи своето предложение. Ами ако се окажеше, че тя е по-голям сноб, отколкото искаше да признае? Всичко вървеше добре, докато тя въвличаше Бен в своя живот. А как ли ще бъде, когато попадне в неговия?

Стана рано на другата сутрин и започна да обикаля къщата, спирайки на любимите си места — верандата, цялата обрасла с глициния, кухнята с големите просторни шкафове и каменен под, дневната с високите прозорци и капаци, извитата стълба и дългото леко перило, красиво извито накрая. Мисълта, че ще се наложи да обърне гръб на този дом, я потопи в дълбока скръб, едва не се разплака. Това е само сграда, опита се тя да си внуши, тухли и хоросан. И все пак това беше нейният дом, единственият дом, който бе имала. Източник на утеха, на сила и сигурност.

Грейс си приготви голяма чаша чай и излезе навън. Посрещна я утринният мраз. Огледа градината, потока и полето отвъд. Шарлот се промуши между краката й и излетя навън, последвана от Пъпи. Така и не дадоха име на това куче. Какво щяха да правят те без истинска градина? Ами Флос и пилетата? Колкото и ужасно да бе, сълзи изпълниха очите й. Тя премигна няколко пъти, за да ги пропъди и в този момент почувства, че ръката на Бен се отпуска върху рамото й.

— Знам за какво мислиш и много съжалявам — рече той. — Но трябва да ме разбереш, не мога да бъда господин Грейс Бенет. Просто не мога.

— Значи искаш да заминем оттук, така ли? Да отидем другаде, в град например?

— Не е задължително да е в град. Макар че не знам какво бих правил в провинцията. Но действително бих искал да заминем оттук. Докато стоим тук, аз ще бъда придатък. Не искам и не мога да го изтърпя. Поне не до края на дните си. Мислиш ли, че хората от околността, твоите приятели, ще ме възприемат?

— Тук почти нямам приятели. И ти го знаеш.

Той се направи, че не я чува.

— А как ме виждаш на тези приеми или партита да стоя с чаша в ръка, да усещам погледите, които ме следят как се държа, какво говоря? Не, не мога.

— Никога преди не си казвал всичко това — обади се тя.

— Опитвах се. Опитах се да те накарам да се замислиш за всичко това в деня, когато ти предложих да се омъжиш за мен. Преди това само мечтаехме, любов моя. Виждахме го така, както ни се искаше да го видим. Войната обърна всичко надолу с главата. Кой се интересуваше от това, че съм сержант, а съпругът ти — майор. При все че бях напуснал училище на четиринайсет, а той е учил в Оксфорд. Това нямаше значение, но много скоро ще има, Грейс. Ако започнем да живеем истински живот, ако се оженим, всичко това ще има значение.

— Но, Бен…

— Не, Грейс. Съжалявам. Не мога да живея тук, заобиколен от хора, които ще ме оглеждат, за да преценят колко съм мил и да повтарят колко смело от твоя страна е да се омъжиш за мен. Трябва да заминем някъде другаде и да започнем сами нов живот.

— Добре, разбирам — тихичко промълви Грейс. Не искаше да спори в момента. Нужно й бе време да свикне с тази мисъл.

След няколко дни тя вече мислеше, че е готова да приеме неговите аргументи. Бен може би бе прав. Спомни си колко пъти бе страдала, че приятелите на Чарлс се държат с нея по подобен начин. Колко ли по-страшно е това за един мъж. Много грубо би било от нейна страна, да се опитва да го принуди да понесе унижението и просто да се настани в Мил Хаус. Беше готова да напусне този дом, който все пак бе само тухли и хоросан, и обичаше Бен достатъчно, за да приеме това.

И тогава получи писмо от него.

Скъпа Грейс,

Има и още нещо, за което бих искал да говорим, но ти беше така разстроена за къщата, че усетих колко неподходящо би било да подхващам и тази тема. Не бих искал да се връщам на чиновническата работа. Освен всичко останало, обичта ми към теб ме направи и по-амбициозен. Това поне, мисля, ще ти хареса. Винаги съм мечтал да стана учител, както знаеш, и от доста време си мисля, че мога да опитам отново. Но ще бъде много трудно. Ще трябва да ходя в колеж поне няколко години, а не го виждам как ще стане на практика. От друга страна инженерната работа в армията ми допада и може би няма да е зле да опитам и нещо такова. Има вероятност да изкарам един курс в някой от техническите колежи, който се спонсорира от армията. Което ще означава да остана в армията още известно време и ти още доста време ще бъдеш жена на сержант и никой не знае къде ще ни изпращат. Искам да помислиш много внимателно за всичко това, Грейс. Много те обичам.

Твой Бен.

Грейс не знаеше какво да мисли. Внезапно я обзе чувство на несигурност за всичко в този живот.

Флорънс се реши да прекара няколко дена с Клариса, която бе проявила удивителна настойчивост. Определила бе точна дата за пристигането й в Лондон — първия петък на декември.

— Държа да останеш поне една седмица. Доведи и Имоджийн, но мисля, че ще ти дойде много добре, ако малко се откъснеш от всичко.

— Не знам — колебаеше се Флорънс. — Не ми се иска да бъда дълго разделена от нея.

— Дойдеш ли веднъж тук, скъпа, ще ти хареса толкова, че ще забравиш всички тревоги. Намислила съм хиляди неща, с които да се забавляваме. Ще се видим с поне сто души, а и ще можеш да обявиш къщата за продан. Нали искаше да го направиш? Пък и време е да започнеш да правиш планове. Не вярвам да искаш да прекараш остатъка от живота си в Прайъри.

— Не, разбира се — с известно колебание промълви Флорънс. — Просто не съм сигурна дали ще се оправя в Лондон сега. Загубила съм връзка с толкова много хора, боя се, че ще изглеждам като тъпа провинциалиста.

— Но ме разсмивай, моля те. Какво стана с плановете ти да управляваш света?

— Отдавна съм ги загърбила. Не вярвам светът да има голяма нужда от мен.

— Естествено, че има. Просто трябва да мислиш позитивно. Да чуеш само какви планове чертае Джак. Ще го оставя да ти ги каже лично. Довиждане, скъпа. Значи до следващия петък. И не приемам никакви извинения.

 

 

Флорънс попита Джанет дали ще се справи с Имоджийн за една седмица и Джанет отвърна, че няма проблем, но не може да остане с нея точно този петък. Тед я поканил на танци и тя имала предчувствие, че ще й каже нещо важно. Ето защо Флорънс се обади на Клариса да й съобщи да я чакат в събота, но за нейна изненада, приятелката й заяви, че е организирала вечеря в нейна чест и всички я чакали.

— Майка ти няма ли да се оправи? — попита тя.

— Не и с двете. Пристигам в събота.

Не мина и час и Грейс се обади по телефона. Клариса й позвънила и тя с най-голямо удоволствие ще вземе двете деца да спят при нея в петък вечер, ако Джанет е готова да постои при тях в събота, за да може тя да отиде с Бен на концерт в катедралата.

— Така ще можеш да присъстваш на вечерята, организирана от Клариса.

— Да ти кажа, не разбирам защо всички са така загрижени за моето заминаване за Лондон и вечерята на Клариса. — Флорънс бе започнала да се дразни. — Като че съм на специален режим. Но щом настояваш, Грейс…

— Наистина настоявам — отговори снаха й.

 

 

— И да вземеш няколко наистина красиви дрехи — бе допълнила Клариса.

— Ще бъде много елегантно събиране. С черни вратовръзки.

— Кой ли, за бога, ходи на вечеря с връзка в наши дни?

— Най-различни хора — отвърна Клариса. — Например моя приятел американското аташе, Бънти с нейния проклет мъж, Джак — също. Много държа да присъстваш. Нали няма да ме подведеш? Искам да си във върховна форма.

— Клариса, стига вече. Ще дойда и то без униформата си. Повече от това не мога да ти обещая.

 

 

Тя се настани в леденостудения влак за Лондон, който запълзя едва-едва. Флорънс се опита да мисли позитивно, да бъде по-бодра и весела. За какво ще говори с приятелите на Клариса? Най-вероятно ще заспи над супата. В последно време не можеше да се отърве от постоянна умора, от всепоглъщащо я усещане за безполезност, което дори Имоджийн не успяваше да разпръсне. Не можеше да си представи, че ще пожелае някога да върши нещо. Струваше й се невероятно усилие. Провалила се бе във всичко — катастрофа като съпруга, съсипа живота на друг мъж, докара на този свят едно незаконородено дете, нямаше професия, нито таланти, нито каквато и да е квалификация. На всичкото отгоре изглеждаше далеч по-възрастна от своите трийсет и три години.

В този момент искрено съжали, че не е отказала поканата. Когато стигна на гара Ватерло, вече бе решила, че ще се прибере на Слоун Стрийт и оттам ще се обади на приятелката си, за да й съобщи, че е болна. Докато местеше вяло крака по перона, видя насреща си усмихнатото лице на Джак, който я чакаше. Не можеше да свикне с новото му лице — мъничък тъп нос, лъскава, опъната кожа и съвсем малки очи. Щом той може да се усмихва, значи и Флорънс трябва да може.

— Изглеждаш ми изморена — посрещна я той и докато я целуваше, пое куфара й. — Изобщо не се опитвай да ми се сърдиш. Виновна е Клариса. Тя ти ангажира час при фризьорката си, защото си имала нужда малко да се освежиш. Така че ще те заведа първо там, а после ще дойда да те взема.

— Много мило от нейна страна, но съм сигурна, че имаш и по-приятни занимания през отпуската си, от това да се мотаеш по улиците, за да ме прибереш от фризьор.

— Хайде де. Става дума за един следобед. А и така ще мога да се отбия за малко в клуба. Да изиграя една партия бридж.

— Нали знаеш, че няма да избягам — Флорънс бе започнала да кипи вътрешно, забравяйки напълно какви бяха плановете й, малко преди влакът да спре на гарата. — Ще бъда готова за вечерята.

— Знам, но Клариса ми подреди програмата и нали знаеш какво означава, ако се опитам да се измъкна.

— Да, представям си. Добре, да вървим.

Трябва да се признае, че тя доста се забавлява този следобед. Разгледа няколко броя на „Вог“ с публикувани снимки от освобождаването на Париж, включително и как генерал Де Гол минава покрай офиса на „Вог“.

След това Джак я заведе да пият чай в „Риц“.

— Думи нямам — развесели се Флорънс.

Сандвичите бяха безвкусни, а тортите — леко вкиснати, но затова пък обслужването бе както винаги безупречно.

Джак говореше за плановете си.

— Смятам да стана пластичен хирург — рече той простичко. — Не ме интересува колко време ще е необходимо, защото ще трябва да започна всичко от самото начало, от първите стъпки в медицинския факултет. Но толкова ми харесва, че съм убеден, че ще се справя. Пък и сигурно ще успея сам да сътворя някое от чудесата, които направиха със самия мен. Клариса смята да продължи да работи. Двете с Мей са решили да основат фирма.

Флорънс го гледаше със страхопочитание.

Когато се прибра, Клариса я изгледа с искрен възторг.

— Косата ти е направо божествена, скъпа. Какво ще облечеш? Покажи ми.

Тя се съгласи, че тъмночервената копринена рокля е напълно подходяща.

— Изобщо не е демоде, но ще ми позволиш да ти дам на заем едни обувки. Тези не стават. Извинявай. — След това я изпрати в банята. — И недей да слизаш, докато не те повикам. Няма да се оправя, ако се мотаеш в краката ми. Полежи си с някаква маска на очите. Изобщо измисли нещо. Ще намериш парфюми на тоалетката ми. Ще се видим след няколко часа.

Флорънс, за която банята в последните години бе кратко преминаване под изстиналата вода на душа, между къпането на Имоджийн и излизането, или късно вечер, когато водата бе още по-студена, се отдаде на удоволствието.

 

 

В седем и половина седна пред огледалото и се огледа. Усмихна се приятно изненадана. Леко подкъсена, косата й се виеше на меки вълни над челото и омекотяваше чертите й. Очите й, подчертани от черния туш, изглеждаха още по-големи, а устните бяха очертани от тъмночервено червило — сториха й се драматични. Дори гърдите й, които в последно време съвсем се бяха смалили, сега изглеждаха малко по-едри с плисетата отгоре. Добре, че поне краката й бяха същите — дълги, тънки, „крака на състезателен кон“, както бе отбелязал веднъж Джайлс. Тя изхвърли с огромно усилие на волята мисълта за Джайлс и обилно се обля с парфюма на Клариса. Когато чу, че на външната врата се позвъни, бавно напусна стаята си.

Очакваше да завари тълпа от хора, но с изненада установи, че дневната е празна. Вътре светеха само една от красивите лампи в стил „Тифани“ и две свещи от двете страни на камината. Всичко тънеше в сумрак. Огънят в камината хвърляше златисти отражения по стените.

Тя се отпусна на канапето, свила озадачено вежди; докато се чудеше какво да прави, посегна да си вземе цигара от кутията. В този миг дочу нечии стъпки в стаята. Светлината от преддверието, очерта силуета на мъж, който спря за миг на прага.

— Джак! — възкликна тя с облекчение. — Не знаех какво…

Не, това не беше Джак. Фигурата бе прекалено висока, косата — прекалено светла, раменете — възтесни. Тя се отпусна назад, невярвайки на очите си — не бе възможно и в същото време, просто нямаше кой друг да е. Да, това беше Джайлс. Със сериозно изражение на лицето, само очите му нежно я наблюдаваха. Разстоянието помежду им й се стори огромно. Той пристъпи бавно напред и протегна ръка, тя се изправи и тръгна бавно напред, с всяка крачка като че се освобождаваше от някаква страховита опасност, устремила се към двете протегнати ръце. След миг бе вече до него. Лицето му се зарови в косите й, чу как произнася тихо името й, сетне пак и пак.

— Ние излизаме — като на сън чу тя гласа на Клариса.

Някой затвори внимателно външната врата. Двамата стояха дълго така, без да се движат, потънали в усещането за щастие, което познаваха и сега отново вкусваха.