Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Forbidden Places, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Теодора Давидова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и форматиране
- Silverkata (2020)
- Корекция
- asayva (2017)
Издание:
Автор: Пени Винченци
Заглавие: Забранени места
Преводач: Теодора Давидова
Година на превод: 2014 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: „Ропринт“ ЕАД, София
Излязла от печат: 06.03.2014
Коректор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-063-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9248
История
- — Добавяне
Глава 18
Пролет — лято на 1942 г.
Онова, по което Флорънс разбра със сигурност, че Бог е чул молбата й, бе съвсем дребно — не беше усмивката, с която я посрещна сестрата, нито по-спокойното дишане на малките гърди, нито по-добрия цвят на лицето, а характерната за бебето съпротива да му сменят пелената. До този момент Имоджийн бе лежала вяло, главата й се люшкаше, телцето й бе отпуснато. В един миг, когато сестрата се готвеше да смени пелената, момиченцето сви юмручета и се опита да блъсне ръката, която придържаше тънките й крачета. Флорънс изпита истинска, неподправена радост. Тя стоеше от другата страна на стъклената стена и наблюдавате своя малък тиранин. Когато видя жеста, тя се засмя от все сърце. Сестрата, която вече беше на края на силите си, направи усилие и се усмихна на майката. Не след дълго дойде лекарят, за да й съобщи, че кризата е минала.
— Зная — кратко промълви Флорънс. След което за нейна огромна изненада, защото не бе жена, която лесно показваше чувствата си, тя прегърна лекаря.
— Добре, добре — смути се той, но личеше, че също се радва.
Няколко дни след това той разреши на Флорънс да прекарва известно време с детето си, да го храни, да го къпе и да сменя пелените му. Останаха в болницата още две седмици, Имоджийн укрепна и Флорънс бе вече способна да мисли. Преоценявайки живота си, тя си даде сметка, че я очаква много трудна и болезнена стъпка. Мисълта, че ще трябва да прекара остатъка от дните си без Джайлс, бе непоносима. Животът без него й се струпаше празен, студен, суров и единственото, което й оставаше, бе да погледне смело такова бъдеще, без да се обръща назад. Не спираше да си повтаря, че след време усещането колко е нещастна ще се притъпи, само дето все още не можеше да повярва сама на себе си.
Най-сетне се прибраха у дома. Но докато Имоджийн се възстановяваше бързо и с лекота, Флорънс, която бе изтощена до смърт от емоционалното напрежение, мъчително и трудно идваше на себе си. Не можеше да се храни, сънят й бе напълно разбит, животът й се струваше непоносимо тежък. След болестта Имоджийн бе станала още по-нетърпима и капризна. Мюриъл се караше с дъщеря си, укоряваше я, че е разглезила детето. Флорънс се чувстваше страшно самотна. Ако в този момент Джайлс позвънеше и поискаше да се срещнат само на половин миля от дома й, тя едва ли щеше да събере сили да измине толкова кратко разстояние. Само че такава възможност не съществуваше, защото той бе убеден, че тя не го обича повече. Кратката бележка, която пристигна по пощата три дни след завръщането им от болницата, недвусмислено говореше за това. Тя не виждаше смисъл дори да му отговори, след като бе дала своя обет. Сляпо вярваше, че наруши ли дадената дума, нещо ужасно ще се случи с детето й.
Една сутрин Флорънс се опитваше да накара Имоджийн да хапне малко овесена каша. Главата я болеше, а болката стана още по-силна от непрестанното мърморене на Мюриъл.
— Чу ли ме какво ти казах? — попита майка й.
— Не, боя се, че не — отговори Флорънс — Хайде, миличко, още една лъжичка. Браво, добро момиче. Сега ще пийнеш и малко портокалов сок.
Овесената каша не беше сред най-любимите закуски на Имоджийн.
— Не — отсече детето.
Флорънс доближи лъжицата до малката стисната уста. Детето вдигна юмручето си и удари лъжицата. Кашата опръска Флорънс, стената и готвачката.
— Имоджийн, това което направи е много, много невъзпитано — вяло въздъхна Флорънс. — Извинявай, мамо, и какво е толкова нетърпимо?
— Да се хвърлят бомби над Бат — отговори Мюриъл. — Лондон е едно — все пак столица е. Може да се очаква такова нещо, но Бат… Те разрушават националното ни наследство. Това вече не е редно.
— Мамо, цялата война е нередна.
Имоджийн бе пъхнала юмруци в купата с каша и размазваше храната по лицето и косата си.
— Флорънс, крайно време е това дете да бъде оставено на грижите на една добра бавачка — отбеляза Мюриъл, наблюдавайки внучката си с отвращение. — То е вече извън всякакъв контрол.
— Моля ти се, не ставай смешна — възрази Флорънс. — Няма такова нещо. Едва не я загубих неотдавна и не си мисли, че ще я дам в ръцете на една грубиянка.
— Моли Бейнс не е грубиянка — категорично я отряза Мюриъл. — И тя ще направи за детето далеч повече от това, което ти си въобразяваш, че вършиш.
Флорънс погледна майка си с нарастващо желание да я раздруса хубавичко. Стига да имаше сили, сигурно би го направила.
Робърт се бе прибрал да види Имоджийн, докато тя бе в болницата. Беше измолил два дни отпуска за посещение на болен член от семейството. Флорънс бе озадачена и в същото време изплашена от посещението му. Тя все още не знаеше дали привидното приемане на детето бе искрено или част от лукавия му план да я хване в своя капан. Бе телефонирал една вечер в Прайъри и Мюриъл му бе съобщила, че Флорънс е в болница с детето. Два дни по-късно той се появи, разтревожен и изпълнен със съчувствие, стоя пред стъклената стена и наблюдава детето, което лежеше безпомощно в стъкления си кафез, настоя Флорънс да си отиде вкъщи, като обеща, че ще остане да дежури вместо нея, за да може тя да си отдъхне. Все още изплашена, че той може да нарани детето й, Флорънс категорично отказа, но очевидната му преданост й направи впечатление. Към изтощението и страха за живота на детето се добавиха и ужаса от този човек и объркването, което всяваше в душата й. Тя така искрено желаеше да може да му вярва, че има надежда, но не можеше.
Тъгата й по Джайлс като че нямаше нищо общо с отношенията й с Робърт. Тя нямаше усещане, че с приключването на нейната връзка, бракът й ще укрепне. Двете неща бяха съвършено и напълно различни. Сигурно някой ден щеше да успее да ги съпостави и да ги намести в съзнанието си. Но сега само се бореше. Ту с едното, ту с другото.
Флорънс вдигна Имоджийн от високото й столче и я понесе към градината, за да предотврати нейния крясък, обичайно поведение в последно време, с което вбесяваше Мюриъл и ставаше повод за дългите и яростни разправии между двете жени. Флорънс съзерцаваше прекрасната утрин и си мислеше, че съжителството с майка й е нетърпимо.
— Добро утро, госпожо. Чудесна сутрин, нали?
— Наистина — усмихна се Клариса. — Чудесна е.
Тя харесваше американците, нахлули в страната с техните спокойни маниери, с усмивките и с парите си. Официални съюзници, те преливаха от пари и от желание за секс. Човек можеше да ги срещне на всяка крачка. С тях бе приятно да пофлиртуваш, да поседиш, да похапнеш някъде. Мъжете ги гледаха с неприкрито неодобрение — очевидно ревнуваха, но Клариса не познаваше жена, която да има нещо против присъствието им. В този момент, когато всички отдавна бяха забравили какво значи да имаш пари, дрехи, прилична храна, когато меко казано патриотизмът бе почти на нулева позиция и краят на войната бе несбъднат блян, перспективата да прекараш известно време с хора, които все още не са загубили напълно вкус към живота, бе безценен дар.
Нещо, от което Джак бе напълно лишен в този момент. Ако още веднъж й се обадеше, за да й съобщи, колко отегчен и омерзен се чувства, тя направо щеше да закрещи. Бяха говорили по телефона предишната вечер и от десетте минути разговор, в осем той бе хленчил. През останалите две тя се бе опитала да му обясни, че ще я изпратят в Дартмът, факт, към който той прояви скандална незаинтересованост.
Клариса прекара чудесно краткия си престой в Гринуич като кадет. Освен всичко останало, красивата природа и обстановката й помогнаха да си отдъхне от мизерията и ужасите на военното време. Хранеха се в просторен ресторант, заниманията се водеха в чисти и светли зали, движеха се по широки коридори. Единственото неудобство бяха спалните помещения, които с оглед на сигурността бяха разположени в скривалища. Клариса се чувстваше в тях притисната и задушена.
Но иначе животът й в този кратък период бе поредица от срещи с морски офицери, безкраен низ от събирания и флиртове. През по-голяма част от времето тя имаше усещането, че е младо момиче, което се наслаждава на първите си стъпки в света на възрастните.
След дълги дискусии с офицера, който отговаряше за нея, тя бе определена да замине за Дартмът, където щеше да отговаря за организацията на служби на Женската спомагателна служба на военноморските сили. Клариса нямаше никакво притеснение, защото знаеше, че организаторските й способности и умение да общува ще намерят чудесно приложение. Някои от момичетата кандидатстваха за задгранични райони — Сингапур, Цейлон, Индия.
Ако не беше омъжена и тя щеше да кандидатства за такова място. Кой можеше да предположи, че чудесното приятелство и наситената с радост връзка, която имаха с Джак допреди две години, ще се превърне в такова трудно, досадно общуване. Дали се дължеше само на войната, или на неумолимото влияние на времето? Може би и на двете. Забелязала бе, че интересът й към привлекателни и хубави мъже нараства, растеше и желанието й да пофлиртува с тях.
Даваше си сметка, че Мей й липсва повече от Джак. Скъпата Мей, с нейната ведра непосредственост, острото й чувство за справедливост и неутолимата жажда за забавления. Двете приятелки трябваше да се срещнат след две седмици в Лондон. Клариса изгаряше от нетърпение.
„Трябва да ти призная, пишеше Мей, че тук е страшно скучно без теб. Зная, че ще се надуеш страшно, но е факт. Единственото приятно нещо останаха момчетата от снабдяването. С тях наистина е приятно. Една вечер с тях и те забравям за известно време, Херцогиньо. А как танцуват, особено цветнокожите! По-добри са дори от Фред Астер. Не съм убедена, че той знае всичките им стъпки.“
Клариса напрягаше мозъка си да измисли начин да прехвърли Мей в Дартмът. Тя беше толкова добър шофьор.
Една вечер тъкмо се канеше да напусне тесния си кабинет, когато някой надникна през вратата.
— Добър вечер трети офицер Комптън Браун.
— Добър вечер, сър.
И двамата се засмяха. Официалните отношения бяха обичайната им шега. Лейтенант Джери Фортескю бе пристигнал за кратък курс в Гринуич и също като Джак копнееше да го пратят на фронта. Беше много забавен и Клариса го харесваше. Той беше онова, което се случва толкова рядко — флирт на щастливо омъжена жена, допадаха си и имаха весело приятелство, което ги стимулираше и забавляваше.
— Заета ли си тази вечер?
— Не.
— Ами да отидем да изпием по едно питие? В някоя кръчма. Копнея да се измъкна за малко оттук. По-късно ще има едно парти в офицерската дупка. Ще бъде приятно, ако дойдеш.
— С удоволствие бих те придружила, Джери. Но няма да се бавя. Трябва да се върна. Снощи не се държах много добре с любимия си и прекрасен съпруг. Искам да се опитам да му се обадя и да позагладя малко нещата.
— Добре. Ще се опитам да те накарам да промениш намеренията си. Да се срещнем след пет минути. Имам и кола на разположение.
Ако някой й беше казал преди войната, че ще седи в английска кръчма сред представители на държави от половината свята — поляци, норвежци, канадци, чехи, американци (черни и бели), французи и дори един стар бразилец, тя никога не би повярвала. Мястото приличаше повече на Лигата на нациите, отколкото на бар. Тя седеше сред всичките тези мъже с чаша водниста бира пред себе си, усмихваше се и се опитваше да различи думите на Джери, който викаше с все сила, с надеждата, че ще надвие глъчката наоколо. Очите й вече сълзяха от дима на цигарите. Чудеше се какво да измисли, за да си тръгне, когато някой се блъсна силно в гърба й и чашата в ръката й се изля върху нея.
— По дяволите — изруга Клариса. Страшно се ядоса. Съвсем скоро бе взела куртката си от чистене.
— Извинявайте, госпожо! Толкова съжалявам! Ето сега ще ви помогна…
Някакъв мъж смутено се опитваше да попие течността с носната си кърпа. Клариса вдигна очи към него и раздразнението й тутакси започна да се стопява.
Американец с чисто нова, превъзходно изгладена униформа, добре опъната назад червеникаворуса коса и лунички, със сини очи и приятни черти на лицето — едва ли е англичанин, помисли си тя. Човекът ту се усмихваше нервно, ту придобиваше отчаяно изражение, когато погледнеше към куртката й. Стори й се толкова тъжен, че тя се разсмя високо, взе кърпичката от ръцете му и го успокои, че нищо страшно не се е случило. Изведнъж си даде сметка, че в старанието си да почисти дрехата, той се е приближил застрашително близо до гърдите й.
— Вижте — обади се мъжът, чийто глас й прозвуча съвсем английски, — мога да ви откарам до вас, за да се преоблечете. Джипът ми е отвън и за мен няма да е никакъв проблем, дори ще се почувствам по-добре. С най-голямо удоволствие ще ви…
— Не, няма нужда — опита се да възрази Клариса. — Честна дума… — Но и да стои така с вонящата на бира куртка, наистина би било глупаво. Намираха се на двайсет минути пеш от Гринуич, а Джери едва ли би искал да си тръгне точно сега. — Защо не? Благодаря ви — усмихна се тя.
— След това ще ви върна при приятелите ви. Така добре ли е?
— Разбира се. Клариса Комптън Браун — представи се тя и подаде ръка.
— Марк Туинъм. Да вървим.
Живеел във Вашингтон, баща му бил адвокат, естествено той — също. Беше на трийсет и две години, завършил в Йейл и сгоден. Тя бе чувала само за този вид американци — от тяхното висше общество.
— Охо — възкликна тя. — Звучи внушително. И какво, за бога, правите в Куийн Виктория, Гринуич?
— Трябваше да посетя военна част в Блекхийт. А вашите английски кръчми много ми харесват и реших да пообиколя няколко, преди да се прибера в Лондон.
— Разбирам. Ето пристигнахме. Ще се върна след малко.
— Ще ви чакам — рече той. — И ще ви върна обратно — усмихна се той. Лицето му изведнъж изгря. Той тутакси се изкачи нагоре в скалата на Клариса. Тя оценяваше високо красивата усмивка и хубавите ръце. Естествено погледна и тях и установи, че дланите са доста едри, но пръстите бяха издължени и покрити с лунички. Също като лицето. Много приятно.
— Не, няма нужда… — тя се канеше да обясни, че възнамерява да си остане вкъщи, че трябва да позвъни на съпруга си, но мисълта за още един час в компанията на Марк Туинъм й се стори по-привлекателна от оплакванията на Джак по телефона.
— Благодаря — усмихна се Клариса. — Тъкмо ще мога да ви представя на британската флота.
Тя облече другата си, доста по-извехтяла куртка. Започнала бе да мечтае за цивилните си дрехи, но за предпочитане е в кръчмата да бъдеш с униформа. И то с тази на женските отряди към флотата. Служителките в тези отряди се ползваха със специално отношение. На два пъти бе обядвала с момичета от службите и благодарение на униформите им, собствениците опростиха сметките им. Знаеше, че подобни случки са често срещано явление. Друг по-забележителен факт, свързан с тези специални отряди, бе декларацията на лорд Нъфийлд да поеме разходите на ангажираните жени по техните дамски превръзки. Клариса бе решила, че това е шега, но сетне се увери, че е истина. Така човекът засвидетелстваше своето уважение към техния принос за победата.
— Много харесвам униформата ви — отбеляза Марк Туинъм, когато тя се върна след двайсетина минути.
— Благодаря — усмихна се тя. Бе освежила грима си и направи с косата си един трик, на който я беше научила Мей — изчетка я енергично, а тя бухна, все едно че скоро я беше мила.
— Разкажете ми за себе си.
— Няма много за разказване — небрежно отвърна Клариса. — Омъжена, необичайно щастливо. За пилот…
— Къде е частта му?
— В Шотландия. Моли се да го преместят на фронта.
— А вие молите ли се?
— И да, и не. Тревожа се за него, когато лети, но когато бездейства е толкова нещастен и тъжен, че сърцето ми се къса за него.
— Къде живеете със съпруга си в мирно време?
— В Лондон. В един чудесен дом, който много ми липсва.
— Други роднини имате ли?
— Само баща в Шотландия. Бедно малко сираче, това съм аз.
— Нямате вид на толкова нещастна — ухили се той насреща й. — Имате ли някаква друга професия?
— Не. — Клариса се изненада от въпроса му. Дали пък всички американки не ходят на работа, запита се тя. Чувала бе, че са доста независими и еманципирани. — А годеницата ви работи ли?
— Не. Но вие ми се струвате някак… Как да кажа? Много делова и организирана. Сякаш сте свикнала да отговаряте за нещата.
— Какво да се прави, вероятно това е резултат от работата ми сега. Но наистина съм решила след войната да се заловя с нещо. Ще мина курс за секретарки и ще се опитам да създам нещо като фирма за секретарки. Не мога да допусна, че отново ще се върна към подреждането на градината и приборите за маса.
— Значи животът по време на войната ви харесва?
— О, да. Наистина.
Двамата с Марк седнаха на една маса в кръчмата. Посетителите вече се бяха поразотишли. Разговаряха спокойно, споделяха весели истории, спомени, вицове за войната. На Марк му направи силно впечатление нейният опит като куриер.
— Звучи ми направо като филм. Ти не си случаен човек, нали разбираш?
— Не знам — засмя се Клариса. — Най-обикновена военна работа. Правиш каквото ти наредят и внимаваш да се свърши както трябва.
— Вероятно. Нямам голям опит, честно казано. Мобилизираха ме наскоро.
— Мъчно ли ти е за дома?
— Малко. — Той не сваляше от нея замисления си поглед. — А би ли вечеряла някоя вечер с мен? Само да разведриш един затъжен за дома човек.
— Стига да мога да взема пропуск. Всеки момент чакам да ме изпратят в Дартмът.
След две вечери те отидоха да вечерят. Той предложи да й изпрати кола, но тя категорично отказа, обяснявайки, че ако има въздушно нападение, за нея ще е стократно по-безопасно да бъде в метрото. Оставаше да се уговорят само къде ще се срещнат.
— Не познавам добре Лондон — леко несигурно рече той. — „Савой“, добре ли е?
— Дори много добре — рече Клариса.
За хотел „Савой“ заедно с повечето други луксозни хотели в Лондон, сякаш войната не съществуваше — скандал, за който правителството дълго дава обяснения. Марк и Клариса си поръчаха пушена сьомга, пиле, плодов шербет и хубаво вино. Клариса си бе донесла в чантата една от вечерните рокли, които бе взела в Гринуич „за всеки случай“ и се преоблече в тоалетната на хотела. Роклята бе от черно кадифе, с дълбоко деколте на гърба. Обилно се напръска с последното си скъпоценно шише Шанел 5. Самият факт, че съзнаваше, колко добре изглежда и колко изискан е ароматът, който се излъчваше от нея, я караше да се чувства съблазнителна. Марк бе с униформата си, но на нея й се стори много секси. След вечерята танцуваха. Отдавна Клариса не се бе чувствала така развълнувана и неразумна. Той танцуваше добре, движеше се спокойно и с лекота по дансинга.
— Танцуването е много важен признак — рече тя, когато се върнаха на масата си и тя се наведе напред, за да запали той цигарата й и да надникне в деколтето й.
— За какво? — попита той.
— Няма човек, който да е зле на дансинга и да е добър в леглото — засмя се тя, облягайки се назад в стола си.
Той се направи, че не е чул забележката й.
— За мен ти си голямо изключение.
— Защо?
— Защото съм чувал, че англичаните са много сдържани.
— Искаш да кажеш студени — уточни Клариса. — Не си единствен. Но това не е вярно. Ако не бях почтена омъжена жена — тя неочаквано си даде сметка колко е пияна, — щях да ти докажа колко не си прав.
— Няма нужда. — Марк я гледаше спокойно. — Сам виждам, че изобщо не си студена. Ти си прекрасна и вълнуваща жена.
И двамата замълчаха. От много време Клариса не се бе чувствала толкова възбудена емоционално и физически. В ресторанта се разнесоха акордите на следващото музикално парче. Марк протегна безмълвно ръка и тя се изправи. Миг по-късно се озова в прегръдките му на дансинга.
Две вечери по-късно тя отново беше на вечеря с него, този път той беше избрал ресторант в Гросвенър Хаус. Това бе една от малкото нощи, в които това лято имаше въздушно нападение и Клариса и Марк прекараха нощта с още петдесетина души в ресторанта.
Същата нощ Джак Комптън Браун телефонира безброй пъти в Гринуич с напразната надежда да се свърже с нея и да й съобщи, че най-накрая го изпращат на фронта, в Северна Африка и иска да се сбогува с нея.
Грейс често си мислеше, че е странно и Чарлс, и Бен да са на едно и също място. Четейки между редовете техните писма, тя разбираше, че условията в този район са отвратителни. Освен физическото изтощение, те бяха обезверени от продължителното отстъпление. Всички вече имаха усещането, че макар и да не бе напълно загубена, войната едва ли някога ще бъде спечелена, а за край да не говорим. Падането на Тобрук бе последният удар по тяхното самочувствие.
Тя си даваше сметка, че вече почти е свикнала с тревогата, страха и с непрестанното очакване на известие. Страхът бе навсякъде, навсякъде имаше дефицит на стоки и храни, усещаше се умора и отегчение. Най-голямата тревога на Грейс бе, че тя не будуваше по цели нощи от страх. Чарлс й липсваше много, но тя толкова отдавна не го беше виждала, не беше чувала гласа му, че той бе започнал да придобива нереални измерения. Това я караше да се чувства виновна и смутена сякаш бе безчувствена жена. В такива моменти си казваше, че ако бяха имали дете, ако наистина бяха едно цяло, нещата щяха да бъдат по-различни. Все пак беше уверена, че когато войната свърши и Чарлс се прибере у дома, нещата щяха да бъдат по-различни.
Тя разчисти масата от закуска, нахрани Флоси и прекрасното малко козле и седна да пише писмо на Бен. Обичаше да му пише, да рови в съзнанието си, за да измъкне весели и смешни истории от ежедневието на домочадието си. Писмата до Чарлс бяха по-трудни — за твърде много неща трябваше да внимава — нищо за момчетата, нищо за Клифърд, съвсем малко за селяните, защото той я беше предупредил да не се сближава твърде с тях, щяло да стане трудно да общуват след войната. Понякога й се струваше, че освен за градината и Имоджийн, не й остава нищо друго, за което да пише. Това съвсем не беше достатъчно според нея. Поне не си беше представяла така семейния живот.
— Толкова ми е мъчно — сподели Клариса с Мей.
— Сериозно?
— Да. Точно така. Не ме гледай по този начин. Бях само в скривалището, за бога.
— Да, в едно скривалище.
— Ако не бяха засвирили сирените, щях да се прибера в Гринуич. Господи, Мей, какво ли си е помислил?
— Каквото трябва — отговори Мей, но като видя сълзите в очите на приятелката си, потупа ръката й. — Не се разстройвай, Херцогиньо. Нали му писа и му обясни. Сега вече той знае всичко. А и не си направила нищо лошо. Или си направила?
— Не, разбира се. Обичам Джак, той е мой съпруг. Никога не съм му изневерявала.
— Тогава всичко е наред — отговори Мей. — А пък и ако не се беше държал така глупаво и твърдоглаво през последните няколко месеца, ти нямаше да излезеш с онзи янки, нали?
— Не, разбира се — ентусиазирано отговори Клариса. — Мей, напълно си права. Марк ме покани отново на вечеря следващата седмица, но мисля, че е най-добре да му откажа. Какво ще кажеш?
— Че защо? Като седиш вкъщи и се самосъжаляваш няма да върнеш времето назад. А и той не може да страда за нещо, което не знае. Ако съм на твое място, ще се държа както досега.
— Боже, Мей, какво щях да правя, ако те нямаше теб? Защо не вземеш да подадеш молба да те прехвърлят в Дартмът? Аз ще подкрепя молбата ти. Какво мислиш?
— Че ще е много забавно — отвърна Мей.
През август Робърт си дойде в едноседмична отпуска. В деня преди да си замине за Шотландия, се обади на Грейс и попита може ли да отиде да я види.
— Така и не успях — рече той — да ти благодаря както трябва за това, което направи за Флорънс в онази нощ. Искам да го направя лично.
Грейс харесваше Робърт и беше поласкана от вниманието му.
Денят бе чудесен и когато Робърт пристигна, Грейс бе все още в градината. Човек трудно можеше да повярва, че в цяла Европа, а и в голяма част от света, вилнее отчаян конфликт. Новините бяха ужасяващи: нещата вървяха от зле по-зле. Европа бе под властта на нацистите, опасността от нахлуване на немците на острова бе съвсем реална и повечето плажове по крайбрежието бяха покрити с бодлива тел. Ала тук в Уилтшър тревата растеше висока и сочна, живите плетове край домовете — също, а житните поля бяха осеяни с яркочервени макове.
Някъде високо в клоните Грейс чуваше песента на чучулига, Шарлот лежеше на огряно от слънцето място и дишаше тежко от горещина.
— Ама че си глупава — засмя се Грейс. — Няма ли да се научиш да се скриваш на сянка?
Една от местните котки мина покрай нея, стиснала между зъбите малка полска мишка. Грейс бе прекарала целия си живот в провинцията и се бе научила да приема логиката на живота, включително и това, че внимателно и с любов отгледаното домашно животно може да бъде убито, за да бъде изядено, и това че едно диво животно може да убие и изяде друго диво животно, но така и не престана да изпитва милост към жертвите на котките и да се дразни, че биват подложени на този тормоз, преди да бъдат убити.
— Здравей, Грейс. — Към нея приближаваше Робърт — изглеждаше спокоен и в добро настроение и дори й се стори хубав. Минал бе през къщата.
Клифърд нарочно бе завел момчетата за риба. Той никога не можа да проумее защо Флорънс да продължава да търпи мъжа си. Беше станал свидетел на страданието на дъщеря си, беше я крил от съпруга й и многократно бе повтарял, че тя трябва да подаде молба за развод. Никога не разбра, кой точно бе бащата на Имоджийн, но уважението му към чувствата на хората и правото им да имат свои тайни, не му позволи да зададе подобен въпрос. Ала здравият му разум и способността да брои, а и видимата разлика в чертите на детето и баща му, подсказваха, че едва ли Робърт е баща на внучката му. Убеден бе, че няма друг човек, когото така искрено да ненавижда и че остане ли насаме с него, няма да има сили да се сдържи да не го удари. От друга страна Грейс бе дала ясно да се разбере, че държи да се види с Робърт. Доброто й отношение към него и откритата й неприязън към поведението на Флорънс в миналото, нежеланието й да повярва, че Робърт е способен на насилие, бе една от малкото области, в които Клифърд си позволяваше мълчаливо да не е съгласен със снаха си. Ето защо отиването за риба му се стори подходящ изход.
— Няма да се бавим — неспокойно я увери той, преди да тръгнат към езерото. — Ще се справиш, нали?
— Разбира се, Клифърд — категорично заяви Грейс, знаейки много добре какво има той предвид. Напушваше я смях. — Приятно прекарване и не позволявайте на Даниъл да цопне във водата. Гледайте и да донесете нещо. За вечеря нямаме нищо освен остатъци от онзи заек.
— Знаеш ли Грейс — рече Клифърд, — ако отида на небето, едно от божиите създания, които никога не бих искал да виждам, е заекът.
— Добре, донесете малко пъстърва тогава — засмя се Грейс.
Тя наблюдаваше Робърт и за кой ли път си мислеше, че приказките за него й се струват направо абсурдни. Макар в последно време да бе започнала да изпитва известна дружелюбност към Флорънс, не искаше да повярва, че Робърт е вдигнал ръка да я удари. Пък и самата Флорънс никога не беше споделяла с нея подобно нещо. Ако беше вярно, защо ще продължава да стои с него. Щеше да подаде молба за развод. Кой не би го направил при такива обстоятелства? Най-вероятно Робърт е загубил търпение. С Флорънс кой не би загубил търпение. Сигурно му е тежко да вижда как жена му е загубила ума си по Имоджийн. На всеки мъж би му било трудно да се справи с подобна привързаност, да не говорим, ако към това се прибави и тайно подозрение или ревност.
— Здравей, Робърт — поздрави тя. — Колко се радвам да те видя. Добре изглеждаш.
— Така е. Боя се, че за мен в момента войната е доста леко занимание. Никаква опасност, никакви трудности — усмихна се той. Сетне по-сериозно продължи: — Не бих те обвинил, ако изпитваш известна враждебност към мен, при условие че Чарлс е в онази проклета пустиня.
— Не, няма такова нещо. И през ум не ми е минало такова нещо. Пък и да подготвяш хора за битките е нещо много важно.
— Някакви новини от Чарлс?
— Добре е. Беше добре, когато получих последното му писмо. Всяко известие пристига с месеци закъснение. Изглежда там има много добри приятели…
— Тревожиш ли се много за него?
— Да, разбира се. Но човек и с това свиква. То е като разстройството — не е приятно, но от него не се умира.
— Ти тук вършиш чудесни неща — изтърси той неочаквано. — Колко хубаво е това, че прибра тези момченца. Сигурно не ти е лесно.
— Напротив — заяви Грейс. — Те са чудесна компания, при това са много интересни деца. Дейвид, по-големият, е изключително музикален, а Даниъл е много интелигентен. Клифърд го учи да играе шах и той взе да става доста добър.
— Стига, Грейс, просто си скромна. Положително около тях има много работа. Едва ли е само нежност, светлина, шах и музика. Не се съмнявам, че на моменти ти създават трудности. Сигурно тъгуват за дома си и други подобни.
— Така е. Особено след като майка им загина.
— Сериозно?
— Флорънс не ти ли каза?
— Тя разказва твърде малко неща — с мрачна усмивка отбеляза Робърт. — Освен ако не се отнася до Имоджийн, естествено. Обичам това малко момиченце, но наистина започнах да се тревожа за него. Боя се, че е страшно разглезена. Когато войната свърши и отново съм си у дома, ще се наложи да създам по-строга дисциплина.
— Мисля, че причината за това е тежката болест, през която мина детето. — Грейс бе съгласна с Робърт, но се опитваше да бъде тактична.
— Разбира се. И е съвсем естествено Флорънс да е толкова привързана. Но не е честно спрямо детето. Никой няма да я харесва, нито пък ще има приятели.
— Може и да си прав. Дори Клифърд забеляза…
— Добрият стар Клифърд. Как е той? Жалко, че няма да успея да го видя днес. Чудесен човек. Макар да се държа малко дръзко по едно време. Направо ти се възхищавам. Особено за куража да го прибереш при теб. И не само заради неодобрението на Мюриъл. Флорънс твърди, че пиел много.
— Сега е много по-добре. Сигурно защото в днешно време трудно можеш да откриеш нещо за пиене, но и той се опитва да се ограничава. Пък и момчетата много му помагат. Обожават го, а и той ги обича.
— Все пак си мисля, че ти си основната причина за всичко — усмихна се Робърт. — И както ти казах и преди дойдох най-вече, за да ти благодаря за това, което си направила за Флорънс в нощта, когато е родила Имоджийн. Тя не спира да повтаря, че без теб не само е нямало да издържи, но и че едва ли е щяла да оживее. Искам официално и неофициално да ти благодаря за всичко. За кой ли път ще го повторя — ти си най-прекрасното допълнение към това семейство. Правиш толкова много за тях, а получаваш толкова малко подкрепа, за благодарност, да не говорим. Струва ми се, че никак не ти е лесно.
Грейс се трогна дълбоко, изпита известна утеха, подобно на измръзнал човек, комуто подават топло меко одеяло и го настаняват пред разпален огън.
— Робърт, дори не си даваш сметка, колко мило е от твоя страна да ми кажеш всичко това. Човек не очаква благодарности, но понякога имаш нужда и от…
— От признание. Зная. Изпитвал съм го. Когато… — Той я погледна, усмихна се отново. — Излишно е да говорим, прилича на самосъжаление. Но това, което тогава направих, изобщо не може да се сравни с поведението ти. — Грейс мълчеше и го наблюдаваше. — Не бих говорил всичките тези неща, ако… Често пъти ми е доста трудно. Много обичам Флорънс и не разбирам защо тя охладня. Нищо не мога да направя, но много ме боли. Разбираш ли какво имам предвид?
— Да — отвърна Грейс. Почти шептеше, не смееше да вдигне очи.
— Така е от самото начало — продължи той. — Аз бях влюбен в нея, а тя никога не е изпитвала същото. Давам си сметка, че се омъжи за мен, без да ме обича истински.
Грейс мълчеше.
— Не искам да кажа, че се е омъжила за мен заради парите ми, както хората подмятаха. Тя е човек с достатъчно самоуважение и е достатъчно интелигентна. Готов съм да направя за нея всичко. За нея и за Имоджийн. Но имам усещането, че тя не иска да отвърне на чувствата ми по същия начин.
— Според мен отговаря на чувствата ти.
— Грешиш. Не съм сляп. Все едно. Не искам да те натоварвам с моите проблеми. Просто не е честно.
— Не говори така, Робърт. Не искам да допусна мисълта, че… — Тя прехапа устни, изплашена, че може да се изпусне и да каже повече от онова, което беше редно. Не харесваше Флорънс, не й вярваше, но за нищо на света нямаше да издаде тайната й.
— Каква мисъл не искаш да допуснеш, Грейс? Кажи ми.
— Нищо, Робърт. Нищо.
— Трябва да зная, Грейс. Така ще ми бъде по-лесно. Ако няма шансове за мен, ако е излишно да храня някаква надежда, ако има някой друг например, просто ще си замина.
Грейс се почувства като хваната в капан — изплашена до смърт, без шанс за спасение. Робърт искаше отговори. Тя седеше до него, стараейки се да изглежда изненадана, невинна, нищо незнаеща. Само че колко ли щеше да издържи в тази роля? Как копнееше телефонът да иззвъни в този момент, или Клифърд да се върне, каквото и да е. Усети, че струйки пот се стичат по гърба й.
— Макар че сега с Имоджийн — подхвана отново Робърт, — нещата доста се променят. Толкова я обичам. Независимо, че продължавам да твърдя, че е доста разглезена. Толкова е сладка. Истинска английска розичка. Никой няма да повярва, но като бебе съм бил рус.
— Сериозно? — попита Грейс. Това беше кошмар. Младата жена не знаеше какво да прави, какво да каже, къде да се дене. В този момент Робърт се засмя.
— С удоволствие бих изпил обещаната чаша чай.
Грейс се спусна като отвързана към къщата. Робърт я последва и седна до масата в кухнята. Внимателно следеше всяко нейно движение, докато пълнеше чайника и запалваше печката, докато извади кейка от тавичката.
— Нищо особено — опита се да се извини Грейс, — прилича по-скоро на хляб. — Много е трудно без плодове или масло да направиш каквото и да било. Но все пак е кейк. На момчетата като че им харесва.
— Не се съмнявам в това. — Той се усмихваше. — Благодарение на теб тази къща изглежда много хубава. Има чудесна атмосфера. Имаш талант да създаваш дом, Грейс. Какъв късметлия е Чарлс. — Робърт помълча, след което подхвърли: — Грейс, ти беше с Флорънс, когато раждаше Имоджийн, нали?
— Да, бях.
— Тя беше дребна, нали?
— Много малко бебе беше наистина. Два килограма и половина. Защо?
— Открих картона й от родилното снощи и ми направи впечатление колко е мъничка. Чудех се дори, дали не е грешка. Знам, че се е случило в една толкова напрегната нощ и като нищо са можели да направят грешка.
— Не мисля, че е станала грешка. Нормално е да е дребничка, особено като се има предвид, че се роди месец по-рано. За месеците си беше дори едра.
— Месец по-рано — повтори Робърт. — Ама разбира се. Изобщо го бях забравил. Благодаря ти, Грейс.