Пени Винченци
Забранени места (2)

Глава 1

Пролетта на 1938 г.

Първото нещо, което направи Грейс Марчант при срещата със своя бъдещ съпруг, бе да избухне в сълзи. И то не защото той я нагруби или обиди. В този момент тя изпитваше силна физическа болка, резултат от падане от собствения й велосипед. Болката бе съчетана с душевно страдание, дължащо се на гледката от размазаните на паважа дузина яйца и пакет захар, излетели от кошницата на колелото й.

Вината за падането на Грейс бе отчасти нейна и отчасти на кучето на госпожица Паркин, за което в градчето цареше единодушното мнение, че трябва да бъде държано на каишка. Кучето бе забелязало котка и се бе спуснало след нея. В същото време Грейс се бе загледала в цветовете, обсипали стената на къщата на викария, се сблъска с любимеца на госпожица Паркин. На кучето му нямаше нищо. Грейс, с две раздрани колена и силно ожулен лакът, бе принудена да изтърпи изливащия се върху нея гняв на госпожица Паркин. Грейс бе добре възпитана и с твърде благ нрав, за да спори, даваше си сметка, че госпожицата имаше донякъде право да е ядосана. Докато се надигаше от паважа, опитвайки се да потисне болката в коленете — сега разбираше защо децата плачеха така отчаяно, когато паднеха — тя дочу зад себе си шум от спираща кола и глас, който майка й би нарекла „тъмнокафяв“:

— Зле ли се ударихте?

Грейс вдигна очи и видя изключително красиво лице — руса коса, искрящи сини очи, красива уста и красив летен загар, сетне очите й се спряха на собствената й кална пола, разкървавените колене и на бъркотията от яйца и захар на пътя. За своя изненада и за още по-голям срам се разплака.

— Нека да ви помогна — обади се непознатият, докато слизаше от малката си кола. Взе велосипеда й, изправи го до стената на месарницата, улови ръката на Грейс, заведе я до пейката наблизо и я накара да седне.

— Засега не забелязвам трайни увреждания — рече мъжът.

— Естествено. — В гласа на госпожица Паркин се прокрадваха нотки на тревога и известно чувство на вина. — Ударът не беше силен. Съжалявам, че Маки изскочи пред колелото ти, Грейс, но не мога да нося отговорност и за котката на месаря.

— Разбира се, че не можете — обади се мъжът, — но кучето ви би могло да бъде на каишка. Поне докато сте на улицата. — Широка усмивка озари лицето му.

— Маки, на каишка! — Ако се съдеше по интонацията на мис Паркин, сякаш й бяха предложили скъпоценният й Маки да бъде изпратен на работа в пътуващ цирк или да участва в бой с мечки. — Той никога не е бил с каишка…

— Няма нищо, госпожице Паркин — прекъсна я Грейс. — Права сте, трябваше да внимавам къде карам. Вината е моя.

Очевидно госпожицата беше умилостивена и предложи да плати яйцата. Грейс поклати глава в знак на отказ и с благодарност пое чашата вода, която месарят, господин Бригс, й подаде, зарадван, че входът на магазина му се оказа арена на такива драматични събития.

— А сега — младият мъж се настани до Грейс, — ще ми позволите да ви изпратя до дома ви. Доста сте бледа. Между другото — той подаде ръка, — Чарлс Бенет. Много ми е приятно.

— На мен също. — Грейс пое дланта му. Хубава ръка, помисли си тя. Здрава, спокойна и суха. Нейната обаче бе влажна. — Грейс Марчант.

— В Уесторн ли живеете?

— Да. В самия край на града, до ливадите.

— В такъв случай, настоявам да ви изпратя. Аз ще бутам колелото ви. Не сте в състояние да го карате сега.

Завоеванието на Грейс, както майка й упорито настояваше да го нарича, докато разказваше същата вечер на баща й какво се е случило, беше голямо.

— Той е син на Клифърд Бенет, адвокатът от Шафтсбъри. Има и дял в практиката на баща си в Лондон. Семейството е много богато и живеят в най-красивата къща на Торп Магна. А майката е многоуважаемата… — Грейс срещна погледа на баща си, който й намигна — Мюриъл Сакстън е твърде добре известна фигура в социалния живот. А дъщеря й, сестрата на Чарлс…

— Още една фигура — вметна Франк Марчант с една от характерните си мили усмивки.

Госпожа Марчант отмина забележката му с безразличие.

— Сестрата на Чарлс наскоро влезе в обществото и е добре известна. Живее в Лондон с мъжа си — също адвокат. Сватбата им беше наистина разкошна…

— Мамо — засмя се Грейс, — кой ти разказа всичко това?

— Всички в околността го знаят. А Чарлс, естествено не е женен. Ерген е. И е богат.

— Не мисля, че има голяма вероятност да се омъжа за Чарлс Бенет, мамо. И на твое място не бих залагала големи надежди…

В този момент телефонът иззвъня.

Бети Марчант отиде да се обади. До трапезарията достигнаха онези извивки на гласа й, които се пускаха в ход, винаги когато насреща се появеше изискана персона. Франк вдигна въпросително вежди към дъщеря си и в този миг Бети се върна в стаята при тях. Лицето й бе пламнало от вълнение, а очите — искряха от възбуда.

— Той е — обяви тя триумфиращо.

— Кой?

— Чарлс Бенет, разбира се. Търси те по телефона, Грейс. Хайде върви, скъпа. Не го карай да те чака.

Младото момиче все още се усмихваше, когато вдигна слушалката.

— Как открихте телефонния ми номер?

— От госпожа Боскомб.

— Да, естествено.

Госпожа Боскомб работеше в местната телефонна централа. Тя не само осигуряваше на хората, които харесваше (изключително важно изискване), искания телефон, но при нужда препредаваше и съобщения.

— Обаждам се да питам дали си добре?

— Да, добре съм, благодаря ти. Още веднъж те моля да приемеш моята благодарност за любезността.

— Удоволствието беше мое. Има и още нещо. Ако коленете не те болят прекалено, защо не дойдеш в неделя следобед у нас за партия тенис?

Лека паника обзе Грейс.

— Боя се, че не съм много добра.

— Никой от нас не е. Сестра ми и съпругът й ще дойдат за края на седмицата. Живеят в Лондон и нямат никаква възможност да поддържат формата си. Все пак мисля, че ще е приятно. Ще се радвам, ако дойдеш.

— Благодаря — прие Грейс. — Ще дойда.

— Чудесно. Ще те чакаме към три.

Грейс се върна в трапезарията и доста неохотно разказа на родителите си какво са говорили с Чарлс. Постара се да изглежда максимално небрежна с надеждата, че те няма да придадат особено значение на поканата. Въпреки всичко даваше си ясна сметка, че докато Чарлс не обяви официалния си годеж с някое друго момиче, майка й нямаше да спре да прави планове за брака й с него.

 

 

Грейс бе на деветнайсет. Завършила бе с добра диплома скромно девическо училище недалеч от Солсбъри, а след това по настояване на родителите си бе посещавала курс за секретарки, въпреки мечтата й да се занимава с музика. Тя бе талантлива пианистка, пееше добре и свиреше на цигулка, но с музика трудно можеше да си намери работа. А тъй като бе момиче и се очакваше да се омъжи, щеше да продължи музикалните си занимания в някой любителски оркестър. Самата мисъл за аматьорска дейност дразнеше Грейс, защото тя обичаше да прави нещата както трябва. В същото време си даваше сметка, че за да стане музикант, ще трябва да бъде много упорита и да не се поддава на чуждо влияние, а ето че беше се поддала на увещанията на родителите си, което идваше да докаже, че не притежава въпросните качества, а вероятно й липсваше и талант.

Франк Марчант беше управител на банка в Шафтсбъри. Направил бе скромна кариера поради липса на каквато и да е амбиция. Това открай време бе болка на Бети, която пък беше много амбициозна, не за себе си естествено, а за съпруга си. Подтикваше го да кандидатства за една или друга работа, да общува с по-значителни клиенти; тя копнееше за по-голям и по-луксозен дом от обраслата в зеленина скромна къща в края на Уесторн, където живееха. Много й се искаше да може да си позволи по-съществена помощ вкъщи от всекидневните посещения на госпожа Хобс и съпруга й господин Хобс, който се занимаваше с градината. Бети мечтаеше да може да се похвали малко повече със съпруга си и да бъде част от общество, към което усещаше, че принадлежи по право. Отчасти заради себе си, а отчасти и заради дъщеря си, имаше огромното желание да организира и да бъде канена на големи събирания с игра на тенис, на танцови забави и изобщо на събития, които „Татлър“ отразяваше на своите страници.

Но сега вече, макар да бе уважаван и активен член на обществото в градчето, председателка на безброй управи на благородни каузи и с авторитет, като съпруга на управител на банка, Бети знаеше, че най-доброто, на което можеше да се надява оттук нататък в обществения живот, са официалните вечери, които даваха с Франк. На тях сервираше госпожа Хобс, облечена в черна рокля и с бяла престилка. Оставаха танците, организирани в тенисклуба, както и традиционната вечеря в ресторант „Савой“ в Лондон, която банката даваше на най-добрите си управители през годината.

Грейс работеше като стажант — секретарка на изпълнителния директор на „Стъбингтънс“, компания за тежки превози недалеч от Шафтсбъри. Не харесваше работата си, дори може да се каже, че я ненавиждаше, а възможността за спасение, която родителите й посочваха, а именно евентуален брак, все още бе твърде неясна. Тя беше едва деветнайсет годишна и въпреки че повечето от приятелките й от училище вече бяха сгодени, една дори беше успяла да се омъжи, тя и останалите все още имаха време. Макар бракът и майчинството да бяха безсъмнена кариера за едно момиче, Грейс не бе твърде въодушевена. Съдейки по живота, който водеше майка й, тя бе разбрала, че ще трябва да изпълнява множество твърде досадни задачи, като към това се прибави и законът — всяко желание на съпруга да бъде изпълнено.

В интерес на истината Франк Марчант бе извънредно мил човек и значително се отличаваше от бащите на много от нейните приятелки, които успяваха да държат цялото си семейство в непрестанна тревога и напрежение, очакваха у дома всеки да им засвидетелства безпрекословно и неподлежащо на обсъждане подчинение, само защото печелят прехраната. Все пак той взимаше вестника, когато пожелаеше, независимо от това, че Грейс и майка й не бяха го дочели или сменяше станцията на радиото, нищо, че някой друг слушаше дадено предаване. Той беше човекът, който получаваше последното парче от тортата или най-хубавия резен месо. Всичко това се разбираше от само себе си и едва ли щеше да се промени в бъдещия брак на Грейс. Чудесно разбираше, че няма смисъл да обсъжда подобни въпроси с майка си, а и с по-голяма част от приятелките си.

Грейс беше изключително красива; със златисточервеникава коса, по-къдрава отколкото би искала, защото всеки ден отделяше доста време, за да се пребори с нея, с тъмносини очи, малък прав нос и съвършена извивка на малката уста. Беше доста висока, близо метър и седемдесет и пет, твърде слаба, леко се смущаваше от дребния по нейна преценка бюст, с хубави крака и много красиви ръце. Правеше впечатление с елегантните си маниери, съчетани с привидно покорство, очарователно стеснителна и в същото време прозорлива за много от околните и за себе си.

Родителите й бяха изключително горди с единственото си дете, макар майка й да не пропускаше да отбележи с въздишка, че мечтаният син така и не дошъл, но пък момичето било дете завинаги, а и все още ги очаквала радостта от внуците. Сега вече Грейс бе на двайсет години — без сериозен приятел, да не говорим за евентуален съпруг и баща на очакваните внуци, ето защо Бет Марчант започваше леко да се тревожи, нещо, което тя никога не би си признала.

Франк Марчант настоя да отведе дъщеря си с колата до дома на семейство Бенет в неделя. Грейс се опита да го увери, че чудесно ще се чувства на своя велосипед, но ужасената госпожа Марчант за нищо на света не искаше да допусне семейство Бенет да си помислят, че те нямат кола, ето защо Франк трябва да я закара.

— Ако ме беше научил да шофирам — отбеляза Грейс, — сега можех да отида сама с колата.

Баща й пък я увери, че има достатъчно време до двайсет и първата й година, когато е най-подходящо време за едно момиче да се научи да шофира, а и пътищата никога не били толкова натоварени като сега. На всичкото отгоре той с удоволствие е готов да я закара където пожелае, пък и каква по-добра възможност двамата да си поприказват. Грейс и баща й с удоволствие си бъбреха, но винаги когато Бети беше наблизо, те не можеха да завършат нито едно свое изречение.

 

 

Франк Марчант спря своя морис пред металната врата, окачена на две високи каменни колони. Красивият дом в стил кралица Ана беше построен някъде през деветнайсети век в околностите на Торп Магна. Грейс излезе от колата, стиснала тенис ракетата си. Неочаквано за самата себе си тя се почувства смутена и безпомощна.

Докато крачеше по алеята, оглеждаше високите прозорци, широкия вход и пищната глициния, спускаща се от горната част на къщата, хвърли вял поглед и на черния лабрадор, който скачаше с лай насреща й, както и на трите коли, паркирани встрани от сградата. Тук бе колата на Чарлз, до нея — ослепителен червен морис турър (вероятно собственост на сестра му, която живееше в града) и стабилен внушителен даймлер. Над лехите с цветя бе привел гръб градинарят.

— Добър ден — поздрави той.

Грейс кимна едва забележимо (както според нея трябваше да се поздрави градинар, особено в дом като този; мина й през ум също, че семейство Бенет трябва да бяха доста строги работодатели, щом караха човекът да работи и в неделя).

Дръпна шнура на звънеца.

— Всички са отзад на кортовете — долетя до слуха й гласът на работника. — Няма да ви чуят, затова най-добре да минете зад къщата.

— Благодаря ви — отвърна момичето и пое в указаната посока, държейки под око кучето, което все така не я изпускаше от поглед. В този миг входната врата се отвори и на прага застана Чарлс.

— Здравей! Извинявай, не те чух. Тъкмо се разгрявахме. Магнус, ела тук. Долу. Долу, казах. Проклето куче! Къде е колата ти?

— Баща ми ме докара — смутено обясни Грейс — и си замина.

— Разбирам. — Чарлс очевидно също се смути от старанието си да не изглежда изненадан. Това едновременно трогна Грейс и в същото време я накара да се чувства още по-объркана. — Хайде, ела с мен.

— Тъкмо се канех да заобиколя. Градинарят ви ми обясни…

— Кой? Днес не е на работа… А, имаш предвид баща ми. Ела да те запозная.

Чарлс отново се засмя, смутен за пореден път и тръгна към приведения мъж в градината.

— Татко, това е Грейс Марчант.

Клифърд Бенет се изправи усмихнат. Беше много висок, по-висок от сина си, с побеляла коса и същите пронизващи сини очи.

— Вие трябва да сте пострадалата девойка, за която толкова много чуваме напоследък — рече той и протегна ръка. — Много ми е приятно.

— Приятно ми е — отговори Грейс, пламнала от смущение при мисълта как пренебрежително бе минала покрай него.

— Ще дойдеш ли при нас, татко? — попита Чарлс.

— Не и преди да оправя тези лехи. Това е най-ужасното време на годината. Плевелите никнат десет пъти по-бързо от цветята. Обичате ли цветята, мила?

— Много — отвърна Грейс с блеснали очи. — Мечтая си за малка градина с висок зид, в която да отглеждам рози и пълзящи растения…

Изненадано от готовността, с която поведе разговор, и изплашено да не изглежда глупаво в очите на стопанина на дома, младото момиче се изчерви. Очевидно нямаше нищо такова.

— Ние тук имаме точно такава, но се страхувам, че е доста запусната и едва ли ще ви достави голямо удоволствие. Нека Чарлс ви я покаже по-късно. След играта елате да си поприказваме. Приятно прекарване.

— Благодаря — промълви Грейс.

— Е, хайде да отидем при другите — подкани я Чарлс.

Същата вечер Грейс описа на баща си доста живописно „другите“. Майката на Чарлс — висока, тънка, „металносива от главата до краката“, с провлечен глас, в който се усеща възпитанието на поколения наред членове на висшето общество — я поздрави с високомерието на човек, който ще я наема на работа. Въпреки цялото си чувство за хумор, разпитът бе подействал потискащо на Грейс — къде точно живее, с какво се занимава баща й? Тя бе кимнала леко, сякаш даваше знак, че е приключила и се бе обърнала към дъщеря си.

Дъщерята, Флорънс, бе по-тежък случай: също толкова висока, с тъмна коса, приятно, но издължено кокалесто лице, същите дълги крака и глас като на майката. Поддържаните й нокти бяха боядисани в яркочервено, а пълната широка уста — в същия ярък цвят. Очевидно прецени, че не си заслужава да разговаря с Грейс, ето защо я удостои с бегла усмивка и продължи започнатото преди идването на гостенката подробно описание на къщата, която двамата със съпруга й били в процес на купуване край местност, която на Грейс й прозвуча като „Слоун Скуо“. Единствено съпругът прояви дружелюбност и интерес към новодошлата. Името му беше Робърт, много висок и едър, с опъната назад черна коса, бледа кожа и дълъг, буквално увиснал нос. Държеше се извънредно мило, усмихваше й се сърдечно и както сам я увери бил напълно бос в тениса.

— Така че надявам се и вие да не сте по-добра.

— Не ставай вулгарен, Робърт — прекъсна го Флорънс с поглед забит в поизносените сиви обувки за тенис на Грейс. Изразът на лицето й недвусмислено изразяваше, че друго и не е очаквала. — Момичетата от провинцията винаги са в добра форма. Играят всеки ден. Или сте любителка на голфа, госпожице Марчант?

— Моля, наричайте ме Грейс. Не, не играя голф. А и не съм добра на тенис. Не мога да кажа, че играя редовно. Нямам време.

— Да, разбира се — продължи Флорънс. — Чарлс спомена, че ходите на работа. — Думата „работа“ прозвуча в нейната уста така, сякаш това бе твърде неприятна болест.

Настъпи мълчание, което Чарлс след минута наруши.

— Да отидем да загреем, а? Грейс, ще имаш ли кураж да играеш с мен?

 

 

За своя огромна изненада Грейс установи, че играе почти толкова добре, колкото Флорънс и чувствително по-добре от Робърт, който наистина се оказа съвсем бос в тениса. Остана дори с впечатлението, че той и не се старае да гледа сериозно на играта, което доста я успокои. Грейс и Чарлс, наистина добър играч, спечелиха първия сет, след което той предложи да се смени с Флорънс и да продължи с Робърт. Флорънс бе видимо подразнена и започна играта с няколко твърде неуспешни сервиса, след това направи и два аута, но никой не смееше да й направи забележка. Въпреки всичко Грейс и Робърт загубиха с минимална разлика.

— Ти наистина си много добра — отбеляза Чарлс, докато отиваха през корта към столовете. — Не мога да повярвам, че не тренираш често.

— Играех много в училище — обясни Грейс. Отново допусна грешка.

— Кое училище посещавахте? — обади се госпожа Бенет. — Според мен е чудесно, че момичетата в днешно време посещават училище. Аз самата бих ходила с удоволствие, но естествено се наложи да бъда образована у дома. Много наши приятели продължават да считат, че не е редно момичетата да се отделят от дома си. Настоях обаче Флорънс да ходи на училище. Така има по-голяма възможност за разширяване на мирогледа.

— Завърших училището „Сейнт Катарин“ край Солсбъри — отговори младата гостенка. — Малко, но много уютно място. Едва ли сте чували за него.

— Наистина не съм чувала. — Този път госпожа Бенет бе по-предпазлива. — Не познавам добре местните училища. Флорънс посещаваше „Сейнт Мери Уонтидж“. Не бих казала, че беше уютно. По мое мнение дава прекалено академична подготовка. Нищо чудно училище като вашето да е било по-подходящо. — Последните думи затихнаха. Тя положително не мислеше, че за дъщеря й подобно училище бе подходящо.

— Да отидем да пием чай — обади се Чарлс енергично.

 

 

След чая, който им бе поднесен на терасата откъм задната страна на къщата от така мечтаната от Бети Марчант прислужничка в униформа, господин Бенет, очевидно харесал Грейс, настоя да й покаже градината, за която бяха говорили. Мястото се оказа очарователно кътче, откъснато от света посредством своя зид, където сред пълзящи хортензии, отрупани с розови храсти лехи и истински облаци от тъмносини и небесни лобелии, покриващи тухления зид, се чуваше единствено птича песен. В центъра на това райско кътче стоеше изящна каменна пейка.

— Прелестно! — възторжено възкликна Грейс. — Един съвършен малък свят, откъснат от всичко наоколо.

— Точно това е най-прекрасното тук — отбеляза нейният домакин. — И знаете ли какво обичам най-много? Да дойда привечер с голяма чаша уиски и вестник и да поседя тук, далеч от всичко и от всички.

Грейс призна мислено, че ако живееше с Мюриъл Бенет, положително и тя щеше да търси тук убежище.

Слава Богу, такава опасност нямаше.

— Ако искате останете на вечеря — предложи Мюриъл Бенет, когато се върнаха при останалите. — Не мога да предложа кой знае какво, нали знаете как е в неделя вечер…

— Много сте любезна, наистина, но родителите ми ме очакват — отвърна Грейс. — Бих ли могла да позвъня на баща ми да дойде да ме прибере?

— Хубава работа! — възкликна Чарлс, който бе станал доста мълчалив след края на играта. — Аз ще те закарам. Ако въпреки всичко искаш, обади се у вас. Така няма да се тревожат.

— Много мило от твоя страна, но наистина няма нужда…

— Не се притеснявай. Ела да се обадиш.

Той я поведе към дневната, в която се намираше телефонът.

— Обади се — рече Чарлс и след кратко колебание додаде: — Ако нямаш нищо против, може да се поразходим с колата.

— Да, разбира се — отговори Грейс, искрено зарадвана, че той не гори от нетърпение да се отърве час по-скоро от нея. — Само да ги предупредя.

 

 

Потеглиха по тесния път, водещ навън от имението. От двете им страни се издигаше висок жив плет. Вечерта бе чудесна.

— Искаш ли да отидем до Олд Уордър? — наруши мълчанието Чарлс.

— С удоволствие.

Олд Уордър Кестл бе твърде известно и почитано място от местните жители. Намираше се високо на хълма над елегантна къща от осемнайсети век. Тук-там стърчаха още стени, които привечер се открояваха на фона на небето.

— Хубаво е тук, нали? — попита Чарлс. — Като дете, щом се приберях за ваканцията, първо идвах тук с понито си. Имала ли си като малка такова място?

— Да, обичах да отивам до Шафтсбъри и да гледам ярките светлини — отговори Грейс. — С автобуса, разбира се.

— Не бива да обръщаш внимание на майка ми — неочаквано подхвърли Чарлс. — Това просто е по-силно от нея. Възпитана е да бъде сноб. Иначе е чудесен човек.

— Няма нищо — твърде неубедително се опита да го успокои Грейс. — Тя наистина ми се видя симпатична. Баща ти — също. Много мило беше от негова страна да ми покаже градината.

— Очевидно те хареса. Мисля, че и старият Робърт те одобри. Шарят му очите, Флорънс си има доста неприятности с него, поне доколкото мога да видя.

— Наистина? — Грейс бе убедена, че по-скоро Робърт е този, който има неприятности.

— Да. Господи, не биваше да ти казвам това. Има нещо в теб, което предизвиква откровеност. Очевидно баща ми го е усетил.

— Мислиш ли? — Грейс цялата пламна.

— Така си е. Ти си онова, което италианците наричат „симпатико“. Била ли си в Италия?

— Не, никога не съм ходила в чужбина. Но си мечтая за това.

— Ако всички тези глупости, които стават в Европа, не престанат, пътуванията няма да са безопасни. Според татко войната е неизбежна.

— А според теб?

— Не е задължително, разбира се. Струва ми се, че Чембърлейн ще се окаже по-качествен човек, отколкото повечето хора мислят. А баща ти на какво мнение е?

— Като твоя — отговори Грейс. Тя изчакваше той да я попита за това какво мисли тя, но той мълчеше.

По пътя обратно минаха покрай вратите на гробището Олд Уордър, последно жилище на хората от Арундел Истейт и на цялото селище Уордър.

— Любимото ми място — въздъхна Грейс и с копнеж изгледа желязната ограда, преплетените клони на дърветата и призрачните върхове на паметниците.

— Как гробището ли? Не е ли малко необичайно? — Чарлс бе истински изненадан.

— Така е. — Грейс се изчерви. — Но е романтично, а и много красиво.

— Права си. По особен начин наистина. Имаш ли малко време за по едно питие?

— Да. С удоволствие.

Отбиха се в малка кръчма край Шелуклиф, след което Чарлс я откара до тях.

— Бих те поканила вътре, но… — Грейс замълча.

— Не, не. Благодаря ти. Време е да се прибирам. Майка ми ме чака, а и трябва да ставам рано утре сутринта. Когато работиш за… Боже, защо да се залъгваме? Когато работиш за баща си, просто не можеш да се измъкнеш. А в момента имаме голямо дело.

— Харесва ли ти да си юрист? — попита Грейс.

— Да. Лично аз много се забавлявам. Особено в малко градче като Шафтсбъри. Един ден фирмата ще бъде моя и с нетърпение очаквам този момент. Особено ми допада практиката в Лондон.

— Често ли пътуваш до Лондон? — попита Грейс.

— Не толкова често, колкото бих искал. Татко ходи дотам по няколко пъти всяка седмица, а моята задача е да поддържам работата тук, у дома. Все някой ден и аз ще мога да прекарвам повече време в столицата, но вероятно ще е свързано и с някои промени.

— Какви например?

— Едва ли искаш да чуеш всички подробности. Време е да се прибираш. Много ти благодаря, че дойде днес. Прекарах чудесен следобед.

— Аз ти благодаря за поканата — отговори Грейс.

Той подаде ръка за сбогом и тя слезе от колата. Нито дума за следваща среща. Грейс си влезе вкъщи леко потисната.

— Преди да си казала нещо — обърна се тя към майка си, която крачеше развълнувано, — искам да те предупредя: не мисля, че той ме хареса много. Майка му е една стара вещица, а сестра му ясно ми показа, че ме намира за доста по-нискостояща, така че е изключено да седим двете в една и съща стая. Каквото е и реалното положение — завърши тя и се опита да се усмихне.

— Каква грубост, наистина — възкликна Бети Марчант. Яркочервени петна пламнаха върху двете й страни; очевидно бе доста разстроена. — Определено мога да кажа, че не желая да се омъжваш в това семейство.

— Мамо — започна Грейс с известно отегчение в гласа. — Искам да знаеш, че и дума не може да става за брак с това семейство. Освен, ако разбира се, не избягам със стария господин Бенет.

— Грейс, знаеш, че не обичам такива шеги — сряза я Бети Марчант.

 

 

Клифърд Бенет седеше в кабинета си и чакаше да чуе новините, когато телефонът в коридора иззвъня.

— Аз ще вдигна — предупреди той жена си. — Сигурно е един разтревожен клиент. Казах му да се обади, ако има проблем.

Пет минути по-късно, той влезе в дневната, където близо до камината Мюриъл работеше над гоблен по неин проект.

— Мо, скъпа, утре рано сутринта трябва да хвана първия влак за Лондон. Просто исках да те предупредя.

— Първият влак ли? Но защо? Та нали утре е понеделник? Ти никога не…

— Казах ти, че имам един разтревожен клиент. Случаят е сложен. Искам да говоря с него и тогава да се видя с прокурора.

— Крифърд, мисля, че е време да намалиш малко темпото — въздъхна Мюриъл. — Догодина навършваш шейсет, а имам чувството, че се товариш все повече. Казваше, че ще започнеш да прехвърляш работата от лондонския офис на Чарлс, а не виждам никакви признаци за такова нещо.

— Зная, скъпа. Мо, Джон Рийвс е страшно натоварен, горкият. А между нас казано, и не е добре запознат с това дело. То е доста заплетено, става дума за измама, клиентът ми прави застраховка за живот преди две години и половина и…

— Клифърд застанал си пред светлината. Щом трябва ще заминеш, разбира се. Но все си мисля, че е време да стегнеш малко Джон Рийвс. Той просто се възползва от добрината ти.

— Добре, скъпа. Ще опитам. — Постоя мълчаливо, отпи от уискито си и додаде: — Мило момиче беше тази малката, нали?

— Коя? Дъщерята на Марчант? Ами… доста обикновена. Искрено желая Чарлс да си намери едно подходящо момиче и да се установи. Ето, Аманда Бриджпорт например. Очарователна, много хубава, а и как стои само на коня…

— Скъпа, надявам се, а и вярвам, че Чарлс ще търси в бъдещата си съпруга нещо повече от приятна гледка върху гърба на един кон. Лично аз бих предпочел човек като Грейс Марчант за снаха, отколкото Аманда Бриджпорт.

— Не си помисляй дори за такава възможност — потръпна Мюриъл. — Като си представя само, какво ли представлява майка й? Сигурно плете пердета, за да ги продава.

— Мо, моля те! — рече Клифърд и усмихнато поклати глава. — Ще отида да поработя върху делото. Ще си легна на дивана, за да не те будя утре сутринта. Лека нощ, скъпа.

Влезе отново в кабината си и телефонира на някого в Лондон, за да потвърди, че на другата сутрин ще бъде на уговореното място.

 

 

— Не мисля, че ще имам желание да повторя всичко това. — Робърт Грийг натисна педала на газта щом колата стъпи на широкия път за Лондон.

— Кое по-точно?

— Да изминем целия този път само за двата почивни дни. Много е далеч и на сутринта ще бъда труп.

— Робърт, не го правим толкова често. За последен път бяхме при нашите за Великден, когато можехме да останем по-дълго. И ти не пожела тогава да…

— Е, добре. След един-два дена ми става страшно отегчително. Не ми харесва провинцията…

— Но ти харесва да ходим на гости на семейство Уитекър или Бедфорд. А те живеят извън града.

— Така е, но те имат какво да предложат. Винаги организират прилична вечеря, на която идват хора на нашите години. А в Торп единствените развлечения са възгледите на майка ти за живота или заниманията на баща ти в градината.

— Това никак не е справедливо! — възкликна Флорънс. — Те често канят различни хора на вечеря или в неделя на обяд, а ти винаги можеш да играеш тенис.

— Флорънс, ненавиждам тениса, а хората, които посещават родителите ти, не са сред най-блестящите. Спомни си само малката, която днес беше на гости.

— Видя ми се напълно нормално момиче.

— По поведението ти не пролича, че я намираш за приемлива. Все едно. Не там е въпросът. Но по-добре да не говорим за това. Да се разберем веднъж завинаги, не желая да прекарвам повече почивни дни там. Ясно ли е?

— А какво да кажа, когато ни поканят?

— Ще трябва да измислиш някакво извинение. Рано или късно ще разберат.

Флорънс прекрати спора. Разбрала бе цената на мълчанието.