Пени Винченци
Забранени места (29)

Глава 28

Есен — зима на 1944 г.

— Клариса, работата е там, че ти изобщо не познаваш Джайлс — разпалено говореше Флорънс. Бледото й лице бе зачервено от вълнение, тъмните очи блестяха. Имаше моменти, в които Грейс наистина си мислеше, че Флорънс е красива.

— Естествено — отговори Клариса, — давам си сметка за това. Но…

— Така че не се опитвай да ми казваш какви може да са неговите чувства. Не мога да разбера защо всеки се опитва да ми казва какъв трябва да бъде моят живот. Сякаш самата аз не съм наясно.

— Няма такова нещо — кротко, почти смирено отвърна Клариса. Това бе толкова нетипично за нея.

— Не мога да го подложа отново на това изпитание. Просто не е честно. А дори не съм сигурна, че го искам — додаде тя почти сърдито. — Всичко е толкова объркано и ужасно! Чувствам се ужасно виновна пред Робърт! Така че моля те, оставете ме на мира. И двете.

— Добре. Както кажеш — в един глас се съгласиха и Грейс, и Клариса.

Трите се бяха настанили в градината на Прайъри. Беше чудесен септемврийски ден. Клариса бе дошла на гости за няколко дена. Беше отслабнала много, но бе както винаги блестяща. Грейс я погледна едновременно с неприязън и възхищение. Разяждащата ревност, която изпитваше към нея, се бе увеличила, сега, когато намери писмото до Чарлс.

— Как е Джак? — обади се тя, подтиквана от желание да промени темата.

— Чудесно — отвърна Клариса. — В момента е в почивка и следователно в безопасност. Не мисля, че е възможно гръмотевицата да го порази два пъти, но за всеки случай държа в джоба си дървена макара, за да мога, щом се сетя за него да пипна дървен предмет.

— Ставаш смешна понякога — сряза я Флорънс.

— Възможно е. Но има резултат.

— Ами няма да е зле и Чърчил да има по една макара в джобовете си. Тогава може би и войната щеше да свърши по-бързо. А, ето я Джанет с Имоджийн. Трябва да поговоря с нея за утре. Ще имам малко работа.

Тя се изправи и протегна ръце към дъщеря си, която се хвърли към нея със скоростта на ракета, обви врата й с ръчички и покри лицето й с буйни целувки.

— Толкова е сладка — въздъхна Клариса и изви лице към топлите слънчеви лъчи, — макар да ме плаши от време на време. — Сетне се прозя. — Колко съм изморена. Нещастният ми мозък е като обвит в пластове с памук и изобщо не може да работи.

— Защо не отидеш да подремнеш — предложи Грейс. — Мисля, че си заслужила малко почивка. Имоджийн е много красива, нали? Прилича малко на Чарлс като бебе.

— На Чарлс? — Клариса се усмихна сънливо на златистия въздух наоколо. — Не бих казала. По-скоро прилича на баща си.

— Никога не си виждала баща й — подразни се Грейс, без да знае защо.

— Разбира се, че не съм — отвърна Клариса сепнато. Изведнъж се разсъни. — Виждала съм негови снимки. Ти не си ли?

— Не — отвърна Грейс. — Никога.

— Така ли? Е, все едно, смятам, че е логично да прилича на баща си. Не съм се и замисляла, честно казано. Знаеш ли, по-добре да не се отпускам, защото заспя ли, никой няма да може да ме вдигне. По-добре да отида да взема един душ и да се раздвижа малко. Доскоро, скъпа.

— Както искаш.

Грейс искаше да поговори с Клариса за Чарлс и за писмото, което бе намерила, но очевидно моментът не беше подходящ.

 

 

Мей Потър се бе излегнала върху леглото си в Кингсуеър, на отсрещния бряг на Дартмът и четеше списание, когато Сали Бишъп, нейна колежка и приятелка, връхлетя в стаята.

— На телефона. Мъж. Красив глас, но много пиян — додаде тя.

— О, Господи! Само това ми липсва… Младши офицер Потър.

— Мей, скъпа, аз съм.

— Така ли? Браво на теб, но ще трябва да уточниш малко.

— Джайлс Хенри. Приятелят на Клариса. Сигурно си спомняш — гласът му бе станал умолителен.

— О, да, разбира се. Нещо случило ли се е?

— Не, добре съм, слава богу. Върнах се за няколко дена, след което заминавам отново за Ливърпул. Къде е Клариса?

— В отпуска. Отиде при… — Мей се замисли. Клариса я бе уверила, че тази история е приключена, но знае ли човек? А и бяха се разбрали, че няма да се предават съобщения на никого, освен на нея. — Отиде при майка си — предпазливо додаде тя.

— При майка си ли? Мислех, че майка й е починала.

— Не мисля. — Каква глупава грешка, Потър. Редно е да внимаваш малко повече. — Става въпрос за майката на мъжа й. Но може ли да знае човек, нали си я познаваш? Така или иначе ще отсъства две седмици.

— О, Господи! Не. — Гласът му бе така отчаян, че тя почти го съжали. В този момент си спомни, че той е музикант, а майка й я бе предупредила никога да не вярва на хора от артистичния свят.

— Може да ми се обади — рече Мей. — И ще й предам нещо, ако искаш да оставиш съобщение.

— Мей, скъпа, много ще ти бъда благодарен. Да знаеш, че животът ми зависи от това.

Този наистина си беше лика-прилика с Клариса. Просто нейна мъжка версия.

— Хайде, казвай. Какво да предам?

— На всяка цена трябва да говоря с нея. За Флорънс. Ще може ли да остави телефонен номер, на който да я търся?

— А аз къде мога да те открия?

— Остави съобщение в офицерското кафене до четвъртък. След това заминавам.

— Прието.

— Бог да те благослови, Мей. Ти си истински ангел.

Тя погледна часовника си. Късно беше да звъни на Клариса. Ще почака до сутринта.

Мей се върна към своето списание и проблемите на домашната фризура. Дали да не се опита да пробва, соленият въздух съсипваше косата й.

 

 

Джайлс имаше тежка служба. Вероятно в сравнение с някои други, бе имал късмет — не беше раняван, но бе станал свидетел на смъртта на хиляди хора. Техният кораб бе обстрелвал с торпеда вражи кораби. Изпращал бе приятели, за които знаеше, че може би никога няма да се върнат; бе стоял често лице в лице със смъртта; бе прекарал три дена на сал посред ледените води на Атлантика, след като потопиха кораба им. В Нормандия бе видял сцени, които никога нямаше да забрави — стотици мъже се давеха, без да могат да стигнат брега, влачени и дърпани от свои приятели войници, самите те едва момчета. Отдавна бе престанал да мисли за това, справедливо и правилно ли е това, което върши? Бе престанал да вярва в каквото и да било. Потънал бе в абсолютна безчувственост и мислеше само за края — една почти невъзможна, но жизненоважна мечта. Флорънс също бе част от тази мечта. На практика тя я изпълваше цялата. А ето че сега я беше загубил завинаги. Струваше му се, че това е нещо, което едва ли ще може да преживее. Последното й писмо — мрачно и безнадеждно, го очакваше в Дартмът. Пишеше му, че е убедена, че трябва да остане при Робърт, защото има опасност да загуби Имоджийн, ако се опита да се види с Джайлс. Това го съсипа. Даваше си сметка, че за сигурността на детето, Флорънс ще е в състояние да издържи всякакво страдание и скръб. Не можеше да се бори с това. Нямаше желание да рискува и да й се обади. Робърт можеше да си е у дома. Но Клариса можеше да свърши работа и да влезе в ролята на посредник.

 

 

— Много съжалявам, Клариса, но се налага да отида на работа тази сутрин — рече Флорънс на приятелката си по време на закуската. — Няма да скучаеш, нали?

— Не, разбира се. Може да отида при Грейс и да видя онези две божествени момченца. Обожавам малките момченца.

— Ти обожаваш всички момченца, независимо от възрастта им. Ще се върна следобед. Искаш ли нещо от Солсбъри?

— Само десет метра червено копринено кадифе и два чифта обувки с много високи токове. А също и огромен флакон „Шанел“. Като си помисля как естествено приемахме тези неща преди войната.

 

 

Клариса взе на заем велосипеда на Мюриъл, за да отиде до Мил Хаус. Срещна Клифърд и момчетата да потеглят нанякъде с рибарските си принадлежности.

— Грейс е вътре — обади се Клифърд, — ако искаш да се видиш с нея. Прекрасно изглеждаш, скъпа моя.

— И се чувствам прекрасно — отговори Клариса. — Така добре съм се наспала!

— Добре. Ще се опитаме да донесем някоя и друга пъстърва за обяд. Тогава може да се почувстваш още по-добре.

Тя разцелува и тримата и се запъти да търси Грейс.

 

 

Грейс не изпита особено удоволствие, че вижда Клариса. Сама не можеше да си обясни защо. Вероятно причината бе, че трябваше да разбере защо бе развалила годежа си с Чарлс, а това съвсем не бе най-приятната тема.

Тя приготви кана кафе и я занесе в градината. Времето бе доста топло — един прекрасен септемврийски ден. Мъглата се бе вдигнала и моравата бе потънала в златиста светлина. Огромни паяжини, по които тук-там висяха капки, се простираха между клоните на живия плет и розовите храсти, Флоси се опитваше да си хапне от листата им.

— Ама че глупаво животно — засмя се Клариса. — Как си, скъпа?

— Добре, благодаря.

— А прекрасния Бен?

— Той също е добре — малко прибързано приключи Грейс темата. — Благодаря ти.

— Тук наистина е божествено. Точно от това имам нужда. Да можеше и Джак да е тук, тогава щастието ми щеше да е пълно. — Тя погледна Грейс и се засмя. — Всъщност и без него ми е много добре. Той все още създава доста проблеми. Спре ли да лети започва да се тревожи за лицето си.

— Нищо чудно, предполагам… По дяволите, телефонът. Извинявай, Клариса.

Беше междуградски разговор от Дартмът. Обаждаше се някаква жена с подчертан кокни акцент, видимо бързаше и искаше да говори с Клариса.

— За теб е — провикна се тя през френския прозорец. — Някоя си Мей Портър?

— Една приятелка от службата. Надявам се не се е случило нещо извънредно. Благодаря ти, Грейс. Къде да се обадя?

— Иди в кабинета, ще чуваш по-добре — рече Грейс. — Госпожа Бабидж ще започне да се обажда посред разговора ти.

Тръгнала бе с чашите за към градината, когато забеляза, че телефонът в кухнята не е затворен. Запъти се натам, когато прозвуча мощният и малко грубоват глас на Мей Потър.

— И така, Херцогиньо, познай кой те търси? Капитанът.

— Джайлс ли!? Господи, Мей, кога е пристигнал?

— Мисля, че вчера.

Грейс мислено си заповяда да затвори.

— Държи да се види с теб. Направо е отчаян. Смята, че от това зависи живота му. Честно да ти кажа, той е твое истинско копие.

— Милият! — въздъхна Клариса разсеяно. — Мей, дай му този номер. Ще бъда тук до обяд. След това Флорънс ще е тук и той не бива да звъни. Разбра ли ме? И го поздрави от мен с любов.

— Не се съмнявай, че ще го направя.

 

 

Грейс изплакваше чашите за кафе, когато Клариса влезе в кухнята, и тя не посмя да се обърне.

— Извинявай, скъпа — обади се Клариса. — Флотски работи. Може пак да се обадят, нали нямаш нищо против? Откакто съм тук, не мога да вляза в банята спокойно. Все някой ме търси.

— Сериозно? — Грейс не смееше да я погледне.

— Ами да. А ти добре ли си? Гласът ти е някак странен.

— Нищо ми няма, добре съм. Клариса, да отидем в градината, искам да поговоря с теб.

— Разбира се. Сигурна ли си, че си добре?

— Да, напълно.

Грейс тръгна напред. Тя все още бе толкова поразена от чутото, и от онова, което то означаваше, че се движеше като насън. Отпусна се тежко на стола.

— И за какво искаш да говорим — започна първа Клариса, усетила, че нещо не е наред.

— За Чарлс — кратко обяви Грейс. Засега не можеше да повдигне темата за Джайлс.

— Чарлс ли? Какво за него?

— Защо развалихте годежа си? Но този път искам да чуя истината? Не разбирам защо това винаги е забулено в тайна.

— Грейс, скъпа, да не започваме отново. Вече ти обясних…

— Не, не си. Не вярвам на нито дума от казаното досега. Намерих писмо. В дома на Флорънс. От теб за Чарлс. От него става ясно, че работата не е била само в малки неразбирателства.

Настъпи продължително мълчание. Най-сетне Клариса каза:

— Предполагам, че вече наистина няма значение. Макар да съм му обещала да не казвам никога на никого.

— Какво да не казваш? — Грейс усети невероятна и съвършено необяснима нервност.

— Не, няма нищо страшно. Тогава той го преживя тежко. Но всъщност не беше нещо кой знае какво. Нещата наистина не вървяха между нас. Никога нямаше да сме щастливи заедно. Спряхме да се разбираме, спряхме да се радваме един на друг. Една вечер излязох на вечеря с друг, Чарлс бе дошъл в Прайъри. Срещата ми беше съвсем невинна. Просто един стар приятел ме покани. Но… знаеш ме каква съм… не пропускам възможност да пофлиртувам. Малко се понапихме и отидохме в моя апартамент… и… Тогава най-неочаквано се появи Чарлс.

— А вие бяхте в леглото, нали?

— Ние просто… — Клариса срещна погледа на приятелката си, но бързо го отмести леко поруменяла. — Е, добре, да. Позна. И можеш да си представиш какво последва.

— Мога, естествено.

— В интерес на истината бях се опитвала няколко седмици преди това да скъсам с Чарлс. Но той и дума не даваше да се издума. Все повтаряше, че нещата ще се оправят, че сме били много напрегнати. Бях започнала да откачам, това е вярно. Но тази нощ свърши работа.

— Предполагам.

— Сигурна бях, че няма да иска да се омъжи за мен. Но той съвсем загуби контрол, започна да крещи, да вика, да ме заплашва, заяви, че ще убие Монти, така се казваше онова другото момче, после, че ще се застреля. Истински ужас. Като се поуспокои, обърна другата страна. Започна да плаче, което бе още по-страшно, молеше ме да се омъжа за него, вече не го интересувало какво съм нравила, прощавал ми и…

— Но защо? — попита Грейс. — Защо? Просто не разбирам… След като ти си…

— Гордост, скъпа. Мъжка гордост. Чарлс има… извинявай, имаше в изобилие от нея. И според мен имаше патологична нужда всички да имат високо мнение за него. Просто не можеше да съобщи на хората за разваления годеж. Обявен бе във вестниците, датата на сватбата бе определена за близо шест или седем месеца след това, но той вече бе успял да избере шафери. Според него щеше да изглежда като пълен глупак. Ако аз го напусна, хората щяха да си помислят, че ме отегчава и ми е омръзнал или нещо му липсва, а ако той ме напусне, ще трябва да признае, че му кръшкам. Което отново го поставя в глупава ситуация. Ето защо предложих да обявим, че двамата сме взели това решение. Той поиска да си помисли и си отиде. А аз реших, че вече съм свободна.

— И не беше ли?

— Не съвсем. На сутринта той пъхна бележка под вратата ми, в която съобщаваше, че не може да развали годежа. Твърде много ме обичал и ако не съм се омъжела за него, щял да се застреля. Знаех, че това е глупост и че той никога няма да направи подобно нещо, просто защото не беше в характера му. Дори му го казах. Така или иначе думите му показаха колко отчаян е бил всъщност.

— От любов по теб — тихичко вметна Грейс.

— Не, скъпа, отново не си разбрала. Към себе си.

— Да, разбирам.

— Дано. Защото нямаш вид на много убедена. Но всеки мъж, който завари годеницата си в леглото с друг и въпреки това държи да се ожени за нея, нещо ми е малко странен. Какво ще кажеш?

— Да, странно е наистина. Също толкова странно е, че тя е в леглото с друг. Не мислиш ли? — Грейс долови остротата в собствения си глас. — И тогава ти го изпрати да намери някое мило приятно момиче, което да го направи щастлив. Струва ми се това беше фразата в писмото ти. За предпочитане да е скучна, срамежлива, миловидна, защото само така ще е сигурно, че няма да създава проблеми. Ще е сигурно, че тя няма да си легне с някой чужд мъж, защото просто такъв няма да се намери. Това беше целта, нали? И аз бях тази, която изпълняваше всички изисквания. Милата, сигурна Грейс. Имаше ли преди мен и друга? Която да е била предложена от теб например? Или доста се потрудихте докато ме откриете?

Сълзи се стичаха вече по лицето на Грейс.

— Ами Джак, той знаеше ли, Клариса? На него каза ли му, защо Чарлс ме е избрал? Може да се е смутил, след като е бил сгоден за теб? Ами Флорънс? И тя е била посветена… — Грейс едва сега си спомни за Джайлс, за Джайлс и Клариса. Новото доказателство за сексуалния прагматизъм на Клариса направи историята й с Чарлс още по-противна. Без нея, предишната история можеше да й се стори малко съмнителна.

— Грейс, ставаш смешна — рече Клариса, — никой не се учуди, че Чарлс иска да се ожени за теб, защото беше очевидно, че те обича и ти си напълно подходяща за него.

— Да бе — горчиво кимна Грейс.

— Скъпа, прекаляваш. А и Флорънс наистина нямаше представа за нашите отношения. Тя повярва в официалната версия, както и всеки друг.

— Тя май няма нищо против да вярва? — попита Грейс. — И на теб това ти идва добре дошло.

— Какво искаш да кажеш? — Очите на Клариса внезапно заблестяха, а страните й пламнаха.

— Казах, че имаш голям късмет с доверчивостта на Флорънс.

— Не разбирам за какво говориш.

— Без да искам чух разговора, който води по телефона с онази жена. Просто не повярвах на ушите си. За Джайлс. А Флорънс е най-добра ти приятелка. Това е направо…

— Грейс — заекна Клариса, която бе пребледняла като платно, пот бе избила по челото й. — Не разбираш…

— Напротив. Разбирам много добре. Сега вече всичко идва на мястото си. Усещах, че става нещо. Още на Коледа. Видях колко неспокойна беше ти. А и вчера изпусна една забележка по отношение на Имоджийн колко приличала на Джайлс. Не те разбирам, Клариса. А вероятно би трябвало…

— Няма да кажеш на Флорънс… — промълви Клариса.

— Това ще реша аз — отвърна Грейс. — Мисля, че е редно да знае. Ако той иска да се върне при нея, а тя все така е лудо влюбена в него… ще бъде ужасно. Мисля, че трябва да знае.

— Говориш като дете — опита се да я вразуми Клариса. — Не разбираш и половината от тези неща…

— Мисля, че разбирам. Не струваш колкото една проститутка. Не можеш да се въздържиш в присъствие на която и да е пишка…

Грейс замря. Думата се изплъзна от устата й.

Клариса се засмя.

— Какви ги говориш, скъпа?

— Не се дръж така покровителствено. — Грейс се изправи и удари плесница на приятелката си. Клариса се сви в стола си, ръката й машинално се вдигна към ударената буза.

В този миг се появи Флорънс.

— Какво става тук, за бога? — попита тя. — Грейс, видях те да удряш Клариса. Защо?

— Просто я ядосах — побърза да обясни Клариса. — Изтърсих нещо глупаво за Бен. Не бях права, Грейс, моля те да ми простиш.

Грейс бе така стъписана от бързината, с която Клариса превключи и от сръчността, с която излъга и то с единственото, на което Флорънс щеше да повярва, че занемя, неспособна да отдели очи от Клариса.

— Така ли? — вяло попита Флорънс. — Аз също непрестанно я дразня с неуместните си забележки за него. Опитвам се да й внуша, че с този различен произход ще им е много трудно. Наистина ли не разбираш това, Грейс? Това телефонът ли беше? Да отида ли да видя кой е?

В продължение на един дълъг миг Грейс и Клариса не можеха да помръднат от местата си, само очите им си разменяха послания.

— Не — първа се съвзе Грейс. — Аз ще видя.

— По-добре да видя аз — обади се и Клариса. — Най-вероятно отново е колежката ми от Дартмът Мей Потър…

Никоя от двете не отиде навреме и госпожа Бабидж им предаде, че някакъв мъж се обаждал за госпожа Комптън Браун. Не оставил име, казал, че тя ще се досети.

— Трябва да е бил моят Джак — рече Клариса. — Извинявайте.

 

 

След време тя се появи привидно спокойна и усмихната. Бе напудрила бузата си, която Грейс удари. Застана така, че Грейс да вижда другата.

— Беше Джак. Домъчняло му и искал да си поговорим. — Сетне се обърна към Грейс: — Наистина страшно съжалявам, че те разстроих, скъпа. Моля те само за едно — не прави прибързани неща. Ще се прибера с Флорънс. До скоро.

Тя побърза да се мушне в колата на Флорънс. Грейс видя само как ръката й помаха за сбогом от прозореца.

— Грейс — въздъхна Бен. — Не чу и дума от това, което ти казах, нали?

— Моля? — примигна Грей.

— Казах, че… Е, няма значение. — По гласа му личеше, че дори той е подразнен.

— Прощавай. Много се извинявам, бях се замислила. Какво искаше да ми кажеш?

— Няма значение.

— Извинявай — повтори тя.

— Случило се е нещо, нали? Не искаш ли да ми кажеш?

— Не, честна дума. Не е важно.

— А на мен ми се струва, че е.

— Не. Няма особено значение.

— Добре.

Двамата замълчаха. Грейс се опита да подреди мислите си. Ето, Бен имаше проблеми. Знаеше това. Той се тревожеше какво да прави след войната, предстоеше да вземе решение. Имаше си тревоги и с Дейвид, който все не можеше да свикне с училището. Изморяваше се от дългото пътуване всеки ден, а имаше да пише все повече домашни.

— Ако си мислиш за Дейвид — обади се Грейс, — не се тревожи. Той е много умен и ще се справи. А и най-накрая намерих гуменките, за които се вдигна толкова голям шум…

— Грейс, престани — прекъсна я Бен. — Честно казано гуменките на Дейвид не ме интересуват. Или поне не в този момент.

— А би трябвало — засегна се тя. Бе прекарала дълги часове да обикаля пазари и магазини, докато открие бели гуменки и то в Солсбъри, за които така безсмислено се бяха заинатили от училището. Наложи се да се раздели с няколко от личните си купони, за да ги вземе. — Твой син е в края на краищата.

— Зная това. — Бен се наведе през масата и решително целуна устните й, за да я накара да замълчи. — Просто замълчи, любов моя, и ме изслушан, за бога.

— Виж какво, сетих се — не мирясваше Грейс.

— Така ли?

— Да. Тревожи те с какво ще се занимаваш след войната, нали? Аз също си мислех за това. Ако искаш да учиш в колеж, ще оставиш децата тук, докато свършиш обучението си. Нямам нищо против. Всъщност…

— Да, позна този път. Но ще трябва да си намеря и работа, това е част от проблема. Има и друго. Знаеш, че те обичам, ти също ме обичаш. Но ще имам големи проблеми, ако останем заедно. Не мислиш ли?

— Не зная, не съм мислила. — Неочаквано стомахът й се сви болезнено. Ето, сега щеше да й каже, че всичко е свършило. Че ще я напусне.

— Редно е да помислиш — гласът му звучеше вече сърдито. — В момента всичко е много хубаво, всички се правят, че няма проблеми. Аз пристигам в твоята голяма красива къща, правейки се, че сме равни, а не сме. Моите момчета също не са. През всичките тези години, те живяха със съзнанието, че са част от твоето общество, че принадлежат на тази голяма къща, а не е така. И онова, което трябва да направим, е да се разкараме оттук. Да се махнем от пътя ти. Поне след като свърши войната.

— Аха. Разбирам — безизразно измънка Грейс.

— Ще се върна на работа и те ще се наместят в старата си кожа. Ще свикнат.

— Да, сигурно.

Толкова я болеше, имаше усещането, че болката пронизва стомаха й. Тя сложи там ръка с надеждата, че ще я прогони.

— Какво ли би си казала майка ми, ако ги види сега? Разглезили сте ги, ще каже. Надули са се, защото се мислят за нещо повече. И ще е права.

Грейс усети как в нея се надига раздразнение. Толкова много сили бе отдала на момчетата. Не й харесваше, че някой я критикува.

— Много съжалявам — понечи да каже тя.

— От друга страна — продължи Бен, — баща ми би бил щастлив. И за музиката, и за училището, и за всичко.

— Ами Линда, тя какво би казала? — Грейс се стараеше да изглежда спокойна.

— Да ти кажа правото, мислил съм, но не мога да кажа със сигурност. Може би… може би щеше да бъде изненадана.

— Бен, извинявай, но трябва да вървя. — Грейс знаеше, че остане ли още миг и ще се пръсне.

— Къде? — Вдигна въпросително вежди Бен.

— В черквата. Да свиря. Вероятно майка ти не би одобрила и това. Наместо да седя тук и да ти наливам чай…

Не успя да довърши изречението и избяга от кухнята. Изтича нагоре по стълбите към стаята си, тръшна вратата, метна се на леглото и захлупи лице във възглавницата, за да не чуе Бен риданията й. Това бе краят, нищо нямаше да излезе. Щом свърши войната, той ще си замине с момчетата и ще я напусне.

 

 

Чу, че някой чука на вратата. Кратко, но категорично.

— Грейс, любов моя. Пусни ме. Искам да ти кажа нещо.

— Каза вече достатъчно — отвърна тя. — Не ми се слуша повече.

— Това точно, мисля, че ще искаш да чуеш.

— Няма.

— Държиш се като дете. — Той също се бе ядосал вече.

Това я вбеси. Тя скочи от леглото и с рязко движение отвори широко вратата.

— Слушай, Бен, май няма да е зле да ти обясня някои неща. Винаги съм си мислела, че за разлика от другите мъже, ти си с по-чувствителен, но очевидно съм грешала.

— Много съжалявам — промълви той, извисил се над нея и видимо притеснен.

— Добре, че поне го каза. Години наред се грижа за тези деца. Много ги обичам, но и работата ми с тях никак не беше лесна и се боя, че нямах нито време, нито сили да проследя дали в главите им не минават някои странни идеи. Вярно е, че нямах време да ги водя периодично по някоя от малките тесни улици на Солсбъри, за да им покажа мястото, на което те наистина принадлежат. Много глупаво от моя страна, разбрах. И много съжалявам, че научих Дейвид да свири на пиано. Какво трябваше да е според теб, Бен? Банджо или нещо друго? Ами шахът? Това направо беше непростимо от страна на Клифърд. Неочаквано започна да се тревожиш за тях. Ето защо, по-добре да вземеш и да си ги отведеш, за да не се влошат нещата още повече. Вземи да ги заведеш в казармата. Там поне, там поне…

— Престани да викаш. — Той нежно обгърна лицето й с ръце и започна да я милва. — Замълчи. Не ме разбра. Опитвах се само да ти кажа…

— Добре де, успя… — Грейс скри лицето си с длани.

Бен се усмихна и й подаде носната си кърпа.

— Вземи това, че носът ти протече.

— Махай се — извика Грейс. Никога не беше се ядосвала толкова много. Никой не я беше карал да се чувства толкова нещастна. — Просто си върви. Не искам да те виждам повече.

— Господи, как обърках всичко — въздъхна Бен. — Нямах намерение да те разстройвам. Честна дума.

— Добре де, успя. Какво си мислеше, че трябва да изпитам? Да се зарадвам? Да се почувствам щастлива? Благодарна?

— Ако само ме оставиш да се изкажа, може и да не изпиташ благодарност, но вероятно ще се зарадваш.

— Защо? Какво можеш да кажеш, за да ме направи щастлива? Особено след като ми наговори тези глупости.

Бен се изкашля, очевидно за да събере сили.

— Исках да те помоля да си помислиш дали би искала да се омъжиш за мен. Само да си помислиш спокойно. Не се получи както трябва. Много съжалявам. Грейс. Моля те да ми простиш.

— О! — успя само да се отрони от гърдите на Грейс. Най-неочаквано усети, че й прималява и се подпря с длан на стената. — Разбирам.

— Май изобщо не биваше и да опитвам. Трябваше да предвидя, че идеята е абсурдна. Само дето така те разстроих. И най-добре да си…

— Не се извинявай — бавно изрече тя. Протегна ръка и леко докосна лицето му. — Идеята изобщо не е абсурдна, а дори е прекрасна. И на мен много ми допада. С най-голямо удоволствие ще помисля.

— Наистина ли? — Издълженото му кокалесто лице грейна и се разля в щастлива победоносна усмивка. — Наистина?

— Да. А и не виждам какво толкова има да мисля. Всичките тези неща, които ми наговори, са доста глупави и ти им придаваш прекалено голямо значение.

— Добре де, може и да си права…

— Бен, сега е мой ред. Млъкни. — Тя се надигна на пръсти и целуна устните му. В началото нежно, след това настойчиво и страстно. Грейс улови ръката му и го дръпна в стаята, затвори вратата и завъртя ключа. — За всеки случай. Да не вземат да се върнат неочаквано.

— Къде са?

— За риба. С Клифърд. Това подходящо ли е за тях?

— Я престани. Остави ме да те любя.

 

 

За разлика от всеки друг път, сега го направиха бързо. Сякаш той изгаряше от желание да й покаже колко много я обича. Сега тя го желаеше пламенно.

— Обичам те, Бен. — Грейс бе сигурна, че никога и никъде няма да е толкова съвършено щастлива.

След време, когато лежаха отпуснати един до друг, все още замаяни от бързата смяна на чувства, през която бяха преминали, той попита:

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— О, да! Разбира се.

— Ти наистина не ме разбра — Бен се наведе и я целуна нежно.

— Прав си — въздъхна тя. — Никога не спирам да помисля, преди да реагирам.

— Забелязах.

— Бен, искам да те питам нещо. Няма нищо общо с нас, но много ме разстрои.

— Разбира се, питай.

Грейс, улови ръката му и разказа какво се бе случило между Клариса и нея. Разказа всичко, което знаеше за Джайлс и Клариса.

— Какво мислиш, че трябва да направя? — попита тя най-накрая.

— Нищо. Абсолютно нищо. За бога, Грейс, не прави нищо!

— Но…

— Чуй ме. Първо, не знаеш какво точно се е случило.

— Напротив, зная.

— Не знаеш, любов моя. Вероятно, тя наистина го е направила.

— Бен, разбира се, че са го направили. А Флорънс е нейната най-добра приятелка и…

— Грейс! Ти пак изключи. Добре, спали са и какво от това?

— Как какво от това? — Грейс беше стъписана.

— Невинаги това има толкова голямо значение.

— Така ли?

— Добре е да се опиташ да видиш нещата от тяхна гледна точка. Изслушай ме. Какво мислиш, че й е на Клариса да вижда Джак в този му вид? Ужасно е. Кошмарно е. Толкова жени биха изчезнали и отдавна да са го забравили. А тя остана. Обича го. И мисля, че това е чудесно.

Грейс се обърна и го разгледа с интерес.

— Ти я харесваш, нали?

— Да, намирам, че е страхотна. Много е секси. Наистина я харесвам. При това е смела, мила е и е далеч по-вярна, отколкото си мислиш.

— Бен, само не и вярна. Тази дума й е напълно непонятна.

— Не е така, тя просто не притежава сексуална вярност. То е по-силно от нея. Чука се, извинявай, прави любов с…

— Чука се е по-добре — мрачно отбеляза Грейс.

— Е, добре, чука се, както повечето хора се целуват. Тя колекционира мъже. Харесват й трофеите.

— Опитала ли се е да те включи в колекцията? — попита неочаквано Грейс. Толкова й беше интересно, че дори не изпита ревност.

— Не точно. Подходът й беше малко силов. Тази Коледа, когато ти беше излязла някъде и бяхме останали сами в къщата, тя дойде при мен и поиска да се качим горе. Нищо повече. Искаше да пробва само.

— И успя ли?

— Може да се каже, че е доста трудно да й устоиш. При други обстоятелства не бих казал, че имам шансове.

— Бен, как можа да го кажеш дори.

— Замълчи. Разбира се, че не бих легнал с нея. Просто се опитвам да ти обясня. Предполагам, че са били сами в Дартмът, била е разстроена от случилото се с Джак. Джайлс е бил нещастен, че Флорънс го е напуснала. Всеки момент е можел да замине там, където като нищо може да го убият. Защо да не си легнат? Кому са причинили зло?

— Много дълго бих мислила, преди да предприема такова нещо.

— Сигурно. И за теб това би означавало страшно много. Но не и за Клариса. Скъпа, ти отново не искаш да ме чуеш.

— Напротив.

— Не, не искаш. Нали си представяш какви неприятности ще създадеш, ако сега изтичаш и разкажеш всичко на Флорънс? Не бива, Грейс. Просто не бива.

— Нямах такова намерение, но не мога да спра да мразя Клариса. Да не говорим, че й нямам и никакво доверие. А и се чувствам толкова неудобно в присъствието и на двете.

— Има много по-неприятни неща от това, да се чувстваш неудобно. Много по-неприятни. Хайде целуни ме. И най-добре да се облечеш, че не знам какво бих направил след малко.

 

 

Двамата решиха да не казват на никого. Твърде скоро бе след смъртта на Чарлс.

— Особено силно ще засегнем Клифърд — каза Грейс. — А и няма за какво да бързаме, нали? Искам да кажа, кога мислиш, че ще можем истински да…

— Няма да е толкова скоро. Следващата година, вероятно. Нека да стъпя малко на краката си. Просто исках да знаеш какво искам. Важно е и аз да зная, ти какво мислиш.

— Искам, разбира се — отговори Грейс. — Обичам те, Бен.

— И аз те обичам.

За стотен или по-скоро за хиляден път тя си помисли, че всичко това е прекалено хубаво, за да е вярно.

 

 

Клариса се обади на Флорънс, за да й съобщи, че вероятно скоро ще получи по-дълга отпуска и я кани да прекара няколко дена с нея в Лондон.

— На теб ще ти се отрази добре, а и ще се позабавляваме.

— Не зная — отговори Флорънс. — Не зная ще имам ли сили. По-добре се чувствам тук с майка. Добре си скучаем и двете тук с Грейс.

— Срещаш ли се с Грейс напоследък? — попита Клариса небрежно.

— Не. Тя, като че ме избягва. Вероятно съм й казала нещо неподходящо. Знаеш колко съм нетактична.

— Да, разбира се, че зная. Но ще дойдеш да ми погостуваш, скъпа. Ще ти се обадя за точните дати. Довиждане засега.

Тя остави телефона замислено. Очевидно Грейс нямаше намерение да каже каквото знае. Не вярваше да го направи, но въпреки всичко тревогата я мъчеше. Каква малка формалистка беше тази Грейс! Колко я обичаше въпреки всичко. Клариса си мислеше, че може би Бен ще тури малко ред в главата й, но очевидно все още бе рано. И способна както винаги да отложи и избута настрани неприятните факти от своя живот, Клариса отвори дневника си и започна да го прелиства. След това вдигна телефона и набра номера на офицерското кафене в Ливърпул.

 

 

— Може ли да поговорим, скъпа моя — рече една вечер Клифърд, след като момчетата вече си бяха легнали.

Стори й се малко превъзбуден и в същото време изморен. Бяха се борили с отчаяния Дейвид, с десетичните дроби и с латинските склонения. Момчето не пропускаше да спомене, че горчиво съжалява, че е спечелило проклетата стипендия и сега се мъчи с това трудно училище, наместо да си живее живота със старите си съученици.

— Разбира се — отговори Грейс. — Сега ще направя чай.

Той изпи чашата си, остави я и се изкашля, за да прочисти гърло. Грейс му се усмихваше окуражително.

— Какво има, Клифърд? Хайде кажи ми, има нещо, не можеш да ме излъжеш.

— Да, скъпа, права си. Ами… Ние с Мюриъл…

— Клифърд! — възкликна Грейс и се хвърли в прегръдките му. — Искате да се съберете отново, така ли? Колко е прекрасно това!

— Наистина ли, Грейс? Не смяташ ли, че ще направя поредната грешка?

— Не, разбира се. Според мен е направо чудесно. Нищо не може да ме зарадва повече от това.

— Грейс — въздъхна старецът с огромно облекчение, — какво прекрасно момиче си ти! Мислех, че може да не си съгласна.

— Как може да съм против, Клифърд! От погребението на Чарлс, когато ви видях двамата заедно, си мисля за това. Толкова глупаво ми се струва да сте и двамата така самотни, след като можете да бъдете заедно. Искам да кажа, че тя очевидно ти е простила.

— Дотолкова, доколкото може да прости Мюриъл — усмихна се Клифърд.

— Нито тя, нито аз сме го споменавали конкретно. Но ще се справя с това.

— Привързан си към нея, нали? — попита Грейс.

— Да, разбира се. И обичам Мюриъл. На теб вероятно ти се струва малко странно. За нищо на света не искам да си помислиш, че по някакъв начин ще омаловажа онова, което направи за мен. То беше извънредно мило от твоя страна и бе проява на истинска смелост. Страхотно съм ти задължен. Може би някой ден ще успея да ти се отплатя.

— За мен бе истинско удоволствие — отговори Грейс. — Говоря съвсем искрено.

 

 

Когато Бен й се обади в края на седмицата, тя му разказа за Клифърд.

— Прекрасно е да виждаш колко е щастлив. Не знам как може човек да иска да живее с Мюриъл. Но това значи, че най-много след година ще разполагаме изцяло с Мил Хаус. За нас и момчетата. Което ще бъде чудесно.

— Да, предполагам. — Бен й се стори малко въздържан.

— Бен, не ставай смешен. Клифърд е чудесен, но…

— Виж. Грейс, налага се да свършваме. Ще се видим скоро — обеща той и добави: — Обичам те.

— И аз те обичам.

Грейс затвори със странното чувство, че са я отрязали. Почувства се леко отблъсната и разтревожена.