Пени Винченци
Забранени места (36)

Глава 35

Началото на май 1946 г.

Чарлс купи кон. Или по-скоро половин кон. Мюриъл бе купила другата половина.

— Коя по-точно? Задната ли, като в пантомима? — ледено поиска да уточни Грейс.

Не помнеше откога не е била толкова ядосана. Първо, защото най-вероятно сумата, която бе дал, беше огромна — един кон струваше страшно много, докато тя от месеци напразно го молеше за кола; второ, защото очевидно тайно бе преговарял с майка си за тази покупка.

Дори Клифърд бе усетил колко нелоялно е постъпил сина му, защото се опита да я успокои.

— Няма значение, скъпа. Ако искаш, ще ти дам половин кола.

Конят бе чиста порода, изключително красив — червеникавокафява кобила на име Лара. Грейс се плашеше от нея. Собственикът каза:

— Получавате истинско чудо. Убеден съм, че ще ви достави удоволствие. — Сетне добави към Мюриъл, дошла да присъства на посрещането: — Ще има нужда от още малко обучение.

— Сигурна съм, че синът ми ще се справи — успокои го Мюриъл. — От толкова време си мечтае да има отново кон. Но откакто се ожени, това стана напълно невъзможно.

— Мюриъл — не издържа Грейс, — Чарлс нямаше кон заради войната. Нямаше го тук през всичките тези години.

— Да, сигурно това също е изиграло своята роля.

В интерес на истината Лара се оказа истинско предизвикателство за Чарлс. Дори Грейс го забеляза. Кобилата беше невероятно силна, с неприятен нрав, а и извънредно плашлива. Подскачаше не само при шума на трактори и коли, но и при вида на други внезапно появили се предмети, като птици, зайци, вятър в листата на живия плет. По непонятни причини ненавиждаше кравите. Абсолютно невъзможно бе да минеш с нея покрай ливада с крави, Чарлс слизаше и я водеше за повода, а в това време тя буквално танцуваше от нерви по пътя. На два пъти политаше в галоп с Чарлс на гърба й и в един миг правеше такъв невероятен отскок, че ако не успя да хвърли Чарлс първия път, то втория — това почти се случи.

Той обаче не се отказваше. Грейс се възхити на смелостта му. Яздеше всяка сутрин, не искаше да се предаде. В края на първата седмица целият бе покрит със синини, китката на едната му ръка бе подута от натъртване.

— По-добре да изчакаш няколко дена, докато се оправиш — каза му тя, след като изпрати лекаря.

— О, не — възрази Чарлс. — Не бива. Работата с нея не бива да прекъсва.

Грейс писа на Брайън Мередит, че е готова да се срещне с него следващия месец в Лондон и че е много благодарна за неговата любезност. Предложи му да си избере три дати, които смяташе, че ще са й удобни. А ако иска да ги смени, нека й се обади по телефона, но през деня (изрично подчерта да бъде през деня), за да се уточнят допълнително. Грейс с нищо не даде да се разбере, че пръстенът всъщност е на Колин Барлоу. Много по-лесно щеше да й бъде, да му го каже лично.

Минаха десет дена, но отговор от Брайън не дойде. Това й се стори странно и тя изпрати втора кратка бележка, в случай че първата се бе загубила.

Даниъл бе спечелил стипендия за гимназия. Много му се искаше да съобщи на Грейс.

— Никога нямаше да успея без нея — казваше момчето. — Без нея и без сър Клифърд. Искам и двамата да знаят.

— Добре, напиши й — посъветва го баща му. — Само че не съм сигурен, че този път тя ще може да се срещне с теб.

Грейс бе написала кратко и тъжно писмо, че едва ли ще може да се види с тях в близко бъдеще. Обясняваше им, че е много заета със своя курс по музика. И двамата доста се разстроиха, но за Бен, който знаеше да чете между редовете, нещата бяха ясни.

— Предполагам, че съпругът й ревнува. Не му е приятно, че тя се среща с вас, защото сигурно си мисли, че тя иска да види мен.

— А и тя сигурно иска — заключи Даниъл. — Всеки иска да се вижда с теб.

— Много ти благодаря — прегърна го баща му. — Надявам се да е така.

— Още ли ти е мъчно за нея, татко?

— Да, много. Понякога дори си мисля, че не мога да издържам повече. Пиши й Даниъл. Или пък по-добре пиши на сър Клифърд, нека той да й предаде. Така ще е най-добре.

— Ако си останем тук, ще мога да ходя в новото училище и да се виждам с нея.

— Зная, Дан, но много пъти вече говорихме за това и се разбрахме да заминем.

— Естествено — обади се Дейвид, вдигайки очи от домашното си. — Не бъди такъв егоист, Даниъл. Ти май забрави за сърфинга? Ще е много по-забавно от това, да ходиш на някакво си глупаво училище.

— Не си въобразявай, че там ще минете без училище, Дейвид — рече Бен.

Докато подреждаха нещата си за заминаването, Бен откри томче с разкази от О’Хенри, което Клариса му бе дала да чете преди време, заявявайки, че е сигурна, че много ще му хареса. На първата страница личеше подписа на Джак.

Бен държеше на всяка цена да я върне, но не знаеше адреса им. Ето защо написа на Клариса една бележка и друга на Клифърд, с която го молеше да предаде книгата на Клариса.

След седмица получи от Клариса писмо:

Скъпи Бен,

Колко се радвам, че даде знак за съществуването си. Много ти благодаря за книгата.

Не искам и да мисля колко далеч смяташ да заминеш. Но те разбирам. Според мен идеята е страшно разумна. Сигурно и за децата ще бъде чудесно.

Грейс се справя. Много й е трудно, но тя е страшно смела.

Бен, доколкото разбирам ще тръгнете от гара Виктория. Ето защо категорично настоявам да останете през нощта преди заминаването у нас. Така ще е много по-лесно, ще можем и да си вземем сбогом. Флорънс също иска да те види и ти изпраща специални поздрави. Тя е станала много важна, защото е съветник. Джайлс пък получи роля в един известен мюзикъл. Имоджийн тръгна на училище и между нас казано, отразява й се много добре. И аз имам новина, ще ставам майка. Какво ще кажеш, а? Малко необичайно за мен, нали? Но и двамата с Джак сме във възторг. Бебето ще трябва да идва с мен на работа и да си седи тихичко в един ъгъл, така че вероятно няма да мога да излизам. Буквално сме затрупани с работа, защото се местим в нов офис.

Джак страшно харесва заниманията си по медицина и взе първите си изпити с главозамайващ успех.

Най-сърдечни поздрави, скъпи Бен. Леглата ви ще ви очакват на 26 май. Не приемам откази.

Клариса.

Бен се усмихна и седна да напише отговор.

Грейс прочете писмото на Даниъл и се разплака неудържимо. Написа му дълго писмо и го изпрати с голяма кутия маслени бои в тубички, за които знаеше, че той от много време мечтае. Приложи и една кратка бележка:

Нека боите също заминат за Австралия, както вярвам и снимката на Флос и Шарлот. Ще пием за последен път чай. Щом, както ми пишеш, тръгвате на 27-ми, нека се видим на 24-ти. За мен е добре, а и вероятно и вие няма да сте опаковали вече всичко. Ако дотогава не се чуем, ще се видим в „Беър“ в четири.

Брайън Мередит бе повален на легло от много неприятен грип. Бе започнал да се поправя, но все още бе твърде слаб, както обичаше да казва Сандра. Лекарят го посъветва да не ходи поне още една седмица на работа.

— Нуждаете се от малко чист въздух в провинцията — бе казал лекарят.

— Не се съмнявам — въздъхна горчиво Брайън.

Но споменаването на провинцията го подсети за госпожа Бенет и за писмото й, на което не бе отговорил. Една от датите, които тя бе предложила, вече бе минала, а втората бе след няколко дена.

— Най-добре да й телефонирам — сподели той със Сандра.

— Знаеш цените на телефоните. По-добре й напиши.

— Добре. — В този миг внезапен пристъп на кашлица го накара да се превие. Проблемът с госпожа Бенет отново отиде на заден план.

— Отивам да пояздя, скъпа — съобщи Чарлс и остави на масата неделния вестник. — Ще се върна след около час. Може да се обади майка ми. Тя държи да знае как върви обучението на Лара. Може да дойде на обяд у нас. Баща ми днес е на голф.

Грейс пълнеше едно пиле за обяд. Пилето беше много малко. Знаеше много добре какво значи това. Мюриъл щеше да изяде освен своята порция и нейната.

— Добре — въздъхна тя.

Чарлс чу въздишката и я погледна по-внимателно. Когато се приближи да я целуне, тя изви глава настрани.

Елспет се появи в единайсет часа, за да се поупражнява. Заслушана в гамите, Грейс усети, че постепенно се успокоява. След като момичето свърши, тя го покани да изпият по чаша какао в градината.

— В „Сейнт Фелиция“ дават една стипендия по музика. Знаеш училището в другия край на Шафтсбъри. Мисля, че трябва да кандидатстваш. Ако си съгласна, ще говоря с баща ти.

— Не зная, госпожо — въздъхна момичето. — Провалих се на предишния изпит.

— Известно ми е, но това нямаше нищо общо с музиката. Този път мисля, че имаш повече шансове. Ако ме почакаш, ще напиша на баща ти една бележка. Но трябва да знаеш, че ще се наложи да се заемеш усилено за работа. Изпитът е след две седмици. Чух за изпита в моя колеж по музика. Кажи му да ми се обади днес, ако е съгласен.

— Добре, непременно.

Когато момичето си отиде, за своя изненада на Грейс й се прииска да изпие едно питие. Сипа си и седна на терасата, да го изпие на спокойствие. Чувстваше се напрегната. Не разбираше защо. Вероятно причината бе в посещението на Мюриъл, която щеше да дойде без Клифърд. Щеше да й се наложи да слуша скучни истории за коне и да прислужва на двамата.

Чарлс се бавеше и тя започна да се тревожи. Телефонът в къщата остро иззвъня и тя отиде да се обади. Беше Питър Робъртс, приятел на Чарлс. Мъжът й се беше отбил за едно питие и понеже не искал тя да се тревожи, помолил Питър да й се обади да я предупреди. Вече си тръгнал и вероятно ще си е у дома след около половин час.

— Много благодаря — рече тя и загрижеността на Чарлс я накара да се чувства още по-зле.

Канеше се да отиде да провери какво става с пилето, когато видя в далечината Лара и Чарлс, които се движеха спокойно надолу по Торп Хил. Изгубиха се за миг сред дърветата, след което се появиха по пътеката, водеща към тяхната ограда. Картината бе много идилична — на фона на свежите пролетни листа, слънцето огряваше лъскавата козина на кобилата, опашката й се полюшваше, гонейки мухите. И точно тогава се случи.

Никой не можеше да знае какво точно изплаши Лара. Грейс видя как животното внезапно спря, след което направи обичайния си двоен подскок. Не успяла да се отърве от своя ездач, тя се спусна в галоп към оградата. Направи висок отскок и се приземи малко несръчно и рязко сведе глава. Всичко щеше да завърши добре, ако не бе свела глава. Но тъкмо това отхвърли Чарлс високо нагоре, след което той се строполи на земята. Лара се приближи и завря нос в него, сякаш не можеше да проумее защо не се вдига и не се качва отново, както бе правил много пъти преди.