Пени Винченци
Забранени места (31)

Глава 30

Зимата на 1944 г. — пролетта на 1945 г.

— Приемам да продам Мил Хаус — започна сериозно Грейс. — Съгласна съм да напуснем Торп. Това вече са достатъчно сериозни отстъпки. Не точно отстъпки — додаде тя, забелязала предупредителните светкавици в погледа на Бен, — а разумни ходове. Но за нищо на света няма да приема да останеш в армията.

— Защото не си убедена, че е добре за мен ли?

— Точно така.

— А не защото не желаеш да си съпруга на сержант?

— Бен, моля те! — нова вълна на раздразнение връхлетя Грейс. — Защо ми нямаш доверие? Наистина не искам да бъда съпруга на сержант. Не искам да съм жена на никакъв военен, ако искаш да знаеш. Нито искам ти да си в армията и да се занимаваш с онези инженерни работи. Ще бъдеш чудесен учител и съм убедена, че с това трябва да се занимаваш.

— Говорихме вече за това, Грейс, и то много пъти. Нямам диплома за завършено училище. Не покривам дори предварителните изисквания за постъпване в колеж.

— Учил си във вечерните курсове, така че утре можеш да се явиш. Ще вземеш изпитите и ще получиш документа за завършено училище. Просто си изоставил нещата и сега само ме дразниш.

Той й метна един гневен поглед, след което изведнъж, както много често се случваше, чертите му омекнаха и той й се усмихна.

— Права си, може би наистина така се получава. Продължавай.

— Според мен, можеш да свършиш това още сега през лятото. Поне опитай. Ще попиташ където трябва. Кажи, че ръката те боли много, че имаш главоболия, което си е самата истина. Като нищо могат да ти дадат някаква степен на инвалидност и да те уволнят. Струва ми се, че родината вече може да мине без твоята подкрепа. — Тя побърза да го целуне, за да покаже, че се шегува. Налагаше се да е много внимателна.

— Но дори да напусна армията, какво ще правя?

— Ще кандидатстваш в колежа.

— А с какво ще живеем, докато съм в колежа?

— Бен, аз имам пари. От продажбата на къщата ще получим още. И ти ще вземеш някакви компенсации за твоята, нали?

— Няма да е достатъчно. А нямам намерение да живеем разделени. Достатъчно ми беше. Не разбирам защо продължаваш да настояваш?

— Бен, става дума само за три години. Глупаво е. После ще живееш с мен до края на дните си.

— Може и да си права. — Той като че наистина се замисли над думите й. Това я обнадежди. — Кога според теб мога да започна в колежа?

— Защо не още тази есен? Тогава войната ще е свършила.

— Получила си информация, така ли?

— Да. Четох във вестниците.

— Нещо, което аз не правя. Думите ми се струват доста дълги.

— Бен, престани.

— Извинявай — той протегна ръце. — Ела при мен. Наистина съжалявам. Малко ми е трудно, така изведнъж да се пренастроя.

— Не те разбирам. Толкова лесно решаваше всичко преди. — Тя се намести в прегръдките му. — Защо така изведнъж всичко стана трудно?

— Защото наближи времето да се взимат решения — промълви той. — Време е да обявим официално отношенията си. Всички вече ще знаят, че аз се грижа за теб и аз действително ще го направя. Мисля си какво ще кажат хората, как ще се справя…

— Как ще се справим ние двамата — поправи го категорично Грейс.

— Да, права си. Но основната тежест пада върху мен.

— Бен, не съм съгласна.

Те отново се скараха, запрепираха се, започнаха да се гледат враждебно. Тя си спомни онзи предишния, внимателен и благ човек, какъвто го помнеше. Къде ли изчезна този човек?

 

 

— Грейс — попита един ден Даниъл, — чух, че смяташ да продаваш къщата?

— Може би…

— Но защо?

— Ще видим… — тя се колебаеше. — Баща ти държи да го направя. Иска да живее някъде другаде.

— Вярно? С нас? И без теб? — Момчето имаше изплашен вид. Готвеше се да се разплаче всеки миг.

Грейс се замисли.

— Не, няма да бъдете без мен — рече тя предпазливо.

— Ще се жените ли?

— Вероятно. Но трябва да попиташ баща си.

Даниъл подскочи весело, яхна перилото на стълбите и се спусна стремглаво надолу. Дейвид се появи на горната площадка, на лицето му бе изписано, че е ядосан.

— Какво става?

— Грейс и татко. Ще се женят.

— Даниъл, аз не…

— Известно ми е — изтърси Дейвид. — Татко ми каза.

— Кога ти каза? — Грейс зяпна.

— Много отдавна. Когато се върна, а после пак замина.

— Аха. — Грейс не знаеше какво да каже.

— Татко иска да се местим — обади се Даниъл, — да живеем другаде.

— Това е тъпо — заключи Дейвид. — Ще говоря с него.

 

 

При следващото идване на Бен, те двамата наистина се скараха и то още от вратата. Както обеща, Дейвид съобщи на баща си, че според него търсенето на друг дом е тъпо. Бен попита кой му е казал, а и него какво го засяга. Дейвид отговори — Грейс и че ако те възнамеряват да се женят, то това сериозно го засяга. Бен попита Грейс защо, по дяволите, настройва децата срещу него и ги привлича на своя страна, а Грейс отрече да прави такива неща и на свой ред го попита защо е казал на Дейвид, че ще се женят, след като са се разбрали да не казват на никого. В този момент Даниъл се разплака и заяви, че ако те искат да напуснат Мил Хаус, то това ще стане без него, защото той оставал. И тогава Дейвид излетя навън от къщата и не се върна толкова дълго, че те започнаха наистина да се тревожат да не му се е случило нещо.

Сдобриха се в леглото. Прекараха един необикновен час в яростна и страстна любов, по време на който Бен беше гневен и разкаян, властен и настойчив. Подлуди я и накрая я остави изтощена до смърт.

— Толкова много те обичам — рече той, когато отново се бе върнал към обичайната си нежност. — Ти си толкова прекрасна, ти си всичко онова, от което имам нужда, че не мога да се справя. Просто нещата трябва да се сложат в ред.

Не бе поискал да му признаят някаква инвалидност. Според него това намалявало шансовете му да получи финансова помощ. Не му харесвала тази идея и не било редно.

— Но, Бен, ако рамото продължава да те боли толкова силно, ти и без това няма да можеш да останеш повече.

— Предпочитам да оставя те да вземат решение.

— Добре. Помисли ли за това, което ти казах за преподаването?

— Да. Реших, че не желая да се занимавам с това.

— С учителстването ли или причината е в това, че ще трябва да си зависим известно време от моята издръжка?

— И двете.

— Знам, че това не е вярно — категорично заяви Грейс и напусна стаята, като силно тръшна вратата.

 

 

Докато разказваше на Флорънс случилото се, си мислеше как странно се обърна животът и ето сега тя се чувства по-близка с Флорънс и може да иска мнението й за толкова деликатни неща. Фактът, че толкова се е променила, също я тревожеше. Флорънс се държеше съчувствено, но предпазливо.

— Имаш сериозен проблем, Грейс, отдавна го очаквах. Бен е много горд мъж. И е нормално да е. Това е въпрос на класова принадлежност. Сигурно ти звучи снобско и отвратително и вероятно е точно така, но ще трябва да го приемеш. И да направиш необходимите отстъпки.

 

 

Нищо не помогна. За първи път Грейс се улови, че мисли за Линда. Питаше се какъв човек е била? И как тя, Грейс, толкова очевидно различна от нея, би могла да я замести?

 

 

Отношенията им се движеха стремително надолу. Каквото и да направеха, нещата се влошаваха. Случайна забележка от страна на Дейвид, че обяснява много добре и е трябвало да стане учител предизвика такава буря от обвинения, че тя е насадила тази мисъл в главата на сина му. Един ден Даниъл се разплака, че трябва да се раздели с Флоси, в резултат на което и Грейс се разплака и това породи в нея такава враждебност, че не позволи на Бен да я докосне през нощта. Когато Флорънс връхлетя един ден в Мил Хаус, за да съобщи, че двамата с Джайлс ще се женят при следващата му отпуска, предизвика само едно „О“ от страна на Бен, без да продума за техните планове. Грейс бе започнала да оглежда малки спретнати къщи в околностите на Солсбъри, но това също го вбеси.

— Двамата ще правим тези неща — заяви той. — Няма да взимаш сама толкова важни решения.

Тя започна да чувства липсата на Чарлс в този момент.

Знаеше, че не бива да се съгласява с всичко, което казва и иска Бен. Това беше погрешно. Така Чарлс бе ръководил изцяло живота й и тя не желаеше това да се повтори. Беше много по-мъдра сега и съзнаваше, че не бива да прави втори такъв компромис.

— Как разрешавахте споровете си с Линда? — дръзна тя да попита една вечер.

— Зная защо питаш — каза той и се затвори в себе си. — Но бих предпочел да не ми задаваш такива въпроси.

— Защо?

— Защото не е честно. Към никой от нас.

— Бен, защо?

— Защото имаме съвършено различни проблеми, ето защо. — Бен нито обясни, нито продума повече. Нещо, от което Грейс се страхуваше най-много.

 

 

Постепенно тя започна да си задава въпроса, разумно ли е всичко това, с което смята да се залови. Заслепена от любов, от желание, от щастие, тя бе обърнала гръб на действителността. Опита се да си представи следващите няколко години, когато радостта, че живее заедно с Бен и е негова съпруга, ще отмине. Дали разликите между тях бяха по-съществени, отколкото тя си представяше? Дали новите качества, които в момента откриваше — потребността да доминира и да бъде видян, че доминира, не само над нея, но и над всяка ситуация, всепоглъщащата му гордост, силната воля, водеха началото си от неговия произход, различен от нейния? Дали в понятието класова принадлежност нямаше и нещо повече от акцент, образование и глупави неща като начин на изразяване?

Наранена от своя собствен опит в миналото, тя отказваше да приеме тяхното съществуване. Бен бе мъжът, който единствено можеше да хареса, да я стопли, мъжът, когото искаше. Нито за миг не се бе почувствала притеснена в негово присъствие, или в присъствието на семейството й. Напротив винаги се бе чувствала страхотно щастлива и горда с него и всеки път се бе изненадвала колко подходящ е той за нея във всяко отношение. А ето че сега едно след друго изникваха фатални противоречия. Тя предвиждаше, че ще дойде време, когато ще възникнат конфликти за пари, за приятелства, за нейния собствен живот и независимост. Дали нямаше да започне да се държи собственически с нея, да възприеме стереотипа на мъжа от работническата класа. Чарлс носеше различен стереотип, но също толкова наситен с характеристиките на неговата класа, нещо, което тя ненавиждаше. Въобразявала си бе, че с Бен ще се спаси от подобно нещо. Тя се опитваше да свърже всичко това с онзи внимателен, либерален мъж, който бе извинил поведението на Клариса с Джайлс, и не можеше да проумее.

 

 

Кризата настъпи, както обикновено става с кризите, по съвсем незначителен повод. Беше събота сутрин и Бен бе пристигнал късно предишната вечер. Рамото го болеше и беше изморен.

— Тези лехи трябва да се оправят — каза той, когато погледна през прозореца.

— Зная — отговори тя. — Господин Блекстоун няма да може да дойде тази седмица.

— Ще видя мога ли аз да се оправя с тях.

— Не, Бен. Недей. Рамото те боли. Аз ще ги оправя, когато имам време.

— Не искам ти да се занимаваш с това.

— Защо? — Той сви само рамене. — Бен, защо да не ги поправя? Мога да го свърша.

— Може и да можеш, но това не е женска работа.

— Бен, сериозно ли говориш? Спомни си, че в продължение на близо пет години тази страна се управлява предимно от жени. Що за глупав и старомоден начин на разсъждение.

— Добре. Аз съм старомоден. И не обичам да гледам как жени размахват мотики и лопати.

Грейс побърза да каже, че никога не е чувала нещо по-глупаво, той й отговори, че тепърва има да чуе много глупави неща и за това е най-добре да започне да свиква.

— Остава сега да ми кажеш, че мястото на жените е само в кухнята. — Грейс се надяваше, че репликата й е прозвучала шеговито.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — побърза да отговори тя.

— Не е нищо. Искаш да намекнеш, че такива неща могат да се чуят от устата на работническата класа. Нали? Не и от либерално настроените мъже от висшето общество, като Чарлс и Джак.

— Чарлс никога не е бил либерален, Бен. И не ставай смешен, моля те.

— Щом не мога да кажа нещо, в което вярвам, без да побързаш да намекнеш за моя произход, то тогава не разбирам какво изобщо правим заедно.

— Бен, започваш да страдаш от параноя. Изобщо не съм имала това предвид. Много добре знаеш. Просто си търсиш кавга и се чудиш за какво да се заловиш.

— Радвам се, че така добре четеш мислите ми. — Той излезе в градината, но преди това здраво тръшна вратата.

Грейс трепереше цялата, колкото от страх, толкова и от гняв. Бе привършила с разчистването на масата, когато той отново влезе в кухнята. Сигурна бе, че ще й се извини.

— Най-добре да се прибера в Тидуърт — изтърси той за нейна изненада.

— Защо?

— Както изглежда няма да прекараме приятно тази два дена. А и имам нужда да остана насаме, за да помисля.

Паника стисна Грейс за гърлото. Тя усети, че всеки миг ще повърне от притеснение.

— За какво да мислиш?

— За нас. Какво ще правим по-нататък.

Грейс реши да не спори. Поне толкова самоуважение бе запазила. Той си тръгна почти веднага, като на прага едва докосна бузата й с устни. Не й се обади до следващата неделя, когато позвъни, за да се извини, че има нужда от още време за размисъл. Че макар да я обича много, не е убеден, че те са наясно, какво им предстои.

Без вест от него измина още една седмица. След това той дойде и с наведена глава започна да й обяснява, че според него трябва да отложат взимането на каквото и да било решение, свързано с бъдещето им, защото нещата очевидно са доста по-сложни, отколкото той си е представял, че ще са. Нямало да идва да вижда момчетата поне няколко седмици, а дотогава най-добре двамата да не се виждат и чуват.

Грейс бе сигурна, че той няма да издържи и ще се обади, но телефонът мълчеше упорито. Упорито като самия Бен.

Тъгата и тревогата я караха да се чувства и физически зле. През по-голяма част от деня й се виеше свят, често я болеше глава, чувстваше се изцедена и без сили. Непрестанно й се спеше, отпускаше се на давана след обяд, а след вечеря очите й се затваряха.

— Изглеждаш отвратително — отбеляза Флорънс, която се отби да я види. Самата тя бе щастлива и цялата грееше. — Добре ли си?

— Нищо ми няма, просто съм разстроена.

— От какво?

— Заради Бен. Нещата взеха да стават много трудни. — Грейс отказа да сподели повече.

 

 

— Трябва да ядеш — плахо се обади Дейвид на масата, докато я наблюдаваше как побутва храната в чинията си. — Станала си ужасно слаба.

— Не съм гладна — отговори Грейс.

— И не изглеждаш добре — обади се Даниъл. — Страшно си бледа. Да не си болна?

— Не, не съм. Просто боледувах малко напоследък. Нищо повече.

— Трябва да отидеш на лекар. Сигурно имаш апендицит като мен.

— Само не ми говори за апендицит — възкликна тя. После си спомни за радостта, която изпитаха, когато сестрата им каза за първи път, че нещата са овладени и те могат да си вървят вкъщи.

— Но защо?

— Просто така. — Сълзите бликнаха ся очите й и тя изтича към стаята си.

Двете момчета се спогледаха.

— Според мен тя наистина има апендицит — рече Дейвид. — Изплашена е и затова плаче. — Чух я онзи ден да повръща, също като теб.

— Дали да не кажем на татко?

— Да, ще му напиша писмо.

 

 

Бен стоеше в малката си стая в казармите в Тидуърт и четеше писмото на Дейвид, с което му съобщаваше, че Грейс е болна — непрестанно повръща, не се храни, все е изморена и често плаче. За това те смятат, че тя има апендицит и той трябва да дойде и да я заведе на лекар. Буря от чувства го връхлетя, а когато понечи да прочете отново кратката бележка, редовете се размазаха пред погледа му.

На следващата вечер той се появи в Мил Хаус. Грейс седеше пред кухненската маса и се мъчеше да съчини едно доста трудно писмо до майката на едно от нейните момичета. Тя вдигна очи и цялата пламна.

— Здрасти. Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя. Нищо повече.

— Аха. — Стори й се твърде изморен и доста различен от онзи враждебен и тромав мъж, с когото се бе разделила последния път. Това я изненада.

— Не би трябвало да идвам. Може да си имам големи неприятности. Но…

— Нека само да свърша с това — рече тя, стараейки се да изглежда колкото се може по-спокойна и да не проличи, колко е разтревожена от внезапното му появяване. — Ей сега ще дойда да ти приготвя нещо за пиене.

— Не искам да пия — отговори той.

Да, ето това е. Сега ще й съобщи окончателното си решение.

— Ако обичаш да идем оттатък. Искам да поговорим.

— Добре. — Тя послушно го последва и се настани на канапето до него, изтръпнала от ужас. Пое си дълбоко въздух, и с нечовешко усилие потисна паниката, която се надигна в гърдите й. Нямаше намерение да се излага.

— Получих писмо от Дейвид — започна Бен. — Той смята, че имаш апендицит.

— Няма такова нещо.

— Сигурна ли си? Той твърди, че си спряла да се храниш и се чувстваш зле.

— Да, така е, но с положителност не е апендицит.

Бен сложи ръка на корема й.

— Боли ли те?

— Не. Не ме боли.

— Каза ми също, че си повръщала.

— Така е. Но не е от това. Не съм толкова тъпа.

— А може и да си. Тъпа искам да кажа. — Той се поколеба, след което попита: — Грейс, кога за последен път беше в месечното си неразположение?

— Не помня точно. — Бе започнала да се дразни. — Някъде… Някъде около… — Гласът й затихна, тя ококори очи, изчерви се, а очите й заблестяха от вълнение. — О, Господи! — тихичко промълви Грейс. — Беше на Коледа, много добре си спомням. Тъкмо си казвах, че само това ми липсва.

— А вече сме месец март. — Той отново натисна леко корема й. — Струва ми се, че е леко подут, съвсем малко, разбира се. Вътре сега има предимно течност.

— Защо винаги трябва да си толкова дяволски досетлив — възкликна Грейс и избухна в сълзи.

Внезапно, сякаш по чудо, всичко изведнъж започна да се подрежда. Бен заяви, че трябва да се оженят час по-скоро, защото не иска в това семейство да се раждат незаконородени деца. Усмихна й се и я целуна, докато го казваше. Той мигом се бе превърнал в онзи тих, самоуверен и щастлив мъж.

Заяви, че продължава да държи да напуснат Мил Хаус, но не иска да живеят в град, защото за децата било по-добре да живеят в провинцията, пък и било далеч по-евтино. Дейвид вече се чувствал достатъчно уверено в училище, така че може да потърсят къща в селище от другата страна на Солсбъри. Спомена също така, че доста мислил и стигнал до заключението, че за семеен мъж, учителската професия е доста подходяща, така че ако Грейс е готова да го спонсорира, докато учи в колежа, той обещава да й се издължи до края на живота си. Грейс заяви, че няма проблеми.

Тя лежеше в леглото и го наблюдаваше, докато говореше. Направо не можеше да повярва на щастието си.

— Обичам те — каза тя. — Толкова много те обичам.

— Аз също. И те моля да ми простиш, че бях такъв грубиян напоследък.

— Не се извинявай — промълви Грейс.

Той се засмя и погали гърдите й.

— Болят ме — сбърчи тя чело.

— Колко много промени ни чакат.

— Но си заслужава, нали?

— О, да! Напълно! — възкликна Бен.

 

 

Тяхното бебе — неговото бебе — предизвика удивително голяма промяна. Сякаш изведнъж всичко отново дойде на мястото си. Той отново придоби себеуважението си. Вероятно причината се коренеше в някакъв първичен нагон, защото тя носеше в утробата си неговото дете и по този начин тя безсъмнено бе неговата жена. Грейс изобщо не се интересуваше от обяснението, защото той отново бе предишният Бен — нежен, загрижен, спокоен, уверен в себе си. Бременността бе нещо, което той познаваше, а тя — не, и той щеше да й казва какво да прави, значи щеше да има водеща роля. Всичко беше изключително сложно и в същото време твърде просто; тя знаеше, че е напълно щастлива.

— Мисля, че няма да е зле да организираме едно празненство — рече Грейс. — Само семейството. За да им съобщим едновременно. И да отпразнуваме всички хубави събития в последно време. Всички щастливи развръзки — нашата, на Флорънс и Джайлс, на Мюриъл с Клифърд, а също и постъпването на Джак в медицинския колеж — както виждаш той изобщо не шуми за това, че жена му ще го издържа. За малко да забравя — и на Джанет и Тед Милър. Той очевидно вече е задал важния въпрос. А според Даниъл Шарлот отново е бременна. Не успявам да се справя със задържането й у дома по време на ония рискови периоди. А и не съм убедена, че трябва да празнуваме и това събитие.

— Разбира се, че трябва — възрази Бен. — Първото раждане на Шарлот ни събра, не помниш ли? Организирай своето парти, както си решила. Скоро цялата страна ще има повод за празнуване.

 

 

За своя изненада Грейс се почувства значително по-добре. Усети прилив на енергия, престана да й се гади.

— Казах ти, тринайсет седмици и край — обясни Бен.

Той продължаваше да се държи със собственическо задоволство, очевидно възприемайки я по-скоро като свое завоевание. Тя нямаше нищо против.

— Какво ще кажеш да ги поканим първия понеделник от Великден на обяд?

Така и така всички щяха да са свободни — Клариса беше преместена в Гринуич, значи лесно щеше да вземе отпуска, Джак бе в Норфолк, но предупреди, че нищо не може да го спре, за да дойде, Джайлс щеше да успее да пристигне от Ливърпул навреме, а Клифърд, естествено, заяви, че за него няма да има нищо по-приятно.

Когато покани родителите си, Бети й се стори леко разколебана.

— Има ли някакъв специален повод, скъпа?

Грейс се чудеше дали да й каже, но реши, че рано или късно ще трябва да мине и през това, и реши да не отлага повече.

— Да, има.

 

 

Те го понесоха доста добре. Франк заяви с видимо удоволствие, че винаги е харесвал Бен, че за него той е от ония родени джентълмени и че с радост би доверил дъщеря си в ръцете на такъв човек. Бети си поплака малко, каза, че се надявала да е за добро, но че Бен й се струвал някак… странен. Грейс предпочете да не уточнява, че бракът й с Чарлс беше не по-малко странен в очите на родителите и приятелите на Чарлс. Тя само им каза, че е безкрайно щастлива и че след време Бети ще стане баба.

— Ти наистина беше много търпелива, мамо. — Тя я целуна нежно. — А ако се преместим в Солсбъри, ще бъдем и много по-близо до вас.

— Преместването ми се вижда много разумна идея — неочаквано отбеляза Бети. — Това е домът на Чарлс и винаги ще бъде. Никога нямаше да уважавам истински Бен, ако се бе съгласил да остане тук.

Грейс й каза, че той е настоявал за това, а не тя. Че се е опитала да се възпротиви, от което благосклонността на Бети към бъдещия й зет нарасна значително.

Настъплението към Берлин, все по-голямата психическа нестабилност на Хитлер, публичните екзекуции на немските дезертьори, които вече разбираха какъв ще е изходът от войната, отчаяните боеве в цяла Германия, бавно промъкващата се информация за ужасите на Холокоста, всичко това изглеждаше толкова далеч от сънливото очарование на Шафтсбъри, от тихата прелест на Торп Сейнт Андрюс, където Грейс подготвяше своето великденско парти.

Напълнила бе къщата с цветя. Набрала бе пълни кошници с иглики и нарциси, намерила бе дори няколко ранни камбанки, накъсала бе и много клони, отрупани с ябълков цвят от градината. Повикана бе и госпожа Бабидж, за онова, което тя наричаше чистене между пролетното и обикновеното. Жената излъска златистите дървени подове в цялата къща, лъсна красивите прозорци, изтърка до бяло каменните плочи в кухнята и скоро цялата къща светна, обляна в светлина и в нахлулата от градината свежа зеленина. Джанет пристигна от Прайъри, за да приготви храната и кухнята се изпълни с прелестни аромати на току-що опечен хляб, вкусни супи, на ситен лук, магданоз и чесън („Джанет ще влезе в историята с въвеждането на чесъна в менюто на Южен Уилтшър“, гордо бе заявила Флорънс). Джанет обичаше докато работи да има музикален фон и ако радиото не осигуряваше необходимата музика, тя се справяше със собствени средства, като тананикаше удивително вярно, при това доста силно.

 

 

Вечерта преди партито, Грейс позвъни в Прайъри и поиска да говори с Клариса.

— Скъпа? Колко ми е драго да те чуя — изчурулика тя с обичайния си безгрижен тон. — Всичко наред ли е?

— Да. Благодаря ти. Искам да те видя за малко. Имаш ли нещо против да се разходим?

— Не, разбира се. Чудесна идея. Да се срещнем след около половин час, добре ли е?

— Да, чудесно.

 

 

— Искам да се извиня — започна Грейс, докато двете крачеха една до друга през моравата, — че бях толкова груба. Не бях права. Говорих с Бен и той ме накара да проумея, че в това наистина няма нищо толкова лошо, колкото аз си мислех.

— Колко е умен — с леко смущение в гласа отбеляза Клариса. — Още повече че той наистина не знае какво точно се е случило.

— Така е, но той ми припомни колко тежки моменти си имала след раняването на Джак, че двамата с Джайлс сте знаели, че той е скъсал с Флорънс, а аз се държах като някоя луда пуританка. Моля те да ми простиш. Не биваше да те удрям.

Клариса се усмихна и улови ръката й в своите.

— Скъпа, спри вече да мислиш за това. Много мило е от твоя страна да ми се извиниш. Разбира се, че не постъпих добре, независимо от това какво с изтъкнал милият Бен като аргументи. Нищо лошо не е станало. Флорънс никога няма да узнае. Така че нека го забравим, а ти мисли за своето прекрасно малко бебе. Как мислиш, че би я кръстила? Защото ще е момиченце, нали? А нали знаеш какво обичам най-много в този свят, да бъда кръстница. Какво ще кажеш?

— Мисля, че идеята е прекрасна — усмихна се Грейс и за своя изненада установи, че наистина го мисли. — Все пак ще трябва да говоря и с Бен.

На другата сутрин, щом се събуди, Грейс се измъкна тихичко от леглото, за да не безпокои Бен и да се наслади първа на топлата вода от бойлера. Това бе единственото време през деня, когато човек можеше да разчита на истински топла вода. Лежеше във ваната и наблюдаваше наедрелите си гърди, засега единственият признак за нейната бременност, когато Бен влезе в банята и сънливо разтри очи.

— Много си красива — отбеляза той.

— Питам се дали ще кажеш същото след пет месеца, когато ще съм огромна и противна.

— Няма да си огромна и противна, а огромна и красива. — Той се наведе и я целуна.

 

 

Джанет се появи след около час, повела със себе си Имоджийн и Мейми, и двете вече превъзбудени до крайност.

— Тед ще дойде да ги вземе след малко, за да ги разходи.

— Много любезно от негова страна.

— Не е зле да свиква отсега — весело отбеляза Джанет. — Иначе всичко ще свърши, преди да е започнало.

— Много разумно — обади се Бен. — Добра тактика.

Грейс му направи муцунка.

 

 

Към единайсет най-неочаквано се появиха Клариса и Джак.

— Там не може да се стои повече — започна Клариса. — Мо откри някаква болест по розите си и неясно защо приносителят й се оказа Клифърд и в момента той е в немилост. Кажете какво да правим, не сме дошли да седим, а да помагаме, нали, Джак? Бен, скъпи, колко се радвам да те видя! Хайде, целуни ме. Чакай, разбирам, че двамата с Джак ще ставате студенти. Страхотна новина, наистина.

Грейс позволи на Клариса, докато се смее, да нарежда чашите и прибра шампанското, което двамата с Джак бяха донесли.

— Не ми благодарете — чуруликаше Клариса. — То е от онази порочна моя приятелка Бънти.

Едно от нещата, които Грейс твърдо бе решила, че ще има в новия си дом, бе хладилник.

 

 

Флорънс и Джайлс пристигнаха с Клифърд и Мюриъл. Видно бе, че Клифърд е почерпил кураж от няколко питиета предварително. Мюриъл подаде палтото и шапката си на Бен.

— Можеш да ги сложиш някъде — благородно позволи тя. — И искам нещо за пиене веднага. Не помня да съм имала по-ужасна сутрин. Направо съм на края на силите си.

— В какъв смисъл бе ужасна тази сутрин? — попита Бен.

— Във връзка с градината. Едва ли ще разбереш, много е объркано. Но така или иначе за всичко е виновен Клифърд.

Бен погледна Клифърд и му намигна съучастнически.

— Ще донеса нещо за пиене и на теб.

 

 

Грейс и Бен бяха решили да направят своето съобщение, преди да седнат да обядват, когато всички ще са изпили вече по едно-две питиета и са се поотпуснали. Денят беше чудесен и всички бяха в градината.

— Бих искала времето да спре — прошепна Грейс на Бен. Застанала до френския прозорец, тя наблюдаваше групата, това бяха всички хора, към които се бе привързала през всичките тези години. Имоджийн и Мейми, гонеха нещастната Шарлот, двете момчета седяха на оградата, а Тед и Джанет се смееха на нещо под клоните на върбата. Джайлс седеше до Флорънс на тревата, обгърнал с ръка раменете й. Джак обясняваше нещо на Мюриъл, докато Клариса, мушнала ръка под лакътя на Клифърд, го разсмиваше, с някоя история. — Виж, ето това е щастие, Бен. Щастие за всички нас.

Бен й се усмихна и взе ръката й.

— Целуни ме и да вървим да им кажем.

В този миг телефонът иззвъня.

 

 

Първа я видя Клариса. Тя забеляза, че Грейс стои като вцепенена в дневната, пребледняла като платно, с издължено и странно лице. Нещо се беше случило, нещо много необикновено. Клариса бе тръгнала вече към къщата, когато пред смаяния й поглед Грейс се свлече на пода, сякаш в тялото й не бе останала никаква сила, която да го държи. Червеникаворусата й коса се бе посипала около лицето и върху затворените очи.

— Какво има, Грейс — изкрещя Флорънс. — Какво се е случило? — Тя вече тичаше към нея. — Джак, бързо се обади на лекаря, Джайлс донеси вода. Къде е Бен? Бен, ела бързо тук.

В този миг Грейс се размърда, опитвайки се да седне. Коленичил до нея, Бен я прегърна и й помогна да се поизправи.

— Кажи ми какво стана? — попита той. — Да не би…

— Не — промълви Грейс едва чуто. — Не е това. Добре съм.

— Кой беше на телефона? — попита той. — Нещо лошо ли ти съобщиха?

— Чарлс — каза Грейс. — Той е жив.