Пени Винченци
Забранени места (32)

Глава 31

Лятото на 1945 г.

Грейс загуби бебето. Казаха, че било резултат от шока. Тя лежеше в болницата, без да усеща физическа болка, толкова силна бе скръбта й по загубеното бебе. Бебето на Бен й бе отнето, а заедно с него и щастието.

Освен всичко останало, тя бе изплашена, изплашена до смърт от завръщането на Чарлс. Един непознат щеше да влезе в дома й, да нахлуе в живота и в леглото й. Мина й лудата мисъл да избяга с Бен и момчетата или да откаже да се срещне с Чарлс, или просто да му съобщи, че го напуска. Всички наоколо се объркаха. Единствено Мюриъл и Клифърд бяха на върха на щастието си. Кой можеше да им се сърди за това. Флорънс се разкъсваше между загрижеността за Грейс и радостта, че брат й отново ще бъде сред тях. Клариса беше като в шок. Тя отиде в стаята при Грейс, седна до нея, прегърна я и седя така дълго време, след което тихо, но твърдо каза:

— Ще направя всичко, всичко, което е по силите ми, за да ти помогна.

Родителите й бяха силно разстроени и в същото време практични.

— Ще вземем момчетата, скъпа. Ще стоят при нас, колкото е необходимо — заяви Бети на раздяла. — Предай на Бен, че може да идва и да ги вижда, винаги когато иска.

Към три часа всички си отидоха, взимайки си смутено довиждане. Все още трепереща Грейс слезе долу, единствените видими следи от несъстоялото се тържество бяха цветята. Дейвид и Даниъл, отегчени от суетнята и смущението, които настъпиха и които не разбираха, отидоха за риба.

— Искаш ли да поговорим — попита Бен. В гласа му наред със загрижеността, съчувствието и необичайната нервност се усещаха нотки и на гняв.

Грейс знаеше, че това не е насочено към нея, а към съдбата, към живота, който му поднесе такъв номер.

— Не, не още. Много съм объркана.

— Кажи ми, къде е той сега?

— В лагер на Съюзниците, някъде в централните райони на Германия. Ще ги транспортират със самолети. До няколко седмици. Нищо повече не мога да ти кажа. Поне не сега. Човекът, който се обади, бе от военните служби, не ми каза име и предаде, че ще се обади пак.

— Но не може да има грешка, нали?

— Боя се, че не може.

— Много си спокойна — отбеляза той.

— Зная, но една ли ще трае дълго.

Така и стана; след няколко часа тя изпадна в истерия, плачеше, впиваше ръце в него, молеше го да я отведе. И тогава, внезапно започна болката.

Постепенно започна да се изяснява как бе станала грешката. Чарлс не бе избягал сам. Тръгнал с друг един офицер лейтенант полковник Барлоу, който бил прострелян, и по-късно по пътя починал от раните си. Без да знае какво официално му се е случило, Чарлс бе се придвижвал бавно и мъчително през южните райони на Франция, докато накрая стреляли по него и го закарали в лагер във Виши. Прекарал няколко седмици в болница, под разпореждането на немците, след което отново бил откаран в германия задно с оттеглящите се части и бе минал през няколко пленнически лагера. Едва след пристигането на съюзническата армия в Северна Германия бил преместен в транзитен лагер и едва оттам успял да помоли да се обадят у дома му. В момента се намирал във въздушна база на съюзниците и чакал да го транспортират до Англия. Бе преминал през тежки изпитания. Грейс вече знаеше, че когато той се прибере, тя ще бъде в Мил Хаус. Дължеше му поне това.

 

 

Грейс се прибра след два дни от болницата, бледа и крехка. Трябваше да мисли не само за Чарлс, но и за Бен и момчетата. Просто не можеше да се размине с всичко това. Оказа се, че с момчетата е трудно да се пребори, защото бяха стъписани, объркани и несигурни за бъдещето си. Децата бяха шумни, неспокойни, капризни. Налагаше се Бен да се върне в Тидуърт, което само по себе си бе вече някакво облекчение и тя остана сама с тях. След няколко дни прие предложението на Флорънс да ги пусне да постоят в Прайъри.

— Тук ще са добре, Джанет ще ги храни, а и познават Клифърд много добре…

— А майка ти?

— Остави аз да се справя с нея.

И така тя остана сама, насаме със страховете си, с мислите си, с възможностите за решение.

И тогава той се обади. Беше в Кент, в Лимпни.

— Грейс? — проехтя в слушалката. — Скъпа, здравей. Аз съм Чарлс.

— Здравей. — Гласът на Грейс бе тих и пресеклив. Тя се изненада, че изобщо нещо излезе от гърлото й. Стискаше здраво апарата, мъчеше се да бъде спокойна.

— Скъпа, добре ли си?

— Да, добре съм. Благодаря ти. Ти как си?

— В интерес на истина съм доста добре.

Настъпи мълчание. Доста странен разговор, помисли си тя, все едно разговаряш с привидение. Привидението на мъжа, за когото се бе омъжила, когото смяташе за умрял и на когото беше изменила. Всяко усещане за реалност я напусна.

— Мислехме, че си загинал — промълви тя. — Всички ние.

— Да. Да, зная. Много съжалявам. Наистина.

Ново мълчание.

— Кога смяташ, че ще можеш да се прибереш?

— Утре. Поне така мисля. Господи, струва ми се толкова нереално. Ще взема влак до Лондон и там ще го сменя с друг до Солсбъри. Може би ще взема такси…

— Ще те посрещна — каза тя.

— Как?

— С колата. — Изненада се, че изобщо я пита. После се сети, че той дори не знаеше, че тя умее да шофира. Толкова много промени бяха настъпили. Как щяха да започнат да свикват?

— Скъпа, колко разумно, наистина. Тогава ще ти позвъня, когато стигна в Лондон, става ли?

— Да, разбира се.

— Така мечтая да се видим — завърши той.

 

 

Влакът щял да пристигне в Солсбъри някъде около четири. Тя се приготви да тръгне. Старателно се вчеса, облече най-приличната си рокля, гримира леко лицето си, за да не изглежда прекалено бледна, но през цялото време усещаше, че й се гади.

Влакът закъсня. Тя седеше в колата на паркинга и си спомняше. Спомняше си всичките онези пъти, когато бяха стояли тук с Бен. Денят, в който той си бе заминал след смъртта на Линда и я бе прегърнал за първи път; когато се върна след болницата; Коледата, в която й бе казал, че я обича. Спомените се нижеха един след друг, а тя седеше здраво стиснала клепачи, в отчаяни опити да ги прогони, да ги изтика дълбоко в съзнанието си. Купи си вестник и прегледа последните събития — падането на Берлин, смъртта на Хитлер, пълната капитулация на немската армия, но всичко това й се стори без всякакъв смисъл — най-обикновени думи. Чу пристигането на влака: шум на парата, писък на спирачки, тропане на врати, които се отварят, и отчаяно се мъчеше да е спокойна. Най-сетне намери сили и излезе от колата. Приближи до бариерата, боейки се дори да го види.

Перонът бе залят от хора, повечето войници. Грейс не видя Чарлс; обзе я дори безумната надежда, че той няма да пристигне и че съдбата й е подготвила неочакван подарък. В този миг го съзря. Не може да се каже, че беше неузнаваем, но промяната бе значителна — слаб, почти мършав, накуцващ, с тебеширенобяло лице, скулите му бяха така изпъкнали, че цялото лице бе променено — някак по-остро, по-твърдо. Очите му й се сториха чувствително по-светли. Той също я видя и се усмихна, помаха й с ръка, свали шапката си. Косата му бе потъмняла и късо подстригана. Дълбок белег започваше от челото и стигаше до самата челюст. С голямо усилие на волята, Грейс му се усмихна в отговор. Чарлс застана до нея, пусна торбата си на земята и я прегърна, притискайки я плътно до себе си.

— Направо не мога да повярвам, че си тук — каза той през сълзи. — Не мога да повярвам, че най-сетне съм си у дома.

 

 

Тя кара извънредно внимателно по пътя обратно, за да не си помисли той, че колата му е застрашена.

— Караш съвсем прилично — отбеляза той с изненада. — Кога се научи?

— Много отдавна — побърза да отговори Грейс.

— Всичко е толкова прекрасно тук — въздъхна Чарлс. — Бях забравил колко красива е Англия.

— Къде беше точно?

— Скъпа, що за въпрос? По-добре попитай къде не съм бил. Няма да искаш да слушаш сега.

— Напротив. Разбира се, че искам. Как иначе ще започна да разбирам, ако не ми…

— Грейс, никога няма да разбереш — кратко отсече той.

— Аха.

— Извинявай, не исках да прозвучи грубо. Но наистина ми е много трудно… Бил съм на десетки забравени от Бога места. В последно време във Франция, Ардените, а после и в Германия.

Тя го изгледа под вежди, но той бе вперил очи в пътя.

— Беше ли… Много тежко ли беше? Или може би не ти се говори точно сега?

— Да, не ми се говори. Поне не сега. И беше наистина много тежко. С изключение на болницата, може би.

— Куцането в резултат на раната ли е?

— Да.

— А белегът на лицето?

— Да, скъпа. Нека да отложим за друг път.

— Извинявай.

Когато стигнаха Торп Магна, той попита:

— Как е майка ми?

Грейс се изненада, че едва сега зададе този въпрос.

— Добре. Дори много добре. Баща ти се върна да живее в Прайъри с нея.

— Боже! Значи го е прибрала. Изключително благородно. Е, ето поне едно нещо, за което не се налага да се притеснявам.

— Какво е то?

— Срещата с него.

— Ясно. Помолиха ме да ти предам, че биха искали да те видят, но ако си изморен, можеш да го отложиш за утре…

— Да, разбира се. Ще видя. Как е Флорънс? А Робърт?

Грейс бе поразена колко много неща не знае той.

— Роберт загина, Чарлс.

— Господи! Горката Флорънс.

Грейс предпочете да не обяснява някои подробности. Ужасът се надигаше с все по-голяма сила в гърдите й. Неочаквано Чарлс попита:

— Онези момчета, не са у дома, нали? Надявам се, отървала си се от тях.

— Не, не са у дома.

— Браво. Малко се притеснявах да не ги заваря там.

— В интерес на истината те са в Прайъри — отбеляза тя. Не издържа, можеше да отложи съобщението, но бе толкова сърдита от неговото отношение към любимите й момчета, към нейните момчета, че той трябваше да разбере.

— Какво, за бога, правят там?

— Все някъде трябва да са, Чарлс. Те нямат друг дом.

— Крайно време е да им се намери — кратко отсече той и отново млъкна.

Най-сетне стигнаха. Облегнат назад, Чарлс мълчаливо наблюдаваше през прозореца на колата. Излязоха и приближиха вратата. Грейс отключи. Той прекрачи прага и започна да обикаля и да оглежда нейната къща, нейното убежище. По едно време се обърна и й се усмихна.

— Изглежда чудесно, скъпа. Много добре си се грижила за дома ни.

Грейс успя да изкриви лице в подобие на усмивка и отиде да приготви чай. Сетне изтича нагоре по стълбата и се заключи в банята. Приседна на ръба на ваната и дълго стоя така със стиснати юмруци в отчаяни опити да се успокои. Когато най-сетне слезе долу, завари Чарлс да се разхожда в градината.

— Доста е занемарено тук — отбеляза той, — но не е много страшно. Какво е станало с моравата? Прилича на разорана нива.

— Момчетата играят футбол на нея.

Той не каза нищо.

Шарлот се появи с цялото си бременно великолепие.

— При кое расово куче я заведе за оплождане?

— Мисля, че бащата е колито на селото — усмихна се Грейс с надеждата, че и той ще се усмихне; Но не се получи.

— Скъпа, наистина ли? Е, ще удавим повечето от кученцата. Задръж само няколко, за да не получи млечна треска. Трябва да я държиш под око, Грейс, щом не искаш да я оплождаш както трябва. Ами това какво е?

— Това е Пъпи. Дете от предишен брак.

— Боже мили! — Този път поне направи опит да се усмихне. — Виждам, че нещата са излезли от контрол.

— Не много — отвърна тя.

 

 

Тя рано приготви вечерята. Атмосферата бе изключително напрегната. Имаше толкова много неща да се кажат и в същото време толкова малко от тях ставаха за казване. Тя се опита да сподели нещо за работата си при жените земеделки, за заниманията на Флорънс, Клариса и Джак, но това очевидно не го интересуваше. Единственото, към което прояви интерес, бе кога и при какви обстоятелства е загинал Робърт, какво смятала да прави Флорънс. Грейс не можа да се насили да му каже за Джайлс, територията й се стори твърде опасна. Другото, което го бе развълнувало, бе жестът на майка му да прибере Клифърд.

— Предполагам историята с онази другата жена е била едно кратко кривване — заключи той. — Случва се понякога.

Той не се заинтересува дори за Джак и раняването му, нито за плановете му за бъдещето. Вниманието му заслужаваха единствено Мюриъл и Робърт.

 

 

Настъпи моментът да си лягат. Грейс хиляди пъти бе премисляла какво ще трябва да прави. Лекарят в болницата я бе предупредил, че в продължение поне на около месец трябва да избягва интимни контакти, но как да обясниш на един мъж, който е отсъствал цели четири години, че току-що си направила спонтанен аборт и не е добре за теб да спиш с него. Решила бе да издържи. Тя легна до него; цялото й тяло бе стегнато като топка. Той се наведе над нея и я целуна, съвсем нежно.

— Грейс, толкова отдавна не съм бил с теб. — След това загаси лампата и започна да я целува.

Грейс реши да брои. Никога не траеше дълго. Ще преброи до петстотин и щеше да е приключило. При това той бе неин съпруг и преди време тя го беше обичала и желала, поне си беше мислила, че го желае. Какво пък, може и сега да успее. Тя лежеше, чувствайки ръцете му върху себе си, в себе си, усети го как се възбужда, как желанието го завладява все повече. Продължаваше да брои, дишаше дълбоко, стараейки се да отпъди спомена за Бен, но не успяваше. Всичко това й приличаше на изнасилване. Напомни й за Робърт. Викът се надигаше в гърлото й. Не го ли спреше, щеше да излезе навън. Внезапно тя се дръпна и седна в леглото, стискайки колене. Измърмори, че не е готова още. Той запали лампата. Лицето му бе строго, а очите — гневни.

— Скъпа — думата едва се отрони от устата му, — струва ми се, че заслужавам по-сърдечен прием.

— Чарлс. — Ужаси се от това, което очевидно се готвеше да направи — да му каже. Беше решила да отложи това за по-късно. — Чарлс, има нещо, което трябва да знаеш.

Разказа му с няколко изречения. Излишно беше да влиза в големи подробности. Той я гледаше пребледнял, с широко отворени очи, в пълно мълчание. Щом тя свърши, той стана, грабна халата си и слезе долу. Тя почака известно време, след което го последва. Намери го в дневната. Седеше и пушеше. Изобщо не вдигна очи, когато тя влезе.

— Виж какво — започна тя тихо. — Трябва да поговорим…

— Не желая да говоря. Поне не сега. Просто ме остави сам.

Тя излезе.

 

 

Събуди се много рано на следваща сутрин. Учуди се, че изобщо е спала. Стана и отиде да го потърси. Откри го дълбоко заспал в стаята за гости, с няколко изпушени цигари в пепелника и една празна чаша. Остави го да спи и слезе долу, оправи къщата, нахрани кучетата и Флоси.

— Много те моля, гледай да не родиш точно днес — обърна се тя към Шарлот. — Денят никак не е подходящ.

Кучето помаха леко с опашка и отново заспа.

 

 

Изведнъж се сети, че днес бе ден за уроци по танци. Обади се по телефона на госпожа Мъртън, за да й съобщи, че няма да може да отиде.

— Няма нищо, госпожо Бенет, разбирам ви. Вероятно сте много… много объркана. — Жената се чудеше как да й го каже по-деликатно. — А другата седмица?

— Другата седмица няма проблеми — обеща Грейс.

— За какво няма проблеми? — обади се Чарлс зад гърба й. Тя се обърна и видя, че видът му е ужасен.

— Свиря на пиано, докато траят уроците по танци в училището. Обадих се, за да съобщя, че няма да отида днес, защото си пристигнал.

— Тук в селското училище ли?

— Да. Нещо лошо ли има? На някои от децата давам уроци.

— И те тук ли идват? — попита той. — В тази къща?

— Някои от тях. Има едно малко момиченце Елспет Дън, което…

— Не ми харесва да идват тук. Ако обичаш за в бъдеще ги ограничи в училището.

— Добре, ще видим — отговори Грейс.

— Няма да видим, Грейс. — За първи път от много време насам тя го видя в светлината, в която го познаваше — надменен, егоистичен. — Не желая селските деца да нахлуват в тази къща.

— Не бих го нарекла нахлуване.

— На мен ми се вижда точно това. Селянчета, бежанци от лондонските бордеи… Бог да ми е на помощ. — Той прокара пръсти през късата си коса. Налага се да говорим, веднага.

— Добре. — Тя го последва покорно в кухнята.

— Този мъж — започна той, — историята с този мъж…

— Да?

— Всички ли знаят за нея?

— И да, и не.

— Грейс, или знаят, или не знаят. Отговори ми, ако обичаш! — Гласът му бе гневен, около устните му се бе оформила бяла линия. За първи път Грейс се изплаши.

— Мисля, че хората знаят, че сме близки. Не сме го крили.

— Но може би като приятели?

— Не зная. Не бих казала. Има ли значение?

— Има и то голямо. От това зависи дали съм станал за посмешище, или не.

— Това ли е най-голямата ти грижа? Да не станеш за смях?

— Грижа е, разбира се. Макар да не е единствената. Мисля, че би трябвало да се досетиш.

— Аха — бе нейният отговор.

— Опитвам се да разбера дали всички знаят, че ти… Господи, че си спала с него?

— Нямам представа какво знаят. Но ако имат малко здрав разум, би трябвало да се досещат. Флорънс знае, Клариса… Баща ти също.

— Какво? И Флорънс ли? И какво казва тя за това?

— Тя… Най-добре попитай нея — отговори Грейс. — Единственото, което мога да ти кажа, е, че станахме много близки напоследък. Минахме през много неща заедно, Чарлс. Ако само ме изслушаш…

— И Клариса, значи? — прекъсна я той. — Предполагам много се забавлява от това, нали? Вероятно добре сте се посмели, вие двете?

— Чарлс, моля те. Само влошаваш ситуацията.

— Доколкото разбирам, едва ли може да стане по-лошо ся това. Ами тази бременност… и тя ли е всеобщо достояние?

— Не — отговори Грейс.

— Слава богу!

Той мълча известно време, разглеждайки я, изпълнен с гняв. Тя отвърна на погледа му и издържа, замислена за своето бебе. Бебето на Бен, което тя загуби и за което не се говореше, сякаш можеше да се пренебрегне с лека ръка. Изведнъж тъгата отстъпи място на гнева. Връхлетя я страхотен яд. Грейс се изправи и го удари; в следващия миг отстъпи изплашена и стъписана от собствената си постъпка.

— Не си позволявай да ми говориш така. Никога! Бебето ми беше много скъпо. Ти очевидно не разбираш нищо. Нямаше те тук цели четири години. През цялото време бях сама. През последната година знаех, че си мъртъв. Всички бяхме убедени в това. Не смей да ми говориш така, сякаш съм се държала като проститутка…

— Мери си думите…

— Ще говоря каквото си искам. — Грейс бе снишила гласа си. — А ти ще ме изслушаш. Толкова ми е мъчно за това, което се случи, толкова много, че едва ли можеш да го проумееш. Разбира се, че не ти е било лесно, дори напротив. Напълно го разбирам. Ужасно е било. Но се налага да влезеш и в моето положение. Аз обичах Бен. Смятах да се омъжа за него. Изпитвах страхотна вина, дори след като научихме, че си мъртъв. Опитай се да си представиш какво ми е било и на мен. Ако не се опиташ, то тогава за нас с теб няма надежда.

— Излизам да се поразходя — неочаквано заяви той.

Когато се върна, вече изглеждаше далеч по-спокоен и дори направи опит да й се усмихне.

— Защо не отидеш в Прайъри? Толкова искат да те видят! Особено майка ти.

— Мисля, че все още няма да мога да се изправя срещу тях. Особено след като зная всичко това, а и за тяхното участие…

Грейс заби пръсти в дланите си, за да се възпре да каже каквото и да било.

— Струва ми се, че най-много ме засяга поведението на Флорънс — каза той. — Това, че е толерирала подобно нещо. Да бъдеш тук с някакъв чужд мъж и то в моя дом…

— Ти просто не си чул абсолютно нищо от това, което ти казах — въздъхна Грейс. Изведнъж усети, че я обзема ледено спокойствие. Качи се в стаята си и започна да вади дрехи от шкафа и да ги пъха в една чанта.

Чарлс влезе след малко при нея.

— Какво правиш? Оставяш ме, така ли? Отиваш при своя войник, предполагам.

— Не зная — рече Грейс. — Не съм решила. Но не отивам при моя войник, както го наричаш. И от това най-много те боли, нали, Чарлс? Това, че дори не е офицер, друго е да се влюбиш в офицер.

— Къде отиваш в такъв случай?

— Казах ти, че не зная. При родителите ми, вероятно. Просто за няколко дена.

— Не те разбирам. Мога да си представя как са се стекли събитията. Това, че искаш да си отидеш сега, ми се струва ужасно. Шокиран съм.

— Как е възможно?

— Шокиран съм от това, че си лишена от всякакво чувство за чест. Ние сме женени, Грейс. Ти си моя съпруга. Изминалите пет години бяха истински кошмар за мен. И когато те свършват и се прибирам у дома, очаквайки да заваря любяща жена, какво да видя… Бог да ми е на помощ!

Грейс се отпусна на леглото. За първи път тя изпита искрена жалост към него. Съжаление и разкаяние. Тя се пресегна и улови ръката му.

— Съжалявам. Много съжалявам. Не мисля, че съм направила нещо лошо, но искрено ми е мъчно за това, което си преживял.

Той погледна надолу към сплетените им пръсти и промълви глухо.

— Най-лошото нещо, което можеш да направиш, е да ме напуснеш. Това е грешно и безчестно.

 

 

Малко по-късно го чу, че говори по телефона с майка си.

— Да — казваше той. — Чудесно. Много хубаво е да се върне човек у дома. Моля? Да, с удоволствие. Малко съм изморен днес, може би утре. На обяд? Да, благодаря ти. Сигурен съм, че с удоволствие ще дойде. Как е татко? Добре. Поздрави го от мен. Утре. Флорънс ще бъде ли там? Да, разбирам. Не, не се безпокой за нищо. В добра форма съм, наистина. Да, съгласен съм, че къщата изглежда много добре. Довиждане, мамо.

— Къде съм щяла да отида с удоволствие? — попита Грейс.

— На обяд. Утре в Прайъри.

— Не мога да дойда. Съжалявам. На работа съм.

— Не може ли да се обадиш, че няма да отидеш?

— Не, не мога. Просто трябваше да ме попиташ, Чарлс. Мисля си, че ще се чувстваш по-добре, ако отидеш сам.

 

 

Той бе преместил нещата си в стаята за гости. Цялата вечер прекараха в четене, без да разменят нито дума. Тя намери някакъв концерт по радиото, но той я помоли да го спре. Никой не се обаждаше по телефона. Къщата бе противно тиха.

 

 

Тя се върна на следващия ден към четири и го завари да седи в кухнята. Имаше извънредно измъчен вид.

— Как са там? — попита тя. Беше изморена. Цял ден бе въртяла педалите на колелото. Имаше да обиколи няколко селища край Уесторн. Можеше да вземе колата, но той бе намекнал, че може да му трябва и тя реши да не спори.

— Добре са. Голяма бъркотия цари в онази къща. И каква противна жена! Не разбирам как я издържа майка ми. А пък и ония двете малките — без никаква дисциплина. Флорънс трябва да е загубила ума си, за да позволи Имоджийн да й се качи на главата.

— Видя ли се с момчетата?

— С кого? А, да, за кратко. Не ми се видяха много отчайващи. Нямаше какво да кажат за себе си.

— Сигурно.

— Майка ми изглежда страхотно. Татко ми се видя доста остарял.

— Така е. Горкият, през колко тежки моменти мина само!

— Не бих казал, че заслужава каквото и да било съчувствие. — Последва ново мълчание. — Какво представлява този Джайлс?

— Много мил — лаконично определи Грейс. — Музикант е.

— Да, схванах. Свири по нощните клубове или нещо такова, нали? Изумително!

— Изумително! — повтори тя. Той изобщо не схвана иронията.

 

 

Същата нощ Шарлот роди. Грейс седя до нея, милваше я, говореше й, болката от спомена за предишното й раждане бе почти непоносима. Този път се родиха само четири — всичките бяха с черни и бели петна, здрави и големи. Нито едно не умря.

На сутринта Чарлс заяви, че ще трябва да се отърват от поне две от тях, но тя категорично отказа. Той очевидно се подразни, но реши да не спори. Очевидно се стараеше да я задържи.

На следващия ден каза, че ще замине за Лондон. Имал важна среща във Военното министерство.

— С какво мислиш да се занимаваш сега? — попита Грейс. — В кантората ли ще се върнеш или…

— Разбира се, че в кантората. — Чарлс бе видимо изумен от това, че тя му задава подобен въпрос. — Знам, че фирмата е в тежко положение, но мисля, че бих могъл да я вдигна отново на крака. Не съм сигурен за офиса в Лондон, но ще видим.

— Иска ми се да мина едно редовно обучение по музика, за да стана учителка — рече Грейс.

— Защо ти е това, скъпа? — полита той разсеяно. Откакто му бе казала за Бен, той за първи път я наричаше „скъпа“.

— Казах, че искам да стана учителка по музика.

— Не разбирам защо?

— Защото искам да върша нещо в този живот.

— Грейс, доколкото виждам има много неща, върху които да поработиш в този живот.

Когато се върна от Лондон, Чарлс й се стори доста предпазлив. Носеше голям букет цветя.

— За теб са — каза той.

— Благодаря ти, прекрасни са. — Тя се надигна на пръсти и го целуна леко.

— Срещнах се с Клариса, докато бях там.

— Така ли?

— Да. Доста си поговорихме. Изясни ми доста неща и сега разбирам… — той смутено местеше поглед, — разбирам, че никак не ти е било лесно. Държах се така преди, защото… Защото за мен това бе голям удар. За теб също, доколкото разбирам.

— Да, разбира се. Зная.

— Горкият Джак. Ужас. Виждал съм подобни случаи в болницата.

— Разкажи ми — предпазливо помоли тя по време на вечеря. — Разкажи ми за болницата. И за всичко.

Чарлс очевидно нямаше голямо желание да говори за преживяното. Бяха го пленили в Италия по време на уличните боеве. Хаосът бил невъобразим. Повели ги на север. Наближили френско-германската граница, когато спрели за почивка и тогава той с още един офицер, Колин Барлоу, избягали.

— Беше някъде към два сутринта, настъпи объркване при смяната на конвоите и ние се измъкнахме. Стреляха след нас и раниха Барлоу в крака, но успяхме да се измъкнем и в продължение на три дни и три нощи се движихме, докато почти стигнахме границата. Нямахме никакви сили, бяхме смъртно гладни и жадни, но поне си мислехме, че имаме шанс да се измъкнем. И тогава той започна да се влошава. Раната му се беше инфектирала. Силите го напускаха. Нямах представа какво да правя. Тогава ни срещна някакъв местен селянин и ни скри в един хамбар…

— Италианец ли беше?

— Да, разбира се — раздразнено отвърна Чарлс.

— Извинявай.

— Беше добър човек, обеща да помогне, донесе одеяла и каза, че ще повика лекар. Аз продължих. Барлоу настояваше да тръгна, за да не рискуваме и двамата да бъдем заловени отново. И беше прав. Пък и доколкото виждах, той щеше да се оправи. Така поне се надявах. — Месеци наред Чарлс се промъквал, прекосявайки южните части на Франция, спял по хамбари, в плевни, понякога добри хора му помагали, случвало се и да открадне, да проси. Изобщо налагало се да е много съобразителен. — За мой късмет беше лято и беше топло. Един селянин ми даде обувки, друг — сако, с което да скрия униформата си.

Най-накрая стигнал до Виши във Франция, където отново го пленили немци.

— И тогава ме раниха в крака и получих това — той посочи белега върху лицето си. Седмици наред прекарал в болницата. — Вече не ме интересуваше нищо. — После го изпратили в лагер за военнопленници, който се движел с отстъпващата армия. — Навсякъде цареше пълен хаос. На два пъти бях сигурен, че ще ни разстрелят само за да се отърват от нас. Бяхме стотици, пленени по време на най-отвратителните битки в Ардените и на други места. Нямаше никакъв начин да ти изпратя вест, че съм жив.

— Много добре разбирам. А как беше името на другия човек?

— Барлоу.

— Очевидно той е починал и те са решили, че това си ти.

— Да. Най-вероятно. Той беше в такъв район, че сигурно са го намерили. И тъй като се знаеше, че сме избягали заедно, не бяхме много различни на външен вид, пък и тази бъркотия, която стана с идентификационните карти. У него беше моята…

— Не те разбирам. Защо да е в него?

— Един Господ знае. Мислех, че съм я загубил. По това време го влачих доста време. Най-вероятно се е откачила от врата ми и може да се заплела в дрехите му…

— А неговата?

— Тя беше в мен. Той ми я бутна в ръцете. Разбрахме се, че ако тръгна сам, по-добре да имам някаква карта, за да не решат, че съм шпионин. И едната и другата страна разстрелваше за такова нещо.

— Да, разбирам — въздъхна Грейс. — И значи горката госпожа Барлоу си мисли, че нейният съпруг е жив.

— Боя се, че да.

— И ти нямаш представа какво се е случило с него после, така ли?

— Не, разбира се. Но както ти казах, оставих го на грижите на някакъв човек. Дано да се е оправил.

— Но ти преди малко спомена, че е намерен мъртъв. Убит при бягство. Никакви подробности? И щом е бил толкова зле, как е тръгнал да бяга?

— Грейс, намерили са го група немци, които са пътували с джип, пълен със затворници. Не можеш да очакваш, че са били много внимателни. Представа нямаш какъв хаос цари в такъв момент. Няма нищо общо с това, което гледате на кино тук.

— Разбира се — покорно се съгласи тя, — но все пак…

— Не може ли да свършваме вече? Нямам настроение за проклетия ти разпит.

— Извинявай.

 

 

Същата нощ той дойде в стаята й. Тя беше почти заспала. Светлината от коридора осветяваше силуета му, застанал до леглото. Когато свикна с тъмнината, тя успя да забележи израза на лицето му — странна смесица от гняв и тъга. Изплаши се. Позагърна завивките около себе и попита:

— Не можеш да заспиш ли?

— Не мога — промълви той с дрезгав глас — По дяволите, не мога.

От него лъхаше на уиски и цигари. Приседна на ръба на леглото, наведе се напред и се опита да я целуне. Тя извърна глава.

— За бога! Още колко време ще трябва да търпя всичко това, Грейс? Прибирам се у дома и имам нужда от теб.

Издърпа завивките настрани, вдигна нощницата й и се отпусна върху нея. Тя усети как членът му я докосва грубо.

— Недей — помоли тя. — Моля те недей!

— Напротив, ще го направя. — В гласа му звучеше жестокост, която я изплаши. — Ще го направя!

Всичко свърши много бързо. Той влезе в нея и след няколко удара — свърши. Сетне се изтърколи настрани и замря.

— Изглежда не можеш да разбереш някои неща. Грейс — рече той след известно време. — Дори не се и опитваш. Направо съм отвратен от това, което ми стори. От това, пред което ме изправяш сега.

— Но…

— Не започвай отново, моля те. Зная, че нямаш вина. Знам, че и ти си преживяла много. Но все пак си моя жена, за бога. Нима не изпитваш нищо към мен?

Тя мълчеше.

— Поразен съм — продължи той. — Поразен съм от липсата на каквото и да е чувство към мен. Преминала си през много тежки изпитания, но си загубила всякакво чувство за лоялност. Дори и за чест. Лека нощ.

След това напусна стаята, оставяйки я насаме с чувството й за вина.

 

 

Войната свърши или поне войната в Европа. Хитлер — мъртъв, Германия обяви капитулация. Навсякъде по улиците хората празнуваха, на всеки хълм горяха огньове, хората захвърляха тъмните завеси, с които покриваха години наред прозорците си. Четвърт милион британски войници загинаха по бойните полета, също толкова бяха ранени, над сто хиляди цивилни граждани бяха убити. И още милиони и милиони немци, руснаци, американци, французи. Цената бе неизмерима, но войната беше спечелена.

 

 

За Грейс дните се нижеха мъчително. На моменти се чувстваше непоносимо нещастна, сигурна бе, че не може да издържи, а в други я обземаше тъпо примирение. Все още бе много потисната от спонтанния си аборт. Момчетата й липсваха страшно. Момичетата, за които се бе грижила толкова време едно по едно си отиваха по домовете. Единственото й занимание освен утихналата къща, бяха следобедите с часовете по танци и уроците по пиано. Флорънс прекарваше много време в Лондон, търсеше да купи къща и да намери училище за Имоджийн. Клариса чакаше да бъде демобилизирана всеки момент и преливаше от планове за секретарската агенция, която възнамеряваше да създаде. Грейс с болка си мислеше, че вероятно Флорънс и Клариса се виждаха често, обсъждаха бъдещето и я съжаляваха, но не можеха да й помогнат. Не им се сърдеше, но това я потискаше още повече. С все по-голяма болка си даваше сметка, че Бен чака мълчаливо решението й. Решение, което нито имаше сили, нито бе способна да вземе.

 

 

Сякаш усетила какво става, Клариса й се обади по телефона и каза, че настоява Грейс да ги посети за няколко дена. Щяло да им бъде много приятно, а и за нея ще е добре.

— На Чарлс няма да му хареса — предпазливо отбеляза Грейс.

— Ще се наложи да го преглътне — бързо реши приятелката й. — Ти ела.

И тя отиде.

— Струва ми се, че не бива да продължаваш да живееш с Чарлс — внимателно предложи Клариса, — освен ако не искаш да му дадеш още една възможност.

— В момента не мога да му предложа нищо повече — нервно отбеляза Грейс. — Но знае ли човек дали нещата между нас няма да се оправят след време? Зная само, че съм длъжна да съм с него. — Сетне добави: — Но не зная дали ще издържа.

— Не зная дали в далечен план това е оправдано — въздъхна Клариса.

 

 

— Нещо за пиене? — попита Джак. Седяха в мъничкия двор зад къщата и чакаха Клариса да се върне от обиколката си с Мей в търсене на подходящ офис.

— Да, с удоволствие — усмихна се вяло тя. — Напоследък започна да ми харесва.

— Не се изненадвам. Това, което ти се случи, е доста сериозно.

— Убедена съм, че не съм изключение.

— Вероятно.

— Като си помисля за онази нещастна жена, която си мисли, че мъжът й е жив, а той всъщност отдавна е мъртъв.

— Права си. — Той й подаде чашата. — Джин с тоник, нали?

— Да, чудесно. Надявам се, не е много силно. Ще ми се да отида да посетя тази жена, госпожа Барлоу, искам да кажа. Дали е подходящо, как мислиш?

— Чудесно ще бъде. Доста смела постъпка, но би било хубаво наистина.

— Струва ми се, че й го дължа. Не зная защо, но се чувствам някак отговорна. Джак…

— Кажи?

— Не, няма значение.

— Защо, кажи ми. Има нещо, което те тревожи, кажи.

— Не бих казала, че ме тревожи, но все пак се чудя. Винаги съм мислела, че Червеният кръст поддържа добра система за информация и уведомява семействата на пленниците. Нали?

— Така е, страхотни са. Особено с пленниците в немските лагери. Германците много държаха да спазват Женевската конвенция и бяха доста стриктни. За съжаление не може да се каже същото за японците.

— Така е. Но не мислиш ли, че щом Чарлс е прекарал толкова месеци в плен, все отнякъде трябваше да научим.

— Не е задължително — спокойно каза Джак. — Условията при които е бил пленен от отстъпващата армия и то на два пъти, водели са се постоянно и военни действия. Няма нищо необяснимо, Грейс. Било е страхотен хаос.

— Да, разбирам — кротко се съгласи тя.

 

 

Флорънс бе на същото мнение както и Клариса.

— Щом не го обичаш, не бива да оставаш с него.

— Но какво е любовта, Флорънс? — Грейс сама се изненада от хладната си преценка. — Дали след няколко години ще изпитвам към Бен същата обич? А след пет? Чарлс е все още мой съпруг. Трябва да бъда с него. А е минал през такъв ужас.

— Предполагам той ти е разказал.

— Да, разказа ми. И предполагам, е вярно.

— Най-вероятно.

 

 

Прибра се вкъщи в по-добро състояние на духа. Самата тя не можеше да си обясни защо. Може би разнообразието и срещата с други хора я освежиха.

Чарлс я посрещна на гарата.

— Изглеждаш по-добре — рече той и леко я целуна.

— Ти също. — Наистина беше така — Чарлс бе сложил няколко килограма отгоре, а и косата му бе пораснала.

— Мисля, да излезем навън за вечеря — предложи той. — В Гросвенър, в нашата стара кръчма.

— Чудесно би било — приятно се изненада тя.

Вечерята й се видя много добра, естествено не беше на нивото преди войната, но всичко беше приготвено чудесно и предлагаха удивително голямо разнообразие от зеленчуци. Чарлс поръча и бутилка вино. Бе имал добър ден — връщаше се на работа във фирмата.

— Старият Джейкъбс се е оттеглил и нищо чудно. Вече е пенсионер. Горя от нетърпение да се заема с работа. Татко също няма нищо против, дори се зарадва. Е, за нас — и той вдигна чашата си с известно смущение. — За новото начало.

— Чарлс, не бих могла…

— Зная, извинявай. Тогава да пием за миналото, за онова, което имахме заедно. Така по-добре ли е?

— Да. По-добре. — Грейс се трогна необяснимо защо.

— Просто искам да се върна към нормалното всекидневие — каза той по-късно. — Към реда. Ето за това копнея.

Когато се прибраха, къщата бе студена.

— По-добре да си лягаме веднага — предложи Чарлс.

— Ще отида да видя само Шарлот и кученцата. Много ти благодаря, че си се грижил за тях, докато ме нямаше.

— Зная си задълженията — небрежно подхвърли той. Тя го изгледа подозрително, но той се усмихваше спокойно.

— Ако искаш, мога да ти донеса нещо топло за пиене.

— Да, благодаря.

Тя влезе в стаята за гости и го завари да чете. Той вдигна глава.

— Грейс, извинявам се за онази вечер… Не биваше да го правя. Няма да се повтори.

— Ами… — тя заекна. — Както сам каза, обяснимо е.

 

 

Тя лежа будна цяла нощ. На сутринта бе взела решение. Седна да пише на Бен.