Пени Винченци
Забранени места (8)

Глава 7

Есента на 1939 г.

Линда Лукас неуспешно се бореше с горещите сълзи, които напираха в очите й. Сякаш й изтръгваха сърцето, но все пак успя да се усмихне и да размаха кърпичка за сбогом на двете мършави фигури, преди да потънат в тълпата. По-високият се обърна и я затърси с поглед, лицето му беше изкривено от мъка, а в очите му се четеше отчаяние. Линда подскочи, за да успее да го види.

— Довиждане Дейвид, бъди добро момче и се грижи за Даниъл. Скоро ще се видим. — Той не можа да я чуе, но я забеляза и като видя усмивката й малко се ободри. Майка му нарочно беше облякла новото си палто, само малко се притесняваше за прическата си, защото знаеше, че момчетата, дори на пет и на три години, обичат майките им да изглеждат добре и искат да приличат на бащите си.

— Няма да плача — каза на закуска малкият Даниъл, седейки в скута на баща си. — Няма да плача, защото ти не плачеш, татко, само момичетата плачат, нали?

— Обикновено е така — отговори му Бен Лукас, като го погледна нежно и замислено. — Но… Понякога момичетата могат да ни дадат истински урок по смелост.

— Не ми се вярва. Обзалагам се, че ти татко, никога няма да заплачеш! — намеси се Дейвид.

— Плакал съм. Плаках, когато моят баща почина. Няма нищо срамно в това да плачеш, когато наистина си заслужава. Сега трябва да тръгвам. Надявам се да ви хареса на село, ще се видим на Коледа.

— Дотогава има толкова време — каза Дейвид и бутна настрани чинията с недоядения си сандвич.

— Не е толкова много, ще видите колко бързо ще отлетят дните. Ще прекарате добре и ще имате много за разказване. Сега ми дайте по една целувка. Довиждане, деца. — Той бързо излезе от стаята и жена му го чу как издуха носа си в коридора.

Майка му често казваше за него с нескрита гордост, че е много чувствителен. Именно неговата нежност и чувствителност накараха Линда да се влюби. Ако тогава някой й беше казал, че ще се откаже от Колин Банкс заради него, би се изсмяла. Беше хвърлила въдица на Колин отпреди седмици. Той беше мечтата за всяко момиче — имаше мотоциклет, светлата му коса беше гладко пригладена назад, ходеше наперено и беше прекрасен танцьор и въпреки че малко преиграваше на дансинга, всички погледи се обръщаха към него. Онази вечер той най-накрая я покани да излязат на следващия ден. Тя се чувстваше много развълнувана и щастлива, особено след като той няколко пъти бавно беше прокарал ръка по гърба й докато танцуваха. Седеше на масата и го чакаше да се върне с питиетата. Тъкмо се колебаеше дали ще има време да отиде до тоалетната и да напудри носа си, когато пред нея се изправи висока фигура:

— Искате ли да танцуваме? — Погледът й срещна две настойчиви черни очи, които я гледаха със смесица от несигурност и решителност. Тя тъкмо щеше да му откаже, но забеляза, че той има широка и топла усмивка и освен това видя, че Колин разпалено разговаряше с някакво момиче на бара и тъкмо й палеше цигарата. Тъй като не й се искаше да седи глупаво и да го чака да свърши, тя стана и усмихнато му каза, че с удоволствие ще танцува.

— Благодаря — малко изненадано каза непознатият. — Приятно ми е, Бен Лукас.

— Приятно ми е, аз съм Линда — тя пое голямата му, кокалеста ръка и тръгна след него към дансинга с надеждата Колин да забележи, но той въобще не погледна натам. Трудно танцуваше с него, защото беше поне трийсет сантиметра по-висок от нея, свиреха валс и той я притискаше прекалено силно към гърдите си, а дансингът беше препълнен. Изведнъж усети нечия ръка на рамото си и чу гласа на Колин:

— Мислех, че си дошла тук с мен. — Линда се ядоса и каза, че първо е неуместно да се намесва така по време на танца, без дори да се извини и второ, все още нямат никакви ангажименти един към друг. Тя говореше доста високо и забеляза, че танцуващите около тях ги гледаха. Партньорът й очевидно беше объркан и започна да се извинява на Колин, на което той отговори, че ще бъде по-добре да покаже на дело, че съжалява и то колкото може по-бързо, за да не пострада. Линда се намеси и за своя собствена изненада каза на Колин да си обира крушите и да не й се мярка повече. Измъчвана от самообвинения се затвори в дамската тоалетна. Когато излезе завари Колин да прегръща момичето на бара. Тя въздъхна и тъкмо се ровеше за цигарите, когато чу гласът на Бен Лукас.

— Не трябваше да постъпваш така — каза той.

— Знам — отговори му рязко Линда, прехвърляйки раздразнението си върху него. — Невинаги правя това, което трябва да се прави.

— Това е добре — усмихна се той очарователно. — Наистина е много хубаво.

— Кое е хубаво — тя все още беше ядосана. — Имаш ли огънче?

— Не, не пуша. Сега ще помоля някой.

— Не си прави труда, ще взема от приятелката ми.

— Моля те, нека поне това да направя за теб. — Той отиде за огънче, а нейното раздразнение се удвои, но все пак успя да забележи, че въпреки да не беше красавец, у него имаше нещо много секси. Той се върна с кутия кибрит и запали цигарата й.

— Успокои ли се вече?

— Въобще не съм се ядосвала. Защо да се ядосвам?

— Не знам — вдигна рамене той. — Мога ли да ти поръчам нещо за пиене?

— Може — отговори тя, като си мислеше, че все пак с него може да излезе нещо. — Портвайн с лимон.

— Добре, но няма да отидеш да танцуваш с някой друг, нали — усмихна се Бен и тя му върна малко крива усмивка.

— Разбира се, че няма, не съм от този тип момичета. — Когато той се върна с питиетата, намериха свободна маса и седнаха. Линда се опитваше да не забелязва Колин, който сега ухажваше друго момиче. Бен приятно я изненада с въпросите си къде живее, с какво се занимава, защото повечето момчета питаха само за името ти и мислеха единствено как по-бързо да те прелъстят.

— Ами ти? — попита го тя.

— Служител съм в една застрахователна компания. Ненавиждам тази работа — добави той.

— Работата рядко е приятна, нали?

— Може би е така. Бих искал да работя нещо, което да ми доставя удоволствие.

— Какво ще е това нещо?

— Исках да бъда учител.

— О, така ли — изненада се тя, явно беше интелигентен. — Тогава защо не стана?

— Защото ми се наложи да напусна училище. Баща ми е инвалид и трябваше да се грижа за него и за мама — в думите му нямаше негодувание и това й хареса.

— А моята майка е починала. — Тя се изненада от това признание. — Починала е при раждането ми.

— Съжалявам — в гласа му прозвуча истинско съчувствие. — Но баща ти е истински щастливец с такава дъщеря до себе си.

— Той не ме обича особено, предполагам, че ме обвинява. — Защо му каза това? За първи път споделяше нещо толкова лично с непознат. Може би защото разговорът с него вървеше много леко и приятно, точно както с приятелките й.

— Сигурен съм, че това не е истина.

— Напротив, истина е — каза тя мрачно. — Освен това много пие.

— Може би не се грижи достатъчно за теб.

— Аха — потвърди тя.

Настъпи кратка пауза.

— Приятелят ти идва — прекъсна мълчанието той.

Явно другото момиче си беше тръгнало. Колин Банкс се появи с цигара в единия ъгъл на устата и ухилен й протегна ръка:

— Един танц? — Тя се поколеба за момент, искаше й се да приеме. Беше поласкана, че дори след инцидента, той отново е готов да опита. Погледна Бен изпитателно в очите, усети угризение — въпреки че беше много приятен, все пак не бе неин тип. Тъкмо щеше да стане, когато видя сладката усмивка на Бен:

— Отиди, не се притеснявай за мен и без това трябва да тръгвам. — Това реши нещата в негова полза. Сигурно много я харесваше, за да се държи толкова благородно.

— Не, съжалявам, изморена съм, да го оставим за следващата седмица — обърна се тя към Колин, който гледаше Бен едновременно заплашително и съчувствено. Колин дори не отговори, просто се обърна и си тръгна.

— Щом си изморена, може би е по-добре да те изпратя у дома?

Бен изчака автобуса с нея, изпрати я до вратата на дома й, въпреки че живееше в противоположната посока, като дори не се опита да я целуне.

Той пожела да я види отново. При тази втора среща, докато седяха в киното, той я целуна с изненадващо майсторство. Тя не само му отговори, но го направи с голямо желание.

Три седмици след това той й призна, че я обича и тя знаеше, без дори да се е замисляла за това (тъй като за нейните деветнадесет години никога не беше изпитвала нещо подобно), че също го обича и му го каза. Година и половина по-късно се ожениха.

— Знам, че сме различни — каза тя на приятелите си, които бяха изненадани, дори шокирани от тази очевидно несъвместима двойки — тя, весела и безгрижна, а той — тих, затворен и не особено красив. — Противоположностите се привличат. Искам да сме заедно през цялото време. А и не смятам да се омъжвам за него — твърдеше тя, отговаряйки на въпросителните погледи, — освен това, той не ми е предлагал.

Но когато й предложи, тя се почувства на седмото небе — това надхвърляше най-смелите й мечти.

 

 

Животът им беше много труден. Бащата на Линда почина и те трябваше да живеят в тясната къщичка на семейство Лукас. При тях остана майката на Бен — възрастна истерична жена, която непрекъснато критикуваше снаха си и ревнуваше сина си от нея. Тя беше дребна, с малко остро лице, с дрезгав глас и с твърдото убеждение, че винаги е права. В началото Линда я ненавиждаше и шумно се караше с нея, от което най-много страдаше Бен. Но една вечер Линда намери госпожа Лукас да чете прощалното писмо на мъжа си, с което й благодареше за положените грижи. Старата жена направо виеше от мъка и тогава Линда малко колебливо я прегърна и те останаха така часове. На сутринта Бен ги намери неудобно заспали заедно на старото изтърбушено канапе. Приятелството им се затвърди, след като госпожа Лукас двадесет и четири часа без прекъсване държа ръката й, докато тя раждаше Дейвид. Осемнадесет месеца по-късно, снаха й буквално изпусна второто си дете на пода, докато чакаха Бен да се върне с доктора.

— Закъсня — дрезгаво каза тя на сина си, който влетя с трескав поглед и с новината, че лекарят е на друго повикване, но ще дойде всеки момент. — Сега се успокой, донеси ми една чиста хавлия и не гледай като умопобъркан. Някой ще каже, че ти раждаш.

След тези случаи двете продължиха да се заяждат понякога, но помежду им вече имаше непоклатим съюз.

 

 

Линда никога не можа да си обясни защо толкова обичаше Бен и защо бяха толкова щастливи заедно. Едва ли имаше други двама, толкова различни като тях. Той беше тих, а тя шумна, той обмисляше всичко, а тя действаше импулсивно, той беше сериозен, а тя лекомислена. Нейното разбиране за приятно прекарване на времето беше стая пълна с хора, а той предпочиташе да остава насаме с нея. За Бен хубава музика беше класическата, а тя харесваше Глен Милър и всякаква танцова музика и смяташе класиката за скучна. Мечтата на Бен беше да стане учител, а нейната — да имат собствена къща с хубава кухня и да пътуват през уикендите. Обединяваше ги обожанието към момчетата, борбата с майка му и истинската любов помежду им. Тези неща им помагаха да преодолеят сериозните проблеми, с които се сблъскваха — финансовите трудности, ужасните условия на живот и понякога противоположните им желания. Въпреки всичко, бракът им вървеше идеално.

Раздялата един от друг и от децата им беше непоносимо болезнена.

 

 

— Престани да плачеш — каза Дейвид. — Престани или госпожата ще дойде и пак ще ти се скара.

— Не мога, искам мама — изхлипа Даниъл.

— Мама я няма, тя е в Лондон. Там е опасно, може да има бомбардировки — добави брат му с намерението да го успокои, но постигна обратния ефект. — Млъкни, ето я идва. — По стълбата към тавана се чуха стъпки и след малко се появи жена с почервеняло от гняв лице.

— Какъв е този шум! Казах ви да заспивате!

— Да, госпожо, извинете ни. На брат ми му е мъчно за вкъщи.

— За щастие е далеч от вкъщи. С тези бомбардировки, имате късмет, че сте тук. Сега тихо, иначе ще извикам мъжа ми.

— Да, госпожо. — Когато тя излезе, Дейвид се пресегна и хвана ръката на брат си. — Всичко ще бъде наред, ще видиш. На село е хубаво, нали така ни казаха.

— На мен не ми харесва — измърмори Даниъл, но вече се успокояваше, изтощен от плач, и накрая заспа, стиснал ръката на брат си.

Дейвид не можеше да заспи. Лежеше в сгъстяващия се мрак и се опитваше да си вдъхне смелост, нали беше по-големият и трябваше да дава пример. Не искаше да си спомня раздялата с майка си, но не можеше да забрави сцената на перона. Той се хвърли в топлата й прегръдка и усети познатата й миризма. После, когато тя целуваше Даниъл, забеляза, че в очите й има сълзи. Изглеждаше много хубава в светлосиния си костюм и с розово червило. Беше най-красивата майка. После се приближи една дебела жена, отбеляза имената им в една тетрадка и им каза да я последват.

— Бъди смел, Дейвид — извика след него майка му. Той едва преглътна буцата, заседнала в гърлото му, защото искаше тя да се гордее с него. Стисна здраво ръката на брат си и се опита да избърше сълзите му с мръсната си носна кърпичка. Потънаха в групата деца, всички с табелки с имената им върху гърдите, с преметнати през рамо торбички багаж и с противогази. Когато се събраха пред влака, Дейвид погледна назад и едва забеляза майка си в тълпата — махаше с ръка за сбогом. Докато се качваха във вагона, той здраво стискаше ръката на брат си, а когато се опита от купето отново да зърне майка си, тя вече беше изчезнала.

 

 

Пътуваха цял ден, смениха два влака. Стигнаха до селото с автобус, където трябваше да бъдат избрани от жените, при които да живеят. Някои от тях изглеждаха много приятни, но тяхната имаше подпухнало, подло и сурово лице и приличаше на една учителка от училището — госпожица Барингтън. Но все пак имаха късмет, че не ги разделиха, помисли си Дейвид. Тяхната хазяйка, която се казваше госпожа Харис, ги поведе към новия им дом — малка, мръсна къщичка. Тя им показа тоалетната в градината и стаята им, която представляваше таванско помещение с дюшеци на пода. Предупреди ги, че ще трябва здраво да работят за прехраната си. Дейвид не искаше да спори с нея, въпреки че беше чул от баща си, че тя взима по седем пенса седмично за всеки един от тях. Той само й каза, че Даниъл е само на три и едва ли ще може да работи, но тя заяви, че и за него ще се намери работа в къщата.

— А ти ще помагаш в градината. Мъжът ми е по цял ден във фермата, там има много работа.

Тя им взе парите, които баща им даде „за всеки случай“ като каза, че й се налагало да им купи разни неща. Още по-лошо беше, че взе биберона на Даниъл, без който той не можеше да заспива, защото бил мръсен и трябвало да го стерилизира. Добре че не намери двете изтъркани мечета, които бяха на дъното на раниците им, иначе сигурно и тях щеше да прибере.

Даде им нещо, което трябваше да мине за чай, по филийка хляб със сладко и още в пет часа ги изпрати да си легнат.

 

 

Чарлс замина за Сандхърст, за да участва във военната подготовка, преди да бъде изпратен в неговия батальон. Щеше да се присъедини към кралския легион като лейтенант и се очакваше за няколко месеца да бъде повишен в капитан или майор.

Грейс много се гордееше с него, защото след като лекарите заявиха, че Клифърд е вън от опасност, той не се поколеба нито за миг да се присъедини към войските. Вечерта преди да замине, след като правиха любов, тя си поплака малко в прегръдките му и поне този момент щеше да й остане като спомен, въпреки че през следващите месеци щеше често да си идва.

На сутринта тя смело и весело му махна за сбогом. Сетне се върна в къщата и дълго обикаля самотните стаи, изпълнена с тъга. Причината не беше само неговото заминаване.

 

 

В средата на октомври Клифърд се прибра вкъщи. Мюриъл му приготви специална стая на първия етаж на къщата и нае медицинска сестра, която денонощно да се грижи за него. Той все още беше много слаб, но бързо се възстановяваше. Докторите му бяха казали, че има голям късмет. Грейс прекарваше много време при него, четеше му, обсъждаха промени за градината или просто седяха заедно — той слушаше радио, а тя шиеше. И двамата обичаха музика, затова тя донасяше чай и бисквити и заедно слушаха концертите по радиото. Мюриъл се дразнеше, че я изолират, но това не ги интересуваше.

 

 

Веднага след пристигането си в Лондон, Чарлс се зае да търси мистериозната Мери Сондърс. Той прерови документите на фирмата и не откри никакви следи.

— Надявам се нещо да изскочи — успокои той майка си. — Може би сестрата в болницата ще ни даде повече информация.

Но и сестрата не съобщи нищо съществено.

— Истинска загадка — каза той на майка си. — Но очевидно е имала нещо общо с фирмата, може би е била машинописка или нещо подобно… — Той не звучеше много убедително, но въпреки това Мюриъл се задоволи с това обяснение. У Грейс обаче останаха съмнения.

— Чарлс — тихо му каза тя, след като свекърва й си легна, — коя мислиш, че е тази Мери Сондърс? Не мислиш ли, че може да е…

— Да е каква? — погледна я той ядосано. — Какво се опитваш да ми кажеш, Грейс!?

— Нищо — бързо каза тя.

— Напротив, кажи какво имаш предвид.

— Просто се чудех да не би тя да е… нали разбираш, Чарлс.

— Ако се опитваш да намекнеш, че между баща ми и тази жена е имало нещо нередно, бих те помолил веднага да се извиниш. — Тъй като никога не го беше виждала бесен, Грейс се изплаши.

— Не, не разбира се, нищо подобно — бързо се поправи тя.

— Добре, защото би било голяма обида за нашето семейство, ако мислиш така.

— Чарлс, извинявай, да забравим за това, въобще нямах нищо такова предвид…

— Това е направо смешно, да променим темата! — прекъсна я той.

— Да — съгласи се тя, но подозренията й останаха.

 

 

Робърт не се записа доброволец, но щеше да се отзове, ако бъде повикан. Дотогава щял да работи в Лондон и да се грижи за Флорънс, която била все още много слаба и той не искал да я оставя сама.

— При тази опасна обстановка, в столицата, трябва да имаш голям кураж, за да останеш — заяви той на Мюриъл.

Грейс не можа да не погледне от смешната страна на ситуацията, защото ако Флорънс все още продължаваше авантюрата си, тя сигурно умираше от желание мъжът й да замине.

 

 

Когато Клифърд се прибра вкъщи, Флорънс дойде в Прайъри за няколко дена. Мюриъл настоя дъщеря й да остане, тъй като в Лондон било опасно. Все още нямаше бомбени и газови атаки и ограниченията вече изглеждаха ненужни. Затворените кина отново започнаха прожекции, затъмнените фарове на колите светнаха.

— Сега ходенето нощем по тъмните улици е по-страшно от бомбите — каза Флорънс. Тя скачаше като попарена при всеки телефонен звън и всяка вечер седеше до радиото и напрегнато слушаше новините. Вече беше напълняла и изглеждаше много по-добре, помисли си Грейс.

— Какво ще правиш, когато призоват Робърт? Ще дойдеш ли тук, при майка си? — попита я Грейс.

— Не знам. Може би ще остана в Лондон и ще работя за Червения кръст. Една приятелка каза, че веднага ще ме приемат — отговори Фло.

— Флорънс, няма да допусна да останеш сама в Лондон. Ако това стане, няма да имам миг спокойствие. Ако искаш да си полезна, можеш да работиш и за тукашния Червен кръст — заяви категорично Мюриъл.

— Наистина не съм решила какво да правя. Клариса ми предложи да отида при нея, така че няма да бъда сама.

— Това са глупости — прекъсна я Мюриъл, — дори и да сте двете, пак няма да сте в безопасност. Всъщност Клариса какво смята да прави, предполагам, че и тя ще отиде при майка си.

— Спомена, че иска да се запише в женските отряди към военноморските сили, но Джак бил против — отговори дъщеря й.

— Не съм изненадана, но доколкото я познавам, не мисля, че нещо би могло да я спре да направи каквото иска — винаги когато говореше за Клариса, тонът на Мюриъл омекваше.

— Това, което аз бих искала да направя, е да дам подслон на евакуиращи се — намеси се Грейс, усещайки, че не я включват в разговора. Настъпи мълчание.

— Каква ужасяваща идея! — възкликна свекърва й.

— Защо!? — продължи остро Грейс. — В къщата ни има достатъчно място, а има толкова деца, които се нуждаят от покрив. Горкичките, вчера ги видях на гарата, някои бяха съвсем малки и изглеждаха толкова изплашени.

— Скъпа моя, някои от тях са от най-нисшите слоеве. Чух, че повечето имали въшки и се напикавали. Не можеш да подслониш такива деца в дома си.

— Те много бързо могат да бъдат научени да ползват тоалетната, а въшките лесно ще бъдат изчистени — настоя твърдо Грейс. — Това е най-малкото, което мога да направя, за да бъда полезна.

— Е, може би Чарлс ще се съгласи, въпреки че се съмнявам. — Мюриъл я гледаше, сякаш самата тя беше въшлива.

— Не разбирам защо трябва да искам разрешение от него, след като самият той ще отсъства от къщата — продължи Грейс.

— Естествено, че трябва да го попиташ, защото тази къща е негова. Освен това, когато дойде в отпуск, ще иска тишина и спокойствие, а домът му ще е превърнат в детска градина.

Грейс замълча, но още на следващия ден се обади в Шафтсбъри, за да научи подробности относно плана за евакуация.

 

 

След шест седмици в Сандхърст, Чарлс се върна за четиридесет и осем часа. Изглеждаше изморен и отслабнал, но беше в добро настроение и пълен със смешни истории от новия му живот.

— Харесва ми там — сподели той на вечеря. — Почти започвам да съжалявам, че не съм избрал кариера на военен.

— Господи! — възкликна Грейс.

— Няма ли да ти хареса, мъжът ти да е генерал? Да си жена на военен? О, не, това звучи малко като да си жената на полка. — Той беше доста пиян, ако беше трезвен, никога не би се изразил така грубо. На вечеря беше изпил цяла бутилка вино, а преди това два големи джина с тоник. Протегна се, хвана ръката й и я поднесе към устните си. — Липсваше ми.

— И ти на мен — искрено призна Грейс.

— Да пием по чашка кафе и да си легнем рано, какво ще кажеш?

— Да, разбира се. — В кухнята тя въздъхна и си помисли, че да прави любов с Чарлс, когато е пиян, е дори по-скучно и лишено от емоции, отколкото когато е трезвен. Може би, ако изпие още две питиета, ще заспи. Тя бързо прогони тази мисъл, изненадана от себе см. Мъжът й го нямаше шест седмици, а тя иска да го отблъсне. Каква съпруга е тя!? Влезе с подноса усмихната.

— Заповядай, скъпи. Някакви новини затова, къде ще те изпратят?

— Не, но най-вероятно във Франция. — Настъпи пауза, в която той дълбоко всмукна от цигарата си.

— Говорих с майка ти и сестра ти. Според Флорънс, в Лондон не се случва нищо особено. Кината отново работят, ресторантите също. Единствената разлика от преди били пустите пътища, заради ограниченията на бензина, и това, че полицаите са с каски, вместо с фуражки. Нищо друго не подсказвало, че сме във война.

— Не знаех, че Флорънс изпълнява ролята на неофициален военен репортер — весело подхвърли Чарлс и си наля бренди. Това беше третото, помисли си Грейс. — Но все пак е забравила да спомене най-голямата промяна, че охраната на Бъкингамския дворец е облечена в цвят каки. Какъв срам.

— Откъде знаеш, нали не си бил в Лондон? — изненада се тя.

— Не съм бил, но всеки войник може да ти го каже. — Той се приближи към нея и ръцете му зашариха по тялото й. — Хайде скъпа, изпий си кафето и да си лягаме.

Сексът им тази вечер беше по-механичен и лишен от всякакви чувства, от всякога. Започна да се притеснява и да се измъчва от мисълта, че не доставя удоволствие на мъжа си. Дори се опита да повдигне въпроса пред него, но той не й даде възможност да говори и заяви, че всичко е наред и не е нейна работа да мисли за неща, които са в неговата сфера. Всичките му действия бяха напълно рутинни и предвидими, което не беше особено вълнуващо. Той знаеше точно как да я доведе до оргазъм, контролираше собственото си тяло и я изчакваше да свърши. След това се обръщаше на другата страна и заспиваше. Лежейки под него, тя неохотно вършеше това, което се изискваше от нея и се чувстваше като добре дресирано животно.

— Чудех се, дали да не поканим родителите ти на обяд — усмихна му се тя, докато закусваха. — Имаме огромен говежди бут. Баща ти обича говеждо, а и вече е достатъчно добре.

— Защо не — ухили се насреща той. Изразът на лицето му показваше, че й през ум не му минава, че тя би могла да не е удовлетворена от изминалата нощ. — Боли ме главата и ще се поразходя. Искаш ли да дойдеш, скъпа?

— Не, мисля, че е по-добре да остана и да приготвя обяда — отговори му тя. — Иначе знаеш, че никога не бих ти отказала, много обичам да се разхождам. Това ме подсеща да ти кажа, че бих искала да си взема куче. Може би с него няма да се чувствам така самотна, а и ще ме пази.

— Хубава идея. Само че трябва да избереш някое от добра порода, да не вземеш някой помияр. — Грейс разбра намека — от нея не се очакваше да може да избере достатъчно аристократично куче. — Майка ми ще ти помогне в избора — добави той.

— Добре — съгласи се Грейс. — Тя мечтаеше да си има кокер шпаньол. Едва ли ще й допадне „подходящата порода“, която щеше да й препоръча Мюриъл, но си замълча, доволна, че поне успя да получи съгласието му да си вземе куче. — Ще говоря с нея още днес.

 

 

— Грейс иска куче, мамо — подхвърли Чарлс, докато обядваха. Месото беше малко препечено и тя много се тревожеше, че мъжът й ще я критикува. Днес беше почивният ден на готвачката и Грейс трябваше сама да се справи. Но за нейно облекчение той нищо не каза, дори похвали кулинарните й способности. — Ако можеш да й помогнеш да намери някое расово куче — продължи той.

— Разбира се. Най-добре е да вземем лабрадор, черен като Маркус. Кучката на Джоан Дюрант е прекрасно животно. Наскоро се е окучила, така че тази седмица можем да отидем да видим малките. Аз ще говоря да ни даде едно.

— Предпочитам дългокосместите кучета — намеси се Грейс, опитвайки се да звучи твърдо. — Мислех си за шпаньол или може би сетер.

— О, в никакъв случай дългокосместо — възрази Мюриъл. — Много се цапат, а освен това сетерите са изключително глупави кучета и много често бягат. Не, ще си вземеш едно от кученцата на Джоан, идеални са за тази цел, а и Чарлс ще го хареса.

— Но…

— Грейс, скъпа, ако има нещо, от което мама да разбира, това са кучетата. Приеми съвета й. Освен това лабрадорите са толкова умни и лесно се поддават на дресировка. Кучката на Джоан наистина е прекрасна.

— Но аз наистина не обичам черните лабрадори, нека поне да не е черен.

— Грейс, това все пак ще бъде и мое куче — каза Чарлс с тон, който подсказа, че разговорът е приключен.

 

 

Грейс подхвърли съвсем небрежно на Клифърд, че смята да прескочи до Лондон, за да купи някои неща. Попита го дали не желае да му донесе нещо оттам. Хрумна й, че може би ще поиска да занесе писмо на мистериозната Мери Сондърс.

Оказа се права. Клифърд я погледна изпитателно и каза:

— Мога ли да те помоля за една услуга?

— Да.

— Искам да занесеш едно писмо до един мой клиент. Но ако Мюриъл разбере, че правя нещо, свързано с работата ми, буквално ще ме сложи под ключ, а сестрата ще ми стане пазач. Мога ли да те помоля да ми направиш тази услуга?

— Естествено. Сега ли ще ми дадеш писмото?

— Да, и нито дума на Мюриъл.

— Разбира се. Освен това, ако трябва да получаваш някакви спешни писма, могат да бъдат адресирани до тук.

— Много мило от твоя страна. Не бих искал да те притеснявам, но ако все пак се наложи… Ето ти писмата, даже имат и марки. — Той й подаде пликовете, както очакваше, бяха адресирани до Мери Сондърс, някъде в Хамърсмит.

Грейс беше напълно сигурна, че взаимоотношенията им съвсем не са само делови, но ако Клифърд имаше връзка, която го прави щастлив, тя не искаше да го притеснява с въпроси. Да му бъде куриер беше най-малкото, което можеше да направи в замяна на неговата подкрепа и сърдечно отношение. Запита се дали тази Мери не е някоя стара негова позната или беше настоящата му приятелка. Ако тя беше женена за Мюриъл, също би потърсила щастие другаде.

 

 

Чарлс беше награден с едноседмична отпуска за Коледа и обеща да е вкъщи един ден преди празника, но позвъни и каза, че му се налагало да остане още един ден.

— Ще се върна утре сутринта, скъпа, заедно със Санта — обеща й той.

— Но Чарлс, това са само два дни, толкова ли е важно да останеш! — Грейс усети, че тонът й е заядлив, но не можа да се овладее.

— Война е, няма как, аз също съм разочарован, колкото ти — успокои я той.

Грейс се подготвяше за Коледа. Мюриъл беше убедила Флорънс и Робърт да й гостуват, а вероятно по настояване на Клифърд беше поканила и нейните родители. Независимо, че тяхното присъствие щеше да създаде напрежение, Грейс предпочиташе да дойдат, за да не се притеснява, че ще бъдат самотни на празника.

Тя тъкмо украсяваше елхата, когато телефонът звънна. За изненада на Грейс беше Флорънс, която нямаше навика да й телефонира и двете винаги бяха поддържали само дистанцирани хладни отношения.

— Здравей, Грейс, как си?

— Добре, а ти?

— Добре съм — гласът на Фло звучеше бодро и малко колебливо.

— Виж, Грейс, чудех се дали мога да те помоля за една услуга.

— Да, предполагам — предпазливо отговори Грейс.

— Мога ли да ти гостувам за няколко дена след Коледа? Робърт трябва да се върне в Лондон, защото има много работа. Бих искала да поостана в провинцията, но не бих издържала дълго компанията на майка ми.

— Ами… — Грейс не знаеше точно как да реагира.

— Тя настоява да отида при нея, докато Робърт отсъства, а аз не искам. Действа ми на нервите. Помислих си, че ако й кажа, че ще дойда при вас с Чарлс, няма да има нищо против. Ти как мислиш?

— Да, да, мисля, че би могла да останеш при нас. — Грейс беше напълно объркана от тази молба. Историята не звучеше много достоверно, а и Флорънс никога не обръщаше внимание на приказките на майка си. Не виждаше причината да иска да остане при тях при положение че нейният любовник е в Лондон.

— Много благодаря. Довиждане, Грейс, скоро ще се видим.

— Да, до Коледа!

— О, забравих да ти спомена, че може би ще се наложи да ми обръщате повече внимание. Изкълчих си китката, вчера паднах по заледените стълби. Ще трябва да ми помагате да си режа месото. Имам и синина на челото, много глупаво, нали! Чао, Грейс!

— Съжалявам, че си паднала… — започна Грейс, но сигналът прекъсна. Фло наистина имаше склонност да пада по стълбите, помисли си тя. Ако отново забременее, ще трябва много да внимава.

 

 

Чарлс не пристигна за Коледа. Той позвъни след полунощ, когато Грейс вече беше изпаднала в истерия, седеше до камината и си въобразяваше ужасяващи картини на автомобилна катастрофа или на дерайлирал влак. Може би е възникнала военна опасност и той неочаквано е изпратен във Франция, мислеше си тя.

— Аз съм, скъпа — той едва се чуваше през прашенето на линията. — Съжалявам много, но ни забавиха, а в момента е невъзможно да тръгнем, много е опасно. Ще тръгна рано сутринта и по обяд ще съм при вас. Ако не объркам пътя, защото всички знаци са обърнати обратно. Извинявай, че не ти се обадих по-рано, но не успях да се свържа. Какво? О, скъпа, не ставай смешна, война е, нали знаеш?

Грейс си легна сама. Не беше сигурна какво точно изпитва, дали беше ярост, облекчение или тъга. Опитваше се да се убеди, че наистина във военно време може всичко да се очаква, но беше убедена, че е имало възможност да й се обади по-рано. Към пет часа заспа и сънува объркан сън. Тя беше в един автобус, до нея на кормилото седеше Робърт, а отзад на седалката се целуваха Флорънс и приятелят й. Пътуваха по безкраен, леден път, а тя през цялото време не трябваше да допуска Робърт да ги види. Мъжът й въобще не присъстваше в съня й.

 

 

Чарлс накрая успя да пристигне към един и половина на Коледа. Изглеждаше измъчен, но беше в добро настроение. Все още облечен в униформа, той нежно я прегърна и целуна, след което извади огромен куп подаръци. След обяда с трогателна гордост ги разпредели — копринени шалове за Грейс и майка й, парфюми за Флорънс и Мюриъл, вратовръзка за Робърт и една много ценна книга за баща му.

— Какво прахосничество! — възкликна Клифърд, преглеждайки книгата. — Явно в армията добре ви плащат. Да не би вече да са те повишили?

— Не, но преди да замина във Франция ще бъда произведен майор. Как ти се струва, Грейс, не се ли гордееш с мъжа си?

— Много! Чарлс, откъде купи всички тези прекрасни неща, нали магазините са празни?

— От Лондон, преди месеци — разсеяно отговори той. — А сега да се приготвяме за вечерята!

— Да — усмихна му се Грейс. Тя почти вече му беше простила. Все още не му беше казала за идването на Флорънс, но беше сигурна, че ще се зарадва.

Флорънс беше много тиха през цялото време, но изглеждаше в добро настроение. Робърт беше много внимателен, през цялото време й режеше храната и постоянно я питаше боли ли я китката. На челото си имаше странно лилаво петно, а освен това Грейс забеляза, че коляното й също беше подуто и явно я болеше. Очевидно беше паднала много лошо.

Мюриъл попита Робърт, кога ще бъде призован. Той й отговори, че не знае, но че всички очаквали да стане много по-рано.

— Може би нямат достатъчно униформи или оръжие — обясни той. — Надявам се да бъда в сапьорските части. Баща ми е бил убит в Мон, искам да отмъстя за него. — Тази реплика стресна Грейс, защото тя никога не бе очаквала Робърт да бъде агресивен. Но може би убийството на баща му го караше да се държи така. Той погледна към нея, за да види реакцията й, но тя се направи, че чете вестник.

Всички седяха в гостната и пиеха чай, когато на вратата се позвъни.

— Аз ще отворя. — Клифърд стана и намигна на Грейс. След малко от коридора се чу смях. Той влезе в стаята с нещо мърдащо, увито в одеяло. — Този подарък току-що пристигна за теб, Грейс! Тя е за теб, да не я обиждаме. Приеми го с цялата ми любов и благодарност за всички прекрасни концерти, които ми организираше. Честита Коледа. — Той положи в ръцете й малко кафяво кученце. Леко трепереше, но когато тя нежно го погали и го целуна по главичката, то първо я подуши и после я близна по носа. — Казва се Маплетропа Бугянвилае, но предполагам, че ти ще й измислиш друго име.

— О, Клифърд! — Тя вдигна към него насълзени очи, не беше очаквала, че мечтата й ще се материализира. — Клифърд, толкова е сладко! Благодаря ти! Ще я кръстя… — Тя се замисли за име, което ще поласкае Чарлс, защото той явно не се радваше много. — Ще я кръстя Шарлот, най-близо е до Чарлс и за да не забравя никога кой е господарят й, дори него да го няма.

— Ще си имаш много неприятности с това куче — предупреди я Мюриъл, но дори нейното лице омекна при вида на малкото създание, което поклащайки се тръгна към нея. По-късно Чарлс, доста пийнал заспа пред камината с кучето в ръце и с най-блажената усмивка на лицето.

 

 

— Беше ни много приятно — обърна се Бети към Мюриъл, когато заедно с Франк си тръгваха. — Благодаря за поканата. Да се молим догодина по това време войната вече да е свършила.

— Амин — каза Клифърд сериозно.