Пиърс Браун
Златен син (50) (Книга втора от „Червен изгрев“)

49.
Защо пеем ние

Никога не ме е обземал подобен страх.

Нощем Ликос е тъмен. Всички лампи са угасени, та вечният ден да не подлуди Червените. Някъде нощните смени тъкат коприна и копаят земята. Но тук, в този широк тунел, не помръдва нищо и не се чува никакъв звук освен мърморенето на холоекраните, по които върви старо холо за тераформиране, и бръмченето на далечни машини. Тук е хладно, но аз се потя.

Мустанга мълчи до мен. Не е проговорила, откакто слязохме с гравиБотушите си на Мегдана с призрачни наметала, които ни правят почти невидими за изостаналите пияници, изпоналягали по масите и заспали дълбоко на стъпалата към бесилото. Усещам напрегнатото й мълчание и се питам за какво ли мисли.

Сърцето ми тупа като лудо в гърдите, толкова шумно, че Мустанга сигурно го чува, когато влизаме в Община Ламбда, където съм израснал и възмъжал. Мястото се е смалило. Таванът е по-нисък. Въжените мостове и системите със скрипци са като детски играчки. Холото, което някога светеше с лицето на Октавия ау Лун, е древна реликва, липсват пиксели. Мустанга се вглежда наоколо с деактивирано наметало. Очите й танцуват от мост на мост към някоя къща, сякаш е видяла нещо чудно. Не ми бе хрумвало, че за една Златна такова неугледно място би представлявало интерес.

Изкачвам се по каменните стъпала до моста, водещ към стария ми дом, също както когато бях момче. Само че сега крайниците ми са твърде едри. Забравих, че съм с гравиБотуши. И Мустанга не задейства своите. Тя върви подире ми и си изтупва ръцете от прахта, когато стига до площадката, където в стената е врязана тънката метална врата към бившия ми семеен дом.

— Дароу — казва тя тихо. — Откъде знаеш къде отиваш?

Ръцете ми треперят.

— Ти ми каза да те пусна при себе си. — Поглеждам надолу към нея.

— Да, но…

— Колко далеч искаш да стигнеш?

Зная, че тя усеща какво предстои. Питам се откога ли го усеща. Моята странност. Чудатите маниери. Отчуждената душа.

Тя поглежда ръцете си, изцапани в червено от прахта по каменните стъпала.

— Докрай.

Подавам й един холоКуб.

— Ако си сериозна, натисни копчето за включване и влез, след като го изгледаш. Ако си тръгнеш, ще разбера.

— Дароу…

Целувам я за последно, силно. Тя се вкопчва в косата ми, усеща, че щом се разделим, нещо ще се промени. Отдръпвам се. Дланта ми обгръща брадичката й. Затворените й клепачи затрептяват и започват да се отварят, когато отстъпвам от нея и се обръщам към вратата.

Бутвам я и тя се отваря.

Трябва да се сниша, за да вляза. Домът е тесен. Тих. Първият етаж е досущ какъвто си го спомням. Металната масичка не се е променила. Нито пък пластмасовите столове, малката мивка, глинените чинии, които се сушат, или безценният чайник на майка ми, сложен да се топли върху печката. Подът е застлан с нова черга. Тъкала я е новачка. Там, където татко слагаше ботушите си, в подножието на стълбището, и където аз слагах моите, има други ботуши. Чакайте. Тези са моите. Но по-износени и дрипави, отколкото по мое време. Наистина ли са ми били толкова малки краката?

Тишина охранява къщата. Всички спят освен нея.

Щом водата кипва, чайникът започва да свисти. Скоро започва да шушне задъхано. По каменните стълби се потътрят крака. Едва не изтичвам навън от стаята. Но ужасът ме вкопава на място, докато тя идва насам. Все по-близо, докато влиза в стаята при мен, поспира на последното стъпало с увиснал в забрава във въздуха крак. Очите й намират моите и не се откъсват повече от тях. Изобщо не поглеждат към Златното ми тяло. Тя не казва нищо и ме обзема паника. Вдишване. Три. Десет. Тя не ме познава. Аз съм убиец, вмъкнал се в къщата й. Не биваше да идвам тук. Тя не ме разпознава. Аз съм заблудил се Златен, надникнал вътре от любопитство. Мога да си тръгна. Да избягам още сега. Майка ми никога не бива да научи в какво се е превърнал синът й.

А после тя довършва крачката си и идва към мен. Плавно. Минали са четири години. Тя изглежда остаряла с двайсет. Изтънели устни, отпусната и набраздена с паяжина от бръчки кожа, коса, прошарена със сиви сажди, длани, корави като дъб и възлести като джинджифилови корени. Когато десницата й посяга към лицето ми, се налага да коленича. Очите й още не са се откъснали от моите. Нито от тях са бликнали сълзи. Чайникът пищи върху печката. Тя вдига и другата си длан към лицето ми, но не може да се разтвори и да го докосне както дясната. Остава стисната и усукана, като сърцето ми.

— Това си ти — казва тихо тя, сякаш аз ще изчезна като нощно видение, ако произнесе думата твърде силно. — Ти си. — Гласът й е друг, речта й — завалена.

— Познаваш ли ме? — успявам да промълвя отчаяно.

— Как бих могла да не те позная? — Усмивката й е изкривена, клепачът й — увиснал. Животът е бил по-жесток към нея, отколкото към мен. Преживяла е инсулт. Боли ме, като гледам как тялото й я предава. Като зная, че не съм бил тук да й помогна. Като зная, че сърцето й е било сломено. — Бих те познала… навсякъде. — Тя ме целува по челото. — Момчето ми! Ти си моят Дароу.

Сълзите проправят топли пътечки надолу по страните ми. Избърсвам ги.

— Майко…

Все тъй на колене, аз я обгръщам с ръце и оставям сълзите да потекат безмълвно. Дълго, дълго нищо не казваме. Тя лъха на грес, на ръжда и на изгубил свежестта си дъх на хемант. Устните й целуват косата ми както едно време. Дланите й дращят по гърба ми, сякаш тя си го спомня също тъй широк като сега, и също тъй силен.

— Трябва да махна чайника от печката — казва тя. — Преди някой да се е събудил и да те е видял такъв…

— Разбира се.

— Ще трябва да ме пуснеш.

— Извинявай. — Пускам я и се смея на себе си.

— Как…? — пита ме тя, стои и гледа Сиглите на ръцете ми и клати глава. — Как е възможно това? Ти… произношението ти. Всичко.

— Изваяха ме. Чичо Нарол ме спаси. Мога да обясня.

Тя клати глава и трепери тъй леко, та сигурно си мисли, че не забелязвам. Чайникът изсвирва по-силно.

— Сядай. — Обръща се гърбом и маха чайника от печката. Вади още една чаша. Сваля я от високата лавица. Спомням си я, че беше на баща ми. По оформената глина е полепнал прах. Тя се бави и не казва нищо, докато я притиска до себе си и се унася в миг, предназначен не за мен, докато си спомня утрините, когато двамата са се подготвяли заедно за деня. Въздиша продължително, изсипва чая на листенца в чашата и налива отгоре гореща вода. — Друго искаш ли? Имаме от онези бисквити, дето ги обичаше.

— Не, благодаря.

— И взех порцията си от тазвечерното угощение. Фина храна за Златни. Ти ли го уреди?

— Аз не съм Златен.

— Има и боб. Пресен, от градината на Леора. Помниш ли я?

Хвърлям един поглед на дейтапада си. Мустанга я няма, тръгнала е обратно към кораба, след като е изгледала холоКуба. Точно от това се боях. Прочитам съобщение от Севро: „Да я спра ли?“ — пита ме той. Две възможности за избор. Да оставя Севро и Рагнар да я хванат и задържат, докато мога да поговоря с нея. Или да й се доверя сама да взема решение. Но ако й се доверя, тя може да замине, да каже на баща си какъв съм и всичко да свърши. Ала може просто да й е нужно време. Толкова много й стоварих да осмисли наведнъж. Ако Рагнар и Севро я заловят преждевременно, това може да я настрои срещу мен. Или те може да действат самоволно и да я убият.

Ругая безмълвно и набирам бърз отговор.

— Всички помня — казвам на майка си и вдигам отново очи. — Аз все още съм си аз.

При тези думи тя се спира, все тъй с лице към печката. Когато се обръща, на обезобразеното й от инсулта лице се е появила крива усмивка. Ръката й прави непохватни опити да държи чашата, но тя бързо се съвзема.

— Нещо против столовете ли имаш? — пита остро тя, забелязала, че непохватността на ръката й не ми е убягнала.

— Точно наопаки, боя се… — Вдигам стола. По-удобен е за Златно дете, отколкото за Безподобен белязан, над два метра на ръст и на тегло колкото трима Червени накуп. Тя се изсмива с онзи свой мрачен смях, същият, който като малък винаги ме караше да мисля, че е извършила нещо кой знае колко злокобно. После подгъва изящно крак и сяда на земята. След нея сядам и аз — тук се чувствам върлинест и непохватен. Тя слага помежду ни димящите чаши.

— Не изглеждаш ужасно изненадана да ме видиш — казвам аз.

— Сега говориш смешно. — Тя се умълчава толкова дълго, че се чудя дали ще продължи. — Нарол ми каза, че си жив. Обаче пропусна да ми каже, че си отишъл да се топнеш в Златото. — Тя отпива от чая. — Бас държа, че имаш въпроси.

Смея се.

— Мислех, че ти ще имаш повече.

— Щях да имам. Обаче познавам сина си. — Тя оглежда Сиглите ми. — Аз съм по-търпелива. Давай, питай.

— Нарол… Той дали е…?

— Мъртъв? Да. Мъртъв е.

Дъхът ми секва.

— От колко време?

— Преди две години — засмива се тя. — Паднаха в една минна шахта заедно с Лоран. Така и не откриха труповете.

— Защо се смееш, по дяволите?

— Братът на баща ти винаги е бил черната овца в стадото. — Тя отпива от чая. На мен още ми е горещ. — Сигурно това предполага, че ще е мъчен за убиване като хлебарките. Затова ще повярвам, че е умрял, чак като го видя в Долината. Хитрецът му с хитрец. — Тя говори бавно като повечето Червени. Фъфленето, причинено от инсулта, е съвсем леко, но неизменно се долавя. — Мисля, че се е махнал оттук и е взел със себе си и Лоран. — Казва го така, че ми става ясно — тя разбира, че отвъд мините има нещо повече. Може би не знае цялата истина, но има представа за част от нея. Навярно чичо ми и братовчед ми не са мъртви. Възможно е да са напуснали мястото, за да отидат при Синовете.

— Какво става с Кийран? Лиана? Дио?

— Сестра ти се омъжи повторно. Живее със съпруга си в Община Гама, в дома на семейството му.

— Гама? — Изсмивам се презрително. — Ти си й позволила… — и млъквам, щом виждам как устата на майка ми отново се изкривява. Може и да съм пременен като Златен, обаче щом става дума за дъщеря й, най-добре да млъкна, да ме вземат дяволите.

— Има две момичета, които приличат повече на теб, отколкото на нея или на всеки Гама, когото съм виждала. А пък Кийран е добре. — Тя се усмихва на себе си. — Направо би се гордял с него. Вече не е сополивото дете, дето сигурно си го спомняш как нищо не може да свърши като хората и говори насън. Мъжът в къщата. Говорител на бригадата, след като Нарол потъна долу. Обаче Кора, жена му, умря при раждане. Преди няколко месеца той си взе друга.

Горкият ми брат.

— А с Дио какво става? С родителите на Ео?

— Баща й умря. Самоуби се наскоро, след като и ти пробва същото.

Обронвам глава.

— Толкова много смърт!

Тя ме докосва по коляното.

— Тъй върви то.

— Но това не го прави справедливо.

— Тежко беше, след като ти и Ео ни напуснахте. Но Дио е добре. Тя всъщност е горе.

— Горе? Ти какво… За Кийран ли се е омъжила?

— Да. И е бременна. Надявам се да е момиче, ама с тоя мой късмет ще излезе момче, което ще иска цял живот да бяга от пъклени пепелянки и изгаряния от па̀ра. Ако има избор де.

— За какво намекваш?

— Положението е трудно. Промени се. Мината не произвежда както трябва. Някои мъже шушукат, че това кътче от света е напълно изчерпано. И това ги кара да се страхуват — какво ще стане с миньорите, като не остане какво да се копае? Надяват се да наваксат с тераформирането преди хелиевите ни залежи да са се изчерпали.

— Нищо няма да ви се случи. Обещавам, че ще пазя тази мина. На всяка цена.

— Как?

— Просто ще я пазя.

— Мой ред е. — Тя ме оглежда над чашата си с чай. — Къде беше, дете?

— Аз… не зная откъде да започна.

— Със смъртта на Ео, струва ми се.

Трепвам. Майка ми никога не се е церемонила. Караше Кийран да плаче през цялото му детство. Но тази безцеремонност превръща пришките в мазоли. Затова й дължа подобаващ отговор. Разказвам й всичко, като започвам от миговете след смъртта на Ео и завършвам с обещанието ми, дадено на АрхиГубернатора.

Когато приключвам, чаят ни отдавна е свършил.

— Бива си я тази история — казва тя.

— История ли? Самата истина е.

— Те няма да ти повярват. Останалите.

— Но ти ми вярваш?

— Аз съм ти майка. — Тя хваща ръката ми и прокарва изкривените си пръсти по Сиглите, които тръгват от опакото на дланите ми над китките, и се усмихва самодоволно, когато стига до металните крила, вградени от външната страна на ръцете ми. — Никога не съм харесвала Ео — казва тихо тя.

Извръщам се да я погледна.

— Не беше за теб. Тя умееше да манипулира. Премълчаваше някои неща пред теб…

— Знам за детето — казвам. — Знам какво е казала Ео на Дио.

Майка ми се приближава още повече до мен, ръцете й стисват моите и тя вдига юмруците ми към устните си. Никога не е умеела да утешава. И сега го прави непохватно. Но нямам нищо против. Татко я обичаше заради същото, заради което я обичам и аз. Всичко, което прави, тя го прави без задна мисъл. В нея няма фалш. Няма измама. И когато ми казва, че ме обича, зная, че е искрена от дъното на душата си.

— Ео не беше жестоко момиче и ти го знаеш — казва тя и се дръпва назад, за да може да ме гледа в очите. — Тя те обичаше с цялото си сърце. И аз я обичах заради това. Но винаги съм се бояла, че ще те накара да водиш нейните битки. И винаги съм се бояла от това колко обича тя да се бие.

Не такава си спомням аз Ео. Но не виня майка си за думите й. Не мога. Всички очи виждат по свой начин.

— Но в края на краищата, майко, Ео излезе права за това. За Златните.

— Аз съм ти майка. Не ме интересува какво е правилно. За теб съм загрижена, рожбо.

— Някой трябва да поправи всичко това — казвам. — Някой трябва да разкъса веригите.

— И този някой си ти?

Защо се съмнява в мен?

— Да. Аз съм. Не постъпвам лекомислено. Аз мога да изведа всички нас оттук. Да ни освободя от робството.

— Къде? На повърхността? — Говори за това като запозната, все едно знае истината за Марс не от минути, а от години. Може би е така. — И какво ще правим там? Ние познаваме само мините и нищо друго. Знаем само да копаем, да отглеждаме коприна. Ако това, което говориш, е вярно и на Марс живеят стотици милиони Червени, как ще има достатъчно домове за нас горе? Как ще има достатъчно работа? Повечето хич няма и да напуснат мините, дори и да знаят. Ще видиш. Ще си останат миньори. И децата им също ще са миньори. И децата на децата им, само дето аристокрацията няма да я има. Мислиш ли за тези неща?

— Мисля, разбира се.

— А отговор имаш ли?

— Не.

— Мъже! — Тя разтърква дясното си слепоочие. — Баща ти беше такъв, впускаше се, без да съобразява. — Изражението й ми подсказва какво си мисли тя за това. — Пъклолазите мислят, че те обезпечават клановете. Не. Жените ги обезпечават. — Тя посочва наоколо. — Всичко, което виждаш, е направено от жена. Но ти знаеш как да оформиш света, нали? Знаеш какъв трябва да е той!

— Не, не знам — отговарям. — Не съм аз този с отговорите. — Това е Мустанга. И Ео беше такава. И майка ми е такава. — Нито един мъж или жена не може да даде всички отговори. Хиляда, един милион ярки умове ще са нужни, за да се отговори на въпроса, който ти ми зададе. Точно там е смисълът. Това, което умея, в което ме бива, е да свалям от власт мъжете и жените, оковали тези умове. Затова съм тук. Затова съществувам.

— Променил си се — казва тя.

— Знам. — Вземам пръст от пода и я стривам между дланите си. Пръстта изглежда странно по тези длани. — Мислиш ли… Възможно ли е да обичаш двама души?

Преди тя да успее да отговори, по стълбите надолу се чуват тихи стъпки.

Майка ми се обръща да погледне.

— Бабо? — извиква едно сънено гласче. — Бабо, Дънлоу не си е в леглото!

Едно детенце стои на стълбите и нощницата му мете пода. Щерка на Кийран. На три-четири години. Родена точно след като заминах. Има сърцевидно личице. Червеникавата й коса е гъста, с ръждив оттенък — като на жена ми. Майка ми се оглежда към мен, разтревожена как да обясни присъствието ми. Но аз задействах призрачното си наметало още щом чух шума.

— А, сигурно се е измъкнал навън да прави пакости — казва майка ми.

Стисвам ръката й, преди да се изнижа от стаята обратно към вратата. Времето ми тук привършва, ала аз не бързам да изляза. Момиченцето слиза предпазливо по стълбите, стъпало след стъпало, и търка очите си да се разсъни.

— С кого говореше?

— Молех се, рожбо.

— За какво се молеше?

— За душата на един човек, който много те обича. — Майка ми докосва с пръст носа си.

— Тате?

— Не. Чичо ти.

— Чичо Дароу? Ама той е умрял.

Майка ми взема на ръце момиченцето.

— Мъртвите винаги могат да ни чуят, Ео. Защо иначе си мислиш, че пеем? Ние искаме да знаят, че макар и тях вече да ги няма, все още има радост за нас. — Тя залюлява племенницата ми и докато прави първата крачка към стълбите, се обръща да ме погледне. — Това е всичко, което те биха искали за нас.