Пиърс Браун
Златен син (44) (Книга втора от „Червен изгрев“)

43.
Морето

Пробуждам се с мириса на морето. На солена вода и водорасли — носи ги свеж есенен вятър. Крещят чайки. Една прави вираж и каца на белокаменния перваз на отворения прозорец. Накланя глава, поглежда ме и отлита към утринните слънчеви лъчи. Облаци плуват далече над хоризонта и обещават дъжд още докато сутрешната роса пада през отвореното прозорче на покрива.

Тя помръдва до мен. Стройното й тяло лежи върху чаршафите, свито около собственото ми изстрадало тяло. Облечена е. Аз съм гол до кръста. Пресни кожни присадки са нашарили плътта ми. Лъщят, розови и чувствителни при докосване. Мустанга отново се размърдва и движението й ме връща в собственото ми тяло. Кара ме да усетя болките и страданията, и утехата от нейната близост. Оставям клепачите ми да се затворят бавно и въздишам дълбоко, потъвайки в меката наслада от това да си човешко същество. Дъхът й пари шията ми. Биенето на друго сърце до ребрата ми. Златната й коса гъделичка носа ми, а хладният вятър разпилява кичури по лицето ми. Утринният въздух е свеж и жизнен.

Вдишвам го дълбоко и отново потъвам в сън.

Спомени от метал разрушават покоя.

В тъмното отекват писъци. Приятели умират.

Очите ми рязко се отварят за светлината, отчаяни да ми припомнят къде съм. Казват ми, че съм в безопасност. На топло. Тук няма метал. Само памучни чаршафи. Легло. Топло момиче. Ала спомените са тъй близки. Как съм оцелял?

Падам от небето заедно с Фичнър.

Арес — истина, която винаги е съществувала, но изглежда толкова нова, че дори не мога да я проумея. Събуждам се и усещам инструменти на Жълт в гърдите си да рестартират сърцето ми. После се будя отново от допира на ваятелски скалпел по кожата ми. Спя в едно легло с агонията и гаденето. Вълни от видения ме заливат и се оттеглят. Посетители идват и си отиват. Предпочитам да съм буден.

Страх ме е отново да затворя очи. Страх ме е от това, което ще видя, когато се събудя. Като Червено дете делях легълцето си с Кийран. Всяка сутрин се будех преди него, лежах тихичко и оставях приглушените гласове на родителите си да се промъкват под паянтовата врата в началото на деня им. Дочувах баща си да тътри крака. Прокашлянето му всяка сутрин, докато измива съня от лицето си. Майка му вареше кафе, смилаше кубчетата, които вземаше от Сивите срещу яйца от пъклена пепелянка или макари коприна, откраднати от Паяжинотъкачницата.

Иска ми се тези звуци да ме будеха всяка сутрин. Скърцането на мелачката, мирисът. Иска ми се да можех да кажа — така тялото ми разбираше, че трябва да се отърси от съня. Но това, което ме будеше, не беше мирисът на кафе или на майчиния ми чай, а утринната въздишка на водата, потекла през тръбите, или артритното скърцане на въжени стълби, докато мъжете и жените от община Ликос, трудещи се нощна смяна, се прибираха у дома от мините и Паяжинотъкачницата. Не беше умореното мърморене на работниците от дневната смяна, които тръгваха от къщи за работа.

Будеше ме страхът от затваряща се врата.

Всяка сутрин завършваше еднакво. Първо глинените чинии изтракваха в металната мивка. После пластмасовият стол на татко изскърцваше върху каменния под. Двамата заставаха на вратата и си шепнеха. Тишина. Винаги си представях, че в този момент те споделят продължителна целувка. И най-сетне идваше сбогуването. Входната врата се отваряше, скърцайки на ръждясалите панти. И най-накрая, въпреки всичките ми молитви, тя се затваряше.

Навеждам се над Мустанга и я целувам по челото. По-пламенно, отколкото възнамерявах. Тя се буди изящно като котка, протягаща се след лятна дрямка. Очите й не се отварят, но тя се сгушва в мен.

— Буден си — промърморва. Клепките й трепват и тя рязко се надига, откъсва се от мен. — Извинявай. Сигурно съм заспала — поглежда стола, на който е седяла — на леглото.

— Няма нищо. Стой си. Моля те. — Забравих, че уж трябва да се държим студено един с друг. — Колко време мина?

— От нападението ли? Една седмица. — Мустанга отмята падналите в очите й кичури коса. — Радвам се, че се върна при нас.

— Кого загубихме? — питам предпазливо.

— Загуби? — Пръстите й мърдат неловко, докато тя изброява жертвите. Следва дълго мълчание. Цифрите ме смазват в леглото. Сещам се да си поема дъх.

— Баща ти? — питам.

— Не знаеш ли? — Тя се усмихва притеснено и въздиша малко прекалено нехайно, опитвайки се да потисне собственото си напрежение. Примъква се по-близо на леглото, като все така внимава да не ме докосне. — Голяма досада ще е, докато те осведомя.

— Убеден съм, че ще се справиш.

— Баща ми е жив. Когато щитовете паднаха, няколко Златни, които вече бяха в Цитаделата, поведоха отряд от мелези да го спаси. Оказа се, че брат ми има дълга ръка. И когато Рицарите Олимпийци дойдоха да го отведат с Октавия, останаха с празни ръце. Холоканалите наричат Рок „прероденият Нелсън“. Той плени повече от осемдесет процента от флотилията на Белона. — И додава с по-мрачен тон: — Което значи, че като водач на атаката му се полагат поне трийсет процента от корабите, а останалите са за Дом Август.

— А това ще рече, че технически той притежава повече от мен.

— Учените глави се питат докога ли ще трае неговата лоялност сега, когато…

— Чакала си играе своите игрички — прекъсвам я със смях.

— Той никога не престава.

— Не мисля, че Рок би тръгнал с оръжие срещу мен — казвам. — А ти?

Тя свива рамене.

— Властта създава възможности. Казах ти да си оправиш отношенията с него.

— Рок е наш съюзник. И винаги ще бъде. Познаваш го.

— И той идваше тук толкова често, колкото и Севро. — Тя бавно се усмихва. — Снощи заспа тук. Изгоних го преди малко. Но няма да си върша работата, ако се престоря, че той не представлява потенциална заплаха за нас.

За нас, отбелязвам си.

— Твоята работа? — питам. — Която е…?

— Самоназначих се за твой главен Политико.

— Така ли?

— Да. Дворцовите игри могат да бъдат гадно и двулично занимание. Ти си твърде сериозен за тях. Като агне, което мисли, че вълците му оказват честта да бъде поканено на банкет, организиран за него.

— Ами ако точно от тебе трябва да ме защитават?

— Е — вдига тя лявата си вежда. — Тогава сигурно вече си загубил.

Засмивам се и питам за Севро.

Тя се преструва, че се оглежда.

— Не спи ли на пода до леглото? Мисля, че излезе с баща си. Аз бях при Кавакс на орбита и се върнах едва снощи, но Теодора казва, че Севро потеглил скоро след вечеря заедно с Фичнър. Мислех си, че го мрази.

— Така е.

— Какво се е променило?

Свивам рамене и се питам от колко ли време Севро знае за истинската самоличност на баща си. Струва ми се невъзможно да е бил толкова сляп колкото мен. Дали някой не ме е лъгал за разнообразие?

— Ами Лорн? — питам.

— Той е с онази харпия Виктра.

— Какво й е на Виктра?

— Освен дето флиртува с всичко, дето шава, нищо й няма.

— Чакай! Тя флиртува с теб? Я разкажи нещо повече!

— Млъквай! — Мустанга замахва към мен, но усмивката й бързо помръква и тя си дръпва ръката. — Лорн взе Виктра под крилото си. Изглежда, че не го притеснява да съюзи семейството си с Юлиите. Майката на Виктра се е съгласила с този договор. Три от най-могъщите родове на Марс се обединиха под водачеството на моя. Триумвират срещу Суверена. Губернаторите на Газовите гиганти са на път за Егия за среща. А също и Реформаторите. Ти беше прав. Превземем ли Марс, имаме шанс срещу Октавия. Това вече не е битка, а гражданска война. И сякаш не е безсмислена. Баща ми отваря дума да даде шанс на Реформаторите на масата за преговори. Това… то означава нещо!

Спомням си моя разговор с този човек.

— И ти му вярваш?

— Вярвам му, Дароу. — Тя се усмихва обнадеждено. — За първи път от много време наистина му вярвам.

Аз не съм толкова сигурен.

— А какво стана с…

— Касий? — досеща се тихо тя. — Баща му бе убит от Телеманите, а той се би с Рагнар на стената. Всичките му братя и сестри са обявени за мъртви. Но той и майка му изчезнаха.

Отбелязвам си как тя се умълча.

— Тревожиш ли се, че е мъртъв?

— Той е наш враг — заявява решително тя. — Неговото благополучие не е моя грижа. — Тя се взира настоятелно в очите ми. — Ти тревожиш ли се?

— Не знам — замислям се аз.

— Кръвогадост! Толкова си чувствителен понякога! Да не съжаляваш и че му отсече ръката?

— Съжалявам, че убих Юлиан.

— Всички сме омърсени от миналото — заключава Мустанга. — Забравяш, че и на мен също ми се наложи да убия някого при Посвещението. Всеки Безподобен белязан, когото си срещал някога — Лорн, Севро, Чакълчето, Такт, Октавия, Даксо, — всички сме започнали оттам. Често си мисля, че имаме твърде много неща, за които да съжаляваме.

За нас ли говори тя? И за мен ли съжалява?

— Искам да намразя Касий — изричам бавно. — Действително го искам. Дори и мисълта за него предизвиква у мен желание да троша. Да строша прозореца. Или, предпочитам, да смеля грозната му самодоволна физиономия.

— Грозна? — пита тя скептично.

— Толкова е хубавичък, че чак е грозен.

Думите ми разсмиват Мустанга.

— Но е трудно да подклаждаш омразата, нали? — пита тя.

Кимвам. Омразата е онова, което накара семейството на Касий да се нахвърли срещу това на Август. И вижте докъде ги докара.

— Жал ми е за него. Където и да е той.

— По-рано ти казах да не се доверяваш на брат ми — сменя темата Мустанга. — Говорех сериозно. Знам, че ти продължаваш съюза си с него. Неговите фирми те изкарват същински бог. Но на това трябва да се сложи край. Нищо не му дължиш. Дръж се сърдечно. Любезно. Не се отнасяй неуважително с него пред хора. Но стига вече срещи. Стига вече обещания. Отрежи му достъпа. Той вече не ти е нужен. Имаш мен.

Това момиче! Де да можех да я запозная с майка си, с Кийран и Лиана. Нейният огън щеше да им допадне. Гърлото ми бавно се стяга. И Ео щеше да я хареса.

— Ти не си моя — казвам.

— Дароу…

Нещо странно се усуква в мен — като навитата пружина на чувство, която най-сетне са отпуснали.

— Когато бях на дъното на реката… знаех, че няма да те видя повече.

Тя се поколебава, иска й се да посегне към мен, но се спира заради всичко, казано от нас преди.

— Знаеш, че нямаш позволението ми да умреш — шегува се тя вместо това. — Както и да е, Севро и Виещите никога не биха ти простили, ако се опиташ. Нито един от тях. Имаш толкова много приятели, Дароу. Толкова много, които биха влезли в огъня за теб!

Потръпвам, вдишвам продължително и затварям очи, мъча се да не позволя на вината да ме погълне. Сълзите потичат безшумно от ъгълчетата на очите ми.

— Дароу. Не плачи — шепне Мустанга и този път протяга ръка към мен. Приближава се и ме прегръща. — Всичко е наред. Всичко свърши. В безопасност сме.

Риданията разтърсват гърдите ми.

Тя греши. Не е свършило. Зад клепачите си виждам само един свят, разкъсван от война. Няма друго бъдеще за мен, за нас. И все пак колко пъти вече отново ме събират, парче по парче? Не мога да спра да плача. Дори не мога дъх да си поема. Сърцето ми бие силно. Ръцете ми треперят. Всичко излиза от мен. Мустанга, тежка едва наполовина колкото мен, ме прегръща с нежната си ръка, докато се изтощавам и не ми остава друго, освен отново да се отпусна в леглото. Постепенно сърцето ми забавя ударите си и влиза в ритъм с нейното.

Седим така сигурно цял час. Най-накрая тя ме целува по рамото, по шията, устните й се спират на пулсиращата ми вратна вена. Вдигам ръце да я отстраня, но тя ги блъсва настрана и обгръща с длан лицето ми.

— Пусни ме до себе си.

Оставям ръцете си да паднат на леглото. Устните й проправят топла пътека до моите. Споделяме вкуса на моите сълзи, когато устните й се плъзват между моите и езикът й стопля вътрешността на устата ми. Ръката й се плъзва нагоре по врата ми, ноктите одраскват кожата и най-сетне тя намира опора в косата ми, леко подръпва оплетените ми кичури. Тръпки пронизват тялото ми.

Моето подобие на съпротива се е изпарило. Цялата вина, която ме пазеше да не предам Ео с Мустанга, е пометена от бушуващия в мен хаос. Цялата вина, която изпитвам, защото зная, че тя е Златна, а аз — Червен, изчезва. Аз съм мъж и тя е жената, която желая.

Ръцете ми я намират и притеглят тялото й върху моето, проследяват дължината на краката й до извивката на талията. В мен се пробужда дълго потискана жажда. Изпълва ме с треска, искам я до болка. Цялата. Забравям задръжките си. Забравям тъгата. Само това ми е нужно. Няма да избягам. Не и този път. Не и когато зная колко се бях доближил до това никога повече да не я зърна.

С бавна сила събличам дрехите й. Под моите ръце платът е като мокра хартия. Кожата й е гладък, топъл мрамор, сгрят от слънцето. Под нея мускулите се свиват и напрягат, когато тя извива гръб. Нейното тяло е създадено да се движи в съзвучие с моето, да се увива около мен. Проследявам с пръсти извивката под кръста й. Тя се прилепва до мен, пулсира в такт с дъха си, бедрата й ме притискат в леглото.

За нея може да е минала седмица, но аз само преди минути, преди секунди коленичех на студената стомана, стоплена от собствената ми кръв, и чаках мъжете да ми отсекат главата. Докато копаех гроба на Ео със собствените си треперещи ръце, мислех, че никога няма да преживея отново такъв миг. Миг с жена, която желая и обичам. И, кърваво проклятие, какъв е смисълът да оцелея в този студен свят, ако бягам от единствената топлина, която той може да предложи?!