Пиърс Браун
Златен син (26) (Книга втора от „Червен изгрев“)

26.
Кукловод

Плиний поглежда тревожно Август.

— Сториш ли го, войната няма да свърши, докато от едната страна не остане само пепел.

— Вече е така… — намесва се Кавакс.

— Това е друго — грачи Плиний. — То разширява обсега.

— Баща ми е прав! — заявява Даксо. — Ние вече открито се бунтуваме!

Плиний плясва по масата.

— Това е друго! Това обявява война на Обществото — не на Белона, не на Суверена като отделна личност. Ганимед не ни е нанесъл вреда. Това ще разбие всичко!

Август седи мълчаливо, а студените му очи се взират в луноРазбивача от холото. Без да ме погледне, той пита:

— Ти каза, че твоят план бил в две части. Каква е втората?

Сменям холото. На мястото на корабостроителниците се появява Академията. Кораби опасват матовосивата й повърхност. На заден план се въртят астероиди.

— Тези кораби са направо древни — заявява Лицен, преди да успея да заговоря. — В сражение са безполезни. Да не би да планираш да откраднеш и тях?

— Не, Претор Лицен. Планирам да открадна студентите. — Добавям още едно изображение. Институтът на Марс се присъединява към Академията. После още един Институт, на Венера. След това двата Института на Земята. И Институтите на Галилей и Сатурн. После и още, докато във въздуха се реят близо дузина изображения.

— Искам да открадна всички учащи се. Не за да се бият. За да поискам откуп.

— Кръвогаден ад! — Мустанга избухва в смях. — Дароу, ти нормален ли си?

Август се мръщи.

— Виргиния, овладей се.

— Аз се владея, татко. Но не и твоето зло куче.

— Забравяш си мястото.

— А ти забравяш как изглеждаше Клавдий, проснат мъртъв на земята. И Лето също. Това ли искаш и за останалите от нас? — Тя съжалява за думите си в мига, в който се откъсват от устните й.

— Затваряй си устата, момиче! — Август трепери от негодувание. Костеливите му пръсти стискат ръба на масата и тя проскърцва. — Откакто пусна между краката си онова момче от Белона, си като отвързана! Влизаш тук и се перчиш като Феичка! Хрупаш ябълка като дете! Престани да се правиш на циркаджийска курва и се дръж подобаващо за името си!

— Като живия ти син ли? — пита тя.

Той вдишва продължително, за да се успокои.

— Ще мълчиш или напускаш!

Мустанга изскърцва със зъби, но необичайно за себе си млъква. Устните на Плиний се извиват в предоволна усмивка.

— Не я обвинявайте, драги ми господа, ако войната вече й е омръзнала — казва той, забивайки деликатно нож в ранения враг. — След толкова много нощни съвещания, прекарани в хоризонтална дипломация с Белона, нейната издръжливост вече не е каквато беше.

Кавакс се нахвърля върху Плиний. Даксо го дръпва назад тъкмо навреме. Но Мустанга първа надвиква врявата:

— Сама мога да защитя честта си, драги ми господине. Но от Плиний обидите трябва да се очакват. В края на краищата и мен ще ме е яд, ако жена ми превиваше гръб, за да се погрижи толкова много от младите ви наемници да се научат как да си пъхат както трябва мечовете в ножницата!

Плиний впива яден поглед в нея, а тя става и продължава:

— Напуснах Марс, за да трупам знания в двора на Суверена. Не съм изоставила семейството си, както толкова много от вас предполагаха. И не съжалявам, че съм заминала и съм пропуснала разговори като този. Защото вас, драги ми господа, като че ви бива само за едно и то е да се заяждате. При все това бързо постигнахте съгласие да ме нарочите за мишена за подигравки. Любопитно! Дали е, защото виждате в мен заплаха за вашата власт? Или е просто защото съм жена? — Тя се взира в няколкото жени, разпръснати около масата. — Ако случаят е такъв, самозабравяте се. Това общество е основано от мъже и жени, според техните заслуги. Скъпият Политико Плиний е прав. Аз бих избегнала тази война. Всъщност се опитах. Защо иначе според вас позволих на Касий ау Белона да ме ухажва? Но войната е тук. И аз ще защитавам семейството си срещу всички заплахи, както външни, така и вътрешни.

Август си позволява най-леката, най-оскъдната усмивка, близначка на първата. По-условна обич от неговата не съм виждал. Колко бързо може да нарече дъщеря си „курва“, а после да се усмихне, когато тя възвърне загубената власт над залата. Изведнъж тя вече е от значение.

— Тогава какво мислиш за моя план? — питам.

— Мисля го за опасен. Той увеличава размаха на войната, без да ни подсигурява ползи. Неморален е и създава опасен прецедент. Но пък неморалността е присъща на войната. Затова трябва просто да решим докъде желаем да стигнем.

— Ти познаваш Октавия по-добре от мен — казвам. — Тя докъде ще стигне?

Мустанга се умълчава.

— Ако постигнем победа и помолим за мир, независимо от позиция на силата или на слабостта, тя ще приеме предложението…

— Виждаш ли! — грейва Плиний.

Мустанга не се е доизказала:

— Тя ще предложи неутрално място. И в деня, когато ние пристигнем да сключим мир, тя ще стори всичко, което е в нейна власт, за да ни избие до крак.

Плиний поглежда ту мен, ту нея — разбира колко лесно са го изиграли.

— Значи няма връщане назад? Победа или смърт? — питам категорично аз.

— Действително, Дароу — отвръща тя с усмивка. — Победа или смърт.

— Като че те надхитриха, Плиний. Продължаваме нататък по плана на Дароу. — Август се изправя. — Утре Претор Лицен ще поеме командването на този кораб и неговата флотилия и ще увлече флотилията на Суверена в преследване, а аз ще отведа малък ударен отряд от корвети и фрегати на Газовите гиганти. С тях аз ще нападна корабостроителниците на Ганимед.

— Ще дойда с вас, господарю мой! — заявява гръмогласно Кавакс. При този звук лисугерът скача от скута му и се шмугва под масата да трепери.

— Не.

Лицето на Кавакс помръква.

— Не? Но, Нероне… Тамошната защита — бойни станции, изтребители, кораби-факли — те ще попилеят всеки отряд от корвети, който отведете! — Едрите му длани жестикулират умолително. — Нека ние го сторим за вас.

— Забравяш кой съм аз, приятелю мой.

— Поднасям извиненията си, не исках да кажа…

Август му махва да спре с извиненията и се обръща към Мустанга:

— Дъще, ще вземеш каквото ти е нужно от флотилията, за да осъществиш втората част от плана на Дароу.

Да гледаш Плиний сега, е все едно да гледаш дете, което стиска шепа пясък и се опитва да го задържи. Той не разбира какъв курс са поели нещата. Но не е чак толкова глупав, че и сега да играе играта си. Каквато си е змия, ще изчаква в тревата.

АрхиГубернаторът се обръща към мен:

— Дароу, какво ми каза ти, преди да пролееш кръвта на Касий?

— Казах, че вие трябва да сте Крал на Марс.

— Приятели мои… — Август отпуска тънките си длани върху масата със сковани пръсти. — Дароу прояви способности, които никой от вас не притежава. Той предсказва какво искам аз. Аз искам да бъда крал. Направете ме такъв. Свободни сте.

Залата се изпразва. Аз изчаквам заедно с Август. Той иска да поговорим насаме.

На минаване Мустанга се отърква в мен и игриво ми намига.

— Хубава реч — смънквам аз.

— Хубав план.

Тя стисва ръката ми и после изчезва.

— Пак си в лигата — отбелязва Август и ми посочва да затворя вратата. Сядам близо до него. Суровите бръчки по лицето му се вдълбават, когато се вглежда в очите ми. Отдалече бръчките са невидими. Но толкова отблизо тъкмо те са онова, което изгражда лицето му. Загубата набраздява с такива бръчки лицето на човека и ми напомня: Това е мъжът, когото не бива да гневиш. Мъжът, на когото не бива да си длъжник.

— Можем да приключим с праведното възмущение, преди да се е заизливало от езика ти. — Той сключва пръсти и изпитателно оглежда обработените кутикули. — Въпросът е елементарен и ще отговориш на него: ти демократ ли си?

Не бях го очаквал. Мъча се да не се оглеждам нервно.

— Не, господарю мой. Никакъв демократ не съм.

— Не си Реформатор? Не си някой, който иска да измени нашето Споразумение, за да създаде по-справедливо и по-порядъчно общество?

— Човекът сега е правилно организиран… — казвам аз и замълчавам. — Освен няколко изтъкнати изключения.

— Плиний?

— Плиний.

— Всеки от вас има своите дарби. А ти ще направиш добре, ако не се съмняваш в моята преценка да го задържа близо до себе си.

— Да, господарю мой. Но аз съм демократ не повече, отколкото вие сте Лун.

Той не се усмихва, каквото беше моето намерение. Вместо това натиска едно копче и от високоговорителите еква речта, с която завладях „Пакс“. Холозапис показва лицата с различен Цвят.

— Наблюдавай израженията им. — Той наблюдава моето, докато минава през поредица видеоклипове от различни части на кораба, показващи как екипажът слуша речта, която произнесох, преди те да въстанат срещу своите Златни командири. — Виждаш ли това? Ето това там! Искрата? Виждаш ли я?

— Виждам я.

— Това е надежда. — Мъжът, убил жена ми, изчаква лицето ми да ме издаде. Ще има да взема. — Надежда.

— Твърдите, че съм допуснал грешка ли? — питам.

Той си спомня стари думи.

— Омразен като портите на Хадес е за мен човекът, който крие в душата си едно, а говори друго.

— Душата ми винаги е била оголена.

— Така твърдиш ти. — Устните му леко се разтварят и изсъскват думите: — Но докато терористите разпространяват лъжи по мрежата, докато бомби съсипват градовете ни, докато нисшеЦветните роптаят недоволно, докато започваме война въпреки термитите, спотайващи се в нашите основи, ти казваш това.

— Всеки хаос е…

— Затваряй си устата! Ти знаеш ли какво ще стане, ако другите Губернатори ни помислят за Реформатори? Ако другите родове виждат в моя род бастион на равенството и демокрацията? — Той посочва една чаша. — Потенциалните ни съюзници. — Бутва чашата от масата и я оставя да се строши. Посочва друга. — Животът ни. — И тя пада и се счупва. — Достатъчно е, че Реформаторският блок на Луната слухтеше около дъщеря ми. Не може да изглеждаш политически ангажиран. Остани воин. Остани скромен. Разбираш ли?

Ами ако нисшеЦветните се съюзят с нас? — иска ми се да попитам, но тогава той би наредил на своите Обсидиани да ме убият на място.

— Разбирам.

— Добре. — Август поглежда ръцете си и завърта един пръстен на пръста си. У него се прокрадва колебание. — Мога ли да ти се доверя?

— В какъв смисъл?

От устата му изригва презрителен смях.

— Повечето биха казали „да“, без да мислят.

— Повечето хора са лъжци.

— Мога ли да ти поверя власт, автономна спрямо моята? — Той разсеяно се почесва по брадата. — Тогава мнозина напускат своите господари. Тогава очите им се изпълват с глад. Римляните са го учили пак и пак. Затова не са позволявали на генералите да прекосяват с войските си Рубикон без разрешение от Сената. Мъжете, предвождащи армии, скоро започват да осъзнават колко са силни. И винаги знаят, че точно тази тяхна сила няма да е вечна. Трябва да побързат да я използват, преди войската им да ги напусне. Но прибързаните решения рушат империи. На сина ми например никога не бива да се предоставя подобна власт.

— Той си има своите делови начинания.

— Тази власт е бавна. Хитро постъпи той, макар и неподобаващо на името ми. Бавната власт може да смели всеки муден враг. Но бързата власт, онази, която може да пътува с теб навсякъде и да върши каквото ти пожелаеш също тъй резултатно като чук, удрящ гвоздей, тя е властта, която сече глави и краде корони. Мога ли да ти я поверя?

— Длъжен сте. Аз съм единственият, който може да отиде при Лорн.

В очите му блясва изненада — не е свикнал да разгадават машинациите му. Той бързо я заравя, не желае да отдаде признание там, където то се полага.

— Ти вече го знаеше.

— Вие желаете аз да се обърна към Лорн и да го помоля за помощ, защото ме е учил да се бия с бръснача.

— И защото те обича.

Примигвам тъпо.

— Не съм убеден, че това е думата.

— Той имаше четирима синове. Трима умряха пред очите му. А после и последният, при злополука, както знаеш. Убеден съм, че ти му напомняш за тях, макар в действителност да си по-способен и по-неморален, което е в твоя полза. Но точно колкото обича теб, Лорн мрази мен.

— Той мрази повече Октавия, господарю мой.

— И все пак. Няма да е лесно да го убедим да се присъедини към нас.

— Тогава няма да му оставим избор.